* * *

Стихии две в душата ми витаят

И болка, и смут, и копнеж

Във мене сменят се и си играят

Като вятър с пламъче на свещ


И в лед да ме скове твоя дума една

Знам друга в пламъци ще ме обвива

Аз в тази стихия пристъпих сама

Да повярвам, че желана съм… и жива.

/Flo, 27.12.2008/

Случвало ли ви се някога да искате да направите една и съща снимка да изглежда по различен начин? Сваляте файла на компютъра, гледате я и си казвате “Ама, не! Това беше още по-ярко!” или пък “Ох, по-мек беше някак си тоя цвят. По-топъл! А ето тези тъмните петна ги нямаше пък!” Мда, понякога ми се случвало да съжалявам, че съм направила снимка, в която да има изгорели участъци. Затова и предпочитам да снимам на самата граница, дето се вика с половин крачка в посока към “тъмната” снимка”, която така и така да мога да оправя после (за разлика от прегорялата). За това какво представлява ufraw вече си говорихме, но темата няма как да е приключила. За мен тази обработка на суровата снимка все още си е някакво тайнство, като магия някаква! И като към всяко чародейство, пристъпвам хем с желанието да го разбера, да вникна в детайлите му, хем и с малко скептицизъм в това дали се налага изобщо да го използвам?! Дали всеки път да си “измагьосваме” кадрите с него? Все пак, шест месеца след онази публикация, все още продължавам да подкрепям мнението на Ясен, че е по-добре кадъра да е добре експониран при заснемането му, така че да не се налага много-много да пипаш в ufraw.
Read more »

Е, стига май работни дни за седмицата! Кой каквото недосвършил, ще го свърши догодина Време е за порция смях, затова и реших да поразровя папките с перли, дето ни ги насипват непринудено разни писмена по улиците и неписани случки от ежедневието.

Всички знаят колко е важно веднъж и завинаги българина да се откаже от струпването на боклука на една камара. То и това в приказката, че едно дядо събирало всички видове смет в една каруца и раздавал сливи, и как една мома събрала едва шепа смет, па хитрия старец я гепил за снаха, никак не отговаря на съвременните изисквания за разделно събиране на боклука! И за да е по-твърдо набито в главите къде точно!, и какво се слага, хората пишат указания…

А някой киноман и листата събира разделно, че и пише по чуждоземски…

Като стана дума за полиглоти, надписи с предупредителна насоченост ни гледат от сергиите или дори на стълбите, преди да се приберете у дома (и слава богу ).

Табелите никога не са само това, което казват. Уж за един лев, уж цветята вътре, пък…

Особено много трябва да се внимава с такива, които ултимативно настояват да направите нещо! Както се казва “Не става само с яденеее! Трябват и … агнешки глави”

Други пък настояват да тръгнете по следите на вкусотията, без при това да има някой наоколо да ви напътства с “Топло-тооопло-еее, .. студено! Изтърва баклавЪта”

Лятно време, жега, скъпи шезлонги, ама безплатния плаж… е само за мацки с жабешки бутчета…

Насред пазара се натъкваме на …

Какво ли му е достъпното?! Достъпно за мерене, за сваляне, в смисъл все едно го няма ли… :/

Ха, преди седмица ме изхвърлиха от едно такси. След един час чакане на нещо (считай голямо, задушно, мръсно, нередовно, и платено) и дълбока вяра в явно хакнатата електронна система, която не спираше да твърди, че емен-емен нещото ще дойде … вдигнах отчаяно ръка. Е, да ама с мен се намъкнаха още две изтормозени жени и както си бълбукахме коя къде ще слезе, оня ми ти изискан мъж с геврека ревна:

– Марш! Всички вънка! Айдееее! Аз да не съм ви маршрутка, бе!

