Дни наред над долината беше надвиснало напрегнато очакване. Тънки, като пипалата на мъгла, пръстите на тъгата шареха над пещерите и се промъкваха се под опънатите пред тях кожи. Мълчалива болка извираше от подмолите на реката и виеше гнезда в притихналите дървета…
Ралла не беше виждала досега синовете си толкова омърлушени. Преди три дни бяха намерили Кумран Мълчаливия сред платото – полужив, окървавен, заобиколен от нетърпеливи лешояди. Всички се бяха стекли да помогнат, кой както може, макар че дори Омад, шаманът, потрепери като видя следите от нокти по гърба му и разпрания почти до кост крак. Оттогава скръб се спусна над племето. Никога досега Суна, мечката мереща ръст и сили само с водача на мамутите, господарката на платото, не беше се решавала да нападне човек.
Ралла потръпна като си спомни как помагаше на стария Омад да промие раните. Жу, нали е любопитен, непрекъснато напираше да влезе в шатрата, та трябваше да го отпрати, да потърси драконов зъб в дъбравата, да наложат ужасяващата рана на крака…
- Мамо, студено ли ти е? Трепериш! – жената не беше усетила, че Жу се е събудил. Прегърна го и приливът на живот от малкото телце накара сърцето и да се свие от ужас, че може да го загуби някога. Тъмният Купол се оттегляше бавно и в червена пяна се раждаше Големият Пламък…
- Когато Куполът съблича тъмната си кожа, винаги захладнява – усмихна се Ралла, вдишвайки жадно родния мирис на сънената детска главица – Защо се събуди толкова рано?
- Сънувах пак… Суна…
- Ох, момчето ми!
- Нападаше ни тук, в долината. Душеше и ревеше, хвърляше се в пещерите. Търсеше си плячката.
- Няма да дойде тук, Жу, успокой се! – Ралла прегърна детето и приглади щръкналите от спането кичури.
- Откъде знаеш, че няма да дойде? От шамана ли я е страх? Да не вземе да повика гърмящите пазители? И защо е нападнала Кумран? Мълчаливия на никой не е сторил зло…
Увиснаха в полумрака въпросите като прилепите по вътрешния корниз на пещерата.
- Нападнала го е, защото е бил сам. Човеците сме крехки и беззащитни, когато сме сами. Силата ни идва от това, че сме заедно, така както юмрукът е силен като събере всички пръсти в едно. Тъй, че не се страхувай, детето ми! Суна е мъдра, няма да посмее да нападне долината и да се остави цялото племе да скочи като един и да я унищожи.
- Спомних си! – Жу се отскубна от прегръдката и очите му блеснаха изпод рунтавите вежди – Татко разказваше как преди две зими така за малко да пропадне Големия лов. Не можели да отделят нито един мамут от стадото, водачът държал всички заедно и се защитавали като един.
- Точно така! – усмихна се Ралла – По същия начин и ние се защитаваме ако някой ни нападне. Всички живи твари са създадени така.
- Как точно!?!
- Ох, Жу, това е много дълга приказка! Забрави ли, че днес имаме да изчистим и изперем цял куп еленски кожи?! Ако не слезем скоро към реката, Големият Пламък ще ни изпревари и ще изсуши кожите така, че ще трябва да ги дадем на Манал, да направи нов тъпан на шамана.
- Мамо, моля те, разкажи ми приказката! Как са се появили живите твари? А ние? Племето как се е появило? И кожите ги знам аз къде са – натрупани в Гърлото на Саблезъбия. В тая дупка никога не влиза Голямото кълбо…
Ралла въздъхна и усмивката и се понесе по утъпканата пътека пред пещерата, отвъд спускащите се към реката водопади зеленина, над пеещите води и над планините…
- Е, добре. Поне няма да започвам съвсем отначало, вече ти разказах за двамата господари Мракът и Светлината и за Купола – майката хвърли насмешлив поглед към Жу, на чиято унесена физиономийка блесна спомена за незабравима приказка.
