Има моменти, в които не ти е до музика. Чувстваш се толкова уморен, така лишен от свръзки между сетивата и онзи център, наречен фигуративно “душа”, че всеки звук би докоснал директно някой оголен нерв, без да може да предизвика друго, освен болка… Има и такава музика, която ти помага да си разчетеш мислите, да избистри виденията ти, да предизвика спомени… А съществува и музика, която просто не можеш да слушаш сам. Независимо къде си и с кого, на хиляди километри далеч, звуците те карат моментално да подириш сред небесните предели онези невидими нишки, които безпогрешно те водят до твоята душевна половинка, без която нито един звук не би бил толкова кристален.

Дали защото наближава Май, дали заради това зелено, пронизващо очите, проникващо така, че чак в гърлото си усещаш сутрин мириса на прясно окосена, влажна трева… в такива моменти си спомням за първото докосване до Карлос Нуньес – Mayo Longo. Толкова кипящ живот има в неговата музика! Толкова цвят, младост, жизненост, че не може да те остави равнодушен. Предизвиква те, грабва, увлича те тази магическа флейта, отнася те гайдата, докато не рукне пороя на радост в теб.

След това дойдоха братството под звездите, хармонията на трикитикша и флейта, на цигулка и китара. Хипнотично изгрялата луна над руините от двореца на мойрите в “Os Amores Libres”, подрънкващите сбруи на рицарите, вихъра на копитата, зова на кръвта, на предшествениците. Не просто музика, преживяване, спиращо дъха, понасящо те над Балканите, над Средиземно море, чак до дебрите на далечния Остров, със скоростта на облаците, носещи се над Атлантика…

Повод да се сетя за Карлос, освен младите листенца на дъбове и липи, гладки и нежни като бебешка кожичка, които даже не мога така лесно да снимам, понеже вървя в зелената светлина и само се усмихвам, като че за пръв път съпреживявам пролетта!… Та повод да се сетя за него е един албум, на който попаднах малко случайно (доколкото изобщо има случайности ). Това е пак поредното оригинално и жизнеутвърждаващо съкровище, което Карлитос поднася. Омесил в едно солидния ватък на келтските мотиви с ефирността и безгрижието на боса нова, ритъма на самбата, и кадифения тембър на бразилските гласове, и разлял тази невероятна хармония с първите лъчи на утрото над Бразилия — чисто, обещаващо, жизнено и магично.

Всяка една композиция е усмивка, зареждащ лъч, крило на пеперуда и шепот на палмово листо. Музика в цвят, ритъм, проникващ като аромат, закачливост, от която не можеш да удържиш усмивката си.

И най-голямото вълшебство е, че никога не го слушам сама. Няма начин просто! Усмивка, започнала на моите устни, завършва на Твоите. Ритъм, родил се в моите пръсти, улавя Твоята длан! Най-висшата форма на сливане, онова чувство за хармония, което само споделената радост може да даде. Благодаря Ти, Minha Alma! Пожелавам ви го, приятели! От все сърце!

/заедно с Carlos Nunez и Feira de Mangaio, “Alborada do Brasil”/

Благодаря от сърце на Дива Самодива и deni4ero, които се сетиха за мен, докато държаха в шепи тези награди! :***

За това какво е щастието, кога и какво ме прави щастлива, вече съм отговорила. Сега няма да мога да го кажа по-добре от учителя Лин. Виж, нещата, които не знаете за мен, май ще са по-интересни за споделяне

1. Сигурно не знаете откъде идва името на домейна на блога . Choku geri (= mae ashi mae geri) е термин в каратето – ритник с изправено стъпало в някои деликатни части. По принцип, … мразя да съм рязка. Но като ми кипне плазмата, наистина раздавам ритници, било вкъщи, било на работа. И оттам, един добър човек, в съчетание с още двама, подобаващо добрички и те, решиха да ми скроят домейна, та да ми отива

2. Не знам как изглежда на повърхността, но всъщност бях (хм, и още съм… понякога ) стеснителен и много затворен човек, който предпочита да стои далеч от вниманието на околните, по възможност сред чупките на собствения си лабиринт, или сред дебрите на Шарколес. На въпроса защо се крия, любим отговор от крехките ми години е “Срам ме е от човеците”. Обичайният вид на снимките от същия период е ето този (слънчевото създание е сестра ми Ани ):

3. Не знаете също, че се справям доста добре с ремонтни дейности у дома, така известни като “мъжки работи” (шпакловки, зидаро-мазачески, ВиК, боядисване и пр.). Тайната е във вещерския ватък на съществото ми и в магическите средства тел, лейкопласт, пирон, калчища!

4. От 17 години не съм стъпвала във фризьорски салон, по-точно откакто една козафьорка ми изгори козината при студено къдрене (егати, как звучи! ) и бретона ми остана в ръката. Оттогава си казах, че собственоръчно никога не бих могла толкова да се окепазя, колкото може да го направи един фризьор.

5. И накрая, вече споменах при deni4ero, че много обичам да пея. Но не знаете, че обичам и да танцувам. По възможност без никакви зрители наоколо. Ако ми падне в ръцете партньор, има опасност да го разметкам по дансинга като пръскачка из лозе.

(снимките, на които съм без фотоапарат в ръката, са правени от баща ми, Ани и моят колега Ясен)

Хех, най-сладката част – да предам щафетата. Чак с десет няма да мога да се справя, защото повечето, които бих наградила, вече са обсипани с наградки. Виж, с пет се справям. Реших да пообновя наградата, но да се запази слънчевото послание “Блог – носител на светлина”

Слънчеви поздрави и пожелания да предадат нататък (ако желаят и намерят време) за тези, които ме радват с непринуденост, чувство за хумор и зареждащ оптимизъм Mari-ana, Зори, Крис, и двама очарователни мъже – Емуто и Коко .

