Казват, че Вятърът е мой господар. Сутрин, погалва снагата ми, за да я накара да се протегне в нега и да поеме първата ласка на слънцето. Пак той, закачливеца, подръпва оглеждащия се лазур, сплита го в плитки и му връзва бухлата пяна за панделки.

Толкова пъти ме е удържал кротка като ледено огледало, а под повърхността ми кипи. И колко пъти ме е карал да бъда дива и буреносна, когато ми се е искало само кротко да люлея чайките на гърба си.

Няма, не искам да е все така! Нима може морето да има господар! Толкова се дразня понякога… Само да погали настръхналия ми гръб и може да ме накара да полудея. Тогава ми иде да изтръгна вулкани от пясък. Загребвам с ненаситни талази и се хвърлям в лицето му, с побелели до скъсване мишци…

Искаш да ме развълнуваш, нали? Ето ме, връхлитам те, Духовит Ненаситнико! Искам те, улавям те в прегръдките си, поглъщам отново и отново дъха ти и го превръщам в кристална пара. Кой е Господарят сега?

Не си ли щастлив в обятията от тюркоаз? Не искам да те пусна, сладък миг! Не и преди да се втурнем обезумели и ненаситни към скалите.

Може ли някой да спре вълната пред брега, в който тя избрала е да се разбие… Боли ли? Разбиваме се в милиарди кристалчета, съвършени сферички, сляти въздух и вода. Скалите са затова на пътя ни. Ако не ни разделят, ни помагат да се слеем завинаги.

Птиците изпъват крила и се хвърлят срещу нас с неистови писъци. Чудех се, дали от болка или пък в екстаз. Попитах ги. “Наслада е да усещаш битката на две стихии!” – ми отговори една сива чайка и се хвърли от скалния ръб. Нима не я беше страх?! “Две стихиии – винаги заедно! И в битка, и в страст не могат една без друга!”

Още се носи последния писък над кипналите води, с едва доловимите думи, които ме карат да утихна. Отслабват стегнатите възли на вълните. Задъхан, Вятърът вае водата, която омаломощено го близва с бели езичета. “Искаш ли да тичаме до брега? Не е далеч – примамливо шепне над пяната – Там, на пясъка има хиляди мидени черупки и камъчета. Искаш ли да погадаем?”

“Ще ги обгърнеш, ще ги завихриш в пяна и ще ги разстелеш върху пясъка – да видим какъв знак ще изпишат. Дали и утре заран ще се вкопчим буреносно един в друг или пък… ще се полюшваме в сладка прегръдка в залива”…. Иска ми се да не го слушам, искам да продължа да бушувам, да задуша този сладък шепот в бученето на вълните! Но брегът е така близо, толкова красиво проблясват песъчинките – рожби на скалите, горките жертви на нашата битка милиони, милиарди години. А дали е битка или игра? Глупаво пернато, как ме размъти само!…

“Ела! Вплети ръце в пяната на косите ми и да доплуваме до брега”.

Едва ли има някой, на който изобщо да не въздейства този призрачно блед лик, набеден заради (не)случайната подредба на петната си, за излъчващ неизерима, тиха тъга… Или съзерцание, отдалеченост, хлад, и най-вече – тайнственост. Кой ли пък няма там нейде в главата си по един таен или по-изразен Лунатик (някои ги имат и по няколко) за черни безлунни дни. Когато му потрябва (на кой ли не му е трябвало) да избяга, да остане насаме със себе си, да потъне в чувствата и настроенията, които поражда Луната, далеч не само, когато я види да изплува – огромна и с цвят на разрязан розов грейпфрут.

Тя е тиха, мистериозно изникваща. Не може по нищо да се сравнява със своя побратим, който изгрява с огън и жупел и плисва лава върху притихналите коси на морето. А Луната се ражда в привечерен воал. Като обвита в няколко пласта крехка ядка. Като мираж в пустинята, който с всяка минута става все по-ясен, и те кара да повярваш в осезаемото подобрение на зрителната си острота.

И ако малцина са успели да я забележат в момента на раждането и като обло късче захарен памук, контрастът на нощта с удоволствие разиграва сцената на нейното узряване и избистряне, приковаващо все повече вниманието на зрителя.

