Имам нужда от нещо топло, плътно, ярко и запомнящо се, като края на лятото… Затова – отново код жълто. Enjoy!

Много се погажда със синьозеленото. Търси се в него и се намира

Скоро и това време ще дойде,.. гответе се

Така и не успя да заобича тоя месец – Ноември. Мътната светлина на утрото се опитваше да избута съня или по-скоро мързела, настанил се там със завидната упоритост и вяра, че съботата е дадена специално за него. Друго си е да знаеш, че има един ден от седмицата, в който оторизиран достъп до мислите на тая пъргава жена на следсредна възраст, имаш само ти – всевластният Мързел.
Read more »

… with Ella

Преди петнайсетина години като снимах със сапунерката сякаш повече снимки правех по улиците. Някак, сега по-тежкарски (и като тегло!) го раздавам – докато се наглася, докато се настроя, докато се назландисам кой обектив да сложа. Явно човек трябва да си има и нещо малко, компактно за такива цели в чантата Ей, така, да обиколиш любими улички, да се порадваш на пролетта, плиснала се по хора, витрини, входове и магазинчета…

“Графа” си остава една от най-любимите ми улици. И преди, с разкривените плочки, и сега – след прословутия и дълъг ремонт. Хубавото е, че махнаха перките. Аз изобщо не гледам в краката си, като ходя по улиците. Как да гледам там, като ще взема да изпусна някое съчетание на шарки с клонки…

… или паметна плоча, после да се похваля.

Сан Антонио е виновен! То вече за какво ли не е виновен се чудя. Но е виновен специално за това, че се научих да се нося по улиците така – от фасада на фасада – с вирнат обектив и брадичка. В търсене на живописен цвят, детайл, форма, балкон, орнаменти… Особено на старите къщи!

Понякога като се разхождам по улиците се чувствам все едно съм в галерия. Все едно разгръщам албум със снимки и се чудя, сега това тази къща ли е, която съм мяркала из снимките му, или не прилича. Но най-често се чувствам сама откривател и се радвам като дете просто на съчетанието на цветове и идеи.

Да, Графът е толкова пъстър! Накъдето и да се обърнеш, снимаш и снимаш, и все има какво още да се връщаш и да видиш. Защото току-виж си изтървал някое феерично изографисано ел-табло…

Атмосфера има, дух, слънце, настроение, което те увлича. Спомени, усмивки, пъстри сергии, пъстри хора, пъстри хрумки…

И особеното усещане за Пролет, много различно от онова, дето го имаш за даденост като се заровиш в тичинки и венчелистчета (Велин! )! Усещаш я толкова различна и свежа, докато те размята вятъра, заедно с шаловете, чорапките в стройни редици, опаковка “Зрънчо” по трамвайната линия, листата на кленовете, листата в ръцете на забързана дама с висок ток и елегантно сакце. Докато се оглеждаш да видиш слънцето във витрините, после на снимките гадаеш чий образ си хванал в отражението. Докато хващаш откъснати фрази на пиещите кафе, на чакащите на спирката… Докато накрая не те грабне синевата да ти докаже, че пролетта просто си я носиш във вените. Само трябва да стъпиш на Улицата.

Рядкост са дните, в които часовете ни стигат. Все ни се иска в препускането си да можем да разтеглим нишките на светлината, още час, още минута само, за да довършим всичко намислено. И си знаем, че е невъзможна тази благодат, че природата ненапразно не ни го позволява, защото така и така, времето все няма да ни е достатъчно. Колкото и да се взираме подир слънцето, Тя е на ход. Нейно е времето в следващите часове и ние, заедно с него.

Робата и е различна на цвят, целувката и – ту галеща, с аромат на липи, ту хапеща ледено, завихряйки дима от дъха ни, докато някой закъснял автобус търси път към дома, а зад стъклата, с дири от стопил се преди седмица сняг, препускат подир следите си светлините на града.

