Великолепна архитектура, разнообразие от стилове, изящни, богато орнаментирани фасади, изобилие от зеленина и фонтани, слънчеви хора… едва ли е всичко, което се е запазило в спомените ми за двата дни, прекарани във Валенсия. След тях, до Севиля, която трайно си е запазила място в сърцето ми, се нареди и този слънчев град

Първото ми впечатление, когато се откъснахме от впечатляващото фоайе на гарата (Valencia Nord) беше плисналата светлина! Валенсия е един от най-светлите градове, които съм виждала и може би причината за това (освен изобилното слънце) са тези огромни, боядисани в светли пастелни тонове сгради. През цялото време ми се струваше, че са направени от яйчени черупки. Изглеждат толкова крехки и изящни, а в същото време – солидни и величествени.

Валенсия е третия по големина град в Испания, жителите и не достигат 800 000. Централната градска част се обикаля спокойно за 5-6 часа, особено ако се има и предварителна подготвка за основните забележителности. Едни от тях са останките от римската стена, опасваща града…

… готическата катедрала Дева Мария, с кулата Св. Михаил (Micalet), построена между XIII и XV век…

… и един от най-посещаваните площади – Plaça de l’Ajuntament.

Особена слабост имам към фонтаните и в това отношение Валенсия е една феерия от пръски, струи, багри, статуи и идеи…

Една от забележителностите на Валенсия е т. нар. “суха река”. Това е някогашното корито на р. Турия, която е била един вид пренесена, да не преминава през града поради честите наводнения. Впоследствие, хората са направили страхотен парк в речното легло, с невероятно разнообразие от градини, фонтани, мостове, редки дървета и цветя — истинско райско кътче!

Тук могат да се видят фикуси, високи колкото една двуетажна вила, хибискуси (китайски рози), бугенвилии, увесили гроздове в цикламено и оранжево, дървета като бутилки…

/>

… треви като храсти…

… храсти като дървета…

… олеандри, маслини, езерца и кипариси… И много почиващи си хора, влюбени двойки, баби, майки с бебета и по-големи хлапета

В самия югоизточен край на сухата река, преди ‘вливането’ в морето, се намира най-разкошното място във Валенсия, което в никакъв случай не трябва да се пропуска. За него си оставихме цял ден и пак си беше доста препускане. Това е Градчето на изкуствата и науката или Ciutat de les Arts i de les Ciències. Построен по проект на Сантяго Калатрава, комплексът е един низ от футуристични сгради – истинску бижу на съвременната архитектура.

Една от сградите е Дворецът на изкуствата (Palau de les Arts Reina Sofía). Твърди се, че формата му е заимствана от шлема на Дон Кихот. Макар, че … и на конквистадорски шлем си прилича (imho)

След Двореца е полусферичната сграда на Планетариума и IMAX-кино (Hemisfèric), следвана от кацналия сред изумруден басейн Музей на науката, който прилича на някакъв екзотичен, многоребрен скелет на гигантско водно конче…

Невъзможно е да бъде разгледан целия комплекс за 4-5 часа, колкото имахме ние, и решихме директно да се насочим към окенаографския парк (L’Oceanográfic).

Паркът има няколко сгради, където са основните аквариуми (на едно или две нива), направени с акъл, изключително чувство за естетика и много любов. Още с влизането затаявате дъх… ефирната музика сякаш извира някъде изпод сините води и очите отказват да примигват дори, да не изтърват нито пиксел от бляскавата картина, от движенията, цветовете и формите на подводния свят.

Разбира се, снимането със светкавица не е позволено, ама и да беше, няма как да се получи читава снимка срещу стъкло. Вдигнах малко ISO-то, затова и повечето ми произведения са доста шумни, не съвсем на фокус, но дават поне бегла представа за какво иде реч. Тунелите на моретата от умерените и тропически ширини са много красиви. А най-атрактивни бяха тези на океаните. Ако я няма тази шумна тълпа, зяпаща и щракаща отдолу, сигурно още по-ясно може да усетите как нахлува хлад мжду косъмчетата ви при плавното преминаване на някой зъбат дзвер над вас или развятата мантия на забързаните скатове…

Много ефектен е и павилиона за кораловите рифове. В действителност огромният аквариум заема… сцената на кино-зала.