А иначе, добри хорица са таксиджиите, праведни… джентълмени, обичат животните…

И накрая, ако в обикаляне по пазарите случайно огладнеете (човещинка) и решите да нападнете някоя улична сергийка за хот-дог… поне се уверете, че дог-ът е отвън и още мърда

Обичам това време предколедно! Всичко живо тича насам-натам, щура се в търсене на подаръци. Празнични украси, светлинки, музика, тълпа… Един помъкнал каса шампанско, друг мери колко аршина гирлянди ще му стигнат, трети избира ръкавички за тъщАта, четвърти прехвърля на ум колко работни дни остават… Суетня! И един сняг да беше паднал, цена нямаше да има

В това напрегнато време да не мислите, че в Шарколес цари спокойствие?! Нищо подобно! Или поне така е само на пръв поглед! Защото за обитателите на вълшебната дъбрава 22 декември е един ден изпълнен с много тайнственост и красота. Вярно, най-късия ден и нааааай-дългата нощ, ама защо ли пък са го кръстили “ден на зимното слънцестоене”?! Ами защото по това време в Шарколес кипи усилен труд. Новата година наближава да дойде и винаги, в дъбравите от Северното полукълбо, тя пристига на колесницата на Ледената кралица. И цялата гора усилено се готви за посрещането и, а това значи — всяко дръвче и клонче, от най-малкото и нетърпеливо ентче, до най-стария и ленив хуорн, трябва да бъдат обсипани с играчки.
Read more »

А не, няма да иде реч за дълбоко лилава музика (макар, че много ги харесвам и напоследък все ме влече да слушам “Burn” ). Забелязали ли сте какво е небето по залез тези няколко дни?! Не знам дали си спомняте, миналата година имаше такъв един много особен залез над София, но беше през юни

Има такива дни, когато облаците закриват едната половина на небето, обикновено от запад, а на изток сияе синева с такъв чист цвят! Тогава въздухът е изпълнен със ситни капчици, или е след дъжд, или пък в момента леко ръми…

И в един такъв наглед монотонен пейзаж, когато вече ни се иска уфф… по-бързо да иде края на този, и без това кратък ден… Изведнъж слънцето си намира пролука, минути преди да залезе и решава да омагьоса гледката!

И тогава, както си седиш и работиш, по-точно бързаш да свършиш нещата за деня и да се опиташ да се доредиш до задушевната обстановка на някой автобус-фантом от СГТ, в един момент усещаш, че стаята ти се е изпълнила с тайнствено лилаво сияние! Как да продължиш да работиш, като единственото, което ти се иска е да скочиш на прозореца…

… да поемеш дълбоко мириса на зима, на влага, с привкус на пушек от някое кюмбе или (по-вероятно) от някой ТЕЦ-комин, да се понастаниш що-годе стабилно на рамката и … да затанцуваш сред феерията от цветове!

Лъчите се кръстосват по такъв невероятен начин, че сградите придобиват едни такива червеникави лица, все едно седят до камина и си разменят кварталните клюки. А преливката под и над облаците винаги ме е подлудявала да се чудя дали да не си извадя четките и да спретна някой акварел на мокра основа

И всичкото това цветно вълщебство не стига, че не се случва всеки ден, ами е и за съвсем кратко време! Докато се усетиш, не дай си боже се помаеш, да нагласяваш там… скорости и разни други чудеса, и хоп! Всичко вече е изтляло, няма синева, няма го розовия захарен памук, който слънцето си лизва преди да заспи. И само намигането на запалваните тук-там лампи те успокоява, че … е, все ще се случи пак, някой ден! Щом си с апарат до себе си и още повече – с отворени сетива – пак ще те омае куполът на зимното небе

И сега за любителите на фото-задачки

Сред снимките има няколко, които не са мои! Познайте колко и кои са, и ако можете — кой им е майстора … Хмм, леле, това малко стана като въпроса за бомбата в един стар виц, ама .. ще се справите

Всяка съдба е сфера втечнена светлина. Зрънце надежда, търкулнато в момента на раждането ни и хукнало по така неуловимо предначертания за всеки път. Този, който ни кара да повярваме и приемем, че добър или лош, по-простичък и безцветен или толкова сложен, колкото само ние можем да си го направим, този живот си заслужава.