И гледаш как метаморфозират лежерно разхождащите се хора край теб. Мъже в къси панталони, в крещящо зелен цвят с фигурки на черепчета и канабисчета, майки, задължително в бели дрешки, девойки с наплетени плитчици и поклащащи се пластамсови халки на изящните ушета… Изискани дами на възраст, в бежови жилетчици и удобни мокасини, хванали подръка също такива чичовци и дядовци, спретнати в моряшки райета… Ниски и високи, с поясчета около талията, в трико или лен, повели озъртащи се дакели или ококорени бебенца в колички. Бързат към кея и тайнствен блясък къпе очите им в усмивка.

“Виж Луната!” – се чува от различни страни. Както се казва – един поглед и си там! Но малко са тези, чиито погледи се срещат откъм светлата и страна. Един поет беше казал, “Луната – хляб за всички влюбени в света”. С изключение на тези влюбени души, радостта, вълнението, чувствата, които те връхлитат като се взираш в бялата лодка, са дълбоко лично тайнство. За сметка на това, на задната маса, откъм тъмната и страна, можем да се срещнем доста богата компания. Там е неизвестно поле за действие, за завихряне на фантазии, не само тъга, не само очарование, луноходи-луноброди, духове, пулсиращи светлини… А и хората с въображение са доста повече от влюбените

А докато аз разсъждавам с присвити очи над тези очевидни различия в настроенията, които носят двете половинки на бледоликата дама, удостоените с честта да ми носят част от снаряжението се възползват.

Храни синче да ти тури звънче! Много забавно – да хване силно унесената ми физиономия. Липсата на фокус вероятно е от диафрагмено-хилежни конвулсии. Гарантирам, че по принцип, канончето има фокус-резачка!

В този момент ме интересуваше повече да успея да се справя с нивелацията на стативчето, че не съм му свикнала, или как да влязат в кадъра връщащите се с улова за вечеря рибари, и още къде да се разположи лунната пътека на Herr Karl, че да намери радостта в душата му… Или просто да се видят вълшебните нишки, протягащи се грациозно от дъното и описващи сияйни дъги по лунното лице, светнало като изтървана медена питка…

Пътеката се появява и тя такава, мистериозна, изплува като че ли от водата. Като че ли сребристи рибки се нареждат и затрептяват едновременно все по-нагъсто една до друга.

Хората се усмихват, споглеждат се, свеждайки надолу апаратчета, gsm-и, кой каквото имал подръка, щракнал и се радвал!

- Много е красиво, нали? – усмивка в гласа ме изважда от трескавото вцепенение в търсене на подходящата скорост. Възрастен мъж с яркожълта шапка с козирка, се смее и опалените му от слънцето бузи светят като ябълки по месечина – Я, вижте, така добре ли е? – показва ми снимката на телефона си.
- Чудесна е! – кимвам с усмивка. По същото време и аз бях направила същата снимка.

Тихо приплясват вълните в телата на сънените лодки. Особен е този звук, някак примляскващо приглушено отеква, ритмично, ласкаво. Като искрено приятелско потупване на рамото. “Е, приятелче, спи ли руля?”… И нека. Сега е нейното царство, нейното време. Цяла нощ тя е господарката, която върти кормилото и управлява настроения, сънища, думи казани и почувствани, полъх на спомени. Нейно Сияйно Величество!

П.П….

“Добре, бе, това е толкова прост статив, аз го схванах само за половин час. И казах сгъни го! … А не разглоби го!”

“И да, уф, знам, че става и за оръжие… Ти щеше да видиш ако ми бяха натоварили по-тежкия!”

Тук залезът рядко оставя слънцето да намокри косите си. Плавният хълбок на полегналия на ръката си хълм, потопил длан в топлия залив, услужливо му предлага покоя над твърда земя.

В края на деня идва вятъра. Онзи особен вятър, който го има само тук, горе, по високия ръб на скалите. Подвива клоните на смокинята с оредели листа, бръсва загорелите и изпръхнали страни със ситни капчици и сресва косите с прическата на дивите треви.