Някои от по-атрактивните водни обитатели като рибата-луна, бяха така добри да плуват по-бавничко, зяпайки насреща ми, колкото да се убедя, че ей, на — и такова животно има!

Това пък си е моя любимец от всички видяни под водата – морския дракон, от семейството на морските кончета. Толкова плавно се носи във водата, с всичките си израстъци, подмятащи се кой накъдето види, че като нищо може да го помислите за някой по-шарен плавей…

А зад този ‘прозорец’ са събрани фосфоресциращите морски феи

Между централната сграда и по-малките павилиони, където са фауната на Арктика, Антарктика и кораловите рифове, се вият алеи, засадени с екзотични видове растения, всяко с надлежно изписана табелка. Един голям басейн свързва няколко от сградите и специално павилиона на Средиземноморието. Част от парка още се строи, в момента се прави едно здание, което прилича на кораб, по мащаби близко до Двореца на изкуствата. В басейна се подвизават доста птици, явно свикнали с шума на камионите и строителите, главно бели ангъчи и големи корморани…

Не знам за вас, ама на мен винаги големите корморани ми извикват представата за велоцирапторите от Джурасик парк

В сферична волиера е разположен, макар и сбитичко, светът на влажните зони. В по-малки аквариуми плуват сладководни риби (обичайни за Никулден, а в Испания не кусват таквиз неща), по клоните вият гнезда ибиси и лопатари. Не елен-лопатар, а тези красиви розови птици с човки като лъжици за сервиране на салата.

Мисля, че това е розовата лопатарка, Platalea ajaja, обитател на Карибския басейн и Южна Америка. Голям пернат красавец

Щеше да се утрепе за едното оглеждане! Суета!…

“Мммм, ма съм готин!”

А докато “не внимавам”, се случи на няколко пъти да ме изненада някое от тези пилета – малък воден бик. Седят неподвижно на някое клонче, сред папура, и в един момент виждаш, че две жълти очи са те зяпнали!

Докато шараните преглъщат под водата, над нея се ширят семейство качулати потапници…

… и се препичат костенурки…

Има и делфинариум, но нямаше час за представление, че беше съвсем средата на седмицата. На сайта на L’Oceanografico има подробна информация за предстоящи събития, на който му предстои път натам.

Не забравяйте да посетите това вълшебно място!

И накрая, кафето във Валенсия не е нищо друго, освен живителна и ароматна глътка радост. Uno cafe con leche, por favor!

На вниманието на Негово Величество Светлоблес Сияйнооки
Крал на Слънчевите Елфи
Пост-средногодишен доклад

Относно: Емоционалното състояние и действия на магическите създания и нивото на осветеност на Шарколес
Изготвил: Вълнолист Жълъдов Мъхокраков, Кралски вестоносец

Ваше Сияйно Величество,

С огромно задоволство искам да изразя най-дълбоката си признателност, че ми оказахте тази превисока чест да съм Ваш посланик, вестоносец, носител на Кралския знак “Слънчева арфа” и кореспондент на многоуважавания ежедневник “Дейли Елфс” за гората Шарколес — център на Вашето красиво Кралство, квинтесенция на магията и извор на вълшебство и радост.

Като Ваши уши и очи (да пребъде светлината им отвъд възраста на Ентите), в последните три седмици забелязах интересни промени в поверената ми за наблюдение гора. Слънцето, да е чист лика му и топъл взора му докато свят светува, което е обичаен гост в Шарколес и участва във всички игри на Вашите поданици (в друг доклад ще Ви разказвам какви ги вършат гоблините и как са се научили да играят листокарти сред сенките, варят Смола-Кола и карат еднорозите да подскачат, като им пускат мехурчета от веро под носовете)… Та, Слънцето започна да става по-кротко, едно такова сънено сутрин и косите му, с всеки ден все по-лениво (и накриво!) започнаха да се стичат към Шарколес…

И не само това! Представете си, по листата се появиха едни пъстрини, съвсем в разрез с установените в Кралството ПУЦ (позволени униформи и цветове). В изискания зелен цвят, някои недобросъвестни енти и хуорни започнаха да забъркват какви ли не нюанси на червено и жълто.

