Archive for the 'Urban' Category

Любов на колела

изловена в кадър открадната целувка

В прегръдката на нощта

01_noire_pict9172u

Рядкост са дните, в които часовете ни стигат. Все ни се иска в препускането си да можем да разтеглим нишките на светлината, още час, още минута само, за да довършим всичко намислено. И си знаем, че е невъзможна тази благодат, че природата ненапразно не ни го позволява, защото така и така, времето все няма да ни е достатъчно. Колкото и да се взираме подир слънцето, Тя е на ход. Нейно е времето в следващите часове и ние, заедно с него.

02_noire_PICT6041

Робата и е различна на цвят, целувката и – ту галеща, с аромат на липи, ту хапеща ледено, завихряйки дима от дъха ни, докато някой закъснял автобус търси път към дома, а зад стъклата, с дири от стопил се преди седмица сняг, препускат подир следите си светлините на града.

03_noire_pict9439u

Като се замисля, колко спокойна беше Нощта в детството ми!… Спускаше се всяка вечер от изток, с прелета на орляк скорци, с воал, който бавно намяташе над залеза, и който все и беше късичък. Та полека-лека, пак така от изток, започваше да се оголва тъмната и снага, и да надничат многолъчите бенки по кожата и – сияйни, примигващо закачливи.

04_noire_PICT8307

Нощта в града има особено очарование. Тя не бърза. Знае, че в един миг всичката тази глъч ще застине, всички пак ще сме в прегръдката и. И само уплашените триоки светофари ще кръстосват шпаги по нощните улици със самотните таксита.

05_noire_pict9433u

В града звездите изгряват по улиците, на всяко кръстовище. Като бях малка много обичах да се връщаме късно вечер от някое гостуване. Гледах светлините на лампите и на колите с присвити очи – така ми изглеждаха като многолъчи звезди. Колко пъти съм се удряла в дуварите и стълбовете на лампите! :) А когато нощта е влажна, по мокрия асфалт някой също се заиграва да поръси звезди, ситни като трохи от престояли бишкоти. Стига да си достатъчно непорастнал да се загледаш :)

06_noire_pict9435u

Порастеш ли, нощта започва да ти липсва. Лека полека започваш да откъсваш от нея минути, часове. Тези, които са ти отредени да си в нейната власт, в прегръдката и, само с нея или заедно със споделената нежност, която съдбата ти е избрала. Придърпваш черния воал, заблуждавайки се, че така денят ти е спечелил още час, два или повече. Прикриваш се зад заблуждаващата магия на светлината, появила се още с първата искрица огън, та чак до неона, оплел с нишките си града.

07_noire_3334

А колко по-лесно е да не се заблуждаваме, че денят ни расте, а просто да оставим загадката на тъмнината да ни води. Сенките, в които дърветата оживяват в причудливи силуети, теменуженият мрак, в който всяка къща придобива лице с по няколко ококорени, правоъгълни очи, а плътта на статуите оживява.

08_noire_PICT8329

Уюта на Нощта, спокойствието, книгата преди сън, разговорите, смеха, семейството, изслушването, добротата и търпението на дългите часове. Нощта е време за споделяне. Дали със себе си, в разговор с отлежали, но скъпи спомени, или с едва наболи мечти. Или по-добре с най-скъпата душа или с приятелската топлота и разбиране.

09_noire_4729

Имаме нужда да говорим, да споделим, да се изслушаме – себе си и другите. Липсва ни, сякаш, това през целия ден. Затова гледаме да откраднем нещичко от господарката на тъмнината, преди да заспим. Ха, а не знаем, че в смарагдовото пространство на съня невидим диригент ни чака, да се включим в сюита, чиито ноти ще се изгубят в паметта ни щом отворим очи. Но ще ни остане сладкото чувство за хармонията в прегръдката на съня.

10_noire_pano

Нощта в града е търпелива. Бавно пада над клепки и комини, над маргаритите на уличните лампи, билбордовете, пейките в парка… Винаги готова да ни приюти, да лекува, да забравя лошото, да припомня доброто. С магията си да ни свързва, преди денят да ни дели.