Преди да полети надолу погледа, да проследи фините линии, които вятърът чертае с писец по водното огледало, пред нас е сцената. Няма я бляскавата суетня, съпровождаща оттеглянето на Голямото кълбо. Спусната е завесата в медено-бакърен цвят, меко преливаща в спомен за синева.

Актьорите прииждат! Реят се срещу вятъра притихнали. Други пропълзяват и позлатени антени проблясват за миг. Трети разтварят пръсти да уловят прохладния полъх и нашепват реплики, научени още през пролетта.

“Още сме живи! Още е лято!” – изплъзва се шепот на отронени тичинки, пропуснали мига да заловят някоя мъхната пчела. А пчелите заспиват по залез…

Солово гласче извисява доволен цвъркот на подранил щурец. И сам войнът… Но знае, че другите са там, около него. И в пазвите на всеки клас тупти надеждата – материята, в която са се преродили слънчевите лъчи и извлечените дълбоко изпод скалите оскъдни капки, кътани цяло лято от вечно жадния суховей.

“Хубаво е да сме заедно!” – докосват се с любов. Потриват осили в съвършен танц тези, същите, които с утрото пак ще трептят да уловят първи капката роса в пазвата си. Всеки е различен, един с бодли, друг е с нежно стъбълце. Един е в разцвета на първата си младост, друг – с обрулени класове…

Различни са, а сцената е една, всеки е актьор, всеки има роля на бакърения фон. И всички заедно – най-важният актьор на сцената-живот. “Хубаво е да сме заедно!” … Хубаво е, когато представлението завършва с прегръдка…

Отново сме в Ахтопол. Интересно ми беше дали ще доловя някаква разлика в малкото градче за изминалите две години. Като че ли на пръв поглед няма. Градчето е пак така умерено завладяно от летуващи, и пак основно от българи. Свободни квартири отново има, но този път като екстра се споменава и безжичния интернет. Радвам се, че се завърнах! Отново ме гали привечерния бриз, с прелитащ на талази дъх на смокини, леко примесен с този на пържена риба и обърнато на плочата гьозлеме (на едно такова павильонче се мъдри надписа “Изберете българското!” ) …

Още веднага след пристигането нямах търпение да се спусна по пътеката към плажа (покрита с дървени скари, това вече е нещо ново). Усмихвах се, докато погледа ми се плъзваше над познатите дюни, обрасли с хвощ и драки, с гроздовете забровидни охлюви, с лишеите по сухите клони, с тревата вирнала остри листа към небето. И небето – с къдролюспести дракони, издишващи лежерно кълбета бяла пара, колкото да съперничат освен със синевата, и с якичките на вълните.

Тук си беше и скалата недалеч от брега, с теме, побеляло от проявите на зле възпитани корморани и чайки, използващи го за кацалка за сушене на крила.

А за първата вечер, преследващата ни по пътя след Бургас, облачна флотилия ни беше спретнала невероятно небе! Сякаш сладкарите на боговете имаха състезание за най-добре разбити белтъци, за най-невероятна глазура от карамел и захарен памук.

Огромни небесни кораби поглъщаха цвета, с който слънцето се разделя, за да удължат присъствието му на тази земя.

Или да съчетаят прелитащите тъмни драперии на преходността, с непобедимите пролуки възвисяваща синева…

Обожавам този път по билото на скалите. Тръгвам по пътя на залеза, винаги забързана, винаги почти на бегом, защото все ме е страх, че ще изтърва момента. А той е вълшебен! Светлината омагьосва лицата на къщите в един кратък миг, докато слънцето целува хълмовете.

И ги виждаш кристално усмихнати, с блеснали прозорци, в пазвата на тъмните облаци. Минутка след това, усмивката на покривите помръква, за да блесне кавалкадата над тях.

Семейството ми все недоумява как не ми омръзва да снимам все една и съща гледка от това място. Няма еднаква светлина, няма еднакви лъчи или еднакво място, да се улови мига… Няма и лесен и разбираем начин да се обясни неповторимостта.