Започнаха да се закичват с пагони, тип “жълто-зелена мартеница”, колкото да ме накарат да се обадя на Баба Марта по ГСМ-а (горски секретен магифон) и тя да ме увери, че изобщо не е правила постъпки за по-ранен гастрол в Шарколес и да ме попита дали действително Дъбокор Мъхокрак ми бил прадядо, че … той бил съвсем с акъла си, ама “не се виждало да го е предал на жълъдите си”…

После дойде една прекрасна утрин, в която бях потресен до мозъка на кората си! Представете си, Ваше Величество, заселилите се в Шарколес пришълци от Канада, хуорните от семейство Рубрилистови – с униформи, омазани в кръв! Къде повече, къде по лист-два и с всяка сутрин все по-кървава гледка представляваха! Толкова безсънни нощи ги следих, дали не вършат убийства по тъмна доба…

Не бих искал да Ви тревожа, да не помрача блестящия взор на всевиждащите Ви очи, но по едно време много ми се искаше да се въздаде справедливост и на ентругите. Ами те полудяха с новата мода, с тези ярки цветове! Ето, например Абиета Иглопадова, уж зряла дама на солидна възраст, като бухнала едни ми ти коси, с ръждиво-рубинен цвят… Предизвика ме да се обадя на ВИП-отдела (Внос от Индия и Пакистан), да ги питам дали скоро не е минавал керван със солидни количества къна. Отговориха ми, че освен семена за индийско орехче, друго скоро не са докарвали и че вече се ползват летящи метли, а не кервани, защото транспортът на вещиците бил по-евтин, отколкото изхранването на камилите.

Нямаше да се тревожа чак толкова, Ваше Сиятелство, ако тази пъстра зараза не беше обхванала самото сърце на Шарколес! Ядката, от която черпи енергия всичко живо, огледалото, без което Слънцето не може – Езерото на нимфите! Пазителите на езерото, семейство Аескулови-Хипокастанетови, които и без това си се големееха (в смисъл, големички растат, де, нали е широчко около тях ), сега решиха да хванат ръжда. Явно, това им е подшушнала с чучурите си онази, новата чешма, която все излива част от водите си около нея и се стреми да се слее с вълшебното езеро. Кой знае как и откъде са я докарали онези тролове от службата ВВиКК (Води Вадим и Камъни Къртим).

Държа да докладвам, че и госпожа Поплар Сърцелистова, съседка на Хипокастанетови, реши да стане блондинка! Тези дни се заиграваше да направи косите си в цвят “старо злато”, като преди това накара една банда таласъми да претарашат пещерите на джуджетата … да сравнявала цвета <:О !

Ваше Величество, с дълбока скръб трябва да Ви призная, че и моето собствено семейство, милите ми Дъбокорови, не останаха незасегнати! На тях им дойде великата идея да подменят настилката на Шарколес. Вие знаете как се гордеем с нашата изумрудена трева, а ето сега, моите сестри, братовчеди, стринки и вуйчовци, чак до девето разклонение се грижат да създадат един специален червено-кафяво-златист килим. Ами… от друга страна да Ви кажа, не изглежда зле, даже Слънцето много му се радва и обича да разнообразява шарката му.

И не им стига, че сме с най-многобройната челяд в Шарколес, ами и увличат разни по-далечни братовчеди да участват в съшиването на килима. Да не пропусна да Ви отбележа, че гоблините (разбира се, знаете, че те са в основата на всяко научно-палавотворческо откритие) са установили съставките на паяжинната течност и сега тайничко я варят. Смятат скоро да изпратят искане да им се издаде патент, но дотогава много често решават да бойкотират оплитането на новия килим и залепват някое листо за кората, да се вее като флаг на гоблиново-ентската дружба…

С всичко това, което Ви докладвам до момента, Кралю мой Всесветлий, можете да си представите как като Ваш ококорен наблюдател, пръв вестоносец и верен слуга, бдях ден и нощ, скрит сред шарките, за да разгадая същината на тези промени във Вашата любима резиденция.