Птичи поглед над София

pano_floor_02a

Понеже все си търпя майтапи с моята ориентация, не че съм чак такъв топокретен, ама нали трябва да направим живота закачлив и интересен ;) , особено пък на по-добре ориентиращите се представители от мъжки пол :P (истина е, btw), да внеса и аз малко хаос в посоките на и над София. Гледам аз, LeeAnn се опитва да обясни на NeeAnn, че не е лесно планината да ти иде изотзадзе някак си, а той пак ни кара да се напъваме да мислим, че Витоша трябвало все да ни е отдолу (т.е. на юг :P ). Е да, ама ей, така като ти излязат така две планини от двете страни, става още по-нервозно. <:О

Помогнете с идеи, кое в коя посока е сега на картинката? Според мен, погледът се рее отляво надясно в посока югозапад -> запад -> северозапад -> почти чист север. Ама аз имам отличната способност да уцелвам грешния отговор, та внимавайте! ;)

Playground

Колко дълга е крачката, с която прекрачваме от синеоката мозайка на детския свят в този на възрастните, очертан от строгите рамки на забързаното ни ежедневие, зад които често оставаме слепи за всички онези възприятия и цветове, които преди толкова години са ни радвали.

Дано на всеки, от сърце го пожелавам, да му е мило да си спомня за детските години, да си мисли за тях с трепет и усмивка, както аз си мисля… За дългите, топли летни нощи и игрите на жмичка, когато чакахме да се стъмни достатъчно, че да не те разпознаят зад някоя кола. За игрите на народна топка, “Кралю-Порталю”, “Царю Честити, колко ти е часът?”, “Да бие, да бие”… Ха, нищо чудно и да не ги знаете дори, но за нашата тайфа бяха ежедневие. Играехме ги щуро, до тъмно, на светлината на една висока улична лампа, докато не започнеха да ни привикват от балконите един по един, все пък в най-интересния момент от играта :D

Улицата! Там беше нашият малък свят, там се вихреха игрите, шиеха се дрешки на кукли, забъркваха се “манджи” от пясък, вода, листчета на роза и здравец, менкаха се картинки от “Би-Бип”, там се вечеряше, за да не се изпусне играта, с по някоя филия, намазана с бабината лютеница. Там се играеше на “Развален телефон”, шепнешком и през кикот се носеха клюките, кой коя харесва, кой ще ходи на море, кой – на планина, или най-често – на село. Обсъждаха се мачовете от Мундиала в Испания’82, кой кога са го изпитвали, какви са новите филми в киното. “Ще излизаш ли?” – вирнат към балкона луничав нос и напрегнато очакване в очите…

Дали сега са различни децата ни? И да, и не чак толкова. Понякога съжалявам, че синът ми не е изживял толкова хубаво детство като моето. За него я нямаше онази “улица”, която събираше в едно всичките ни впечатления, радости, споделени рани, ожулени колене и юношески трепети. Той играеше на детските площадки – тези същите, през които сме свикнали да преминаваме сутрин, на път за работа. Най-често потънали в тишина, фасове, боклуци, с избуялите бурени покрай катерушките. Тези, същите, които поне ние можем да се постараем да изглеждат чисти и пъстри, ако за това не се грижат дебелокожите същества, от които се очаква да ни създадат оная благодатна обстановка, в която да решим да се престрашим, и осигурим прираста на държавата.

Чудя се, какво ли ще остане в спомените на детето ми от тези години, когато тичаше и се катереше, заедно с другите малчугани или чакаше в захлас да се освободи люлката в парка. Какво е запомнил от времето, преди да хлътне в Матрицата, когато чатове, форуми, Diablo, Skype и Google са му заменили улицата, игрите, общуването наживо, думите, които се четат само в очите. Толкова различно изглежда всичко! Толкова невъзвратимо променени изглеждаме само за едно поколение разлика!

Когато го слушам, обаче, как разговаря по микрофона, как гръмко и чисто се смее, какво си споделят, какво обсъждат – това са си пак същите неща. Онези проблеми, които и ние сме си споделяли на прага между детството и оня, рамкирания, свят на възрастните. Защото детството си е детство – с безгрижието (и нашата грижа), с бързо сменящите се настроения и готовото да избуи всеки миг веселие и смях (колко често се усмихваме ние?), с големите проблеми в училище (а ние… все по-изморени след работа).

