Archive for the 'Споделено' Category

Презареждане

01_DSC02978_as

Всеки е имал моменти, в които се е чувствал като изтощена батерия. Например, на стар модел MP3-плейър. А-ха-аха да тръгне да зарежда и просвирва като изнемощял среднозимен гларус “Battery Exhausted!”. Е, и аз от известно време, кажи-речи 2-3 години, се чувствам така, докато дойде момента, в който вече нищо не искаше да тръгне нормално и всяка фибра ми зажадува за промяна и презареждане. В такива случаи, човек се спасява с нещо много любимо, което е позабравил. В случая – добрата ми стара Дейна. Тя, милата, след влагата във Виетнам, не беше много склонна да ми сътрудничи в емоционално и художествено запълване на батериите ми. За съжаление пластмасовия корпус започна да се предава, и в крайна сметка цялата машинка започна да прилича на герой от особено тежка подводна битка.

02_DSC03054_as

Така започнах да се замислям за смяна, но сърце не ми даваше да изоставя Minolta/Sony Alpha-байонета и хубавите си обективи. A всяко отваряне на сайта с производството на Sony ме хвърляше в тих ужас и не толкова тиха ярост, защото за последните години произведоха само няколко прекрасни (и скъпи) DSLR апарати и цял куп малки джунджурийки, безогледални и пр., повечето с друг байонет. От време на време поглеждах из базара на фото-форум, където гъмжи от продажби на въпросните играчки, обаче никой не си пуска алфата с A-байонет! Стиска до последно! А пък, когато към един човек, нуждаеш се от презареждане се добави втори, който на всичко отгоре ти е любимата Древна фотографска половинка, просто… късметът се налага да те споходи :roll:

И така, в края на миналата седмица попаднахме на обява за продажба на една Sony Alpha DSLR-A850, родом от Пловдив ;) Погледахме, сравнихме и измислихме финансовата схема. Ако ни хареса и я вземем, да остане при Ник (все пак full frame, а Сан Антонио отдавна си е за ъпгрейд), а аз отмъквам прекрасната Sony Alpha DSLR-А700, родом от… ще ви кажа след малко ;)

Пиша аз на продавача в сайта на фото-форума в събота вечерта. В неделя сутринта ме събужда, някак самодоволно вибриращият ми телефон (по срамно късна доба, не е да ви разправям… ). Продавачът на алфата ми звъни! В този момент, заспалият ми мозък започва да набира бавно, като Трабант по нанагорнище. Пулсира, хвърчат разни рефлексни дъги, всяка се бута първа да намери място по-близо до слушалката на телефона, че да вдене новината! ДА, апаратът е като нов, НЕ Е продаден, седи и ни чака! Останалото са … вълнения, трептения и нетърпение неописуеми! Тодор Маринчешки, професионален сватбен фотограф, с който много бързо се разбра, че сме си замесени от сходно тесто, изпрати още в понеделник по Еконт пратката. Ей, Рошавко! Ама страхотни хора сте това от Пловдивь!!! Не, че не го знаех, ама това беше още едно потвърждение. На 8-ми октомври, в един офис на Еконт, двама изгладнели фотоманиаци разопаковаха благоговейно едно блестящо бижу – новата алфа на NeeAnn:

03_alpha_850

Не помня как сме успели да се приберем от офиса, но след това последва преразпределение на съкровищата. След като внимателно беше навинтено любимото варио на новата алфичка, една голяма кутия с друго съкровище попадна в моите ръце. Така се появи Ал (или Sony Alpha DSLR-А700), който дойде да замести баба Дейна.

04_IMG_20191012

Както се знае, аз обичам да си кръщавам любимите играчки. Този път кръстНик беше Ник и името си дойде съвсем естествено – Ал, или Алекс, кръстен на името на първия собственик Александър Велин ;) Преди 5 г. Сашо реши да продава Ал, а Ники беше останал на практика без апарат, така че сделката беше осъществена… С много емоции беше наситена тази продажба. Казвам го като свидетел (и поради обстоятелствата – модел на първата снимка, направена от Ники тогава ;) ). И като знаех с какво вълнение беше наситен онзи момент, сега побързах да се похваля на Велин, че неговото бижу попада в добри ръце и да обещая “много ще ти го пазя”. Като пълна откачалка, вчера по изключение не го взех с мен и вечерта го целунах, че ми липсваше цял ден (Ал, де! Велин – като го докопам, от еуфория, че много добре (ми) го е запазил ;) )

05_PICT2288j

И какво следва, мислите? Вече от няколко дни и двамата с Ники сме като дрогирани :D Това си беше късмет и неописуема радост за всеки от нас, а няма нищо по-прекрасно и зареждащо от споделеното щастие! За Ник това е скок в голямата “матрица” – много желан, навременен и вдъхновяващ. За мен – скок в друго техническо измерение. Още се чудя как са успяли да създадат такова ергономично и удобно тяло, с всички бутони, поставени точно там, където интуитивно ги търсиш с пръсти. Спусъкът е адски бърз и още се чувствам като с дървени пръсти, твърде груби за чувствителните бутони на Ал. Още се изучаваме цветово, а след като Древний ме открехна на AfterShot, вечерите и част от нощите ми се запълниха със заиграване ;)

