Archive for May, 2009

След дъжда…

Той идва винаги ненадейно, но не и нежелан. От кои ли нишки коприната на небето ги изтъкава тези кълбета. Веднъж появили се, все не им стига мястото и бързат да се разстелят, къде размесвайки бои и коси, къде сблъсквайки различно оцветените си нрави, докато… първата капка не се реши да освободи напрежението.

Обичам го този, летния дъжд! Не приспивния, есенен, в който всичко губи цвят и светлината се вмъква да търси топлото на душите ни. А онзи дивия, необуздано плющящия, който кара липите да те поглеждат уплашено с бялото на листата си. И той е досущ като някои хора дето карат се, викат ти нещо, недоволни, буйно тътнат гласовете им, пък… изневиделица вземат да се усмихнат и плисва доброто от лицата им – като слънце по измития паваж.

Не са като някои други дето уж все слънчево те гледат, пък градушка е очукала душите им. И сред тях не се диша леко, така както е сладка всяка глътка въздух след летния дъжд. Изпиваш я като капките, дето листата на латинките пазят в чинийките си – като дълго чакан и подслаждан десерт …

В стегнатите спирали на мустачките на лозите остават най-дълго капките. Чакат да преживеят там нощта, че знае ли се коя самодива ще дойде да завие къдрици в лозите.

И не само, че не изчезват цветовете с летния дъжд, ами стават и чудеса. Скритото излиза наяве, тихото и скромното се увенчава с красота, невзрачното – покорява и вика усмивка. Видяли ли сте как една усмивка може да преобрази и най-невзрачното момиче, което все се крие зад невидимата паяжина, която тъче от началото на живота му ниското самочувствие. Една усмивка след дъжда кара дъга да цъфне на лицето му и превръща паяжината в бисерен наниз.

Обожавам я тази стихия, пречистваща и възраждаща. Идваш внезапно, замаян оставяш света оглушал от гръм, ослепял от светкавици… и си тръгваш внезапно, с мехурчета-стъпки в сините локви. Благодаря ти, че ни оставяш очите си – да се огледа света по-чист и по-добър…

Нишката на времето

“Ех, сега да бях на тия години…”. “Да можеше този ден да се повтори!”… Все искаме да върнем времето. Копнеем, терзаем се, че не сме същите и дърпаме ли, дърпаме, нишката, която неумолимо пронизва дните ни и се вие напред. Нишката, изтъкана от секунди, от вдишвания и издишвания, тази, която дава ритъм на живота ни. А колко ли щеше да е пусто без нея…

“Искаше ми се в този миг времето да спре…”. Да няма препускащи облаци, да не умира и се ражда светлината?! Като в мъглата, в която се губят очертанията и “утре” е потънало в млечно-невинна безкрайност, сякаш сигурно, че не може да бъде друго, освен светло и добро.

Но в мъглата се губи и “вчера”! Съгласен ли си ти, който така ентусиазирано искаш времето да спре в този миг, макар и на върховно блаженство, да загубиш всичките мигове “вчера”, направили те щастлив?!

Искаш да се върнеш…, а знаеш ли пътя? Времето е гора, омагьосана и безкрайна. По хиляди пътеки може да минеш и вече няма да си същия. И твоята нишка е крехка паяжина, една от многото, оплели клоните на битието. И как мислиш да избяга тя от тъмните клони? Нима само безгрижна синева е прегръщала миналото? Ако честно си признаеш, всичко ли от онова “тогава” искаш да се върне – и сладкия дъх на прегръдката, и болките, и самотата…

Защото те са винаги заедно – тъма и светлина, болка и радост. Как иначе ще познаем едното без другото. Можеш ли да гледаш слънцето втренчено и да видиш лъчите му? Само в слънчевата арфа се виждат, защото се редуват – сянка – лъч, сянка -лъч…

А искаш ли да изпревариш нишката на времето? Аз искам… понякога :) Не, не да бъда “тогава” в плът и кръв. Само като отблясък, като лъч, да мога да разбера… има ли въздух за всички? Има ли синева, дърветата живи ли са? Да съзра пустиня ли сме оставили или слънцето е още тук…

Засега, нека оставим нишката на мира и просто… да бъдем! Сега, в този миг! С всичките му отблясъци и сенки, с всички настроения или съвсем без тях. Това си е нашият миг, единствен и неповторим. Безценна секунда живот.