Когато първите сфери съдба се втурнали в играта на живота, вселенските сили на Светлината и Мрака видяли, че пътят им често се лута, кръжи по спирала, а понякога се губи съвсем и заедно с него изчезва завинаги и сферата, с целия си ценен ресурс от енергия. Твърде голям им се сторил хаоса, за да се нарече тяхно съвършено творение, както морето или зеления лист. Затова решили да оградят пътя на съдбите човешки със стена. Така се родил той — житейският лабиринт, в който се раждаме, препускаме, все си търсим пътя, лъкатушим, връщаме се и така до повратната точка, в която броенето започва отново.

Какво ли само няма в този лабиринт! Редуват се тъмни и светли коридори, остри завои, пълни с изненади, стръмнини и спускания, падeния и победи, ледени фъртуни или изпепеляващ зной. Пътищата в него се пресичат с тези на други сфери, връщат се пак или попадат в задънен участък. Езера, родени от сълзи и кратери са пръснати по него. “В дупка съм!”, чували сте го, че и кой ли не е бил и не е усетил колко е студено и тъмно в нея. За някои целият лабиринт е просто по-тъмен, за други — по-цветен и сияещ.

Но какъвто и да е той, никой не може да излезе от него. Избор ли? Има, винаги има място, където да се търкулне сферата по различни пътища, да избере един или друг завой, но няма измъкване от стената. И понеже тя е най-близо до търкалящата се съдбовна сфера във всеки един момент, тя поема и всеки вопъл, всяка усмивка, попива сълзите и болките, спомените, докосването…

Стената е един отделен, необятен свят, а уж изглежда толкова крехка и незабележима. Не се сещаме много често да и обърнем внимание, вперили поглед все напред и нагоре, все в бързане, в спасяване, оцеляване и търсене на нови предизвикателства. А тя е там, около нас, поема нашите настроения и ражда надежди…

Тя отнема болките и от сълзите образува дъга, когато над стената проникнат лъчи. Грабва случайно изплъзнали се, неосъществени желания и мечти, и им дава опора да оцелеят, защото не се знае кога ти, той, някой друг ще мине оттук, ще ги преоткрие и осъществи.

По нея се плъзват и изпридат фина мрежа спомените ни, следите, които показват откъде сме минали. Към някои от тях се връщаме пак, и пак…, както ръката не устоява да погали самотно цвете…

Други… просто забравяме. Завинаги. По-точно искаме да забравим, но те са си там, втъкани в стената. Както и оплетените в паяжини наши грешки, съсухрени и грозни, да ни напомнят ако преминем пак оттам, колко боли.

Стени имат и дупките в лабиринта, но дори да са тъмни и дълбоки, в тях се намират стръкчета светлина, за които да се уловим и да се върнем на пътя.

Само в най-дълбоките кратери стената потъва, стопява се, изчезва и ни остава без опора. Едва тогава осъзнаваме колко е трудно без тази стена, без малкия и свят, който ни свързва с миналото, с всичко в него — добро или зло. И започваме да ровим, да дълбаем със зъби и нокти да стигнем дъното, пак част от стената, да се оттласнем оттам. Ако ли не, събуждаме лавата и само нейният взрив може да ни върне обратно. Благословен миг… Колко блестящ изглежда пак пътя, пълен с живот, многобагрен и светъл! И как бързо невидим остава пак малкият свят и стената!

Гениално творение или приумица е лабиринта и стената му, чудо невидимо на звездните властелини. Уж пречка някаква, от която не можем да избягаме. А същевременно спасение, памет, втъкана сред невидими скали, образи и думи, оживяли в рисунъка и. Следите, по които сме минали и пак се връщаме, за да открием по нещо непрочетено преди, някоя искра, която не сме забелязали, болка, която не знаем, че сме причинили. Огледалото на живота ни, което ни помага да станем по-добри, след време… или просто, когато броенето започне отново.