Закъсняло лято
Comments(13) “Не първата любов възпявам аз, а закъснялата…”
Тя е винаги там, тази жажда! Стаила се е вътре в нас, пулсира в мислите ни, провира се в спомените и придърпва напред най-горещите мигове. В началото да извика усмивка на топлите устни, а пък да завърши с нетърпеливо тлееща в очите жар…
Тя идва винаги неочаквано, макар и лелеяна постоянно. Не вярваш, че така късно може да те споходи, но и тънкокракото паяче на надеждата не спира да преде паяжинката, в която би могъл да уловиш крехкото пламъче.
Така се случва в живота, когато най-малко очакваш – тя идва неканена и непредвидима. Като вълна, която уж е пак… поредната след толкова много други, а пък все не успява да извие гръб по същия начин, да докара все същата пяна, все същия съсък на радост, нито пък еднакво разтапящо блаженство на целувката с брега…
Закъснялата радост не можеш да посрещнеш с еуфорията на младостта, така както закъснялото лято не прежуря, а меко целува клепачите.
Не е същото, както някога, отдавна. Но нима не ти носи щастие?! Неочаквано си се оказал благословен, сякаш дар с вълшебство е доплувал до теб. Притваряш очи с усмивка, да дочакаш ласката – пак нежна, пак завладяваща, но не е и онази същата, както някога, отдавна…
Уж и утрото започва с все едно и също слънце, но всеки изгрев го къпе в различна светлина. Все различни свидетели на раждането му избира небето – сякаш да не го умори от скука, та да реши да не се покаже някоя сутрин…
И тя така, закъснялата … различно обагря деня, различни пътеки преследват сенките нощем, различни песни напяват щурците, различна е насладата от докосването.
Утолена закъсняла жажда за лято, закъсняла моя, безценна любов! Всеки миг до твоята пулсираща гръд ми е дарил щастието на пречистването и тихата радост на докосване до съвършенството. Ще запомниш ли и ти закъснялата ни среща, мило мое, любимо Море!…
Ех, Гери! Не ходихме на море тази година, но с твоите снимки, все едно сме били вече.
Няма закъсняла, мила! Ние сме тези, които им слагаме етикети! Важното е да е красива, истинска, щастлива!
Невероятни снимки!!! Прекрасни картини на любимото ни море!
Ех, морето…
Ех… ама как започвате и двамата с “Ех”, момчета!
Много ме зарадва, Коко, с това че съм успяла да ви прегърна с морския бриз!
Марианче, права си, миличка! Да обича и да споделя обичта са втъкани в човека и не може да им избяга, колкото и да се опитва понякога
Ванка, такава тъжна муцунка говори само, че морето ти липсва?! Да не би да си някъде, дълбоко в сушата?! :*
мога часове да стоя и да гледам към безкрая на морето … такава утеха и спокойствие носи … друг път ще го чета, сега само ще гледам …
хохохохохоох (благодаря!)
Най-много ми хареса четвъртата снимка с разбиващите се вълни! Страхотна е и като цветове, и с усещането за движение, и извиващата се граница между брега и водата.
А предпоследната снимка доказва, че при залезите небето е красиво, но когато слънцето е високо – повърхността на водата е неотразима.
Ех…
Еххх …
Взеизвестно е, че Вилфорд е фен за границите. Аз пък офенях по първите две снимки и точно тях стоя и съзирцавам … все още …
Много ме радвате, хеей!
Така ми става едно топло, хубаво и усмихнато като ви чета, че тайничко си казвам – добре, че го направих! Две сутрини се измъквах сънена и рошава навън, щъпуках по пясъка, един такъв приятно прохладен от нощта, подвиквах на чайките дето, съвсем безцелно според мен, кръстосваха небето и се разминаваха методично, по всички правила на висшия пилотаж. И чаках…. Първо да омекне цвета на небето, да се появи онази пулсираща, розово разпенена елипса, която поема Ра от утробата на морето и да се плисне пурпурната пътека, да хукне сякаш точно към мен, потреперваща от хлад и блаженство. Еееех…
Радвам се, че сте тук! :***)
Искам да се разГранича от твърдението на Дени4еро: аз съм фен на разчупването на границите и на преодоляването на оГраниченията. Иначе се радвам, че съм “всеизвестна”.
A за снимките – тц, тц, тц! (това е превъзходна степен на “ехх…”)
Ще трябва да изчакаме Дени4еро да си признае за какви граници е ставало дума
А пък иначе, границите са интересна част от времето и пространството. Състояния и събития се съчетават около тях, плавно и интригуващо се настигат, смесват и заместват едно с друго… на границата между деня и нощта, сезоните, брега и морето, гората и алпийските скали, между детството и зрялата възраст… Един мой колега-орнитолог обича да казва “В екотона става купона!”
Благодаря за превъзходната степен! Още може (за качеството на снимките говоря
)
ами, аз … на мене ми направи впечатление една снимка на Шу с много точна граница между изгоряло и неизгоряло, а тя ни питаше кой е участвал в палежа или не искаше да питаме, но, щом е направила снимката, явно, е била впечатлена. Та, за туй вметнах, споменавайки, докато се наслаждавах на ПЪРВИТЕ ДВЕ, особено, прелести, за безграничната неограничима Вилфорд
(Шу, чувството ти за хумор, както винаги пак ме хвръли в луд смях.)
Гери, акъловземаеми са снимките (много обичам тази дума, не е моя измислица)
Ехххх…
Пропуснала съм раздумката. 
Тц, тц, тц…
Това за разговора.
Аааа, това са най-многото “Ехх”, които съм виждала на квадратен сантиметър виртуална площ. Ще трябва да измисля нещо по-щуро и разведряващо след морето
Засега само топли прегръдки в тая мокра нощ! Дано дъжда не удави последните щурчета, които със завидно упорство и вяра продължаваха да свирят снощи “Нека да е лятооо!”…