И ето, че едва вчера сутринта, докато обследвах поляната на детелините, все още запазена от Ветровете на промяната, до мен приседна един възрастен човек. Знаете, Ваше Величество, че двуногите също обичат Шарколес и да Ви кажа, те изключително много се радват на новите и багри!

И така докато си разменяхме рошави мисли с него, той възкликна по едно време “Ама какво се чудиш?! Всяка есен гората се преобразява за Карнавала! Всяка полянка е сцена, на която дефилират в най-пищните си окраски листата. Има си и конкурс, даже!”… Какво да Ви кажа, Повелютелю мой, направо ми падна шапката на жълъда от това разкритие. Покорно моля, да извините невежеството ми, но нали съм едва тазгодишен… То и човекът ме нарече “зелен” и “филиз”, че съм направил такава “издънка” да не знам такова просто нещо.

За сметка на това, че покорно изтърпях прилагателните за моята зелена личност, човекът ми показа къде ще се открие тържествено Карнавала – Поляната на Феите. Те идват тихо пристъпвайки по тази пътечка, обсипана със златни листа. Оказах се там, тъкмо когато нагласяваха прожекторите.

Ваше Величество,

В заключение на този пространен Доклад, придобил застрашителните размери на роман за заблудите и радостните разкрития на един жълъд, бих искал да Ви връча емблемата на Карнавала – символ на единението между магическите твари на Шарколес, така както действат в хармония и съвършенство всичките сезони, които прелитат над нея…

А това е запазената за Вас тържествена ложа, откъдето ще наблюдавате надпреварата в конкурсите “Златния дъб”, “Алената буква”, “Красотата е в пъстротата”, “Any colour you like” и “Края на лятото”…

За точната дата на откриването на Карнавала, ще Ви информирам в следващия си доклад.

Искрено Ваш: Вълнолист Жълъдов Мъхокраков
Кореспондент на “Дейли Елфс”

Обикновено командировките ни са свързани с работа и в събота и неделя, но този път изобщо не стана така. Институтът, където работехме през седмицата беше далеч, ние нямахме кола и затова съботите и неделите бяха посветени на обиколки. Един от дните се разходихме до Кастельон, най-близкият до Беникасим голям град и столица на област Кастельон.

Castellón de la Plana е основан в средата на 13-ти век. За разлика от чисто туристическия облик на Беникасим, Кастельон е интересно съчетание на индустриален център със съвременни улици и сгради, и готическа архитектура от 13-14 век, каквато е например La Concatedral de Santa María…

По-старите сгради в центъра са реставрирани и са с типичните за областта заоблени стени, изящни решетки, меки светли и топли бои.

Населението на града е около 170 000 жители, като през последните 5-6 години румънските емигранти са се превърнали в съществена част от местната популация (по данни на колегите са около 20 000 само в Кастельон). През целия ден, по улиците, в парковете, в кафенетата и магазините непрекъснато чувахме румънска реч.

Испанците имат изключителен вкус към детайлите в архитектурата и строителството. Това се отнася както за сградите, така и за пътищата. Например ротондите по тях (места за кръгово движение) са направени с цел ‘убиване’ на скоростта, но така, че приличат на нещо средно между мини-ботаническа градина и произведение на изкуството. Палми, агаве, кактуси, фонтанчета, подкастрени чудновато маслини, хибискуси и скулптури, се съчетават с дежурните табели, които да не позволят да се объркват дори и зяпащите и снимащите като мен :о)

Детайлите се изпипват и по улиците на града. Тук-там изникват по тротоарите скуптури и фонтани…

И някои са доста объркващи. Ако не знаеш, току виж си се сблъскал с тази Доня, тръгнала към Пазара…

Като казах “Пазара”, така наречения Mercat Central е нещо наподобяващо нашите Централни Хали. Естествено, влязохме да надникнем, като повечето щандове не ми предизвикаха така интереса, но като върл фен на рибата, нямаше начин да подмина точно този сектор

Както се разбра впоследствие, риболовът с тралове е забранен през юли и август, и през септември пазарът гъмжеше от стока. Сякаш корабът на самия главен готвач на Нептун беше акостирал тук и нахвърлял в привидно безредие това огромно многообразие от люспи, щипци, черупки, челюсти, пипала, във всякакви големини и форми! Видях се в чудо къде да гледам и какво да снимам, пък то и едно осветление вътре… чак след 5-6 кадъра се сетих да си сменя режима, та извинявам се за червено-оранжевата тоналност Да не говорим, че беше събота, пазарен ден и рибоядните човешки същества прииждаха и се надвикваха с пълна сила.

