Не е като да изпитвам специална страст към равносметките в края на всяка година, но 2019-та си заслужава да се отбележи. Първо, защото в последните три месеца от нея успях да се отърся (не без участието на видни представители на древните раси ) от близо 4-годишна кома (ни образ, ни говор). Второ, защото установих болезнено, че причините да се вкарам в емоционална дупка от тип ВРЕД (Вещерска-Регресивна-Емоционална-Депресия) идват от факта, че айсберг с гола тиква се не бута, защото след удара се сяда по дупЕ и то под ожидаемия уровень на приземяването по подразбиране. После дойде осъзнаването, че сам човек, каквото си направи,… не само може да се вкара в дупка, ами и да се загърне в тригодишно (отлежало, та чак ферментирало) самосъжаление, защото никой в тоя свят (хеле, па това младите!) не е благодарен за мазолите и за окъсаната плетка на невроните ти. Най-важното, обаче, е че за пореден път се убедих, че излизането от това състояние става с още повече мазоли, съвсем реалистично получени вследствие на къртовски усилия, защото няма по-добър начин една вещица да повярва в себе си от това да сътвори собственоръчно реална магия, с резултат, който може да се види, да се пипне, да се вкуси.
Read more »

Пътеката се виеше между наредените с грациозна педантичност мраморни саксии, с дремещите в тях луковици на нарциси и лалета. Краят ѝ се губеше твърде близо до последните порти на обителта. “Все по-гъста мъгла с всяка сутрин” – монахът зиморничаво придърпа робата по-плътно над жилавите си рамене и вдигна поглед над притихналата градина. Дърветата, с тук-там останали последни съсухрени листа, се открояваха едно по едно с всяка следваща стъпка в мъглата. Сякаш танцуваха бавен танц в такт с музика, която само те бяха способни да чуят.
Read more »

“За една целувка, мила моя, всичките звезди ще ти сваля”

“Да, да! После да ни се излюпят попови петолъчки и комети! Хайде, нема нужда!…”

“Как па веднъж не прибра прането тоя моя! Не знае, че пран, изоставен потник се скапва за една зима…, не е като едно време – непран издържаше поне за 3 поколения!”

“Прическата ми може да е странна, но пък поне зъбите съм си ги запазила от бабино динозавърско време!”

“Добре, че снощи си направих ноктопластика! Никога не знаеш кога ще се наложи да позираш в авангарден ракурс…”

“А бе не забелязва ли, че юг не е натам! И не става само с махане!…”

“Да ти се намират орехи за баклава? Или ще се излагаш да я правиш с фъстъци?…”

“Какъв ли ще си след още една година, Приятелю?”
(ФФ #4, 2009)

Не е за вярване, че цели 10 години са изминали от задаването на този въпрос. Уж страшно много време, ако си го представиш като събрана на една купчина шума от всичките 10 есени. А пък се усеща и като един дъх, ако си представиш как си проследявал вихрената смяна на сезоните в снимките на един добър приятел. Не, защото те е карал да го следиш, нито е настоявал за мнение. Ти просто си знaеш, че той съществува в едно специално измерение на красивото и променливото около нас, и ако ти изпуснеш първия сняг или внезапната лава на листата, там, в неговото си място ще го откриеш.
Read more »