За Мишел, Дачи и всички останали палави любопитковци!

Не може така, пък, не съм съгласна слънцето да си замята най-безотговорно лъчистите расти накъмто тропиците и да си играе на “Прескочи камила” някъде из дюните! В това време подгизнахме, чинките направиха шкембета от преяждане с дъждовни червеи. Охлювите се закатериха по дърветата, скоро очаквам и да започнат да работят като опрашители (въй! или олигавители) по заместване, че пчелите не смеят да си подадат антенките навън. А ние още си носим кожусите и ботушите, полу-повярвали на думите на синоптиците, че е пролет (и така било нормално). Отказвам да повярвам и ако не мога да докарам слънцето за ушите, поне мога да се опитам да ви разтегна усмивките до там

Усетих, че тая рубрика нещо съвсем съм я забравила, а това време много вредно, води до меланхолизъм и приспивност. Затова, я, да видим какви находки са се насъбрали през изминалите месеци Започваме с една кучешка серия и пак нещо, свързано със слънчице. Кой не обича да се припича…

… ама на някои им е указано как точно и къде! Други се крият в сенките… Aми то с тая цена

Като стана дума за цени, въртележките много поскъпнали напоследък, брей!

… “Ау, колко скъпппо! А за куче?” — “Ох, откажи се, бе, Елайза, и без това ми се повръща от въртенето!”

Понеже ние по-рошавите не можем да пуснем пост без пейка, ето една, на която има ясни инструкции за ползване!

Че и се спазват (пакетчето семки “Пенелопа” е изцъкано от двойка сомнамбули, за убиване на времето).

Отиваме в зоопарка (е, няма да кажа къде е, че съм израсла там ). Обикновено табелите дават надлежна информация за животното в клетката. Е, те такова животно, обаче, нема!

Pavo cristatus е паун, но кроткият звяр вътре… явно си беше разменил перата за кило плешка с кост

А има и табели, на които е оставено място за креативността на българина…

Накрая, не мога да се сдържа да не покажа два кулинарни шедьовъра. Пак идат празници – на труда, на св. Георги, абитуриентски балове. Сега е момента да блеснете сред родата, събрала се в умиление да изпрати завършилия тийнейджър, с ей, тази салатка “Русалка”…

А има и нещо сладичко, препоръчва се за съпрузи, татковци, чичовци, вуйчовци и пр.

Мда, и с клечка за зъби оформете… И да не вземете да забравите някоя от вълнение! Аз така забравих веднъж да извадя клечките от едни разполовени кремвирши, запечени с яйце. Пък попадна в порцията на свекърва ми… Случайно!

Ще взема да се абонирам за този кулинарен вестник Посгряхте ли се? Ако не сте… отивайте да месите тестото за дупетата!

И специално за тези, които си го пожелаха — това последното НЕ Е моят отговор на предизвикателството за палавата еротика

“…Like the night waiting for the day“

Няма точен миг, в който да определя, че е време за него. И е без значение как съм се чувствала преди. Дали с потънали в мъгла емоции, спомени и възприятия. Или с бълбукаща радост, изкипяваща чак в очните дъна. За него няма неподходящ момент, още първите звуци ме взривяват, и вече няма и помен от мига преди това.

Разкъсва и понася като рукнал порой. Проглежда небето, оглеждащо се в локвите. Времето лети, денят е нетърпелив и ненаситна нощта. Препускам с вятъра, вихри в гривите разпръскват искри. И странно накъсан е, и спира дъха, преди да се излее в смях – като вик, като писък на птица.

Мой е простора! Мои са върховете на окъпаните дървета. И лизнатите от последните лъчи извивки на хълмовете – мед върху гръбчето на ябълка. Мои са перата от феникс, които роши вятъра. И силуетите в мекия полумрак. Мой е лудия галоп в нощта. И свободата! Да чувстваш ритъма на целия този жужащ, разцъфващ, изригващ, рушащ и прераждащ се живот. Щастие, сливане, отдаване и страст!

/с Ал и моето любимо Libertango/

Ако достигнеш гребена на вълната, не поглеждай надолу! Веднъж попадне ли в бездната взорът ти, ужас и лед ще те сковат. Няма да откриеш щастието в дъгата от пръски пред себе си.

Ако прекосиш поток, не прави крачка назад! Вихрена е плътта на водата. Около сянката ти мрежи ще хвърли, ще отнесе брода, по който си пресякъл и нивга брегът пред теб няма да мами очите ти, нито скъп на сърцето ти ще стане.

Затвориш ли врата зад себе си, не опитвай да я отвориш отново! Вятър след теб е размесил прашинките, пренаредил сенките, други образи е изваял, не ще откриеш вълшебното Преди. А така няма да усетиш и свободата Отвъд.

Ако на кръстопът посоката сам избереш и крачка направиш – не поглеждай назад! Различен е вече кръстопътя, гледан от другата страна. Втория път по-лесно се греши, когато мъгла на съмнение замени ясния взор на интуицията.

Веднъж прегърнал за сбогом, с целувка опарил чело като за последно – недей се обръща! По-дълбока зейва бездната, ако втори мост два погледа тъжни се опитат да съградят. Запомни усмивката преди, че не сълзите пазят спомена жив, а светлината в зениците.

Но ако си тръгнеш без сбогом, ако силите ти не стигат да направиш крачка напред, ако неизвестното те плаши и на ръба колебание стяга душата ти – погледни назад. Измери с поглед изминатия път, с кривите от геометрията на опита. Вдишай любимия, познат свят, докато почувстваш неизвестното, и страстта да откриваш. Запамети всяка бръчица, родена от усмивка, която после раздялата ще издълбае… и пристъпи напред.