Тук залезът рядко оставя слънцето да намокри косите си. Плавният хълбок на полегналия на ръката си хълм, потопил длан в топлия залив, услужливо му предлага покоя над твърда земя.
Read more »

Отново сме в Ахтопол. Интересно ми беше дали ще доловя някаква разлика в малкото градче за изминалите две години. Като че ли на пръв поглед няма. Градчето е пак така умерено завладяно от летуващи, и пак основно от българи. Свободни квартири отново има, но този път като екстра се споменава и безжичния интернет. Радвам се, че се завърнах! Отново ме гали привечерния бриз, с прелитащ на талази дъх на смокини, леко примесен с този на пържена риба и обърнато на плочата гьозлеме (на едно такова павильонче се мъдри надписа “Изберете българското!” ) …
Read more »

Последните седмици работа са вече зад гърба ми, с всичките си препускания, пот и зор. Като се изключат разни служебни пътувания, които (като се има предвид каква ми е работата) са си пак разтоварващ и зареждащ екшън, от две години не съм излизала май в пълноценна ваканция. И както се казва по-добре късно (лято) отколкото още по-късно (догодина). Утре поемаме към Морето
Read more »

Харесва ми контраста. Рисунъка на сянката – скелет на светлината. Границата, в която смеха преминава внезапно в тъга и оставя очите да тънат в мъглата на недоумението. Онази рязкост, която нахлува изневиделица и оставя след себе си настръхнали мисли и оголени нерви.
Read more »

Отдавна не се беше случвало такова горещо лято в Шарколес. А и дълго, че пролетта просто профуча, едва сколаса да навърже панделките в косите на магнолията, насипа щедро джанките с пролетен сняг и даже не дочака да види разтварянето на първата лилия в Езерото на нимфите.
Read more »

Вече загубих реална представа кога започна това лято. Докато да поемеш резливия дъх на снега и вихрушката на ежедневието вече го е измела, окачила реси на брезите и вече успяла да накара езичетата на тичинките да се изплезят от жега.

Обикновено лятото не ми е фаворит за любим сезон. Но тази година много осезаемо започна да ми липсва. Не, че го няма! Просто несправедливо дълго господства извън мен. Кипи, расте, избуява, прежуря, а аз си оставам с желанието, като заблудено семенце от ясен, чиято повредена хвърчилка го е занесла далеч от всякаква вероятност за разлистване.

Имам чувството, че съм в сфера от полу-прозрачен плексиглас. Виждам силуети, до мен достига плясък на криле, откъслечни смехове, екот на буря, но картината си остава непоправимо блърната.

Всичко се случва без твое участие, зад стената на сферата, а очите напразно дирят фокус, останали вечер насаме с парливата пепел на деня, насипана под клепачите… Единствено зеленото прониква винаги. Навсякъде успява да промъкне настойчивите пръсти на филизите. Да обсеби сетивата със смеха на треви, оплетени като коси на момиче, стояло на прозореца на влака за Варна…

И нито опънатите жили на стрелките, отмерващи задачи, резултати, срещи, нито потока от мисли, кълбящ се с праха на отминаващите оредели автобуси, не може да попречи на зеленото да прикове зареяния поглед. Неприлично завладяваща, вечно жадна, прашна или окъпана след дъжда, зеленината къса апатията ти на парцали, оставащи зад теб като найлонови пликове под дванайсететажен блок в Младост 4. Разплита и отлепва натрапчивите мисли като паяжини от клонка, след отлитнала от нея птица.

Сякаш никога досега не съм усещала такава почти физическа празнота вътре в себе си, на онова място, заемано обикновено от лятото, която само то, единствено може да запълни…

Скоро! Дано да е скоро, преди да дойде момента, в който се усещаш вече толкова уморен, че приемаш смяната на дните с безразличието и постоянството на червения правоъгълен показалец на календара. Така изцеден, че вече си претръпнал на жаждата за почивка и дори и да не се случи, просто ще продължиш напред.

Все още не! Още съм в периода, когато всяка втора мисъл е пенливо-синя, всяка капка пот – напомня за солената коричка по кожата, и всяка глътка се сравнява с вкуса на извор в букова гора… Още малко ще мога да издържа. А ти, все пак… не бързай да си ходиш, зелено лято!