Според една (не много позната ) легенда, първият прозорец се е появил преди хиляди години, още по време на крехкото съществуване на кроманьонските прадеди. Една сутрин, в пещерата се промъкнала огромна кафява мечка. Древните хора наскачали, настанала суматоха, звярът се уплашил, вдигнал се на задните си крака и оголол зъби, запристъпвал към най-близките човеци. Развикали се, заразмахвали копия, някой донесъл запалена главня, но животното все повече освирепявало. Когато надало поредния си гръмовен рев, част от скалната стена на пещерата се срутила, по главата на мечката се посипали отломъци сред гъсти кълбета прах… Когато се разнесъл, древните видяли, че мечката си е отишла, а горе, някъде сред гънките на скалния корниз, се процеждала вълшебната светлина на утрото, улавяща прашинките в прозрачен сноп… Оттогава, човеците започнали да оставят отвори в стените – очите на дома.

Отначало ги покривали с кожа. Но… може ли да заставиш очите, веднъж прогледнали, да не се отварят? Завинаги клепачи да спират пътя на светлината? И започнал да дири човешкият дух как да направи така, че очите да виждат постоянно. Може би това е вечния стремеж на човека да споделя, копнежа да вижда и усеща света около себе си, да се чувства частица от цялото, и да държи далеч страха от самота.

Къщи без прозорци, безоки самотници, заличени съдби, но с бродещи спомени. Винаги успяват да докоснат някоя струна дълбоко в нас. Някои ги считат за грозни, жалки, безполезни. Но какво пък… аз ги чувам. Разбирам какво ми шепнат листата, завихрени от последната лятна буря по пустите первази. Търся и откривам следи в помръкналите очи — живецът покълнал в лозите…

Изтървано, в пукнатина между разкривените плочки, семенце пак връща зелените къдрици. Блясва синеоко късче небе, проблясват зениците — прелитащи лястовици.

А в нечии очи блика ненаситност за светлина, нетърпение за радост, спомен за разкош. Широко отворени, с клепачи от гроздове цветя… И колкото повече се развива човека, толкова по-ненаситен става за светлината. Страх да не я загуби, или да не би да не открие все по-изтъняващите нюанси между черно и бяло…

Многоок става човешкия дом, многолик. Очите се менят, подвласни на настроенията на природата. В тях блести сняг или пурпур и злато. Ветрове размятат плитките на облаците и срещат клоните.

Кестени се разлистват, жици разчертават геометрията на града, стъкло замества старите клепачи, от дървени дъсчици, боядисани обикновено в зелено…

Стройно наредени преградки, прави ъгли, стандартни размери и профили — пъзела на живота, който всеки сам си реди, подбирайки съответстващ на пъстротата му елемент. Както реди и дома, неговия уют и настроение, което се открива в очите му. Цикламен сакъс, провесил кичеста глава над сандъчето, … перде, заиграло се с вятъра, … котарак, вглъбен да преброи врабчетата, които каканижат от висотата на старата джанка…

Очите на дома разказват за хората толкова много, че само вечер стига да вдигнеш поглед и ще прочетеш приказката, витаеща около силуета на лампата, някъде там – лека, ефирна като нощна пеперуда, с крила от прашец.

За очите на къщата нивга няма тъма. В тях се ваят силуетите на дърветата, осветени от нощните цветя на лампите, лунният ореол, в чиято периферия облаците приличат на топящо се сребро…

Те никога не спят! Заспиват само ако ги изоставим, зазидани, затворени завинаги. Къщи без прозорци, безцветни души, самотни съдби… Нека не го правим. Нека не затваряме душите си в безоки стени. Да влезе светлината в дома! В очите му откривам… живота.

За Мишел, Дачи и всички останали палави любопитковци!

До генерал deni4ero, космическа база “Фи-Лий-бета”

Генерал deni4ero,

От името на екипа на космическата совалка с кодово название “РУ 32-18″ (а.к.а. рошава усмивка 32 зъба 18 карата) Ви съобщавам, че на борда всичко е под контрол. Движим се по планираната яйцевидна орбита. Бордовата фея, Гребень-Нине-Требе, измагьоса специално за утре отклонения в пътя, с форма на козуначени осморки. Дирята, оставена от совалката, във вид на магически прашинки брашно, ще помогне в процеса на превръщането на топузите тесто в пухкави козунаци, и на домакините – в усмихнати феи

По време на редовния полет, осъществяван в Северното полукълбо, засякохме масово придвижване на ГБП на север. Въпреки научното обяснение, че сме пресекли орбитата на пролетта, скрита в ятото щъркели, нашият астролог Булон-дьо-Нострадам гордо отказа да си отвърже двуцветния амулет и да го остави, в посетения за целта, лунен кратер.

Като се има предвид кодовото име на совалката, назначеният специално за целта бордови фризьор се е заел със задачата да въведе ентропия в козините. Особено успешно се справи с оформяне на кичури за мимимкрия на главния ни разузнавач…

… но поради по-високата мускулна маса, в състояние на безтегловност, и благ нрав на главния ни лаборант Джинджър-Фан-то-Маски, фризьорът бе принуден да остави последния да си ходи несресан…

Главният ни готвач е в пълна бойна готовност за предстоящите дни. По време на празничната обиколка на РУ, Хот-Пепър-ЧерпакОва държи да проверява рохкостта на всяко сварено яйце, като винаги го сравнява с едно за контрола (което обикновено е домашно)…

Генерале! В орбита се носят слухове, че по време на великденската обиколка на совалката, на борда се произвеждат и раздават специални дражета против преяждане с козунаци. Поради тази причина, лорд Дърт Вейдър е по петите ни, за отмъщение на ситите!

Прекъсвам телефонограмата, защото совалката е под обстрел!!!

Усмихнати празници! Рапорт даден!

Космически капитан Май-Се-Реши-Май-Не!