Florescida


В прашец графитен и в щрихи на креда
Цветен вихър да не те напуска!
Има хора, дето раждат се така
С пулсиращо във вените изкуство…

Честито, Дени!!! :-***

Сърцето на Слънцето


Set the Controls for the Heart of the Sun
/Pink Floyd, Ummagumma, 1969/

Little by little the night turns around
Counting the leaves which tremble at dawn
Lotus’s lean on each other in yearning
Over the hills a swallow is resting
Set the controls for the heart of the sun

Over the mountain watching the watcher
Breaking the darkness waking the grapevine
Knowledge of love is knowledge of shadow
Love is the shadow that ripens the wine
Set the controls for the heart of the sun
The heart of the sun
The heart of the sun

Witness the man who waves at the wall
Making the shape of his questions to heaven
Whether the sun will fall in the evening
Will he remember the lesson of giving?
Set the controls for the heart of the sun
The heart of the sun
The heart of the sun


Лека-полека се спуска нощта
Листа трептящи зората преброява
Лотуси се скланят един към друг в нега
Зад хълмовете лястовица се стаява
Да тръгнем към сърцето на Слънцето

Зад планината то не спи и наблюдава
Руши тъмата и лозите съживява
Да познаваш любовта е да познаваш тъмнината
Любовта е сянката, в която виното узрява
Да вървим към сърцето на Слънцето
Към сърцето на Слънцето

Гледай човека, който маха пред стената
И рисува въпросите си към Небето
Дали Слънцето загива вечерта?
Ще запомни ли отново да засвети?
Да поемем курс към сърцето на Слънцето
Към сърцето на Слънцето

Any colour you want…

Глухарчета

Едва чакат да се постопли и огряват наоколо. Не подбират място, нито почва, нито ги е грижа ще ги намерят ли пчелите. Банална гледка през май, но толкова стопляща, така извикваща усмивка…

Къде си хукнал, летящ беглецо? Лесно ти е с парашутчето, бързаш да заживееш отделно. Да нарушиш, отлитайки, идеалната форма на майчината корона.

Сами или заедно, млади и стари, разцъфващи и вехнещи, всяко стръкче носи смисъла на живота на всички. И съвършенството…

Донасят всяка пролет спомен за детсвтото ни и как сме трепвали, когато децата ни са късали лепкавите стъбълца и са духали пухчетата, с вперени в тях очи :D

Толкова малки неща около нас остават незабележими. Обикновено така става, че усещаме значението им, едва ако ги няма.

AF 50/2.8

След много триумене и ахкане по старите висоти, които постигах в малкия свят с безпогрешния ми Canon PowerShot A510, реших да взема да обзаведа и Минолтата с нещо, което да задоволи тая страст. И така, от днес си имам нова играчка – Minolta AF 50/2.8 :D

Много бях изненадана от вида му, нали не бях виждала никога толкова отблизо макро-обектив. Това са първите снимки с него, първо нападнах капачката …

Стратегически срещата за проба на обективчето беше избрана до евентуални обекти, както се оказаха тези маргаритки…

Минималното разстояние до обекта е около 3 см, с Дейна не съм свикнала хич да снимам от толкова близо. Ама нямам търпение да се върна (и то АДСКИ щастлива! :D ) една година назад :D

Безценна приятелска помощ! Някой желаещ да гледа на ръка на този добър човек? ;)