Вятърът накланя стъблата на равнец и изсъхнали цветчета млечка. Ухае на водорасли и пак гъделичка в гърлото сладникавия аромат на смокинови листа… Спускаме се от другата страна на скалите към кея. Изпратих слънцето – трябва да посрещна изгрева на Бялата лодка…

На някои им е трудно да започнат да разказват, хм, много често и на мен ми се случва. Ама този път, като никога ми е трудно да спра! Явно в този град наистина има някаква магия, лека като омара в юнска сутрин, едва завоалирала върховете на липите. И дълготрайна като аромата на коледни курабийки по вълнената жилетка, забравена на стола в кухнята на Бъдни вечер.

Та като стана дума за Бъдни вечер и Коледа, я, да се разходим под вълшебните светлинки на това кътче, както обещах, ама и както се оказа, никой не ми напомни Добре, че паметчицата ми все още е по-трайна дори от отворена кофичка данон, забравена в хладилника.

Всяка вечер, след пет часа, се връщах да си оставя тетрадките и рисунките в стаята, и въоръжена с Дейна и широкоъгълна усмивка, се изтъркулвахме от Музея.

Изтъркулвахме е точната дума, защото той е на едно баирче. Не ме питайте как го изкачих на отиване, след всички перипетии с метлите и предвид непознатата топография. А пък на връщане не беше по-леко, де – рано сутринта на 18-ти, с куфар, пълен с шоколади, по снега…

Улиците на Женева изненадват с много неща, но първото, което ме впечатли бяха тези огромни дървета, изникващи на тротоара, между сгради, или посред някои кръстовища.

Всяка вечер бързах да изляза и да хвана точно онази особена, индигова светлинка, между деня и нощта. Така характерна за зимата, с едно особено сияние, което сигурно и студа засилва. И с това наситено синьо, разливащо се между облаците, точно като капка мастило във вода.

На такова небе, жиците винаги придават особен чар, така добре известен и вещо използван от един (много познат вам) noire-класик магьосНик

Веднъж като се спуснете по една от основните улици в града, няма как да се загубите. След почти кръглото кръстовище на Rive, просто душата ти пее “Нека бъде светлинааа!”

Всяка лампа е превърната във феичка, от свитата на Снежната кралица. Някои с корони, по чиито лъчи изригват фини, блестящи стрели. А други – само с якички от светещи гирлянди.

Спомняте ли си какво казваше Ам Гъл на ошашавените Фродо и Сам сред мъртвите блата? “Don’t follow the lights“! Хаа, тук е много възможно да се изпозагубиш, ако не следваш съвета

На всяка улица, която пресича главната, те чака пак сияйна изненада. Когато за първи път минах оттам, след първото кръстовище занемях…

След второто едва не изпищях от кеф, а на третото – хм, вече бях подготвена

На едно от кръстовищата излизаме на малко площадче, където проблясва огромна елха. Лампичките по дърветата са като изящни бодли, а окото на часовника блести, като че медената питка е глътнала на Джейми вълшебното фенерче и е помолила зайчето с карираните уши да я метне до камбанарията, че не може да долази сама

На същото площадче, всеки прозорец се бори за първенство кой е по-по-най-блестящ и ефектен…

…, а като погледнеш надолу, виждаш че стъпваш по едни светещи павенца, лежерно разпръснати тук-там сред “нормалните”. На всяко е изписано някакво пожелание, на какви ли не езици!

На друго кръстовище блесва църква, цялата завита в блестяща роба. Друг впечатляващ навик тук е по Коледа, всеки фонтан да се превръща я, в градинка със студоустойчиви цветя, я във фонтан от светлини. Какъвто беше и случая с този, пред църквата.

Ако си мислите, че в града не се строи и няма кранове и тежки машини – лъжете се. Строи се, но всеки строеж е завит с пословичното старание на онези мармоти с шоколадите. А крановете… ами те са си просто едни огромни… елхи

Дърветата пък, по Коледа се сдобиват със светещи ябълки!

Ако сте се уморили, ще хванем трамвай. … ако успеем, че от толкова искри магия наоколо, и те се превръщат в болиди от втечнена светлина…

Ако ли пък не сте се изморили, ще хвърлим един поглед и на реката, опасана с фина блестяща верижка, и приютила разноцветните потрепващи отражения в неспокойните си коси.

