Колко дълъг е един миг щастие? Когато не го очакваш, когато си забравил аромата на оная вълшебна мъгла, която нечие присъствие завихря около теб… Колко бързо идва чувството, че душата ти попива близостта с жад, събирана години, едва сега измерима в цялата и болезненост. Когато всяка усмивка обгръща като прилив твоето крайбрежие, осеяно с кратери от болка, липса и несподеленост, и един подир друг ги изпълва с отражения небе.

В коя секунда се чувстваш отново по-цял от цялото, което си повярвал, че си. Цялото, в което съществуваш и се доказваш, но най-често с липсващия ореол на споделена радост, която те обгръща в сияние. Тръпното докосване, любимия звук, прегръдката, в която изгубваш уютния контур на реалността, но намираш хармонията от сливането.

Миговете се редят, неуловими, като сливащи се капки в сладка глътка. Оная дрога, зависимостта от която с годините си мислиш, че си преодолял. А дори спомена за нея ти е давал живот. Толкова щастие за търсещия взор, че очите заболяват и в сълзите отново блясва дъга. Толкова радост, че се чувстваш отделен от света и погълнал цялата му красота наведнъж, като че никога не си я усещал около себе си.

Часове, минута, секунда само… щастието не се измерва с време, а с пълнота. С дълбочина на проникването един в друг, и на теб самия – в смисъла на съществуването. Не е навеки, не е дори един живот, и месец дори. Но една прегръдка щастие е достатъчна да те зареди за хиляди километри път сред лабиринта. Една уловена щастлива усмивка – да го освети. Едно докосване – да те накара да докоснеш небето…

Май само около 24 май се сещаме за този Химн. А европейците без да го знаят, провидиха, че когато си в криза, най-печелившата инвестиция е тази в наука и образование. При нас, обаче, се следва един друг принцип – “пробвай с ампутация”! Е, не че не се опитват отдавна. И тъкмо, когато започваме да изплуваме след 4-5 г. относителен покой, тъкмо имаме спечелени с труд проекти, установени контакти, вземем та надигнем глава да въздъхнем свободно… някой се сеща, че трябва да ни разтури. То не бяха логореи, то не бяха старци, феодални или синодални… А пък БАН изобщо не е само шепа възрастни академици!

Рядко един протест става от само себе си, без подготовка и нагласа. А още по-рядко се случва да се получи, ако настроението на обществото е отрицателно. Немалко бяха и разпространителите на зловредни слухове в самата академия. Не бяхме всички, вярно е! Но в тази обстановка, не очаквах и тези, над хиляда човека, които се събраха днес.

Няма да ви тормозя с обяснения защо учените излязоха на улицата. Защото им е накипяло, изчерпа им се търпението, а ние сме адски търпелива пасмина! Както каза днес един от ораторите “БАН е жив организъм”, който може да съществува само в неговата цялост. И когато в медийното пространство се изсули “сянка”, заявяваща най-откровен стремеж за унищожаване на това единство, получава отпор. Това беше протест с ясна цел – “За компетентно управление на науката и образованието”. Протест, който успя да покаже, че в България все още са останали и интелигентни хора, креативни, мислещи, а не само чалгари, силиконови поп-фолк диви и бигбрадъровци.

Снимките, с които ще се постарая да ви въвлека в атмосферата, са от две гледни точки – на Ники Ангелов, като наблюдател, и моите – като непосредствен участник. Лесно ще разпознаете кои на кого са, ще ви спестя фотозагадките този път

Началото! Като участник в няколко протестни събития последните години (що е мАке… нали си знаете ), тази тръпка на очакване винаги е най-вълнуващата. Когато все още не си наясно дали няма да се окажеш сред малцината, осмелили се, въпреки адски намръщения ден, кучия студ и вятъра, да дойдат тук.

Лозунгите бяха най-разнообразни, както ще видите, грабващи вниманието, правени с мисъл и тънко чувство за хумор. Съвсем разбиремо е, че една голяма част от тях си бяха насочени към конкретен адрес.