Като се замисля, колко спокойна беше Нощта в детството ми!… Спускаше се всяка вечер от изток, с прелета на орляк скорци, с воал, който бавно намяташе над залеза, и който все и беше късичък. Та полека-лека, пак така от изток, започваше да се оголва тъмната и снага, и да надничат многолъчите бенки по кожата и – сияйни, примигващо закачливи.

Нощта в града има особено очарование. Тя не бърза. Знае, че в един миг всичката тази глъч ще застине, всички пак ще сме в прегръдката и. И само уплашените триоки светофари ще кръстосват шпаги по нощните улици със самотните таксита.

В града звездите изгряват по улиците, на всяко кръстовище. Като бях малка много обичах да се връщаме късно вечер от някое гостуване. Гледах светлините на лампите и на колите с присвити очи – така ми изглеждаха като многолъчи звезди. Колко пъти съм се удряла в дуварите и стълбовете на лампите! А когато нощта е влажна, по мокрия асфалт някой също се заиграва да поръси звезди, ситни като трохи от престояли бишкоти. Стига да си достатъчно непорастнал да се загледаш

Порастеш ли, нощта започва да ти липсва. Лека полека започваш да откъсваш от нея минути, часове. Тези, които са ти отредени да си в нейната власт, в прегръдката и, само с нея или заедно със споделената нежност, която съдбата ти е избрала. Придърпваш черния воал, заблуждавайки се, че така денят ти е спечелил още час, два или повече. Прикриваш се зад заблуждаващата магия на светлината, появила се още с първата искрица огън, та чак до неона, оплел с нишките си града.

А колко по-лесно е да не се заблуждаваме, че денят ни расте, а просто да оставим загадката на тъмнината да ни води. Сенките, в които дърветата оживяват в причудливи силуети, теменуженият мрак, в който всяка къща придобива лице с по няколко ококорени, правоъгълни очи, а плътта на статуите оживява.

Уюта на Нощта, спокойствието, книгата преди сън, разговорите, смеха, семейството, изслушването, добротата и търпението на дългите часове. Нощта е време за споделяне. Дали със себе си, в разговор с отлежали, но скъпи спомени, или с едва наболи мечти. Или по-добре с най-скъпата душа или с приятелската топлота и разбиране.

Имаме нужда да говорим, да споделим, да се изслушаме – себе си и другите. Липсва ни, сякаш, това през целия ден. Затова гледаме да откраднем нещичко от господарката на тъмнината, преди да заспим. Ха, а не знаем, че в смарагдовото пространство на съня невидим диригент ни чака, да се включим в сюита, чиито ноти ще се изгубят в паметта ни щом отворим очи. Но ще ни остане сладкото чувство за хармонията в прегръдката на съня.

Нощта в града е търпелива. Бавно пада над клепки и комини, над маргаритите на уличните лампи, билбордовете, пейките в парка… Винаги готова да ни приюти, да лекува, да забравя лошото, да припомня доброто. С магията си да ни свързва, преди денят да ни дели.

Понеже все си търпя майтапи с моята ориентация, не че съм чак такъв топокретен, ама нали трябва да направим живота закачлив и интересен , особено пък на по-добре ориентиращите се представители от мъжки пол (истина е, btw), да внеса и аз малко хаос в посоките на и над София. Гледам аз, LeeAnn се опитва да обясни на NeeAnn, че не е лесно планината да ти иде изотзадзе някак си, а той пак ни кара да се напъваме да мислим, че Витоша трябвало все да ни е отдолу (т.е. на юг ). Е да, ама ей, така като ти излязат така две планини от двете страни, става още по-нервозно. <:О

Помогнете с идеи, кое в коя посока е сега на картинката? Според мен, погледът се рее отляво надясно в посока югозапад -> запад -> северозапад -> почти чист север. Ама аз имам отличната способност да уцелвам грешния отговор, та внимавайте!

Колко дълга е крачката, с която прекрачваме от синеоката мозайка на детския свят в този на възрастните, очертан от строгите рамки на забързаното ни ежедневие, зад които често оставаме слепи за всички онези възприятия и цветове, които преди толкова години са ни радвали.