- Помня, мамо! И така… имало Светлина и Мрак, там бил Куполът и Големия Пламък, Пазителите и Предвестника. И после?
- После… на двамата властелини не им харесвала така пуста земята, тиха и неподвижна. Решили да създадат същества, които да бъдат хем от плът и кръв, хем да владеят стихии, както господарите на света. Да могат да творят чудеса и най-вече, да даряват живот и техните рожби да населят земята и Купола. Така се появили Драконите. Те били четири и всеки един от тях носел в себе си и Светлина и Мрак, нали били техни чеда. Затова и самите Дракони били и добри, и коварни, и великодушни, и отмъстителни. Колкото умни, красиви и благи, така и жестоки, и опустошителни. Така искали Мракът и Светлината да могат съществата да избират – да създават, но и да рушат, че да се създаде живия свят в цялата му пъстрота.
Били създадени Драконите като огромни живи твари, крилати, велики, страховити и красиви. Най-напред се появил Белия дракон. Той е въздуха, вятъра, господар на Купола. Той вае пазителите, затова и понякога може да го видиш да плува сред тях…
След Белия се пояил Синия дракон – водната стихия. Понякога топъл и гальовен като водите на Пеещата река, а друг път сърдит, разпенен, къртещ ледовете. Гърбавият Тонгу ми е разправял, че някога много отдавна племето е дошло от много далеч – оттам, откъдето идва всяка сутрин Големия пламък. И тамошните земи били заобиколени от синя вода, без начало и край. Така ми се иска да я видя…
По време на една от игрите на Белия и Синия дракон, докато се вихрела страховита буря, леел се дъжд и бушували вълните, на Синия дракон му хрумнало да се опита да хване в гривите на вълните някой от черните, надвиснали перчеми на пазителите. И изведнъж успял да го направи, дръпнал и разкъсал Купола! От раздраното място блеснала ослепителна светлина, екнал гръм и от разкъсания Купол се родил Червения дракон. Той е господарят на огъня, покровителя на пламъците, колкото необходим, топъл и любим, толкова и унищожителен в Пламтящите планини.
- Някъде по едно и също време с Червения, Светлината и Мракът създали любимата си рожба – Зеления дракон! Той е покровителя на Живота, той е земята, живите твари, дърветата, мравките, рибите, тревата… Веднъж появили се, Драконите решили да създават, да преобразят земята, която им били дарили. Всичко, което виждаш, Жу, всяко живо същество е рожба на Зеления, дал плът и кръв, и Белия дракон, който им дарил въздуха и така им вдъхнал живот.
- Рожби на Белия и Синия дракон са ледовете, дъжда, смяната на зима с лято. Нали си спомняш пъстрата пътека, по която дъжда си отива? Тя също е тяхна рожба
- Белият и Червеният заедно сътворяват огнените пазители. Тези, които пазят Горещото кълбо да не се нарани, слизайки обратно в земната гръд и тогава, когато сутрин се ражда.
- Мамо, а Зеленият дракон всички ли живи твари е създал? А нас човеците, пак ли той? – Жу реши, че твърде дълго беше чакал приказката най-сетне да стигне до въпроса, който най-много го терзаеше.
- Еех, че си нетърпелив – усмихна се Ралла – Да, Зеленият дракон е дал формата, кръвта и името на всички живи твари, а Белият им вдъхнал живот. Но в един момент драконите усетили, че твърде много са тези същества на земната твърд, а пък водната шир и Купола остават тихи и безжизнени. Затова решили Синия дракон да приюти в своите владения рибите, раковините, тюлените, рачетата и всичко това, що живее днес в Пеещата река. А пък Белия дракон, станал баща на всички хвъркати, дето се реят и гмуркат сред Купола…
- Ама, мамо… – Жу пак нещо не беше доволен – Червеният дракон най-лош ли е бил или най-мързелив? Той май с най-малко рожби…
Ралла се разсмя гръмко и разгони по пукнатините, полепналите по тавана, сънени гекони.