Усещам как все по-малко време ми остава за общуване с порасналото ми момче. Затова и лавирам, търся, хитрувам, прилагам целия си артистизъм, ловкост и лудо желание да измъквам от оня сложен възел, в който са оплетени всичките ни часове в денонощието, нишка по нишка, минута по минута, за разговор. За вглеждане в очите, за споделяне, за изслушване, за събуждане на оная топлина от едно време, с малката ръчичка в моята, която никой с нищо не може да замени.

Затова и обичам да прекосявам детските площадки, да си върна топлата усмивка. Сутрин са толкова тихи, празни са люлките, но на всяка сякаш още се полюшват плитчици и панделки, и смехът се провира през катерушките. Следи от количка и малки обувчици случайно задържат погледа. Следите от детството – слънчево усещане за най-пълноценното щастие за всеки. Единственото, което никога не изчезва, а се ражда пак с децата ни, и с техните деца – пъстро и винаги ново, с нещичко по-различно, но най-истинското и чисто човешко щастие.

Aquarius


When the moon is in the Seventh House
and Jupiter aligns with Mars
Then peace will guide the planets
And love will steer the stars

This is the dawning of the age of Aquarius
The age of Aquarius
Aquarius! Aquarius!

Harmony and understanding
Sympathy and trust abounding
No more falsehoods or derisions
Golden living dreams of visions
Mystic crystal revelation
And the mind’s true liberation
Aquarius! Aquarius!

When the moon is in the Seventh House
and Jupiter aligns with Mars
Then peace will guide the planets
And love will steer the stars

This is the dawning of the age of Aquarius
The age of Aquarius
Aquarius! Aquarius!

Harmony and understanding
Sympathy and trust abounding
No more falsehoods or derisions
Golden living dreams of visions
Mystic crystal revelation
And the mind’s true liberation
Aquarius! Aquarius!

Щрихи по Караконджулско време

Есента си минава в шарки, прелитащи листа и скосени лъчи, като все ме кара да посягам сутрин към чантичката с апарата… Зер, днес мъглата може да не се вдигне, преди “задръстването” да ме довлече до парка. Или току-виж някоя катерица пак ме изненада без нищо в джоба и албумчето с животинки си остане недовършено. Ясно е, като бял ден, че съм чадо на светлината и предпочитам деня за снимане. Обаче, как да успееш с тези кратки дни, да се самоизвадиш от ватъка на ежедневието и да пуснеш един тегел сред шарките, заплетени от полегналото на рамото на деня слънце…

В такива случаи просто си отваряш сетивата и се гмурваш в нощта следвайки пътеките на караконджулите. Те знаят, че скоро ще бъдеш завладян от особеното очарование на губещите се очертания, от странния цвят на листата, осветени от прожекторите…

Очите ти ще следват раждащите се и истерично побягващи от всяка минаваща кола сенки, и ще се чудят защо оживяват статуите…

Тогава всяка светлинка е ценна, всеки цвят е отделен и се вплита отчетливо в хармонията. Сякаш и въртележката от гуми не се забелязва толкова, пушекът става ефект на сцената. Да не говорим как изневиделица изскачат фантоми и само очертанията им палаво загатват, че си успял да уловиш забързания им бяг…

Няма начин да не се забележи и синкавото сияние на една любима караконджулска сграда. Стараеш се или не, балкончетата са нежно-сини и си изглеждат като сцена за среднощно парти. А дори по-оправните караконджули да си носят прътите за снимане в готовност, понякога се оказва, че колчетата на кмета по тротоара вършат добра работа ;)

Ако с нещо още е благодатна нощта, това е лесното правене на панорами ;) Няма какво да напасваш в небето, в облаците, да “изглаждаш” синьото като упорити ръбове на пола от лен.

Не минава без клише, разбира се. Макар, че както казва един приятел “няма изчерпан за снимане обект”…

Да не забравя, караконджулите обичат да си сверяват любимите играчки, особено ако са им почти еднакви. Дали по-малката може да повтори същите неща, които по-голямата прави. Както досегашния опит показва, никога не се получават еднакви :P

За какво още служи нощта? За отмора, за топла постеля, за докосване, за взаимност и обич, за сливане, за раздели и съзерцания… А за някои – време за среднощен тоалет. Хич човек да няма малко спокойствие, брей!