Опасявам се, че в същия ден, в който се оказахме с алфите в ръце, служебните дела никак не ни вървяха. Ники хукна по улиците :roll: А пък как му отива на натюрела този фул фрейм, няма да ви казвам! Убедете се сами като му прегледате галерията. Ето само малка част от ослепителните нови произведения:

06_café & pâtiserie.2019.02_as

07_slaveykov square 2019.10_as

08_south park 2019.02_as

Препоръчвам и увлечението му по арт-обработки, които дори моята претенциозна художествена натура, се изкуши да признае, че са прекрасни (и секси):

09_archeological museum 2019.06_as_graphic

Колкото до мен, аз хукнах из Шарколес, както можете да се досетите! И как няма, като отново е Октомври! Отново Слънцето поляга лениво на хълбок и се оставя клоните и мъглата сутрин да срешат косите му…

10_DSC02839_as

11_DSC02832_as

Добрият стар hugin също не остана да бездейства ;)

12_Pano_10.2019

Разбира се, за къде съм без тестване на макро-обектива ;)

13_DSC00678_as

14_DSC03045_as

А най-голямата ми радост от преди няколко дни е реабилитацията на едно стъкълце (Minolta 50:1.7), което на времето си купих с големи надежди. Но нещо с Дейна не се спогодиха. С Алекс – върви чудесно!

15_DSC_XX_n

16_DSC02957_as

и за портрет не е лошо ;)

17_DSC02950_as

18_DSC03012_as1

Е, стана! Получи се това дълго чакано презареждане, с тръпката и гъдела по всяка фибра! Отново чувствам синевата, промяната в нюанса на цветовете всяко утро, комфортната тежест на презрамките на фотораницата на гърба си. И отново мога да участвам с ентите от Шарколес в криеницата със слънцето. Как да не го обичаш този живот! :D

DSC02860_as

Зад завесата на магията

Дени

Тя е вълшебница! Дали с изисканата строгост на молива, или в задъхания танц на багрите. В еротичната мекота на въглена или с осезаемата перфектност на писалката на таблета. В нейните ръце и от нейната душа оживяват погледи и усмивка. Политат облачета и мечти! :) Пламенни жени танцуват болеро, полъхва вятъра и гали треви и коси, пъплят насекоми и паяци, пърхат птици и поглеждат дяволито.

collibri

Щастлива съм да споделя с вас, че точно на рождения си ден 19 май (четвъртък), Дени открива своята самостоятелна изложба! Тя е посветена на красотата на сътвореното от природата. “Илюстратория” включва научни и научно-популярни илюстрации и мястото и е избрано перфектно:

- Национален пририродонаучен музей, бул. Цар Освободител 1
- Откриване: 19 май, 19:00 ч.

Illustratoria

Такова великолепие не е за изпускане! :)

Честито, Дени! Да си жива и здрава, Магьоснице! Много те обичаме! :*

She is my sin

me с ножче и козина

Георгичка се готви за среща с Дракона! ;)
Бъдете борбени!
И влюбени!
Бъдете себе си!

A case of You

dew

/заедно с Ana Moura и Joni Mitchell/


Just before our love got lost you said
“I am as constant as a northern star”
And I said “Constantly in the darkness
Where’s that at?
If you want me I’ll be in the bar”

On the back of a cartoon coaster
In the blue TV screen light
I drew a map of Canada
Oh, Canada
With your face sketched on it twice

Oh, you’re in my blood like holy wine
You taste so bitter and so sweet
Oh, I could drink a case of you, darling
And I would still be on my feet
I would still be on my feet

fallen blossom


I am a lonely painter
I live in a box of paints
I’m frightened by the devil
And I’m drawn to those ones that ain’t afraid

I remember that time you told me:
“Love is touching souls”
Surely you touched mine
‘Cause part of you pours out of me
In these lines from time to time

Oh, you’re in my blood like holy wine
You taste so bitter and so sweet
Oh, I could drink a case of you, darling
And I would still be on my feet
I would still be on my feet

sunset


I met a woman
She had a mouth like yours
She knew your life
She knew your devils and your deeds
And she said
“Go to him, stay with him if you can
But be prepared to bleed”

Oh, but you are in my blood like holy wine
You taste so bitter and so sweet
Oh, I could drink a case of you, darling
And I would still be on my feet
I would still be on my feet

Л. И. Кашиной

birch

(Вдъхновено от Дачи, Есенин и красивия спомен…)

Мене ме, мамо, Змей люби!

следите остават...

Де гиди либе, изгоро
Изгора на змей ме стори!

