Дълго време се стаяваше младата пъпка зад плътната зимна люспа. Така и не разбра как успя да надвие любопитството, което я гъделичкаше, да отгърне кожестото връхче и да надзърне. Да види как по оградата се лепят снежинките, или как е затънал в пряспа двора и навъсения съсед-кипарис се е докарал, ще не ще, с бяла гугла. Завиждаше мъничко на бръшляна, че все се перчи с вечнозелените си листа, способни да преживеят зимата. Майка и, старата ипомея, плъзнала с величествени стъбла по жилите на оградата, често казваше “По-добре едно лято в бурен цъфтеж, вместо цял живот кожесто-зеленикава скука!”

Сега по разклонените вени на майката пъплеха неспокойни капки. Небето се усмихваше лазурно и малката пъпка ставаше все по-неудържима. “Почакай! – изпращаше тревожни сигнали майката – Има още какво да ти стори зимата, задръж устрема си! Всеки, който бърза да живее, повяхва пак така бързо. Колкото по-дълго време забавяш насладата, с толкова по-истинска радост ще я изживееш. Може много пъпки след това да родиш, и много ласки на крила да те докосват, но разпукването на първия цвят никога няма се повтори.”

Така капка подир капка живителен сок изпълваше малката пъпка. Тя все повече розовееше от нетърпение и жажда, особено като гледаше как наоколо са избуяли нарцисите. “Не ги гледай тях – самовлюбени аристократи!” – поучаваше я дядо и, плъзнал възлестите си пръсти дълбоко в земята, малко под основите на вкопаната железна мрежа на двора. “Всяка пролет се перчат, ненаситни да изгълтат цялата ранна слънчева топлина. И с корони се закичват – да наподобяват слънцето, но пекне ли по-силно – бързат да се свият обратно в земята. Да не загине свещената им луковица. Така и не смеят да дочакат лятото, като нас, да ги поопърли жегата, да ги поизцеди сушата…”

“Не бързай да живееш, дете! Следвай пътя на всяка живителна глътка влага, която достига до теб, радвай и се, цени я, слей се с нея”. Тези думи така бяха попили в клетките на малката нетърпелива пъпка, че тя започна все по-внимателно да се вглежда в света около нея – да не изпусне мигa, неповторим и единствен.

Един ден, кълбета от сиви облаци се скупчиха над раззеленилия се двор. Блесна кратка светкавица – първата за тази пролет, крехка още, нерешителна. Като приятелско намигване от небето, сякаш да подскаже на жужащите, пъплещи, разтварящи се под него същества “Внимание! Малко ще ви понамокрим! Вардете си тичинките! “. Това беше нотката, която очакваше и младата ипомея. Тя цяла се напрегна, после усети как една, после още една, едрите капки пролетен дъжд започнаха да се целят в асфалтовите плочки. Хоп! Уцелиха я и нея! Весело е! Хей, щуро е, страхотно, живо, лудешко и младо! Звукът от леещия се дъжд и тътнещите в далечината гръмотевици я изпълваха с такъв неописуем екстаз, какъвто само зараждащия се живот може да дари!

Малката пъпка не се пазеше от капките, а от цялото същество на майчиния храст се усещаше единствено кипящата радост на живота, който връща вибрирането във вените, в тревите, в стъблата, дори в бодлите на розите, или в кожестите доспехи на стария бръшлян. Тежки и сладки, последните капки се гмуркаха в локвите и образуваха прозрачни полусфери, в които облаците оглеждаха разпокъсаните си дрешки и бързаха да се скрият зад планината, да се позакърпят. А малката пъпка усети едно приятно хладно гъделичкане – няколко капки се полюшваха пъстрооки по нея, а тя.. тя самата не беше вече малката розова пъпка!

Беше се удължила, стройна, ефирно бяла, от мъхнатата си чашка. А завитото и ръбче постепенно попиваше капките и разтваряше цвета още повече… , докато не блесна в цялата си ослепителна красота и свежест. По гръбчето на новия цвят още се спускаха ситни капчици…

…, когато новороденото цвете усети пак някой да го гъделичка. Разтвори още повече цикламената си чашка и какво да види – в нея вече се беше намърдало едно мъхнато, крехко създанийце, с щръкнали антенки. “Не бой се! Няма да те омачкам, виждам, че си съвсем нова. Само да се скрия от капките, мислят си, че е забавно да ми мокрят антенките и крилцата!”

Цветето толкова се зарадва, че още руменина изби по листенцата. Спомни си как майка и разказваше, че няма нищо по-прекрасно от приятелите – тези пернати и мъхнати същества, които пъплят около теб. Понякога весели, друг път забързани, някои тъжни, други досадни, леки или тежки, красиви или грозновати. Всички, обединени с една дума – приятелите! “Те не се подбират така, както градинаря обира най-зрелите и красиви ябълки! Не са само красивите, гразциозните. Те са тези, които ще разпознаеш по топлите лъчи на усмивката им. Тези, без които денят ти би бил сив и незрачен. Които споделят радостта ти и са готови да ти бъдат опора, да помогнат, ако някой иска да прекърши крехкото ти стъбло. И на които ти си готов да помогнеш, за да направиш живота им светъл и цветен.”

Тогава разбрал новороденият цвят какво значи истинското щастие, тази радостна тръпка, която изпълва всяка клетка с живот и те кара да засветиш…

Скоро оградата сияеше цяла, обсипана в разтварящите се всеки ден нови и нови цикламено-виолетови грамофончета. “Щастлива майка си ти – каза на ипомеята старият кипарис – Ако домът ви скоро отеснее, … може да се прехвърлите при мен. Клони много, има място за всички.”

