Когато се опитвам да избягам от него, от спомена за белите варовици, от ласкавия бриз, напоен с мирис на водорасли и влага като сироп на сладко от смокини.

От спомена за кротката двойка “човчици” на пристанището… Усещам, че не мога без да го видя пак!

Ей тази гледка не успяваше да избяга от мен и отново бях щастлива да я имам всяка сутрин щом отворя очи, всеки горещ следобед, когато чайките се вдигат високо да търсят прохладните течения в синевата.

А тази година, двата сини делфина, двата колоса, двете вселени, двете души, които за десетина дни се сляха с моята – Небе и Море – се постараха със спектакъла. С диплите и воалите, които заплиташе вятъра…

Или с натежалата гръд на бурята, която се изсипваше изневиделица, колкото да разгони смеещите се и тичащи по Дамбата туристи. Или да вдигне чайките и гълъбите като фойерверки, преди облекчено да се усмихне в дъга.

И как ще говорим за Белия град ако го няма Тихото гнездо, със спомена във всяка делва, която си е сякаш от векове точно там, където трябва да бъде – за да остане споменът цял и непокътнато чаровен.

Всеки ден лицето на Морето е различно. Всеки ден настроенията му са изписани в йероглифите, които вятъра вае с лежерната си четка върху вълните.

… И всеки ден се изпращаше зад варовиците с усмивка, със светването на фара, с отдалечената глъч, писъка на закъснели птици, полюшващите се около кея и хълбоците на яхтите, медузи…

И с любимата ми музика.

Макар, че се върнах преди няколко дни, нека тези думи да са само началото на хубава приказка, която с всяка снимка ще ме връща пак там.

Или,.. когато светът беше млад, сезоните – неотместени с 3 седмици назад. Животът – по-спокоен, утрото – пълно със светлина и надежда. Когато въображението ми си беше пуснато на спокойствие, а душата – пълна с вяра и живот…

Няколко есенни щрихи, правени с Дейна – първият кадър, обработен с ufraw (2008), вторият – с Darktable (2023).

Ами то е така – като падне първия сняг и вземе, че изпадне някоя възможност, която си чакал почти десетилетие! За единия ми коледен подарък тази година (Lenovo Thinkpad P50) нямах ясно очертана мечта… Тя просто изведнъж разцъфна, узря и се появи на ръка разстояние…

Дали от екрана с нечовешка резолюция или от това, че доста повече внимавам какво си причинявам на снимките в RawTherapee, но от седмица-две си гледам снимките доста ококорено и с някакво топло, недотам познато одобрение. А може и да е от това, че режа всичко, което не прескача оградата…

Вторият ми подранил подарък не беше неочакван. Напротив! Чаках го много дълго, повече от 10 години. Гледах за него, търсех го, питах,.. но който и да имаше скътано това малко бижу, не го пускаше. Досущ като калина, пазеща си плодчетата специално за прииждащите със снега орешарки и червенушки…

И дочаках мига най-сетне този малък кристал да се утаи меко в пазвата на Ал и на Кони. А пък за късмет – дойде и първия сняг! Днес съм ходила по поледицата с вниманието на въжеиграч, който в миг на умопомрачение е стъпил на рибарски конец! Викам, аз може и да се ожуля и натъртя, ама техниката! Техниката е злато!!!

Подозирам, че Велин вече се сеща кое е това малко бижу, което ме направи толкова щастлива и замаяна тези два дни Ами… празници идат. Да се отпуснем малко, да се порадваме, да уловим милиардите светлинки, всяка заредена с ухилени звездички.

От сърце ви го пожелавам! Защото… какво е фотограф, макар и любител, без това … леко, малко, удобно, кристално и толкова светло… 50/f 1.4

Не, не, не съм за завиждане все още. Не съм там (ясно е къде е това там, сигурно няма втори такъв фар като Ахтополския). Но покрай необходимостта да седя повече вкъщи, да пиша отчет и одитни таблици, взе съвсем да ми личи, че морето ми е избило и от поричките. То е така – свърши се аромата на липи и следващия, който усещаш без изобщо да си там .. е дъх на водорасли.

Това ме накара да поразровя архивите и се сетих, че не съм пуснала в целия им блясък графитите на Ахтопол отпреди 5 години. Нали с моя късмет пак попаднах тогава тъкмо след като графити-сборището “We All Write 2017” беше преминало и оцветило града.

Все колоритни майстори от България и отвъд се бяха събрали да създадат това бижу. Целият град беше гъсто осеян с рисунки! Всякакви теми, големини, размах, цветове и техники, във всяко възможно кътче, вкл. кейовете! Първата ми изненада дойде от 140-ideas и техния “Рибар”, който замислено подръпваше мрежите си на стената на хубавата къща на леля Мария (там бяхме на квартира преди 14 години, аз още разцъквах Дейна с кеф).