Какво има още сред сенките? Кой се крие зад ъглите, където не успява да проникне дори намигащото лунно око? Имат ли форма сънищата и цветни ли са? Кой знае колко различни отговори може да даде един уловен миг от нощта, един щрих от караконджулския час…

Светлините на града

Бавно пада нощта на прага на лятото. Всеки е преживявал поне една такава привечер някъде, далеч от града. На място, където се усеща повея на нощта, почти осезаемо с мириса на влага, окосена трева и хлад, който постепенно измества уютната топлина на деня.

А ние сме тук и сега, сред панелите, където същата тази нощ прави очертанията на сенките кадифени. Същия хлад се увива около стълбовете на лампите, украсени с жици от почти всяка местна кабеларка. А сред изчезващите в тъмнината и извисилата се трева дървета в междублоковите пространства и паркове, все още се намира по някой вироглав славей, който приема предизвикателството да се надпява с хъркащите нагоре по Цариградско автобуси…

Часът между деня и нощта, в който небето придобива наситения цвят на перуника и дава сигнал на светлините на града… Да ги погледаме заедно, преди “Лека нощ”.

Многото лица на града

Различно са устроени хората – някои изобщо не могат да свикнат с промените, а пък други са достатъчно гъвкави и без много усилия успяват да се закрепят и справят при всяка промяна в средата. Явно втората група успява да изяви по-изразително гените, които човекът е получил в дар от тежката цедка на естествения отбор, когато наравно с другите живи същества е трябвало да търси своята ниша. И така от пещерите и шатрите, постепенно сме стигнали до милионните, сътворени с въображение, труд и борба градове.

Аз съм се родила в малък град и когато дойдох в София всичко ми изглеждаше като някаква адски объркана мозайка, в която изобщо не знаех как съм попаднала и как да се справя. Както казва един мой колега “Жените страдат от топокретенизъм”. Е, аз бих добавила, че все пак има някакъв градиент ;) и аз съм някъде там, по средата (щом поне с карта се оправям без проблеми). И все пак, в онези първи студентски седмици тук бях изпаднала в пълно отчаяние и ужас. Тогава се бях зарекла в никакъв случай да не оставам в тази “гадна и мръсна София”.

Хмм, да, ама … “голям кадър щракни – голяма дума не казвай”! ;)

Не минаха година-две и се оказа, че завърших, намерих си работа тук, омъжих се и в крайна сметка останах. И все пак имам късмета да съм от групата на приспособимите хора, защото постепенно, от година на година ежедневието ме погълна и даже започна да ми харесва. Забързаният живот внася един особен ритъм, към който така привикваш, че в крайна сметка ако го няма, започва да ти липсва. Сякаш постепенно магията на града полепва по теб, заедно с прахоляка по улиците, миризмата на бензин, кишата и солта през зимата, наблъсканите по тротоарите коли и ежедневната тегоба на задръстванията.

И все пак, всичко, което си постигнал, децата ти, семейството, приятелите, хората, които обичаш, местата, които те връщат в хубавите спомени… всичко това те кара някак да се усмихнеш и да погледнеш наоколо с други очи. Тогава откриваш, че въображението ти може да допълни ежедневните картини и от прозореца на тролея, залезът да придобие очарованието на една градска савана, а уличните лампи да заприличат на палми ;)

Или, че първият сняг може да украси улиците, да предизвика хората да се усмихват повече и да преобрази дори местата, които са ти до болка познати…

Постепенно успяваш да намериш местенце, където дори и в сърцето на града, всяка сутрин да минаваш и да се заредиш с енергия. Където може да усетиш босите стъпки на изнизващата се зима, или да успееш да разчетеш песента на лятото в шарката на листата…

София има толкова много лица, толкова цветове, нюанси, настроения, колкото различни възрасти и съдби е приютила. Остава само да се разходиш по улиците, по алеите, да влезеш в храмовете, да се вгледаш в потока от хора или в поникналите в пукнатините на асфалта цветя, и винаги ще успееш да намериш нещо интересно и неповторимо, което да те накара да се усмихнеш и да кажеш “И все пак, въпреки всичко, тя си е нашия дом, нашия обичан и многолик град”.