Октоподите, както забелязвате, не са собено скъпи, нямам идея колко струват тук, в “Метро” например, но нищо чудно да са и повече от 3 евро. Едно от най-вкусните неща са chipirones – пържени малки октоподчета (дълги около 5 см). Надписът “GRAO” е много важен. Това значи, че стоката е прясна, току-що уловена и донесена от Пристанището на Кастельон (El Grao), което напълно си заслужава главните букви и вниманието. Него ще го оставя за отделна серия снимки.

А ето и още малко кадри от улиците на Кастельон. Страдам от някакво пристрастяване към снимане на улични лампи — особено испански. Ами и те са като произведения на изкуството!

Също както и пейките в парка, направени от едни специални фаянсови плочки (особено популярни в Андалусия), наричат се azulejos (азулехос). Всяка пейка в този малък парк беше с различна окраска и рисунък…

Ефирно изпипана е и сградата на пощата. Кастельон е известен с фабриките си за керамика.

И да дадем малко съвременен привкус на този приятен град. Това е един от техните Молове — “El Corte Ingles”… Много неприятен музикален полуетаж има, щях да си фалирам като едното нищо

А това е най-новия мост на града. Само да вметна, отдолу няма същинска река, по-скоро е сухо корито, в което може би прииждат и се отвеждат в морето водите от планината през пролетта и есента. Сняг няма, но проливни дъждове не са рядкост. Като пуснах тази снимка в 23hq се оказа, че един друг фотолюбител от там също е бил в Кастельон малко преди мен и е снимал същия този мост, така че можете да го видите тук и на нощна снимка.

За край на разходката — една ‘лудетинска’ загадка. Можете ли да познаете тази табела какво точно рекламира?

След това хубаво представяне на Д’Артанян, как да се въздържи човек да не поразкаже повече за малкото същество, което промени еднообразното ни работно ежедневие!

Както вече знаете, ежко беше донесен в един слънчев следобед и още с пристигането си събра всички овации на колегите — от умилени портиери, та до млади докторантки, които протягаха по едно пръстче да го пипнат по още крехките бодли. Крехки или не, Д’Артанян доказа, че е войнствен още тогава, като гризна палеца на един от колегите, който се опитваше да определи дали името му ще си остане това или ще се сдобие с женско такова. След това нападение, вече се отнасяхме с респект към малката топчица, въпреки че се събираше в една шепа.

В началото го оставихме в един широк кашон, с идеята, че ще престои там само временно, да поотрасне и после да го пуснем на подходящо място на свобода. На другата сутрин, обаче, малкият палавник така красиво беше аранжирал дъното на кашона с намачкани вестници, останки от ябълки, грозде и обилно поляти с вода (и още нещо), че не ми остана друго, освен да призова колегите на помощ, в търсене на по-солидно жилище. Така се сдобихме с ето този аквариум, който беше достатъчно просторен за ежко:

В мрежата има много информация (предимно на английски) за това как се гледат таралежи, не само декоративните, но и за спасяване на диви от този вид (Erinaceus concolor), който се среща у нас. Аз специално съм много благодарна на този човек, чиито указания съм гледала да спазвам, докато ежко беше с нас.

