Кои са те – системните администратори? Особена категория магьосници, забележими тогава, когато връзката изчезне или екранът е черен, и веднага след справяне с проблема отново превръщащи се в невидими. Непредвидими, също като проблемите, които всеки момент могат да им сервират девайси и софт. Всеки миг различни – за да имат достатъчен набор решения за справяне с всякакви ситуации, дори и с подръчни или нетипични средства.
Read more »

Чувствам се изтъняла. Износена, като изчегъртана отвътре. Толкова изтъняла, че дори полъх и ласка могат да ме наранят. Като лист, останал от миналата есен, който вятърът всеки миг ще отнесе. Като тънката ивица залез, която до последно подгрява хоризонта преди да заспи. Като нетраен плод, който от едно докосване загнива. Като рана, едва зараснала, която и от целувка кърви…

Власинка, самопровъзгласила се за бодил. Въобразява си, че е твърда и силна, а всъщност един миг дели цъфтежа на неземно щастие до сгърчване от болка. Нерв, мазохистично напъпващ всеки път, когато чернилката на натрапчивите мисли задълбае като изпусната мръсна вада в жадна пръст.

Имам нужда от промяна, от презареждане. Да се откъсна от всичко, да се изключа. Да знам, че няма как да протегна ръка и екранът да ми взима светлината. С един замах да ми дава слънчева безбрежност, а с друг – задушлива тъга.

Има, обаче, място, където все още е винаги светло! Където вечерта ухае на влажна пръст от полятите с маркуч лехи. Където звездите ме познават, а цимента на балкона бавно отдава събраната през деня топлина. Където щурците никога не забравят, че е дошъл Август. Мястото, което привечер ухае на печени чушки, а хлябът е топъл и винаги с отчупено крайче. Където усмивките винаги извират от дълбокото на душата, чисти и искрени и обичта не поражда никога съмнения и въпроси.

Просто… у дома!

“Аз съм насаме с туптенето на моето сърце” /Луей Чжи/”

“Забелязали ли сте колко лъскави и чисти са камъчетата след дъжд? А цветята? Няма думи, които да ги опишат. Човек може само да ахне от възхита. Трябва да откриваме това “Ах!” във всяко нещо” /Ан Банкрофт/”

“Тайната да виждаш нещата такива, каквито са, е да си свалиш цветните очила.Този живот, сам по себе си – без нищо необичайно, нищо чудодейно, е великото чудо” /Учителят Сесан/

“Научи се да държиш хлабаво всичко, което не е вечно” /Мод Ройдън/

“Птиците се претопиха в синевата. Ето, и облакът последен излинява.
Заедно седим – аз и планината, докато накрая не остане само тя” /Ли Бо/

“Розата е най-съвършена като роза, лилията – като лилия. Всеки индивид е най-съвършеният на света. Дългът на човека е да изяви своето съвършенство” /Г. Кюбоуз/

“Дай си миг спокойствие и ще осъзнаеш колко глупаво си препускал насам и натам”
/Цън Шиджу/

“Все се надяваме, че някой друг знае отговорите, че някое друго място ще е по-добро, някой друг път нещата ще се подредят. Но животът е тук и сега. Никой не знае отговорите, няма по-добро място, а нещата – вече са подредени” /Лао Дзъ/

“У Лукоморья дуб зеленый…”

Какъв ден за потребителите и феновете на M$! Началото на края, първи опити за вдигане на завесата или пък началото на това, които някои предричат – сливане на шареното флагче с пингвина? Какво ще последва след освобождаването на 20000 реда код, ще бъде грижа на някой друг, а ние мисля, че можем да се поздравим с нещо леко и безгрижно

Тази година лятото пристъпваше на странни подскоци, като че драконите се надбягваха по алеята на времето. Ту Синия избързваше с една-две стъпки, изпридайки безконечни дъждовни ресни върху килима от оризови насаждения, приели вече цвета на жаба дървесница. Или пък Огнения поглъщаше всяка капка с парещия си дъх, образувайки заливчета и архипелази с къдрави брегове от по-издигнатите пясъчни ивици в езерата.

Сега беше крачката на Червения дракон. Слъцето се въртеше в нажежената си корона, сякаш му беше тясна и трудно побираше лавата, напираща в него. Монахът Лин попоглеждаше с присвити очи горещата топка и се наслаждаваше на кратките и пъстри отблясъци, които пробягваха през плътта и. “Никой не може да го гледа втренчено – помисли си той с усмивка – А толкова са галещи лъчите му! Няма как да не го забележиш, нито да го пренебрегнеш. Всяко създание се протяга към него, пие от силата му, създаваща живот.”