- Ааха, значи слушаш внимателно! – не, че се съмняваше в будния ум на детето си. – На Червения господар не му било леко. Дълги, дълги години той вилнял по върховете на безлюдните Пламтящи планини, изригвал огньове към небето, опустошавал дърветата. Събрали се останалите дракони да решат какво да правят, не можело така да се руши, създадената с толкова старание и обич, пъстрина на света! Така решили да създадат още едно живо същество, което да се опита да укроти по някакъв начин Червения дракон. Заловили се за работа, Зеленият съворил тялото и кръвта, направил го изправено, като дърветата, дарил му ясен взор. Белият му вдъхнал живот, а Синият му дал дарбата да плува. Така се появил човекът. Гледал Червеният дракон какво правят неговите братя и му станало мъчно, че неговите пламъци носят само разрушение.
Народили се още човеци, но живеели по семейства, на групички по двама-трима и никак не бил лек животът им. Трудно намирали храна, зверове ги нападали, а и страховито започнал да вие леденият вятър. В една такава студена нощ, когато човеците стояли скупчени и се топлели един друг, Червеният дракон докоснал мислите на едно малко момченце. Наблизо имало пожарище. Огненият дракон завел детето до изпочупените, тлеещи дървета. Избрало то един клон, с още припламващ връх, и го занесло на хората. Обградили го останалите, събрали се всички заедно, топлината прониквала в зъзнещите им тела, засветили искри в очите им. Така Червеният дракон подарил на хората огъня, научил ги да го хранят със сухи дървета, да го пазят, да живеят с него всички заедно, а после и да го създават сами.
- Значи Червеният дракон е бащата на племето!
- Така е, Жу! За разлика от всички други твари, в човека има частица от огъня на Червения дракон. Той ни е научил да го използваме за топлина, за приготвяне на храна и да се пазим от хищниците. Единствено човеците използват огъня, всички други твари се боят от него.
- И Суна ли? – Жу хвърли искрящ поглед към майка си.
- Да, и тя също. Страх я е и от пламъците, и от този огън, който племето носи в себе си като рожба на Червения дракон.
- А сега живи ли са драконите, мамо? – попита детето, поглеждайки огряната в лъчите на зората пътека, сякаш очакваше да се зададе някое от великите създания по нея.
- Сигурно – отвърна майка му, изправяйки се – Ловците разказват, че понякога намират горе на платото огромни кости. Това, разправят, са останките от древните дракони. Може и да са прави, но да ти кажа, Жу, според мен са още живи! Частици от тях са във всяко живо същество, а и в планините, реките, въздуха, живи са във всичките си рожби. Ако се заслушаш в реката, ще чуеш шепота на Синия. Ако се загледаш в листата – ще ти се усмихне Зеления. Казват, че там, където е стъпвал Зеления дракон расте драконовия зъб. Във всеки пазител плува Белия. А погледнеш ли в очите на всеки от нас, когато се съберем край огъня – там блести Червения.
В тишината след приказката проникваха постепенно звуците на напъпилия ден. Птиците, забързани по хвърковати дела, подсвирваха сред клоните. А Големият пламък отдавна се усмихваше, избягал от пелените на пазителите.
Изведнъж видяха, че по пътеката тичешком се носеше Манал, по-големия брат на Жу. От оживените му ръкомахания и накъсани думички се разбра, че Кумран се е свестил. Омад казал, че ще оживее и раните ще заздравяват. Радостта се плъзна през долината като препускащите пролетни води на реката.
- Мамо, знам защо Кумран ще оздравее! – Ралла учудено изгледа Жу и едва се сдържа да не се разсмее от напъна му да изглежда сериозен, когато му иде да заподскача от радост – От драконовия зъб! Хич не са прави ловците, да знаеш. Живи са драконите! 
Comments(6) 
… 