“Всяка пролет стават чудеса!” – избоботи под земята дядо и плъзна ново разклонение, крехко като бебешко пръстче, в съседния двор…

Честит Рожден Ден, Лелино Вещерче!!! Запази душата си все така пъстра и чиста! :-*

Възседнали облак и вятър, пътуват сезони, мени се небето.
Клони преобличат, да наваксат, оглеждащите се дървета

“И в сянката ти топла светлина сияе!”
“Стой до мен! В подножието на всяко лято, есента витае”.

Златни нишки в росата запридат листа и лъчи
В злато огрян ли е пътят на птиците, с взрени на запад очи?

Тих е леда – пазителите неми, ококорени във транс
На мъглата воалите само, танцуват в забавен каданс

Пламнали пръстчета, нетърпеливи огледалото пробождат
Водата се къдри в усмивка – “Животът отново прохожда!”

“Знам си аз… че пролетта е време да започна диета.”

“Поне да бяха предупредили Краля, че ще вали! Синоптици!”

“Ама моля ви се, не е лакомия! Казаха ми, че имам авитаминоза”

“Първа, втора – сега на смукач!”

“Уф, забравих да си мазна антенките с UV-лосиона…”

“Мразя пролетни ремонти >:/ “

“Странно! Само няколко стъпки – и направих всичко в руини…”

“Първо работата!”

“Първо удоволствието!”

“Цикория-1, Цикория-1, тук Небесен Тигър. Дайте разрешение за кацане!”

“FF” – модна притурка на списание “Аз – магьосницата“

Издателска къща “24шарки“

Здравейте, Дами, магични и магнетични!

Това, че в къщи ви карат да прелитате ниско над уютно къкрещите тенджери, че прането напира от пералнята, в отчаяно търсене на някой, който да го поръси с вълшебен прах “Ариел и седемте петна” и да стартира магията с бутона… Това, че шефът отново ви възлага купища бумаги за оправяне, докато някоя цинцифуцийка в секретарския офис страда за счупен нокът, или че метлата ви пак е отмъкната от паяк, промъкнал се незнайно как в тясното и тъмно кътче, където сте успяли да паркирате сутринта, и където знаете, че и паяците дори не се… хм, срещат Та, това, че сте поставени при такива немагически условия на труд и “отдих” хич не значи, че не трябва да изглеждате подобаващо! Уважаващите (преди всичко) себе си, занаята и името, вещици трябва винаги да изглеждат как???… Като ФЕИ! Запомнете тези три буквички, уважаеми вещи красавици! ФЕИ – това значи Фантастични Елегантни Изключителни! И още Фатални Екстравагантни Изпепеляващи!

Read more »

Като се замисля, май винаги съм си водила нещо като дневник, още от ученическите си години. Все е имало някакво място, тетрадка или тефтерче, в което съм нахвърляла мисли, позволили си да протегнат пипалца извън черупката ми. Много е неприятно да те гъделичкат отвътре и да не ти дават мира, затова и все съм намирала някакъв начин да се “отърва” от тях.

До преди една година, обаче, никога не се осмелявах да си помисля, че мога да ги споделя. Ей, така, да ги кажа на глас, но не в уютната прохлада на собствения ми лабиринт, a да ги изстрелям в пространството. Зад собствените си стени всеки може, по-лесно е, не и по-безболезнено, особено когато мислите са толкова тъмни, че се сливат с фона и не можеш да ги хванеш и обезвредиш. Оказа се, обаче, че преди година, едни добронамерени люде успяха да ме накарат да повярвам, че има начин хем да се чувстваш у дома, в собствения си малък свят, хем да споделяш нападенията на рошави мисли и още по-невчесани и непредвидени емоции, във вид на отражения, образи, изтървани рими…

Макар, че не е малко време тази една година, продължавам да си мисля, че choku-geri все още търси себе си. Ами така си е, нито е блог като блог, нито е съвсем дневник, че хронологичния ред … само той си знае какъв е точно. Не е и само фотоблог, макар че често ми се случва да виждам, че се възприема основно като такъв. Лошо няма, основната част от мислите ми са скрити в снимките. Идеята ми беше да превръщам думите в илюстрации на снимките, да могат да наредят стъпалата, по които да се влиза в един друг свят – на светлина, чародейства, на въображение, което играе подобно на сенките от танцуващите листа в Шарколес.

И цяла една година все си мислех, че съм приказвала твърде много, а в края на всеки пост си казвах “Не, в следващия ще има само едно-две изречения!”. Сега, обаче (явно се помъдрява с възрастта или пък човек му пуска края ), вече си мисля, че това променящо се лице най-много му отива на choku-geri. Затова май и през следващата година ще си го оставя да търси себе си, да се ровичка в шумата на спомените, да се гмурка сред чувства, да попива сълзи и да ражда усмивки, да се връща назад или нетърпеливо да се опитва да се учи на мъдрост.

С други думи, ще оставя въображението му на спокойствие. Още повече, за една година блогът ми е помагал много често да се върна, да намеря себе себе си. Когато се наканя отново да се свия в някое дълбоко, тъмно място, едно минаване през написаното досега, винаги ми връща вярата и ме изстрелва от дъното обратно в синевата

На вас, приятели, които се отбивате тук, ми се иска да пожелая пак, да успявате да намирате по нещичко свое сред щрихи, думи и образи, което да ви усмихне деня. Щастлива съм, че ви има и ви чувствам около себе си!