Нощ ми без тебе припада
Жар на душа ми довада
Не иде сън да разлади
В отмала клепки ми бляди

Биле ли с огън ми даде?
Така да се, Змейко, залюбим
Спомен-пожар ми накладе
Душа да ми в пламък лудува!

Да дойдеш, либе, как знаеш
Огъня с пламък да срещнеш
Или щеш да ми кротко изтраеш
С мисли по мене да вехнеш


Зора вдига румено чело
Змей към върхари възнася
А белег на лице и бело
Душа и със пролет оглася

/Floроза Трепетликова, 10.2012/

след змейова целувка

Lost star

PICT6045ucg

В зората на сътворението, когато звездите
Блестяха с великолепието на първото сияние
Събраха се боговете в небето и запяха
‘О, образ на съвършенството! Неподправена радост!’

Но един от тях внезапно извика
- ‘Прекъсната е някак веригата от светлина!’
И както изглежда, една от звездите
Изгубена била!

Секнаха златните струни на арфата им
Заглъхна песента им и вопъл се понесе
- ‘Да, изгубената звезда бе най-прекрасната
Славата на всички небеса!’

От този ден я търсеха непрестанно
С ридания споделяха един на друг
Че изгубвайки я, светът е загубил
Единствената си радост!

И само в дълбоката тишина на нощта
Звездите се усмихваха и шепнеха помежду си
- ‘Напразно е това търсене!
Неразрушимото съвършенство е над всички!’

/Рабиндранат Тагор, превод Flo/

Fireflies

self

I touch God in my song
as the hill touches the far-away sea
with its waterfall
The butterfly counts not months but moments,
and has time enough

Let my love, like sunlight, surround you
and yet give you illumined freedom

Love remains a secret even when spoken,
for only a lover truly knows that he is loved

Emancipation from the bondage of the soil
is no freedom for the tree

In love I pay my endless debt to thee
for what thou art

/Rabindranath Tagore/

Ако дойдеше да ме видиш

Hibiscus

Ако беше дошъл да ме видиш днес следобяда
В онзи час на вълшебна отмала,
Когато нощта тихо пада
И ме обхванеше цяла в твойта прегръдка…

Когато си спомням: вкуса, който имаха
Твоите устни… ехото на твоите стъпки…
Твоят извиращ смях…твойте прегръдки…
Целувките ти… ръката ти в мойта…

Ако дойдеше, когато красива, безумна,
Чертаех най-сладките линии в целувка
И моите устни – червена коприна,

Смеят се и пеят като карамфил на слънце…
Когато очите ми се притварят от желание…
И моите ръце се протягат към тебе…

/Флорбела Ешпанка, превод Евелина Малинова/

Двете криви тухли

window in bricks

“След като купихме земята за манастира през 1983 година, останахме без пукнат грош. Бяхме задлъжнели. В имота нямаше нито една постройка, нито дори навес… Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя: да градя основите, да полагам бетон и да редя тухли, да издигам покрив, да инсталирам водопроводни тръби – абсолютно всичко. Преди да стана монах, се занимавах с теоретична физика; бях преподавател и не бях привикнал на ръчен труд. След няколко години станах доста добър в строителния занаят и дори наричах екипа си “Би Би Си” (Будистка бригада по строителство). В началото обаче ми беше много трудно.

Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за да изравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.

Като монах, разполагах с огромен запас от търпение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да й се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.

По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.

Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването й, развеждах един посетител и той я видя.

– Хубава стена – подхвърли той непринудено.
– Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? Не виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?

Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.
– Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни тухли.

Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли, отделно от двете “сгрешени”. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми “бодяха” очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко – да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една “хубава тухлена стена”. Двайсет години по-късно тя все още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.

… Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от “сгрешените”….

/Аджан Бран, “Отвори сърцето си”/

plum in bloom

Първата история от тази хубава книжка, която получих като подарък, ме усмихна много. И си помислих какво по-хубаво от това да я споделя с вас – тези, които преди четири години успяха да видят в мен един бъдещ зидаромазач :D и ме накараха за първи път да погледна “стената” с други очи. От онова време досега ми се е случвало много пъти да ме полазят я, творческо или чисто лично късогледство или пък емоционален астигматизъм, които да ми навират в очите само грешките или недостатъците ми. И винаги в такива случаи се връщам в едно място, толкова съвършено, колкото всеки един от нас е сътворен, толкова истинско и чистосърдечно със споделеното щастие, така стоплящо със светлината на преживяното или усмихващо с рошави съновидения, което винаги успява да ми възстанови баланса и да ме накара да видя преобладаващите, сполучливо наредени тухли.

Благодаря ви, мили мои блог-кръстници, подстрекатели, рошави и закачливи почитатели и кротко усмихващи се, мълчаливи читатели! За това, че ви има, за обичта, за топлината и усмивката, за споделената радост! Щастлива съм, че сте до мен! :D

Next Page »