И пак помощ от приятел – чудесен обект за тестване! А аз до този момент не бях и пробвала апертура по-малка от F4.5…

… камо ли F2.8 :)

Е, как сега да не го полееш такова стъкълце! :P

И накрая, една снимка отдалеч, много ми хареса, че става и за това. Възможностите му за портрет (които се споменават многократно в мрежата) не можах да ги пробвам, поради изчерпилото се търение на модела :D

А тази снимка е приятелски папарашки кадър, който много успешно е запечатил хамлетовския ми израз преди покупката :D

Хм… много благодаря! Ще гледам да се реванширам, когато не очакваш ;)

Гергьовден

Пролетта на рамото ми кацна,
жива и зелена, жива и зелена.
Скоро е Гергьовден!

Слънце пак мечтите съживява,
млади и горещи, млади и горещи.
Скоро е Гергьовден!

Свети Георги да помолим,
с нас по пътя да върви!
Е-е-е, Свети Георги – тебе молим
дай ни сила,
с наш`та орис пак да се преборим!

Други пътища ще ни повикат,
заедно ще тръгнем, заедно ще тръгнем,
дойде ли Гергьовден!

И над нас звезди ще се посипят,
мъката ще скрият, мъката ще скрият,
дойде ли Гергьовден!

/Ивайло Вълчев, 1994/

Честит празник! :D

Краси в огледалния свят

Еее, беше това време, … когато от разстояние се наблюдаваха разни по-дърти какви ги вадят и как се фукат! Мина се една година и ето, че дойде време за смяна на остъкляването и въоръжението. Но… всъщност де да знае младежа, че първо трябва да се въоръжи с търпение, след като си е хванал за първи помощници и съветници такива изверги като нас! :D

А всичко си беше тихо и кротко, докато не беше навършил 19! И изведнъж, преди около седмица, изстреля едно “Ако не си взема апарат, ще си купя китара!”. Е, не можехме да преглътнем такава закана, че и заради акустичното и душевно спокойствие на съседите … трябваше да се намесим! Малко търсене в обявите тук-там, предложихме му 3-4 оферти и … “Това ще е! Шестото чувство не ме лъже!”. “Закеркенечи” се човека на едно апаратче и трябваше да се действа.

Сформирахме екип в състав:

Ему – главен мениджър, стълб на операцията, надеждна опора във всяко начинание!

Ясен – баш-главен съветник и проверител ЧЗО (чистота и здравина на оптиката), виден пентаксианец.

Ники – сценарист на церемонията по връчване на придобивката, СХССО (специалист хардуер и софтуер – сурова обработка).

И аз – художествен оформител, свързочник, изпълнител на по-емоционалните роли в сценария

След някои кратки (2-3 дневни) машинации, стиковане на срещи с продавача, около 5-6 бири, едно ИББ (и изобилно обсъждане на методите за умъртвяване на червеи с Червото), няколко кафета и чайове, и с неоценимата помощ на гореспоменатия екип, в ръцете ни попадна един твърде запазен Pentax K100D (с китаче и филтърче). До този момент, невинният момък е в пълно неведение за своеволията на екипа.

По-надолу представям един кратък фоторепортаж от церемонията по връчване на придобивката ;)

(аз) “Краси, дай по-добре да си поръчаме по една бира! Продавачът се обади и каза, че няма да дойде.”

“Каквооо!?! Ама как така?!? И кога ще дойде?! Ама аз не мога да се върна от София без апарат! Не може да бъде!!! АМА какво става, егати!?!”

В този момент, с вид на вглъбен вълшебник, сценаристът започна да вади от раницата си всички карантии на комплекта :D

“ЕГАТИ ГАДНЯРИТЕ СТЕ!!!! А аз така да ви вярвам!” :D

“Не, не може да е истина! И какво да го правя сега?!… Ох, не, чакайте малко – да се успокоя!”