Погледът на учителя се спусна по виещата се сред тревата пътека, нетърпеливо устремена към свода на гората. “Любимо е то, слънцето, но колко живи твари избират сянката. Теменужките щяха ли да са толкова нежни, красиви и ароматни ако бяха цял ден на слънце? Как са се разпределили тогава всички живи същества – да са толкова различни едно от друго, че да намерят мястото си под слънце или под сянка. Шарката! Тя е тази, която е позволила на живота да бъде навсякъде…”.

Тъй си разсъждаваше монахът, докато робата му с цвят на латинка си проправяше път сред стъблата на репеи, равнец и диви цветя, запълнили мозайката на слънчевите петна, сякаш по съвета на изречените почти на глас мисли. Рязко чукане го извади от унеса. Гората имаше стари и величествени дъбове, с разстлани като шатрата на някой древен халиф корони, с неизбродими дебри от къдрави листа. На клона на едно от тези дървета се беше настанила врана и яростно се опитваше да строши черупката на един орех.

- Трудно ти е май? Искаш ли помощ, Чернокрила? – попита монахът.

Враната спря да млати ореха и метна едно око на човека.
- Добре съм си, ще се справя и сама. Като те няма наоколо кой ще ми помага?
- Поне мога да ти кажа как най-лесно ще го направиш и следващият път ще се справиш много по-добре и сама – отвърна благо учителят Лин – Не е добре да отхвърляш с пренебрежение подадена ръка за помощ.

След едно-две мигвания, орехът тупна в протегнатата длан на монаха.
- Мрачна ми изглеждаш или по-скоро ядосана някак си.
- Всичко виждаш, а пък очите ти такива едни тесни и само напред гледат – враната попристъпи сконфузено от крак на крак – Ядосана съм, ама на себе си. Мразя се от човката до последното махово перо.
- Хей, недей така. Нима е възможно едно създание, пълно с живот и мъдрост, създадено от любовта на светлината и мрака да е изпълнено с такава жестокост към сътворението!?

- Ами … така се очертава. Виждаш ли, човече, чудя се понякога за какво са ме създали точно мен? Никой не ми обръща внимание, направо мога да си кажа, че съм незабележима. Не е така с другите твари, например и с тези от моето семейство. Сойката всички я познават, възхищават се на ума и, на находчивостта. Свраката също, всички я харесват, от бялата и наметка чак до закачливия нрав. За всички е интересна и остроумна, посещават я приятели или тя ги навестява. Постоянно има някой около нея. А аз …

- Какво ти? Нима не си красива? Та погледни колко лъскаво черни са крилата ти! Колко блестящи очите ти…

- А не, моля ти се! – враната хвръкна с подобаващата за момента грация и се приземи пируетно на пътеката пред Лин – Хайде сега, не ме четкай като с катерича опашка, забравила съм вече вкуса на такива комплименти… А беше хубаво едно време с моя Сивоклюн.
- Сега какво става с него, нима не сте добре? – след леко двуумене, дали е удобно, попита монахът.
- Уф, ами… Сега ме избягва, търси винаги нещо ново, нови пернати запознанства, нови крилати закачки… Не му е до мен, явно съм му омръзнала вече или не съм му достатъчна.

- Знаеш ли, остави го за малко сам. Нека полети на воля, нека опита какво значи да бъде сред чужди клони, заобиколен с друга перушина. Ще видиш, че скоро ще се убеди, че тя нито е по-красива от твоята, нито добрината и ласките ти може да ги замени с нечии чужди, колкото и да му изглеждат интригуващи. Просто му обръщаш твърде много внимание!

- Добре казваш, май точно това ще направя. Ама ми е тежко, човече! Защо другите са заобиколени от внимание, а мен не ме забелязват. Нима са по-добри, по-умни, по-красиви и по-находчиви от мен? Все се сравнявам с някоя друга птица, понякога ми се иска да съм я, някоя сврака, я… И патиците например се радват на такова обкръжение! Винаги ухилени, все бъбриви, шумни, весели едни такива, пъстри. А около мен – тъма.

Сякаш сенчест хлад обгърна учителя Лин след тези думи. Болно му стана, затърси най-добрите думи в себе си, с които да помогне на обезверената птица.

- Знаеш ли, Чернокрила, всяко живо създание си има своето място, създадено е неслучайно на този свят. И когато сме се появявали, невидим творец се е вглеждал дълго, дълго в играта на светлини и сенки. В Шарката, която вече е била нарисувана преди нас – да прецени какво да вплете в характера на новото творение. В неговия вид, в смеха му, в очите или в мислите му, така че да се намери най-доброто място, където то да вирее, пък било то дъб, катеричка или мравка. Затова и сме толкова различни! И от едно семейство да сме, пак сме различни! Но всеки е добър такъв, какъвто е…

- А не, не сме всички добри – унило изграчи враната – Такива като мен са само плява сред останалите. Все ми се иска да се бях излюпила като някой друг. Жадувам за малко нежност и досаждам, и ревнувам, когато я няма. А и изобщо, за нищо не ме бива.