А това е, ако може така да го наречем, символичното лого на протеста:

Една от най-ожесточено насажданите провокации в обществото ни, и особено в медийното пространство е, че академичните среди са в раздор. Че няма разбирателство между университети и БАН, което няма нищо общо с истината. И днес, имаше хора прозряли, че унищожаването на науката ще помете всички академични институции. С което се изпарява и последната надежда и мотивация за мислещите млади хора да останат тук.

Символичният саркофаг, в който учените грижливо поставяха своите публикации и патенти:

Когато и нашата група се присъедини, площада беше вече доста запълнен.

Импровизираната трибуна и така да се каже… El Comendante на протеста. Вижте добре този човек! Гордея се с него! През цялото време, за тези три часа, се справи блестящо с фокусиране на вниманието и настроението на хората, поддържайки ги единни и мотивирани! Моят научен ръководител, колега и приятел професор Георгиев, Бойко (еей, всички ли Бойковци са такива бойки?!! )

И още извадки от лозунгите:

След споделените мисли от неколцина оратори, и прочетената петиция, дойде ред да се формира шествието до сградата на Министерски съвет. Много бързо стана, адски ни бива в строевата подготовка.

… Начело с Апостолите…

… и Саркофага с безценните ни съкровища…

Докато бяхме накуп на площада, сякаш не можехме да осъзнаем колко сме всъщност. Но след разгъването на редиците, булевард “Цар Освободител” се изпълни с въодушевена тълпа, свирки, думкания на тъпани, тук-там припявания на “Върви народе!”.

Много съм благодарна на Ники за тези снимки! В едната ръка с лозунг, в другата знаменце, в средата на шествието, нямах никаква възможност да снимам. Само стрелях от време на време напосоки назад

Хм, този лозунг беше доста сърцераздирателен (”Извинявай, Дянков, ние не те заслужаваме!”… И много моля! Всяка прилика на заснети протестиращи с някои известни лица, да се счита за чиста случайност

И още лозунги! В тези лично съм взела участие с няколкочасови упражнения в апликация, шев и кройка, и рисуване на хасе

А някои бяха намерили аналогия с хумора на класиците

Така, с бодра крачка, шествието достигна Министерски съвет. Представителна група влезе да поднесе на премиера петицията.

А ние — поддържахме огъня, разбира се! “Не се гаси туй що не гасне!” Първо, беше извършено символично погребение на българската наука по египетски обичай. Науката, във вид на мумия на млад научен работник, беше положена в саркофага. Поради големия научен интерес, проявен от медиите, ми се наложи да снимам почти изпод подмишниците на протестиращите. Извинявам се, за което

Естествено, Науката, знанието, любознателността, тръпката на изследователя няма как да бъдат погребани! И по стар вещерски обичай, мумията възкръсна и беше освободена от всички бандажи… не без помощта на жреците

Докато чакахме някакъв знак от безмълвно наблюдаващите ни прозорци на сградата отсреща, рупорите бяха използвани, за да се даде тон за песен…

“Върви, народе!” беше последван от “Вятър ечи”, “Тих бял Дунав” и любимата ми “Хубава си моя горо”…

След като получихме сигнал, че представителите ни са вече на среща с премиера, приключихме протеста. Започнахме да се разотиваме на групи, кой срещнал приятел, невиждан отдавна, кой колеги, с лозунгите, със знамената, още неприбрани… И с оная особена светлинка, която възторгът дава. Усещането, че сме заедно, че нещо ново витае във въздуха и чака само да го насочиш в правилната посока.

Около два часа след края на протеста, бе постигнат консенсус с управляващите. Можете да го намерите почти по всички медии. Ето го и в изявлението на БАН.

И този път, саркофагът ще си остане празен… Дано някога успеем (ние или тези след нас) да напъхаме в него посредствеността и да я погребем навеки.