Като стана дума за коси, ако видите някоя принцеса, да подтичва с увиснал на ръката пухкав маншон, смъкнато чорапче над пантофката и чорлав вид… да и кажете да се успокои и да ходи да си прибере коронката от тая жица! Бива ли пък и принцесите да се заиграват с метли?! Белким всички каляски станаха на тиквеници покрай Бъдни вечер?!

Еееей, ама то е Бъдни вечер! Има-няма почти Коледа! Дали ще е с питката с паричката, аромата на постния боб и зелника, който никой не може да направи като баба… Или ще е някъде там, край елхата и светещите павенца на приказното градче… Нека е щастлива!

Да е светла и спокойна, за да повярваме, че спасител може да стане всеки човек – стига да помисли малко и за другите. Весели празници, мили хора! :***)

Да не мислите, че щастлива от скорошното завръщане у дома, съм се отдала на разгулен живот из тихите женевски заведения?! Нищо подобно! Просто… голяма късметлийка. Защото още първата вечер попаднах на едно вълшебно местенце. Магазинче за вълшебни пръчки, колби и буркани! И след като много дни и нощи си мечтаех за една от тях, и се чудех дали ще се сработят с Дейна, дали няма много да ми тежи, дали няма да ми трепери ръката, докато я използвам, … последния ден се реших да ходя и да я изпробвам. Ха! Оказа се, че всичките ми опасения са били напразни. Тя така удобно си пасна с Дейна, че двете в синхрон можеха да ми измагьосват така желаното докосване до далечината, без да е нужна телепортация или палене на метла

Продавачът, млад изискан вещ господин, ми разреши да ходя навън да пробвам, ама … все пак, да не взема да драсна нанякъде, де Веднага се възползвах, да надникна къде се е запътил оня ми ти червеношапков дядо със страст към екстремните спортове като керемидно катерене и бънджи в комин.

Вълшебната пръчка модел бурканче тутакси беше закупена и дадена на Дейна, да се заиграва и да свиква с нея. Естествено, сетихме се и двете за Зори и нейните намеци за разни “гьолчета”. Е, вярно, че докато бяхме в магическия магазин, слънчицето, което така мило беше решило да се появи и да ме изпрати, вече си беше отишло.

Докато още е светло се опитахме да хвърлим един поглед на другия бряг на реката. Така и не ми стигна времето и него да го пообиколя. Е, … другия път.

Но това, за което най-много се радвам, е че мога да си приближа пернатите гадинки

Гълъби и гугутки, врабчета и синигери, тичащи дечурлига, мислете му какво ви чака! И мен ме чака малко време и много щракане, докато свикна с тази така чудесно изглеждаща (и работеща) консервна кутийка.

Добре дошла, Бий!

Какъв по-страхотен финал на тези две седмици в градчето на приказките! Невероятно беше и … има още много за разказване. За Градината на маговете, с техните чудновати растения и билки. И за Музея и неговите животни. И за Коледното настроение. Та… сигурно пак ще се върна (дали с картинки тук, или наяве догодина… пак тук, ще видим ). Може пък и да има продължение?!

Предната вечер се разделихме точно в момента, когато посиняла реших да си отскоча до колибката, за да се поосвестя. Май не съм споменала, че къщурката ми е в самите основи на Музея, с голям прозорец, премрежил око с метални щори и ред рехави храсти. Прозореца е на кръстопът и ако не ги спусна вечер (щорите, не храстите), всяка кола или автобус превръщат стаята в купол на цирк! Такива щрихи започват да се гонят по стените, все едно съм сред стадо зебри в саваната по време на ураган.

В неделя следобяд, обаче, щорите си бяха вдигнати, аз пиех трета поред чаша черен чай, а погледа ми от време на време се промъкваше зиморничаво през решетките, с надежда че храстите се свеждат единствено от чисто любопитство към асфалта, мокър от снега сутринта. Така, заредена с топъл оптимизъм, грабнах пак Дейна, добре че и тя беше успяла да си възстанови температурата, милата, и пак навън. Улиците – празни като София през августовска неделя! От време на време само по някой забързано ме подминава в подозрително позната посока – средновековното градче.