- Недей така, не е вярно! Кой успя да намери миналата зима скритите залежи на Кори, дето спасиха цялото семейство от гладна смърт?
- Е, това си беше чиста случайност! Аз просто… спомних си дървото.

- Ето виждаш ли! Ама не си го спомниха свраката или сойката, въпреки цялото им остроумие. Кой умее най-добре да упътва в гората странниците, като се загубят? И кой успява така храбро да защитава малките си, когато семейството ви беше нападнато от Стуб, котаракът на манастира?
- Ха! Гадииината! Жив ли е този звяр още? Така успях да му оскубя темето тогава – Чернокрила заподскача, потраквайки с яката си човка, като си спомняше как пикираше над оголилия зъби и нокти котарак, драпащ за някое от едва излезлите от гнездото вранчета.
- Жив е, още помни случката и опашката му става на четка като се сети за тебе – ухили се монахът.

- Аха! Е да… ама все си мисля, че и другите щяха така да направят, да се защитават. Това нищо не доказва и пак ще продължа да се чудя с какво съм по-лоша от другите и с какво ме превъзхождат…
- Ха, така – плесна с ръце доволно Лин – Ще се чудиш, защото няма да ти е лесно да намериш отговора! И той всъщност е само един – не е възможно и не бива да се сравняваме във всичко! Различни сме, това ни прави интересни, единствени и неподражаеми! Един е добър в едно, но пък не го бива в друго! Свраката е приказлива, но дали е толкова сладкодумна като славея? Орелът е могъщ, но червеношийката е по-находчива да намира храната си. Сойката е красива, но дали пък синигерите не са по-сръчни и чевръсти от нея?

Враната замислено сведе очи към земята. Жегата я беше изсушила и няколко дълбоки пукнатини заплитаха пръсти в гръбнака на пътеката.

- Какво да направя тогава, че да спра да се самоизтезавам така, да спра да се мразя, че не съм …
- Спри! Просто спри да мислиш какво НЕ СИ! Мисли за това, което СИ. Всеки е уникален и добър поне в едно нещо. А ти си с добро сърце, силна, всеотдайна и любвеобвилна…

Свистене на крила през зелената завеса на дъбовите листа прекъсна учителя. Сред облак сиви пера, един гълъб кацна до враната.
- Чернокрила! Здравей, Теснооки! Имаме проблем! Татко Руди хвана пиявична треска!

- Пак ли е пил вода от Езерото на нимфите? – веждите на монаха се свиха ядосано, миг след това грижа изплете бръчици по лицето му – Трябва му слуз от кръглите охлюви, дето живеят в езерото!
- Знам, знам, затова търся тази приятелка под лист и жълъд! – изгъгна гълъбът – Чернокрила, ти си най-добра в ловенето на тези кръгли черупковци. Моля те, ела да помогнеш!

Враната се стъписа за миг-два, понечи да литне, но се спря и хвърли последен поглед на Лин.

- Върви, приятелко! Дано завинаги съм изгонил съмненията и терзанията в душата ти. После да ми кажеш какво сте направили, че Руди е един-единствен! Както и всеки един от вас, нали? Както и ти, Чернокрила! Важно е само да повярваш в себе си!

Враната разпери блестящите си криле и литна над пътеката, вдигайки златисти, топли прашинки.

- Ах, да, и да знаеш! Удряй черупката винаги в горната вдлъбнатина, там дето е била дръжчицата – извика след нея монахът, вдигнал високо ореха в ръката си…

Вярвам в закономерните случайности. Тези дребни неща, които те връхлитат най-неочаквано, а едва в един по-късен момент започваш да разбираш колко много си имал нужда точно от това, точно в този момент! Дали ще е събитие, среща, поглед или дума, нещо, което може да е толкова мъничко късче от ежедневния пъзел, че да не го и забележиш. А пък да събори стена, която да разкрие цял един свят, за който не си и подозирал.

Когато си инсталирах lenny на служебната машина не предполагах, че в rhythmbox-a ще ме чакат няколко готови връзки за радиостанции в различни стилове. Бях приятно изненадана и започнах да ги преслушвам една по една…, докато не замръзнах само на една – dream factory (ambient). Този тип музика, както и електронната, са ми много на сърце и някак си необходими. Има моменти, в които просто нищо друго (а аз харесвам много и различни стилове музика) не пасва така добре на душевното ми състояние, на ритъма на работата. Лека, ненатрапваща се, неангажираща, но чудесно вписваща се сред вибрациите на ефира.