И така, да знаете ако ви попадне таралеж за спасяване, на дъното на аквариума (наречен вече терариум, или бълхарника ) се поставя талаш. Не е нужно да е много дебел пласт, защото всяка сутрин се почиства. Таралежите са нощни животни и няма нищо изненадващо, че особено малките през деня предпочитат да спят. За целта, в терариума трябва да има нещо като малка къщичка, в случая я направихме от една картонена кутия, която да му осигури достатъчно тъмно, комфортно и спокойно местенце за сън. Д’Артанян всъщност много си обичаше къщурката и прекарваше основната част от деня (особено следобяд) в нея, в сладък сън. Най-активен беше обикновено сутрин, особено след обичайното хигиенизиране на апартамента. През 3-4 дни сменях целия талаш и измивах терариума, слагах му нов, но… не чакай благодарност! След като му “отнемех” по този отвратителен начин собствената му миризма от стария талаш, Дарти започваше много възмутено да обикаля и настръхваше по-заплашително от друг път, когато се протегнех да го погаля

Обикновено всяка сутрин си започваше с ритуално почистване и последващо разтъпкване, при което стените на терариума бяха обследвани много щателно, без да се внимава дали не се стъпва в паничката с вода или храна.

Като казах храна, таралежите са от разред насекомоядни бозайници, което ще рече по-близки до хищниците, отколкото до гризачите. Ежко имаше доста здрави зъбки и скоро показа кои са любимите му храни. Много хареса печена и безсолна пилешка пържола, сурова кайма, но от дивеч! Купената от магазина беше посрещната с презрително минаване през паничката. Обичаше също грозде, а ябълките (напук на всички картинки в детските книжки) се изяждаха само в краен случай, в дългите и гладни нощни часове. Както пишеше в редица сайтове, таралежите обичали котешка храна. Така реших да пробвам и се оказа, че Д’Артанян с огромно удоволствие нападна котешките бисквитки с пиле, телешко и заек. Щом му сложех паничката с храна, вечно влажното му длъгнесто носле започваше неистово да души, младежът се измъкваше от къщурката си и след миг стаята се огласяше вече от звучно хрупане. Може би по консистенция и аромат се доближаваха най-много до естествената му храна.

Благодарение на храненето и здравия сън, Д’Артанян само за две седмици успя да порасне с близо 2 см на дължина, на тегло не даде да го премерим Започна вече да достига “тавана” на къщурката си като се изправеше на два крака, а вътре беше и изгризал единия ъгъл (на първата снимка се вижда малко от пораженията ). И само за тези две седмици успя да ни промени, някак си. Всички обичахме да го гледаме, да му говорим, да го глезим с някоя вкусотия. Даже си водехме едни сумтящи разговори с него. Навеждах се над терариума и му говорех, а той вирваше носле и очички като боровинки, и издаваше едни приятни, сумтящи звуци…

Като го видех така, с очи вперени нагоре, нямаше как да не се замислям все повече за това къде да го пуснем, кое ще е най-добре за него. Вече бях започнала сериозно да се тревожа, защото ми предстоеше командировка и исках да съм сигурна, че ежко ще си намери дотогава нов дом, на свобода. В този момент се появи едно слънчево дете, една моя млада колежка, която предложи да го занесе на Лозенска планина. Така дойде и последния ден заедно с нашия малък любимец.

Излишно е да казвам, че ми беше малко тъжно като се разделяхме, бях свикнала с него. Колегите вече ме наричаха “мамашата на ежко” Мъчно или не, сложих го в една картонена кутия, с шепа от любимите му бисквитки и го поверих на детето да го пусне. Знаех, че е за негово добро. Вярвам, че е жив и здрав, пораснал и силен, намерил е пътя към своето ново семейство, нов дом, достатъчно храна, за да си набави така необходимата енергия преди зимния сън… Благодарна съм на Ники, че го донесе Чудно е как за толкова малко време, това диво и невинно животинче успя да ни преобрази. Да ни направи по-добри, по-чувствителни и по-човечни…

Много е трудно да си мислиш, че си в командировка, a не на почивка, когато се окаже, че хотелът ти е в малко, курортно градче на брега на Средиземно море. На мен за пръв път ми се случва такова нещо, макар че никак не бих могла да се оплача и от предишните си командировки в Испания — през 2005 и 2007 в Севиля Тази година, за разнообразие, посетихме колегите от Института по аквакултури в Torre la Sal. Самият институт е на около 15 км северно от градчето, където бяхме отседнали, Беникасим (Benicassim), и всеки ден някой от колегите ни караше с кола дотам и ни връщаше привечер. Лукс категория отвсякъде Така за две седмици успяхме да навъртим доста километри на север и на юг от градчето, да пообиколим Кастильон, Валенсия и делтата на Ебър, които по никакъв начин не се събират (нито като описание, нито като снимки ) в един разказ, затова започвам подред