Там всички лампи и прозорци сияеха, постоянно се стичаха нови и нови хора, цели семейства, с бебета в колички, възрастни хора, облечени здраво или пораздърпани тийнейджъри, гологлави и с шапки, шарена усмихваща се тълпа. И никакви сблъсъци по тесните улички, явно “Pardon” в съчетание с невинна усмивка има определен магически ефект за плавното приплъзване на двупосочните потоци, като намазани с масло вурстчета във френска франзела.

От време на време тълпата се разреждаше да направи място на някоя Medieval-Art каручка, с казан топло вино и гласовити продавачи. Достиженията на съвременната химична промишленост и измагьосването на пластмасата доста улеснява носенето на бокали по пътищата.

По едно време хаотичното движение на хора и животни взе да придобива посока и подредба, подобно на железен прах по магнитни линии. В случая – от двете страни на главната улица.

Изсипаха се едни момчета в лазурносини униформи. Въпреки приликата, не можеше да е, включен в програмата, десант от незабравки. Оказа се местната полиция, която учтиво ни караше да дадем заден, за да не вземе да замирише на опърлен шушлкяк, не дай си боже – перчем.

В тоя момент, настана суетнята на старта и аз, от моята стратегическа позиция, се наложи да тегля един екс на топлото вино, че да мога да снимам. Ама един екс-магистър ми беше споменал, че този тип отвари са особено подходящи преди стрелба и аз нали съм любознателна… Определено екс-а стана причина за екс-перименти със зъркелите на Дейна и това се отрази на лежерно-веселяшкия контур на някои хора, предмети и животни от следващите кадри… <:О

Шествието започна с барабаните! Как ехтят, с какъв синхрон се справят тези юнаци! Може би има някаква връзка с началото на битката, когато е трябвало скоростно да се алармира населението за атаката. В следващия момент, се зададе един от главните рицари. Голям симпатяга, ама аз май повече съм фокусирала на коня като гледам…

След първите рицари, се зададе големия флаг на Женева, със страховития орел, епископския ключ и изгряващо слънце, символизиращ мотото на Женева още от средата на 16-ти век “Post tenebras lux” – “След тъмнината, идва светлина”. Как да не се сетиш веднага за приликата с Урсула, а

Специално на шествието, хората хвърлят монети във флага, опънат по средата на улицата. Отзад върви едно момченце с касичка (котлето, с жълто-червен капак) и от време на време навиват флага на руло и събират монетите Разбира се, флага, а и всяка група от процесията, са съпроводени с факлоносци – от всякакви възрасти и калибър.

Забравих да кажа, че процесията беше официално открита от величествен мъжки глас, може би кмета на града (добре, че в София не ни се налага да правим такива процесии…). А след това всички пяха и химна, който между другото е песен, свързана именно с L’Escalade. Някъде четох, че се пеят само 4 куплета, а всъщност били 68! Май можеха да я пеят, докато трае цялата процесия. А това може би е и самият кмет, ама … хм, може би той и неговия близнак на един кон. Двойният образ си е чиста проба доказателство, че се намирам в приказно място, където раздвояването на личността е плод на недобросъвестно прилагане на магия за телепортация, когато конят ти е инат (ама пък какъв кон!)!

Следващата снимка е знаменателна, скъпи ми Контеси, Царици, Кралици и всичките, напоследък пострадали от заразата ВВВО – “Вирус на Въздишане по Виртуални Образи”. Това са … не един, не двама! ЦЕЛИ четирима Магистри накуп! Каква осанка, каква строгост и изисканост в облекло и маниери. Какво кавалерско излъчване! Дори и по време на шествието, не забравят да си задават въпроси, да обменят мисли, да се изслушват търпеливо. Притворил очи, единият с лекота плъзва мъдрия си вътрешен взор над стелещия се дим от факлите, и емоционално завишените нива на заобикалящите го аури.

Забележете, уважаеми Височества, че брадите им са старателно подрязани, като жив плет покрай сладкарница “Неделя”. Вероятно заради нахлузването на накъдрените лигавници, които всъщност не са никакви лигавници, ами отразители на мисловното поле – ако някоя мисла не дай си боже тръгне надолу, да се отрази и веднага да поеме правилната висока нота!

Я, за разлика от тях, какви полегати якички (и улегнали мисли) имат войниците примерно! И никакво единомислие, обмяна на идеи, всеки дзяпа на другата страна. Защото бдят за реални опасности!

