След почти едногодишна борба дали да пусна малко светлина в кладенеца, където самокритичността ми беше удавила няколко извадени траверси … все пак жаждата да се върна към това, почти закъсняло, пътуване надделя. Последователността в години, периоди, смяна на автори… всичко това беше останало някъде там, в последния вагон на влака, докато аз летях към следващото приключение – More.

Музикалнит критици го считат за един от най-недооценените албуми на Pink Floyd. Това, разбира се, го разбрах много по-късно, както и историята на създаването му. Просто имах диска и … жаждата да слушам още, и още. Да отплувам пак в хармонията, която вече ме беше завладяла и която успяваше с всеки албум да ми предизвика така различни усещания.

Този път, пътуването не беше с това вихрено темпо, което грабна дъха и извика усмивката ми в Division Bell, нито сканиращия в най-тъмните гънки на мислите ми, лунен лъч. В “More” се пътува леко, ефирно, всяка гара преминава като лента на бавни обороти, която изисква очите ти да забележат всеки детайл от декора, а слуха да усети всяка отронена въздишка…

Още първата песен ме пренесе в храм. Но не виждах църковния двор, не усещах застиналия студ в скутовете на статуите, въпреки че някъде там остават, изваяни от дълбокия заглъхващ тембър, от плавното спускане на нотите, сякаш по изтъркани и изкривени каменни стъпала – студени и мъртви, но помнещи леките стъпки, които сякаш оживяват в тревите, потърсили подслон в основата на гранита.

Куполът е небесен, колони са дърветата, и под оживелите фрески на облаците песента на тази жълта птичка, прелива в клавира и полита леко, високо, завинаги над плачещите върби и полюшващите се тръстики. Полита към перестия облак, за да потъне в кратера на Слънцето на хиляди мили лунна светлина.

В “More” сякаш се събират всички нюанси на човешкото настроение. И то преминаващи един след друг без да се смесват, но и без да си пречат. Обичаш, желаеш, летиш след златистите коси и потъваш от страст в прилива на Нил. Или ефирно се оставяш да те носи смарагдовия сън и унесено се усмихваш на Нея – тази, в чиито очи кънти смеха. Всяка дума е докосване – толкова нежно, както само бриз може да погали вълна. Или да раздвижи ефирния балдахин, през който светлината прокарва сияйна ръка да нарисува Нейния силует…

Политаш и падаш, завихряш се в ориенталски танц, пиеш едно на бара в Ибиса, а блусът те мами и в меката, опияняваща прегръдка на китарата си готов да се отдаваш пак, и още, и … едва се опомняш, попаднал в средзвездния вакуум. Стрелкат се призрачни звуци, късове прелитащи незаспали души, метеори, търсещи покой…

Всяка пиеса е различна, всяка песен е кадър от различен свят, безмилостно отнемащ предишния, което пак те оставя без дъх и те кара да искаш още, и още… Най-разноликият и многопластов албум според мен. И може би – най-нежният, най-лиричният. Ефирен сън, в който всеки звук вае отраженията на нови планети. Миг тишина и вече си в друга вселена.

… Дали има светлина откъм тъмната страна на Луната…

Явно беше, че влакът ми ще пътува през лабиринт. И няма да следва една, определена от време и пространство посока, а непрекъснато насочван от жадното ми нетърпение да наваксам пропуснатото, ще продължи да криволичи и ту да избързва напред, ту да завива и по повече или по-малко заобиколни пътища, да се връща назад. След изпълнения със светлина The Division Bell, време беше … да се срещнем откъм Тъмната страна на Луната.

Връхлетяхме в самия Живот – многолик, задъхан, редуващ мечти и депресии, полети, сгромолясвания, старт и финал. И досега не знам как тече Времето в този албум и къде изчезват минутите?! Кой гълта ненаситно миговете, огряни от слънце, което все бърза да прескочи сянката ти и да излезе зад теб? Кой брои изплъзващите се песъчинки на щастието, бягащите облаци, подкарали годините към бездънната фуния на кръговрата? Настръхващ, нервно-пулсиращ, в такова съзвучие със съвременния свят, всяка песен прелита над времето и прониква до всяко кътче на вселената-живот! Така и не усещаш кога преминаваш от една реалност в друга, от изстрела на будилника, който от лежащ старт те запраща в безумната въртележка, до звънтящата каса и съвършения ритъм, с който тупват монетите върху купчинката, източник на власт и блага.

Напрежението расте и на всеки завой те връхлита ежедневието, лакомо ръфащо времето ни, нервите, чувствата и мислите. С него напира и желанието да си някъде другаде, само не тук! Някъде далече, далече… Където небето и горите, реките и морето са с този цвят, който ти си видял, сънувайки с отворени очи.