Когато бяхме малки си намисляхме желания, преди да издухаме пухчетата от някое глухарче. Все си спомням, как майка ми се караше, че не бива, че може да ти влезе в гърлото, да стане опасно… Че то пък да не би изричането на желания да не е? Древните са казали, че много повече болки и проблеми са дошли от сбъднати желания. Е, свикнала съм, значи мога пак да пробвам… Искам, искам…

Искам да съм цвят. С копринени листчета и тичинки с напрашени бузки. Красив и мимолетен, но който остава в спомените неизлечимо. Всяка година да отлитам с вятъра, или с пчелите. Да избягам, без бремето на плод и семе.

Искам да съм вода! Не делфин, не корал с причудливи форми, красиви, но застинали. Искам да съм вечно движещата се, вечно бягаща, променяща се, необуздана, непокорна… И ласкава! Едничка капка, съвършена, отразяваща света, която може всеки миг да избяга от теб… Единствената, която да може да утоли нечия жажда.

Искам да съм ароматна привечер. Когато земята щедро отдава поетата през деня топлина, в напразни, но чаровно-омагьосващи опити да замести слънцето и да стопли нощта. Дъх на люляци, на цъфнали липи, на бъз… и на снежинките, кацащи меко в косите Ти…

Искам да съм метал! Острие, твърдо и красиво като извивка на самурайски меч. Да бъда стена пред злост и мерзост, и да извайват от мен чучури за радост. И само сърцето на вулкан да може да ме стопи и в нежни форми да ме превръща.

Искам да съм лъч! Сребрист, утринен, с танцуващи по него сънени мушици и прашинки. Всепроникващ с добротата си, извикващ усмивка.

Искам да съм вятър! Да оставям зад себе си разцъфнала степ, да целувам невидимо, и неуловима да избягам. Далеч, далеч, където мислите ми рисуват птици по оранжевия пясък на дюни по залез…

Много ли искам?… Не чак толкова. Имала съм го вече всичко това. В един поглед, в една ръка. Възможно е да повярвам, че пак ще се изпълни, нали? Все едно ще успее… да се изтръгне от паяжината. Толкова са много! Семенцата на глухарчетата…

/заедно с Ян Гарбарек, Закир Хюсеин и Трилок Гурту и “Song for Everyone“/

Има моменти, в които не ти е до музика. Чувстваш се толкова уморен, така лишен от свръзки между сетивата и онзи център, наречен фигуративно “душа”, че всеки звук би докоснал директно някой оголен нерв, без да може да предизвика друго, освен болка… Има и такава музика, която ти помага да си разчетеш мислите, да избистри виденията ти, да предизвика спомени… А съществува и музика, която просто не можеш да слушаш сам. Независимо къде си и с кого, на хиляди километри далеч, звуците те карат моментално да подириш сред небесните предели онези невидими нишки, които безпогрешно те водят до твоята душевна половинка, без която нито един звук не би бил толкова кристален.

Дали защото наближава Май, дали заради това зелено, пронизващо очите, проникващо така, че чак в гърлото си усещаш сутрин мириса на прясно окосена, влажна трева… в такива моменти си спомням за първото докосване до Карлос Нуньес – Mayo Longo. Толкова кипящ живот има в неговата музика! Толкова цвят, младост, жизненост, че не може да те остави равнодушен. Предизвиква те, грабва, увлича те тази магическа флейта, отнася те гайдата, докато не рукне пороя на радост в теб.