Започнах постепенно да се вглеждам в информацията за миксираните сетове и едно име определено ми направи впечатление – francofunghi.es – може би покрай асоциацията за “гъба отровна” . Брък в гугъл и на бял свят излезе, че Франко Фунги е младеж, роден в Германия, понастоящем работи и живее в Испания (по точно Тенерифе). Още 15-годишен попада под магията на електронната музика, Pink Floyd, Jean Michel Jarre, Vangelis и др. На 18 г. вече започва да се проявява като диджей, а от 2000 – излиза на ambient сцената. Всъщност, това, което ме впечатли още от началото беше колко много и разнообразни стилове забърква този младеж!

Безспорно, едно от най-великите му постижения според мен е микса на Shine on you crazy diamond на Pink Floyd. Ако мога да се изразя с няколко думи – той удължава насладата! Така както привечер слънцето удължава сенките, за да попие сладкия дъх на лятната нощ в порите ти. Всеки акорд на китарата е някак си … разтеглен, плавен, изтъняващ и едновременно с това става още по-проникващ и въздействащ. Съумял е да пипне най-силните детайли много стилно и без да се натрапва в тези 12 завладяващи минути. Винаги ми се струва, че файлът ми е къс и ми се иска още

’scuse me while i kiss the sky ми е безспорно една от любимите му творби. Три часа полет, три часа капчици търкулнати в синевата. Сблъскват се облаци, мъгла забулва жадни планински върхове. Убягва ти усещането за земната твърд, макар и нито за миг да не я изпускаш от поглед. Усмихва, грабва, увлича като вихър пред буря. И къде ли не те запраща! Както си над наредения акуратно урбанизиран пъзел на запада, изведнъж писък на флейта, звън на дайре и вече следваш извивките на Ганг.

В този ред на мисли, с най-много world-music елементи е може би Aequilibrium. В него самото начало е керван от якове, монотонно и целеустремено следващо извивките в нозете на Хималаите. И колкото по-напред се движи плъзгача на плейъра, толкова повече ти се иска да не свършва пъстротата, която неминуемо изниква пред очите ти. Плиснати в езерата облаци, цветовете на лотосите, надвиснали мангрови корени, Тадж Махал, снегове, по което слънцето посипва звезди, грабнало ги, докато унесено са слизали ниско да се полюбуват на залеза…

Преди няколко дни, Любо ме пита защо все за вещици говоря, няма ли вещери? Има, моето момче, има! И пак по някаква (закономерна) случайност все са ми добри приятели! Един от тях, като особено добър гугъл-магьосник, успя да намери връзката, от която да сваля най-известните миксове на Franco Funghi. С което днес ме замая от щастие! :-*

Мога още дълго и дълго да описвам какво виждам и усещам, докато слушам Франко, но по-добре е да го чуете сами. Най-често се появява на радиостанцията dream factory, а миксовете можете да свалите от тук.

Enjoy!

Какво ли не може да открие човешкото въображение, ако изведнъж се окаже оставено на произвола на собствените си прищевки. Докато сме в реалния свят (пак с уточнението, че твърде често границите между магия и реалност са много трудно установими и слава богу, че съществува цветната магическа реалност), винаги се намира нещо, което да спъва въображението ни. Да го държи в границите, било на принципите и нормите на заобикалящия ни свят, било от рамките на собственото ни възпитание. И много рядко може да видиш някой с отнесен поглед, зареян някъде навътре и нагоре, който в този момент хич не може да чуе, че запотена контрольорка му иска билет в превърнатия в сауна мерцедес номер 76…
Read more »

Понеже все си търпя майтапи с моята ориентация, не че съм чак такъв топокретен, ама нали трябва да направим живота закачлив и интересен , особено пък на по-добре ориентиращите се представители от мъжки пол (истина е, btw), да внеса и аз малко хаос в посоките на и над София. Гледам аз, LeeAnn се опитва да обясни на NeeAnn, че не е лесно планината да ти иде изотзадзе някак си, а той пак ни кара да се напъваме да мислим, че Витоша трябвало все да ни е отдолу (т.е. на юг ). Е да, ама ей, така като ти излязат така две планини от двете страни, става още по-нервозно. <:О

Помогнете с идеи, кое в коя посока е сега на картинката? Според мен, погледът се рее отляво надясно в посока югозапад -> запад -> северозапад -> почти чист север. Ама аз имам отличната способност да уцелвам грешния отговор, та внимавайте!