И като резултат, полу на шега, полу насериозно се усмихваш и си казваш “А не е ли прескочил някой лунатик и в моята глава?” А може пък точно заради това да оцеляваме!? Защото трябва да има някой — в нас или около нас – необикновен, нестандартен, щур, непредвидим, който да ни кара да потърсим друга гама в цветовете наоколо. Да забравим напрежението, което владее съзнанието ни ежечасно, да не мислим за всичките ни битки, поражения и победи. Луната да погълне и затъмни слънцето и така, потънали в полумрак, да намерим незаслепени смисъла на живота си…

Според мен няма друг албум на Pink Floyd с такава хармония на текст и мелодия. Това, което бях слушала дотогава, можех да възприема със сетивата си, като слушам и се отдавам на звука с отворена душа. За този албум не беше само това, което се чувства веднага — изключителното съзвучие на музикантите, в което се губят границите и се сливат в едно китара и клавиши, мощното присъствие на ту стържещия, ту дълбок и нежен тембър на саксофона, и всичко това в невидимата, но държаща те под контрол, мрежа на барабаните. Тук не ми стигаше това! Трябваха ми думите, проникване сред сенките на “тъмната страна”, в която да видя светлите нишки, по които пулсира живота. И тишината, в която да чуя “Дишай!!”. Потънала в сянката, да отворя очи, да ме обгърнат думите, да попие и последния акорд, за да го почувствам и изживея пълноценно.

“Животът е дълъг, и високо летиш
Ако прилива и отлива възседнеш
И с най-високата вълна кръжиш…”

Честит рожден ден, Ники! :-*

Може и да не беше съвсем правилен този подход, да започна от Ummagumma, а после да скоча изведнъж в края, с The Division Bell, но нещо ме подтикваше да го направя. Бях в една такава трескава жажда, ненаситна да чуя всичко наведнъж и в същото време с осъзнато усещане, че удоволствието трябва да се изпита търпеливо, да се поеме хармонията на всеки звук. Исках да проверя дали тази безтегловност, в която изпаднах ще продължи да ме държи или ме чака някое ново звуково изригване. Като че ли спонтанното ми решение се оказа правилно! И досега, това си остава албумът, който е постоянно с мен, любимият ми!

Грабна ме още с първите глътки на Cluster One, когато изведнъж силата на звука в слушалките ми се стори адски недостатъчнa, за да усетя акордите на пианото. Толкова ефирни, сякаш над него прелита пеперуда и от време на време каца на някой клавиш. Още от първото прослушване възприех този албум като едно цяло. Нямах начин да разделя отделните песни, защото никога дъха не стигаше и не сепваше точно в края на една песен, за да си го поемеш пак в началото на следващата. А и къде е края в композиция, с прецизно подредени, по точно определен и неразменим начин, вагони от пъстро стъкло. През тях струи Светлината и ту заслепява, бурна, млада, искаща и питаща в What Do You Want From Me, ту се стича нежна, изкушаваща, меко разливаща топли вълни в струните на Marooned.

Ту залюлява вълшебна въртележка (Poles Apart), играе си с теб, подмамва те, танцува по лицето ти, кара те да зажумиш и да се смееш, да искаш да си я вземеш обратно. Или те укротява, поглъща те, потъва в теб, като рентгенов лъч, преглежда те клетка по клетка като вътрешно око, търсещо раните, лекуващо болките. И притворил очи, хипнотично я оставяш да съединява късчетата в износената си отвътре навън душа…

Китарата, този глас покъртително нежен и завладяващ, събужда копнежи, владее ума, разкъсва черупката ти и те изстрелва към тази недостижима, но желана Светлина, връщайки ти живота с цялата му красота, ярост, любов и болка. Връща надеждата, зеления цвят на тревите, връща думите, ръцете в твоята, топлината на нощта…

Колкото и пъти да го слушам, винаги се намира по някой звук, акорд, въздишка или ритъм, които откривам отново. Както всяка пролет, всеки цвят ми се струва различен, съвършен дори само заради това, че е прероден живот. Албум-Светлина – пролетно прераждане в зрелостта.

Честит Никулден!

Хех, да, може би е твърде невидима за някои връзката между заглавието и празника на Чудотвореца, покровител на рибари, моряци и банкери, та да взема да си призная май

Една възможна връзка е неповторимия чар на морето, който се дължи и на това, че в него се отразява небесната красота, а какво е тя без Луната! Освен това, малко ли моряци и рибари са се вглеждали в бледия и лик и са гадаели настроенията на боговете. Малко ли чудеса е извършила тази, която пилее светлината на Слънцето, за да прави въздишките на разделените влюбени да се срещат. А и какво е светът без нестандартните, непредвидимите. Тези, с които става мъничко чудо винаги, когато погледнат Луната и мислите им политат, светли и добри, към непознати светове… далечни или вътре в тях.

И най-съществената връзка е, че има един именик, който искам да поздравя с една любимa песeн и (пак) с един опит за небуквален превод .