След това дойдоха братството под звездите, хармонията на трикитикша и флейта, на цигулка и китара. Хипнотично изгрялата луна над руините от двореца на мойрите в “Os Amores Libres”, подрънкващите сбруи на рицарите, вихъра на копитата, зова на кръвта, на предшествениците. Не просто музика, преживяване, спиращо дъха, понасящо те над Балканите, над Средиземно море, чак до дебрите на далечния Остров, със скоростта на облаците, носещи се над Атлантика…

Повод да се сетя за Карлос, освен младите листенца на дъбове и липи, гладки и нежни като бебешка кожичка, които даже не мога така лесно да снимам, понеже вървя в зелената светлина и само се усмихвам, като че за пръв път съпреживявам пролетта!… Та повод да се сетя за него е един албум, на който попаднах малко случайно (доколкото изобщо има случайности ). Това е пак поредното оригинално и жизнеутвърждаващо съкровище, което Карлитос поднася. Омесил в едно солидния ватък на келтските мотиви с ефирността и безгрижието на боса нова, ритъма на самбата, и кадифения тембър на бразилските гласове, и разлял тази невероятна хармония с първите лъчи на утрото над Бразилия — чисто, обещаващо, жизнено и магично.

Всяка една композиция е усмивка, зареждащ лъч, крило на пеперуда и шепот на палмово листо. Музика в цвят, ритъм, проникващ като аромат, закачливост, от която не можеш да удържиш усмивката си.

И най-голямото вълшебство е, че никога не го слушам сама. Няма начин просто! Усмивка, започнала на моите устни, завършва на Твоите. Ритъм, родил се в моите пръсти, улавя Твоята длан! Най-висшата форма на сливане, онова чувство за хармония, което само споделената радост може да даде. Благодаря Ти, Minha Alma! Пожелавам ви го, приятели! От все сърце!

/заедно с Carlos Nunez и Feira de Mangaio, “Alborada do Brasil”/

“Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си. Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят. Защото на любовта и стига любовта.”
/Халил Джубран/

Изглежда толкова ясно казано, така простичко и лесно разбираемо. С едно условие – разбираш го, когато вече не си влюбен. Инак, по принцип, няма рецепти за влюбване, нито обща клинична картина на страстта, или панацея за лекуване от любовна мъка. Всеки сам го изпитва, минава през всички етапи. Единствено тя, любовта, е и наслада и страдание, с които всеки е длъжен да се справи чрез самолечение.

За нея няма профилактика, нито карантина. Разпространява се по различни пътища, дори напоследък става възможно да ви хване и без визуален контакт! Идва ненадейно, покосява светкавично и дори инкубационният и период не е установено колко трае. Някои започват да усещат онова жегване под лъжичката като си помислят за любимия, само няколко дни след първата среща. При други се изисква много по-дълъг период на напасване на плочките на пъзела, една по една, с търсене на съвпадащите изрезки, вкусове, възприятия, емоции, докато накрая пак паднете в плен.

А плен ли е любовта? Определено има такъв елемент, доколкото мислите ви, ежедневието, желанията се вихрят около един обект, с центробежната сила на торнадо, от което няма друг път на измъкване, освен да се оставите да ви завлече до самия му буреносен връх.

Какво ли няма само в окото на циклона! Пожари и вулкани, заслепяващи светкавици, енергиен разряд, за който не сме и предполагали, че можем да произведем. Правим неща, за които не подозираме, че сме били способни. И така лека-полека, неусетно се променяме. Научаваме се да харесваме неща, които другия обича. Разширяваме кръгозора си, или увличаме и любимия с нас, разтваряме се за света, намираме красота, където не сме я виждали преди.

В този случай, любовта е и приятелство. Защото не е само негата в телата ни, нито устните изпиващи, които ни сливат. Остава съпреживяното, мислите, споделената радост, еднаквата посока на погледите. Ако ги няма тези частички, пъзелът би се разпаднал.

Поддава ли се любовта на мерки и теглилки? “Много те обичам!” – хм, това никога не съм го разбирала. Или обичаш, или не. Но какви странни везни си имаме вградени в нас! Винаги разбираш, ако те обичат по-малко, отколкото ти обичаш. И боли. Малцина са щастливците, които могат да приемат това и да продължат напред. Не всички обичат еднакво, не всеки може да забрави напълно егото си и да се отдаде изцяло. Още по-малко са тези, които осъзнават, че никой не иска от тях толкова много, не желае такова отписване на собственото “аз”. Защо така лесно усещаме, че любимият ни обича по-малко, а не разбираме, че погледнато от другата страна, всъщност нашата любов идва в повече? Няма по-болезнено от това обсебващо чувство, което може да завърши само по един начин – с изтляване на другия. Уви, и това се научава след преболедуване, при това трудно.