Дано на всеки, от сърце го пожелавам, да му е мило да си спомня за детските години, да си мисли за тях с трепет и усмивка, както аз си мисля… За дългите, топли летни нощи и игрите на жмичка, когато чакахме да се стъмни достатъчно, че да не те разпознаят зад някоя кола. За игрите на народна топка, “Кралю-Порталю”, “Царю Честити, колко ти е часът?”, “Да бие, да бие”… Ха, нищо чудно и да не ги знаете дори, но за нашата тайфа бяха ежедневие. Играехме ги щуро, до тъмно, на светлината на една висока улична лампа, докато не започнеха да ни привикват от балконите един по един, все пък в най-интересния момент от играта

Улицата! Там беше нашият малък свят, там се вихреха игрите, шиеха се дрешки на кукли, забъркваха се “манджи” от пясък, вода, листчета на роза и здравец, менкаха се картинки от “Би-Бип”, там се вечеряше, за да не се изпусне играта, с по някоя филия, намазана с бабината лютеница. Там се играеше на “Развален телефон”, шепнешком и през кикот се носеха клюките, кой коя харесва, кой ще ходи на море, кой – на планина, или най-често – на село. Обсъждаха се мачовете от Мундиала в Испания’82, кой кога са го изпитвали, какви са новите филми в киното. “Ще излизаш ли?” – вирнат към балкона луничав нос и напрегнато очакване в очите…

Дали сега са различни децата ни? И да, и не чак толкова. Понякога съжалявам, че синът ми не е изживял толкова хубаво детство като моето. За него я нямаше онази “улица”, която събираше в едно всичките ни впечатления, радости, споделени рани, ожулени колене и юношески трепети. Той играеше на детските площадки – тези същите, през които сме свикнали да преминаваме сутрин, на път за работа. Най-често потънали в тишина, фасове, боклуци, с избуялите бурени покрай катерушките. Тези, същите, които поне ние можем да се постараем да изглеждат чисти и пъстри, ако за това не се грижат дебелокожите същества, от които се очаква да ни създадат оная благодатна обстановка, в която да решим да се престрашим, и осигурим прираста на държавата.

Чудя се, какво ли ще остане в спомените на детето ми от тези години, когато тичаше и се катереше, заедно с другите малчугани или чакаше в захлас да се освободи люлката в парка. Какво е запомнил от времето, преди да хлътне в Матрицата, когато чатове, форуми, Diablo, Skype и Google са му заменили улицата, игрите, общуването наживо, думите, които се четат само в очите. Толкова различно изглежда всичко! Толкова невъзвратимо променени изглеждаме само за едно поколение разлика!

Когато го слушам, обаче, как разговаря по микрофона, как гръмко и чисто се смее, какво си споделят, какво обсъждат – това са си пак същите неща. Онези проблеми, които и ние сме си споделяли на прага между детството и оня, рамкирания, свят на възрастните. Защото детството си е детство – с безгрижието (и нашата грижа), с бързо сменящите се настроения и готовото да избуи всеки миг веселие и смях (колко често се усмихваме ние?), с големите проблеми в училище (а ние… все по-изморени след работа).

Усещам как все по-малко време ми остава за общуване с порасналото ми момче. Затова и лавирам, търся, хитрувам, прилагам целия си артистизъм, ловкост и лудо желание да измъквам от оня сложен възел, в който са оплетени всичките ни часове в денонощието, нишка по нишка, минута по минута, за разговор. За вглеждане в очите, за споделяне, за изслушване, за събуждане на оная топлина от едно време, с малката ръчичка в моята, която никой с нищо не може да замени.

Затова и обичам да прекосявам детските площадки, да си върна топлата усмивка. Сутрин са толкова тихи, празни са люлките, но на всяка сякаш още се полюшват плитчици и панделки, и смехът се провира през катерушките. Следи от количка и малки обувчици случайно задържат погледа. Следите от детството – слънчево усещане за най-пълноценното щастие за всеки. Единственото, което никога не изчезва, а се ражда пак с децата ни, и с техните деца – пъстро и винаги ново, с нещичко по-различно, но най-истинското и чисто човешко щастие.