“Не първата любов възпявам аз, а закъснялата…”

Тя е винаги там, тази жажда! Стаила се е вътре в нас, пулсира в мислите ни, провира се в спомените и придърпва напред най-горещите мигове. В началото да извика усмивка на топлите устни, а пък да завърши с нетърпеливо тлееща в очите жар…

Тя идва винаги неочаквано, макар и лелеяна постоянно. Не вярваш, че така късно може да те споходи, но и тънкокракото паяче на надеждата не спира да преде паяжинката, в която би могъл да уловиш крехкото пламъче.

Така се случва в живота, когато най-малко очакваш – тя идва неканена и непредвидима. Като вълна, която уж е пак… поредната след толкова много други, а пък все не успява да извие гръб по същия начин, да докара все същата пяна, все същия съсък на радост, нито пък еднакво разтапящо блаженство на целувката с брега…

Закъснялата радост не можеш да посрещнеш с еуфорията на младостта, така както закъснялото лято не прежуря, а меко целува клепачите.

Не е същото, както някога, отдавна. Но нима не ти носи щастие?! Неочаквано си се оказал благословен, сякаш дар с вълшебство е доплувал до теб. Притваряш очи с усмивка, да дочакаш ласката – пак нежна, пак завладяваща, но не е и онази същата, както някога, отдавна…

Уж и утрото започва с все едно и също слънце, но всеки изгрев го къпе в различна светлина. Все различни свидетели на раждането му избира небето – сякаш да не го умори от скука, та да реши да не се покаже някоя сутрин…

И тя така, закъснялата … различно обагря деня, различни пътеки преследват сенките нощем, различни песни напяват щурците, различна е насладата от докосването.

Утолена закъсняла жажда за лято, закъсняла моя, безценна любов! Всеки миг до твоята пулсираща гръд ми е дарил щастието на пречистването и тихата радост на докосване до съвършенството. Ще запомниш ли и ти закъснялата ни среща, мило мое, любимо Море!…

За ефекта, който могат да окажат нивата и кривите върху вашата снимка, обикновено може да гадаете. Е, има и такива майстори, дето са сигурни как ще изглежда творбата им след подръпване на черни, бели и сиви точки, но … къде пък остава очарованието от изненадата Това, обаче, което веднага може да ви стане ясно, като си погледнете снимката, е дали има или няма фокус и къде е той. В днешната GIMPнастика ще се занимаем с въпроса какво е рязкост на изображението и как да се справим, ако искаме да я увеличим (навсякъде и избирателно).
Read more »

Ако предишната част, посветена на ефирни сънища с птици (големи бели, малки цветни и комбинации), ви е донесла само приятни емоции, надявам се да си ги запазите и сега. Ще ви трябват! Още с обръщането на следващата страница от Съновника, насреща ни цъфва едно многокрако, космато, антенесто и членесто същество, което в 77.8% от случаите бива веднага посрещнато с крясък “Хлебарка!!!”. Мдаа, следващите страници са посветени на…
Read more »

Специален поздрав за Mari-ana и за всички, на които Морето липсва така, както на мен…

Хе, мисля, че не се познаваме много добре, но нали ми е последен ден на светло … реших да се покажа на тая полянка. Я, как хубаво е огряло слънчицето! На нас, гномчетата не ни е писано да виждаме много от него, нали все се крием по дупките, в хралупи и разни ями. Ами няма как, много сме крехки. Когато са ни създавали, нещо са се объркали в предаването на съобщения и Зеленият дракон бил зает. Нали не е имало и на какво да се пише графика за създаване на същества, че то и дати не е имало дори. Така станало, че накрая ни направили само от вода и светлина. Оттогава сме такива – втечнени лъчи.

Проблемът, обаче, се появил от мераците на Зеления гущер да си ни прибере, щото по план сме били негови чеда. Затова направил така, че да сме свързани със земята и когато сме извън дупките, да сме изключително чупливи. Вдъхнал ни едни чувствителни души, толкова крехки, като първата трева напролет – тъничка, прозрачна, като бебешка косичка. Всяко трепване на вятъра може да се улови, а нали са големи човеците, всяка тяхна дума прави вятър. Понякога мек, гальовен, нежен като цвят…
Read more »