А колко дълго трае любовта? Със сигурност не много, инак… как бихме живели все в такова състояние на еуфория, наострили сетива в една точка, превърнала се в смисъл на съществуването ни. Бегбеде казва най-много три години. Е, всеки сам знае, но … при всички случаи, природата ни е дала сили да я преживеем. Да приемем метаморфозите и, някои по-леко, други – с болка. Любовта метаморфозира под форма на многолъча звезда. Колкото човешки двойки, толкова лъчи.

Най-благоприятният лъч е този на обичта и приятелството, в което топлината и нежността са се запазили. И нуждата да бъдеш различен, да изненадваш, да намираш все още непознати кътчета в душата на другия, прави лъчите плътни, ярки и чезнещи почти в безкрая. Топла камина след слънчеви протуберанси и начало на нови звезди.

Други лъчи са резултат от мощни изригвания, но изтъняват много бързо, докато изчезнат в безвъзвратна раздяла. Дали защото грешките са непростими, болките – умопомрачителни, но следва търсене (и намиране) на недостатъците в другия, едно проглеждане сякаш, дори открита омраза. В окото на циклона, градушка е очукала лъскавата обвивка, и останалото е далеч от всякакво напасване на пъзела. Болезнено, но не и нелечимо. Остава, обаче, траен имунитет.

Някъде там, от звездата започват и се губят всякакви лъчеви варианти от уважение, потребност, поносимост, за да стигне накрая до бледите лъчи на безразличието. Понякога прекъсват, понякога са непоносимо дълги и само звездния прах знае къде водят техните разсейки и откъде ли черпят светлина, за да продължават съществуването си.

Предполагам от други звезди, от които лъчите… пак на приятелството, ги захранват. Най-много са тези лъчи в нашата галактика на човешки взаимоотношения. Те изграждат мостовете, по които се плъзват нашите въпроси, проблясват и се преплитат споделени мигове. От тях се раждат кометите на щастието и в тяхната топлина изгарят ръбатите и застрашителни астероиди по пътя ни.

Дали слънцето ми прегря днес светодиодите (та сега само звездички виждам) или защото вече се роди (по кръщелно свидетелство ) Пролетта, но тези медико-астрологични мисли ми се пораждат май винаги в края на март. Тогава ми се превърта брояча и все си мисля за съзвездията в моя живот. За това, че многоцветието и топлината на лъчите от приятелството изпълват живота ми с радост…

Освен “Честита Пролет!”, пожелавам ви да се влюбвате, но и да умеете да обичате, да намерите приятеля в любимия. Слънцето може и да е единствено (нали казват, че истинската любов е единствена), но нито едно небе не може без лъчите на звездите. Особено пролетното!

Такава съдба съм си избрала, да пътувам към дома в две посоки. Едната на юг, към родния ми дом, другата на връщане, на север – към дома, където е детето ми. Някога, той беше само един. Изминавах го с влак, почти всяка събота и неделя. Живеех на квартира в Перник и с много мъка успявах да сляза навреме и да устоя на желанието да продължа на юг. Не винаги успявах, но пък каква изненада се получаваше вкъщи!

Не бях от приказливите и общителните. И досега съм май повече дете на природата, отколкото на човечеството. Светът ми беше изпълнен със съзерцание, с анализиране на всичко, което широко разтворените сетива можеха да уловят – от смяната на гамите в птичата глъч и цвета на небето, до своенравието на вятъра и аромата на цъфналите липи. Време на безгрижие, от което ми е останала радостта от песента на капчуците, гледката на огромното ято скорци, виещо снага над залеза, или двойката гугутки, които научих да се хранят от ръката ми.