А други просто си изглеждат великолепно и внимават в ритъма. Като знаят какво следва зад тях…

Само не разбрах, защо тази милата флейтистка беше готова а-ха да заплаче. Ама какво се чудя – и аз съм същата фога. Само да запея някой македонски трилър и … веждите на /\, чевермето на бузите на мах и “ЖЕна ке уморам, дечиня ке гледам…”. Чувство се иска за тези неща, отдаване на душа.

Ей, на, младото си е младо! Това си е оживяла феичка от приказката за Питър Пан.

Следваха пак конници и ако съдя по хитрия поглед, или са джебчиите, или ще да са банкерите на града. Оня ден един немски фотомагьосник ми каза какво значело HSBC – Hilarius Shopping Before Christmas

Имаше и някои с вродена пиротехническа страст. Внимавай, момче! С тия винени пари наоколо – фръкнахме като шишарки в кюмбе! Само дето ще миришем несвойствено.

А че и отзад се зададе една колона секирджии. Винаги съм се чудела, на уроците при КалЕна Оракулиян фон КристАлен, магистърката по ВИП магия (Въведение в Имагинерното Пространство, а.к.а. Пророкуване), как ли изглеждат оживели валета… Това, докато се учим да гледаме на карти, де.

Аах… този замъглен, сведен поглед и това огнено перо! След тази снимка, Дейна направо блокира на режим “разглеждане” … пламна ми перушината!

За малко и в буквалния смисъл. На сцената се яви самата мадам Катерин, с един котел бонбони, с които доста старателно замерваше публиката.

После ни полазиха и всичките жители на древния град, барабар с овчиците – еей, душички! Оцеляха, значи!

Ето пак една фея, вече в трансформация. Колежката, няколко стъпки по-назад, я обучава на магически похвати за справяне с конска сбруя – иначе казано оглавник. Знанието доста помага на един следващ етап… от магиморфозата.

Към края на процесията следва един много важен занаят. Производството на отварата на истината.

Ама има и друг бленд, дето се вари тука. Аз си мислех, че всички се греем еднакво – с онуй вино. Ама тези две колежки са разцъфнали като кокичета по Трифон Зарезан, че и на цвят го докарват доста близко до цвета на някои мъжки носове на същия ден. Кехлибарената течност подозирам, че не е отвара от жълт кантарион, глог и мента.

Селяни, благородници, войници, домакини, лозари, ковачи, овчари, графове – цялата пъстрота на живота се изсипа пред очите ми. Накрая дойдоха и дечицата. Мъничките зъзнещи, малко замаяни от пушека, огньовете и суматохата наоколо. По-големите – горди, че са такава важна част от събитието. И наистина, най-много овации събраха тези сладури.

И си мислех как по-ценно няма от това да намериш тази магия, която да е способна да събере всички – млади и стари, няколко поколения в едно цяло – с една мисъл, с едно настроение, с една усмивка. Всички заедно в името на живота и доброто.

След това шествието е обиколило улиците на града и най-накрая всички са се върнали пред катедралата, за да запалят огромния огън. Аз, обаче, силно се съмнявах в способностите си да издържа още два часа без крака, затова реших да опитам да ги задвижа. С което постигнах доста добра прилика с някогашния ми модел метла. Летях като светкавица през опустелите улици, и се усмихвах.

И сега пак е среднощ, и пак се усмихвам, спомням си така ясно отсечения ритъм на барабаните, припукването на факлите, силуетите на конниците, с развяти пера на фона на огньовете, дима, който зимния вятър грабва и увива около пиките… Бях щастлива. Една щастлива вещичка в приказен свят. Кой може да ни помогне да си го върнем, ако не ние самите.

Мащам се, че утре кутиите ме чакат. Ще вземат да ми се привидят червеи с по няколко глави! И току виж сте поискали пак продължение

(… хм, а дали следва?)