“Абе, я да си проверя какво има в кутията…”

“Мда, тоя обектив става…”

“Я да видя лелка отблизо” :D

“Хич даже не е счупена кутийката на филтъра, така си се отваря!”

“Абе накъде му е резбата?!”

Сценка “Трима мъже завиват Hoya”.

“Аабе… я, по-добре да не пипам..”

На-здраве и На-фокус! Както каза главния ЧЗО проверител “Имам си колега пентаксианче!!!”

Честита да ти е, лелино вещерче, новат ШТракалка! И действай, че скоро… във ФФ-рубриката ;)

PF – пътуване отвъд хоризонта: тъмната страна на Луната

Дали има светлина откъм тъмната страна на Луната…

Явно беше, че влакът ми ще пътува през лабиринт. И няма да следва една, определена от време и пространство посока, а непрекъснато насочван от жадното ми нетърпение да наваксам пропуснатото, ще продължи да криволичи и ту да избързва напред, ту да завива и по повече или по-малко заобиколни пътища, да се връща назад. След изпълнения със светлина The Division Bell, време беше … да се срещнем откъм Тъмната страна на Луната.

Връхлетяхме в самия Живот – многолик, задъхан, редуващ мечти и депресии, полети, сгромолясвания, старт и финал. И досега не знам как тече Времето в този албум и къде изчезват минутите?! Кой гълта ненаситно миговете, огряни от слънце, което все бърза да прескочи сянката ти и да излезе зад теб? Кой брои изплъзващите се песъчинки на щастието, бягащите облаци, подкарали годините към бездънната фуния на кръговрата? Настръхващ, нервно-пулсиращ, в такова съзвучие със съвременния свят, всяка песен прелита над времето и прониква до всяко кътче на вселената-живот! Така и не усещаш кога преминаваш от една реалност в друга, от изстрела на будилника, който от лежащ старт те запраща в безумната въртележка, до звънтящата каса и съвършения ритъм, с който тупват монетите върху купчинката, източник на власт и блага.

Напрежението расте и на всеки завой те връхлита ежедневието, лакомо ръфащо времето ни, нервите, чувствата и мислите. С него напира и желанието да си някъде другаде, само не тук! Някъде далече, далече… Където небето и горите, реките и морето са с този цвят, който ти си видял, сънувайки с отворени очи.

И като резултат, полу на шега, полу насериозно се усмихваш и си казваш “А не е ли прескочил някой лунатик и в моята глава?” А може пък точно заради това да оцеляваме!? Защото трябва да има някой — в нас или около нас – необикновен, нестандартен, щур, непредвидим, който да ни кара да потърсим друга гама в цветовете наоколо. Да забравим напрежението, което владее съзнанието ни ежечасно, да не мислим за всичките ни битки, поражения и победи. Луната да погълне и затъмни слънцето и така, потънали в полумрак, да намерим незаслепени смисъла на живота си…

Според мен няма друг албум на Pink Floyd с такава хармония на текст и мелодия. Това, което бях слушала дотогава, можех да възприема със сетивата си, като слушам и се отдавам на звука с отворена душа. За този албум не беше само това, което се чувства веднага — изключителното съзвучие на музикантите, в което се губят границите и се сливат в едно китара и клавиши, мощното присъствие на ту стържещия, ту дълбок и нежен тембър на саксофона, и всичко това в невидимата, но държаща те под контрол, мрежа на барабаните. Тук не ми стигаше това! Трябваха ми думите, проникване сред сенките на “тъмната страна”, в която да видя светлите нишки, по които пулсира живота. И тишината, в която да чуя “Дишай!!”. Потънала в сянката, да отворя очи, да ме обгърнат думите, да попие и последния акорд, за да го почувствам и изживея пълноценно.

Животът е дълъг, и високо летиш
Ако прилива и отлива възседнеш
И с най-високата вълна кръжиш…”

Честит рожден ден, Ники! :-*