Основните монументални изпълнения се бяха плиснали по главния пешеходен маршрут по новите къщи на баирчето, откъдето всяка вечер дебнех залеза. И като се тръгне по пътечката, дъха ти спира на всяко от тези неща!… Девойката с пеликана (автор Tretze)

“На море с октопод” и с Arsec & Erase…

Малкият гмуркач – естествено че JahOne!!! Тогава, през 2017 изобщо не познавах почерка. Но сега вече, след няколко Граффопоста (ще им дойде времето и на тях…), вече познавам стила на художника. Няма друг, който така уникално да пресъздава мокра, блестяща, почти люспеста кожа! А и тия живи цветове!

“Морякът” на Esteo:

На стената на един супермаркет се мъдри паното “Гарваните” – съвместна творба на GLOW, Tretze и Corte Art Works. И да не знае човек имената им, не може да сбърка това птиче ОКО! И тук, и при пеликана… Tretze!

Рисунки имаше и по скалите, и по сгради от кейовете… Това са “Мидите” на GLOW

В интерес на истината, останаха за обработка графитите от стената покрай рибарския пристан. В София колите се пречкат като се снимат графити. Е, на морето – лодките Ще им дойде времето (може да пусна втора част).

Продължаваме навътре из уличките. Едно също монументално творение на Pyrotechnix Crew, аз си го кръстих Момичето със сепията…

Близо до улицата, която води към плажа, дрънкат шпаги и шпори – “Конниците” на Manolo Mesa…

А това е сигурно най-любимият ми графит – Deep waters на Corte Art Works. Привечер, по залез, тази огромна рисунка излъчва такова невероятно сияние, че можех да стоя и да я съзерцавам с часове. Естествено, бяха се и постарали да са осветени графитите по възможно най-подходящ начин. Изобщо – чудо!

Това пък е фрагмент от “Native Americans” на Trasher ART. За съжаление, пак коли… и нямам останалата част

Пръснати тук и там по малките улички, надничат пъстро и слънчево изпод дланите на смокини, мустачки на диви лози или.. просто се съчетават прекрасно с екстериора (или интериора?) на специфичната градска среда на курорта. Отражението…

… “Shark summer” на Lazy Eve.

Желираните “Риби – чудовища” на Esteo… Ами на мен си ми приличат на желирани бонбони

И още един творец, за когото през 2017 не бях чувала, но сега знам отлично къде са пръснати негови графити из София – Алекси Иванов. Още ще има да пиша за него – неподражаем, адски креативен, разпознаваем от километри! И много оригинално успява да съчетае елементите от сгради и фасади с рисунките си… “Водолазът”:

И още две неща от него, които пак аз ги накръщавах… Кафе-експрес

… и Майстор Сръчко

И едно разгънато пано на SUNSHINERS & 140ideas, което оставям на фантазията на читателите да му дадат име

Всеки ден зарязвах домочадието да спи и обикалях. По карта, разбира се! Хиляди благодарности на хората, които я бяха направили! Обикаляне, снимане с тая замаяна щастлива усмивка! Двойно щастлива – и като фотограф, и като човек, който е рисувал 7-8 години активно. Нямах насита да гледам, да търся детайли, които не съм видяла вчера или онзи ден… И най-вече всеки ден и светлината е различна.

И пак виждам сега, че имам няколко изтървани, но … основното, неповторимото, атмосферата вярвам вече е тук – на сигурно място…

И да не мислите, че лодките са се отървали

Може да го срещнете най-ненадейно иззад някой ъгъл. Необикновен, уникален, злободневен. И някак небрежен в щрихите си, сякаш виждаш уголемена рисунка от ученическа тетрадка…

Read more »

Към магнолии и рододендрони изпитвам някаква нечовешка страст! Не е точно педантичната страст на пчела-работничка или на пърхащо колибри, но пак е свързана с опиянение и благоговение пред тези създания.

Read more »

Решихме да съберем цялата серия бирени кенчета на Минолта. И как не – то няма ни едно калпаво кенче от тях! Та, днес сред много дъжд и локви, добавихме и голямата бира – Minolta AF 75-300mm F/4.5-5.6 “Big Beercan”.
Read more »

(Из записките на Кухненския Корабен дневник):

20-ти ноември. Очертаваше се Втори Ден за размисъл. Време – преобладаващо, с висока, рехава облачност, филтрирана светлина и температури, подходящи за загащване на раницата. Но – Ден Втори за размисъл (и стрийт) се превърна в:

Ден първи

Read more »

(по Индонезийска приказка)

Живели някога в едно царство седем сестри. Най-малката се казвала Ни Бунгсу. Родителите им отдавна били починали. По-големите сестри се задомили и живеели богато. Само Ни Бунгсу останала да живее в старата схлупена къщурка на своите родители. Често си лягала гладна, защото каквото припечелвала, сестрите ѝ го вземали. Тя имала добро сърце и не можела да им откаже. Нещастно било клетото сираче. Рано сутрин излизало и тръгвало, накъдето му видят очите. Просело или ходело по чужди къщи да чука и чисти ориз. За труда хората му давали малко натрошен ориз и шепа чай.
Read more »