И изведнъж, на 18 години трябваше да напусна идилията на малкия град, да изляза от съзерцанието и наблюдението, и да се включа в мравуняка, който пъплеше сутрин из Централна гара. Не ми беше леко. Виж, от това време спомените ми са бегли, младостта се приспособява толкова бързо, макар и не винаги с желание. Остана ми, обаче, онзи особен трепет, с който винаги поемам пътя на юг, към дома.

Обикновено предпочитам да пътувам сама. Превърнало се е в някакво тайнство, не просто пътуване, а някаква форма на мисловно съприкосновение с Пътя, безмълвен разговор. Зареждам музиката в плейъра, Дейна е на коленете ми, готова за реакция.

Познавам го толкова добре. Помня всяка извивка на асфалтовата плът, очертанията на всеки хълм, мястото на тополовите горички край реката, и на самотните дървета сред нивите. Никога не забелязвам смените в билбордовете, твърде мимолетни, не могат да догонят и уловят погледа, реещ се над западните възвишения.

Снимала съм ето това място десетки пъти, през всички сезони. Всеки път има по нещо различно, нова светлина струи от малката бяла черквица, от наредените тухли и най-вече, от разкривените пръсти на дървото, протегнати към небето.

Щом успеем да излезем от София, с първите плиснали на юг и запад планини, идват и думите:
- Хей, много се забави! Близо два месеца не си минавала!
- Така е. Тази година не успях да снимам хълма над черквата покрит със сняг.

- Красиво беше. И студено…
- Знам. А бях и все заета… – оправданията се изнизват сухи и оставящи драскотини като бодили в крайпътна канавка.

- Сега ще се стопли, ще идваш по-често!
- Аха! Не мога да изпусна най-хубавото време, това велико тайнство. Върбите вече са порозовели.
- Видя ли гората над Черния кос?
- Даа! Как просветваше кукуряка, като нефрит, изплувал под бука. И лешниците, целите в разпуснати реси…

Ходехме с татко на едно вълшебно място. Поляна, заобиколена с лешници. Отивахме на пикник, точно когато зазряваха – отвън косместо-кафеникави, а вътре сочни и сладки. По камъните оставяхме купчинки от черупчици… Странно е как се разплита кълбото спомени и се устремява успоредно на осевата линия. Далекопроводите са изпъчили гръд, обкрачили ниви и оврази, допрели рамене в желязна прегръдка, като братя, свързани с метални артерии.

Досущ като семейство. Нима и за нас жиците не са се превърнали в жизненоважни артерии? Успяваме ли всичко да си кажем, да усетим пълноценно споделената радост, и да открием спестената въздишка… Уж е толкова близко, така лесно изглежда да хванеш раницата и да поемеш този път. Но не успяваш… Добре, че има и друг начин да се върнеш. Далеч над асфалта се носят невидими течения. Дълбоко под изкопите на магистралите са останали живи корените.

Някои го наричат интуиция. Други не търсят име, просто се оставят мислите да ги отнесат у дома. Подхранвани от благодатния поток на спомените, от крехката нежност, родена от лъчите на детството, от топлината и обичта, мислите ни успяват да прекосят граници, километри, тунелите на нощта.

Но това е, когато съм далеч. Сега не съм! Наистина пътувам на юг, към дома, и предчувствието за прегръдката, за мириса на къщата, за вълнистата линия на хълмовете, очертана от залеза, ме кара да се усмихвам. Да усещам как с всяко подминато селце, в мен се запълва по някоя уж неуловима пукнатина. Невидима, но разпознаваема само по чувството за цялост, което те изпълва.

Преминахме тунела. Там някъде минава невидимата граница между сезоните. Зад мен остана зимата, с калните улици, напред са напъпилите зюмбюли, разпукнатите пухчета на върбите и кипналата Струма… Антените… У дома!

