Когато те няма до мен
Сякаш съм в стая – огромна, кънтяща
С десетки врати – всички до една отворени
Търся се в празнотата и не се намирам
Течението заскрежава мислите в спомени

Само топлината ти любяща
Връща уюта на времето – в шепите ни спящо
И на дъха ни взривява покоя
Искам да намеря ключа – да го претопя
Ще ни стигне ли зноя?
Ключът, който вратите отваря
Страхът – да не те загубя някога…

/Flo, 09.2012/

Никога не можеш да предвидиш в кой момент ще ти се прииска
да отвинтиш макрото, в което си потънал.
С всичките детайли на ежедневието,
с приятно замъгленото боке на “утре-то”,
със сатурацията на проблемите, изникващи току пред обектива.
Но не винаги имаш под ръка друго стъкло, което да навинтиш и да успее да улови безкрайността…

Нека пием за това, да намираме жалоните по пътя, които можем
да хванем на фокус, без да губим хоризонта

В зората на сътворението, когато звездите
Блестяха с великолепието на първото сияние
Събраха се боговете в небето и запяха
‘О, образ на съвършенството! Неподправена радост!’

Но един от тях внезапно извика
- ‘Прекъсната е някак веригата от светлина!’
И както изглежда, една от звездите
Изгубена била!

Секнаха златните струни на арфата им
Заглъхна песента им и вопъл се понесе
- ‘Да, изгубената звезда бе най-прекрасната
Славата на всички небеса!’

От този ден я търсеха непрестанно
С ридания споделяха един на друг
Че изгубвайки я, светът е загубил
Единствената си радост!

И само в дълбоката тишина на нощта
Звездите се усмихваха и шепнеха помежду си
- ‘Напразно е това търсене!
Неразрушимото съвършенство е над всички!’

/Рабиндранат Тагор, превод Flo/