Честит празник, Ники! Да е живо името с теб, с внуци и правнуци! :*)

Има влакове, които човек хваща навреме, или с подтичване, почти навреме. След това започва да усеща как релсите го поглъщат, заедно с километри живот и емоции, заедно с времето пред очите му се нижат събития, хора, звуци и картини. Редуват се монотонни полета и светкавични смени в пейзажа — пъстра редица, хармониращи с неговото израстване, трепети и настроения.

Но има и влакове, които изпускаме. И дори цели композиции, за които дори не знаем, че съществуват. Дори и не подозираме, че могат от момента, в който прекрачим купето, да ни отведат в един друг свят със скорост, от която спира дъха. И пред погледа ти да се заредят картини, които не си и подозирал, че съществуват. Да чувстваш всичките си сетива, завладяни от зашеметяващо различни усещания — вихър от звуци, вулкани от страст и ледени океани, в които се дави тъга… Рязката смяна на пейзажа така да обсеби мислите ти, че да те отвлече отвъд хоризонта и да не ти се иска да слезеш, а да тичаш в следващия вагон, да искаш да достигнеш следващия хоризонт.

Когато един добър човек ми посочи небрежно-интригуващо “Ето мястото, откъдето да си вземеш билет. А ей, там обикновено е композиран влака. Опитай!”, не подозирах изобщо какво ме очаква. И този влак го бях пропуснала, като много други в заетата ми с какво ли не младост, затворена в някакъв свой свят, погълната и постепенно изтъняваща “inside out”. О, да, разбира се, че бях чувала за тях и толкова отчетлив е споменът ми от Стената.

И така една подхвърлена дума, (не)случайно промъкнало се, необикновено дълго заглавие ме повлече към влака, заедно с цяло стадо дребни, шумни животинки и един щур келтски потомък. Така и не усетих как стъпих на първите стъпала и загубих представа за всичко наоколо, а по-точно май започнаха да се напластяват, люспа по люспа, нови усещания и представи…

Това ПАК ли са ТЕ?!

Като изключим Стената, която сега слушах също все едно за пръв път, запознанството ми с Pink Floyd започна от Ummagumma. И то точно от побеснелите, разскачали се из пещерата дребни животни, крясъците на маймуните, писъците на прилепите, процеждащия се, смразяващ вой, птича глъч, цвъркот, кикот, и едва разбираемия келтски речитатив, предвождащ щурия парад. Малко е да кажа, че бях изненадана! Миг по-късно вече гълтах жадно Sysyphus, носех се с ефирните звуци на пианото, нетърпелива да усетя всеки един от тях! Всеки един от тези толкова млади музиканти, търсещи, експериментиращи и ту намиращи себе си, ту изпадащи в хаос от толкова бързо изригващи емоции, неспособни да се овладеят.

Тъкмо си се отнесъл плавно по течението и някой остър камък изневиделица хласва и простъргва дъното на лодката (и мозъка ти). Всъщност, едно от първите ми впечатления беше слисването ми от таланта на всеки един като инструменталист. А и като романтична натура, нима мога да пропусна насладата от меките звуци на китарата, носещи се като златисти мушици над бреговете на невидимата зелена река, цвърчащите птици и жужащи насекоми и гласовете, които сякаш чуваш, някъде отдалече, докато косите ти се сливат със слънчевите треви на Grantchester Meadows…

Първото купе на влака беше студийния запис, а едва се освестих и ме поканиха в съседното купе, където ме дебнеше … Eugene. И докато се замайвах с тези, почти ориенталски плавни звуци, от които мислите ми едва не се заизвиваха като упоени кобри…, раздиращият рев на Уотърс безмилостно ме остави втрещена, окаменяла от невъзможност да поема всичко, което си представях, че може да се случва ТАМ! Някъде! С някого!!!…

Добре, че след това поехме курс към Слънцето и поне, докато се рееш над бавно изстиващата земя, в чакане на нощната прегръдка, ти се дава възможност да се подготвиш за разтърсващия ритъм на огромното звездно сърце…

Пълен с експерименти и крайности, докарващ те от състояние на кротка нирвана до вледеняващ и объркващ ужас, невероятен, разтърсващ и необикновен, Ummagumma не можеше да стори повече от това да ми покаже, колко малко знам за Pink Floyd, колко много още имам (и искам) да ги опознавам и да ми завихри жажда, за която и не подозирах, че мога да почувствам.

Днес е рождният ден на един чудесен приятел, добър човек, прецизен фотограф, упорит, винаги интересен и винаги променлив като небето! А понеже той си е и един образован флеймър и преводач , искам да го поздравя с този закачлив небуквален превод на една песен, която ми се стори подходяща, а пък и групата му е много любима (и не само на него )

Честит рожден ден, Ники! :*)