Тя идва неочаквано. Независимо дали се спуска като хищна лава или пропълзява като сутрешен мраз. Никой, никога не предвижда възможната и поява, никой не очаква да бъде избраника и, нито знае кога ще си тръгне. Забелязваме я чак, когато усетим пръстите и с цвят на слана…

Но винаги се разпознава присъствието и – тя поглъща светлината. Изгубва се разликата между деня и нощта, помръква взора, затихват капчуците и клоните не заплитат косите на вятъра…

Какво правиш като дойде тя – болката? Когато пред очите ти чезнат в мъглата цветовете, силуетите, движението им, доказващи принадлежността към всичко живо. Разкъсваш душата си – да върнеш светлината обратно. Тичаш подир сенките на дърветата, губещи се в тиха безбрежност и крещиш! Та там си ти самия! Там е твоето малко дръвче! Стъбълцето, около което трепти животът ти!

Сланата не избира кого да попари. Зверски жестоко е това да са мъничките! Но има изход, има обич, топлина, помощ. Само от едно нещо няма спасение. Няма по-тежка мъгла от бездушието, от хладното безразличие – не го наричам “човешко”, че в него няма нищо такова. От него пътят е само към мрака.

Вярвам, обаче, че има още много души, изпълнени с топлина! Че има още птичи песни, които да ги разтварят. Още вибрира в тях сокът, който изпълва клоните с пролет! Пулсира все още искрата, която е разпалила първия огън на племето – да ни направи човеци! Узрели за истината да си помагат, да живеят заедно, с всичките си болки и радости.

Вярвам, че можем да победим болката заедно. Ако поискаш да протегнеш ръка, да стопиш сланата с толите си длани, да разкъсаш можеш и небето дори, за да върнеш слънцето.

Да помогнем, хора! Добри души! Да върнем светлината обратно! За моето, за твоето, за всички крехки, невинни стъбълца! За живота…

The difference between you and her
(whom I to you did once prefer)
Is clear enough to settle:
She like a diamond shone, but you
Shine like an early drop of dew
Poised on a red rose petal.

The dew-drop carries in its eye
Mountain and forest, sea and sky,
With every change of weather;
Contrariwise, a diamond splits
The prospect into idle bits
That none can piece together.

/Robert Graves/

“У Лукоморья дуб зеленый…”

Какъв ден за потребителите и феновете на M$! Началото на края, първи опити за вдигане на завесата или пък началото на това, които някои предричат – сливане на шареното флагче с пингвина? Какво ще последва след освобождаването на 20000 реда код, ще бъде грижа на някой друг, а ние мисля, че можем да се поздравим с нещо леко и безгрижно

* * *
У Microsoft-омория

Прозорец имат в Микрософт
По-скъп от злато, ала черчеве
И денем-нощем бръмбар нов
По кода обикаля и гризе
Наляво свърне – рестартира
Надясно – help-ът зацвърчи

Там драйвъри, там вируси извират
И във засада GPF седи
Там, по неведоми пътечки
Невинни юзери се лутат в бяс
И Офис с кирилски засечки
Примигва с кламер в пълен пас

Там дескове с полянки са богати
Зареждат плискащи вълни крилати

И екрана небесно-лазурен пулсира
Драйвъри триста – вълци великански
Едни със други се разправят кански
Ни кернела, ни swap-a ги разбира

Там леймър семпъл мимоходом
През флопи с вирус заразил…
Зареждаш кротко пак safe modе’а
Пак палците в юмрука свил

В прозорче тихо MS-DOS тъгува
И стар BIOS все още и слугува
Там скриптове от слънчевата Java
Ходят-бродят сам-сами
Там Били Гейтс над злато крее
И в дух на back и SUX вирее

И аз бях там, бозичка пих
И вя се на екрана флаг износен
Седя и пуля се, а help-ът нескопосан
Пред мене свойте приказки реди…

/фриволен превод от руски на намерени в мрежата подпури
от “Руслан и Людмила” на Александър Сергеевич Пушкин /

Вярвам в закономерните случайности. Тези дребни неща, които те връхлитат най-неочаквано, а едва в един по-късен момент започваш да разбираш колко много си имал нужда точно от това, точно в този момент! Дали ще е събитие, среща, поглед или дума, нещо, което може да е толкова мъничко късче от ежедневния пъзел, че да не го и забележиш. А пък да събори стена, която да разкрие цял един свят, за който не си и подозирал.