Беникасим (Benicàssim) e курортно градче с около 14 000 жители, а през лятото заедно с туристите, достигат по мнение на колегите там до около 200 000. Намира се на 13 км северно от Кастельон и на час с влак от Валенсия. Основните му забележителности са красивото крайбрежие и веригата планини, в които влиза природният парк “Desierto de las Palmas”, простиращ се на 3200 хектара, западно от градчето. Спретнати бели къщи, разкошни вили покрай морето, по-малки или по-фамозни, десет и кусур-етажни хотели, всичко е потънало в зеленината, така характерна за картичките, описваши Средиземноморието. Като се започне от маслините, с техните изкорубени дънери и корони, понякога оформени по най-невероятни начини, според въображението на местните озеленители…

… през невероятно красивите борове, за които още водим спорове дали са пиния (Pinus pinea) или морски бор (Pinus maritima)…

… та се стигне, естествено, до разнообразието от палми, така развихрящи дизайнерското въображение на мъжете, особено ако се съчетае с карибски мелодии и обичайните за сезона меки нощи. Най-често срещани са финиковите палми (Phoenix dactylifera)…

Обикновено изящно гарнирани с бухнали в цикламено, розово, бяло или оранжево бугенвилии…

… или с различни по размер и великолепие араукарии (дървото в средата). Не знам дали повечето от вас знаят, че араукариите са “живи фосили”, типични представители на мезозойската растителност. Сега се срещат в южното полукълбо, а в северното се отглеждат като красиви декоративни растения, подобно на небезизвестното гинко…

Едно от любимите места не само в Беникасим, но сигурно във всеки курортен град е крайбрежната улица. През десетина метра по нея има чешмички, много пейки, но … няма заведения, от които да ви преследва примерно последния хит на някоя представителка на силиконовия тръст “Пайнер”.

На първа линия зад крайбрежната улица са красивите вили. Много от тях са построени в началото на XX век, реставрирани и поддържани със стил и изискано великолепие. Попитахме местните колеги и се оказа, че тези вили никога не остават незаети през лятото…

Зад вилите вече се появяват хотели и кооперации… много се чудя как да ги нарека. Много ми приличаха на ведомствените и партийни станции по нашето Черноморие (например на курорта “Дружба”) през 80-те. Всъщност, оказа се, че това са си апартаменти, някои от които се наемат, но повечето се купуват. За испанците с достатъчно добро финанстово състояние е естествено да имат по два апартамента, единият в града, където работят, а другия – в място като Беникасим, който се използва като вила.

А това е изглед от тераската ми в хотела: западен и източен (по-скоро леко североизточен )

Колегите разправяха, че през лятото градът се превръща в същинска лудница от туристи, но през септември беше много тихо. Освен местните хора по улиците се разхождаха предимно почиващи пенсионери, навсякъде цареше спокойствие и лежерно настроение. Още малко от тази приятна атмосфера…

Torre de San Vicente:

Църквата “Santo Tomás”:

И какво е една Валенсианска околия без … файери! Las Falles (Fayeras) е древен обичай за честване празника на Св. Йосиф. Празнуването е дълго и както ни казаха колежките, било през март. Е, явно и през септември имаше някакво подобно събитие, защото още първата събота се оказахме на пътя на шествието на хубави и пищно облечени момичета. За беда, батерията ми се оказа за смяна и … само тези три красиви девойки попаднаха на мушката

Завършвам серията с една лежерна, слънчева сутрин, когато слънцето приятно гали, кафето (con leche) е плътно и ароматно, шапките на чадърите по плажа са нехайно накривени, морето подканва с палави синьо-бяло-зеленикави езичета и те подкарва на мисли за липсващите ти приятели, усмивки и сладка приказка…