Когато си инсталирах lenny на служебната машина не предполагах, че в rhythmbox-a ще ме чакат няколко готови връзки за радиостанции в различни стилове. Бях приятно изненадана и започнах да ги преслушвам една по една…, докато не замръзнах само на една – dream factory (ambient). Този тип музика, както и електронната, са ми много на сърце и някак си необходими. Има моменти, в които просто нищо друго (а аз харесвам много и различни стилове музика) не пасва така добре на душевното ми състояние, на ритъма на работата. Лека, ненатрапваща се, неангажираща, но чудесно вписваща се сред вибрациите на ефира.

Започнах постепенно да се вглеждам в информацията за миксираните сетове и едно име определено ми направи впечатление – francofunghi.es – може би покрай асоциацията за “гъба отровна” . Брък в гугъл и на бял свят излезе, че Франко Фунги е младеж, роден в Германия, понастоящем работи и живее в Испания (по точно Тенерифе). Още 15-годишен попада под магията на електронната музика, Pink Floyd, Jean Michel Jarre, Vangelis и др. На 18 г. вече започва да се проявява като диджей, а от 2000 – излиза на ambient сцената. Всъщност, това, което ме впечатли още от началото беше колко много и разнообразни стилове забърква този младеж!

Безспорно, едно от най-великите му постижения според мен е микса на Shine on you crazy diamond на Pink Floyd. Ако мога да се изразя с няколко думи – той удължава насладата! Така както привечер слънцето удължава сенките, за да попие сладкия дъх на лятната нощ в порите ти. Всеки акорд на китарата е някак си … разтеглен, плавен, изтъняващ и едновременно с това става още по-проникващ и въздействащ. Съумял е да пипне най-силните детайли много стилно и без да се натрапва в тези 12 завладяващи минути. Винаги ми се струва, че файлът ми е къс и ми се иска още

’scuse me while i kiss the sky ми е безспорно една от любимите му творби. Три часа полет, три часа капчици търкулнати в синевата. Сблъскват се облаци, мъгла забулва жадни планински върхове. Убягва ти усещането за земната твърд, макар и нито за миг да не я изпускаш от поглед. Усмихва, грабва, увлича като вихър пред буря. И къде ли не те запраща! Както си над наредения акуратно урбанизиран пъзел на запада, изведнъж писък на флейта, звън на дайре и вече следваш извивките на Ганг.

В този ред на мисли, с най-много world-music елементи е може би Aequilibrium. В него самото начало е керван от якове, монотонно и целеустремено следващо извивките в нозете на Хималаите. И колкото по-напред се движи плъзгача на плейъра, толкова повече ти се иска да не свършва пъстротата, която неминуемо изниква пред очите ти. Плиснати в езерата облаци, цветовете на лотосите, надвиснали мангрови корени, Тадж Махал, снегове, по което слънцето посипва звезди, грабнало ги, докато унесено са слизали ниско да се полюбуват на залеза…

Преди няколко дни, Любо ме пита защо все за вещици говоря, няма ли вещери? Има, моето момче, има! И пак по някаква (закономерна) случайност все са ми добри приятели! Един от тях, като особено добър гугъл-магьосник, успя да намери връзката, от която да сваля най-известните миксове на Franco Funghi. С което днес ме замая от щастие! :-*

Мога още дълго и дълго да описвам какво виждам и усещам, докато слушам Франко, но по-добре е да го чуете сами. Най-често се появява на радиостанцията dream factory, а миксовете можете да свалите от тук.

Enjoy!