Леле, каква я мислех, пък тя каква стана дълга и широка! Как можаха да ме пратят назад във времето с цели… чакай да сметна… цели 4 века!!! Хмм, такааа! Нищо не се разбра… я, втори опит

Да започна по-отдалече, малко за целите на посещението ми в Музея за история и природа на магията. Музеят разполага с невероятна Колекция от стари материали, събирани и съхранявани най-прилежно в кутийки, с лъскави закопчалки. Какви материали ще питате? По тясната ми специалност – разкриване на тайните на магическите свойства на съдържимото в телесната празнина на плоски червеи. Простичко казано – красотата е навсякъде по тоя шарен свят и във всяка нейна проява се крие по щипка магия. Точно толкова, колкото ви е необходима, че да видите съвършенството в косматите и пъргави крачка на хлебарките

И така денят ми минава в блажено ровичкане сред високите лавици с кутийки, вадене с треперещи ръце на скъпоценни земни твари, които други магьосници са разглеждали благоговейно преди мен. Още от времето, когато баба Яга е била фея и не си е и помисляла, че ще изкара старините си в мезонет с такава нестабилна кокоша платформа.

Та през цялата седмица, нямах възможност да видя града по светло и макар да си мислите, че ние вещичките сме с преобладаваща нощна активност, трябва да ви кажа, че феичките далеч ни превъзхождат! Цяла седмица след залез слънце припалвах крачка и с вълшебната си пушка в ръце (Дейна Макс-зуум, 5-ти калибър) се отнасях из светлините на града. За тях уж мислех да ви разказвам в тази втора част, ама днес е такъв ден за Женева, че … магическото осветление ще го оставим за по-нататък (да ме подсетите, че мозъкът ми се е съсухрил като молец в памучни чаршафи).

Сега наистина ще се върнем четири века назад, няма само на мен да ми спретват този номер. Подозирам, че Бойния водач на Конфедерацията нарочно ми е избрал точно тези дни за визитата, като се има предвид колко пощурявам от карнавали, шествия, мускети (и мускетари), пики, знамена, оръдия, пушкала, факли и пр. емоционални изригвания.

Преди мнооого, много години, през нощта на 11 срещу 12 декември 1602, докато Женева кротко спяла, французите решили да ги нападнат. В центъра на замисъла бил Дюкът на Савой, Шарл Емануел I. Дали от типична за аристократите скука през зимните месеци или от желание да грабнат сърцето на някоя белолика дама с геройства, а може би им се е набивало в очите спокойствието и кроткото трудолюбие на местните хора, или пък има замесена някоя религиозна драма, но в два през нощта, войските се спуснали по поречието на р. Арв и атакували защитната стена на Женева. Нощният пазач, обаче, бдял и вдигнал светкавично тревога! Цялото население на града се събрало под тревожните звуци на камбаните на катедралата Сент Пиер.

Битката била кратка, но славна! Всички като един се борили кой с каквото може – с пики и мечове, с вили, с чук и ковашки маши, но нито един савоец не успял да премине от другата страна на стената. Затова и празника се нарича L’Escalade, заради неуспешния опит да се изкатери и преодолее защитната стена.

Една легенда за това събитие разказва как Катерин, майка на 14 деца, сварила огромен котел супа. В сюблимния момент, изляла котела върху главата на катерещ се савойски войник, с което съвсем ошашавила нападателите. И ако това не е вещерски похват, тури му пепел! Като нищо може тая супа да е имала я шип от крак на петел, я свинска опашчица, я косми от ухо на прилеп. А много е вероятно да е бил пълен и с течен шоколад! В чест на този непредвидимо успешен начин за справяне с нападатели на крепостни стени, по това време тук се приготвят едни шоколадови котли, пълни с марципани и всякакви лакомства

Удържаната победа е безкрайно скъпа на всички женевци и тези три дни градът изпада в еуфория и тържества! Какво ли само не може да се види по улиците вчера и днес! Вървиш си, кротко зяпайки съвременните достижения на магьосниците на времето, отдалечаващи все повече часовниците от пясъчния им прадядо и превръщащи ги в навигационен уред, подходящ за среднокалибрена подводница. И изведнъж…

Ама се е забързал мосю, големи крачки с тез чернобели чорапки и цвички, а копието му подскача на рамото, готово всеки миг да наниже някой от по-разсеяните и умрели от студ гълъби. Тъкмо решавам, че е случайност, все някога на някой маг му се отвинтва тайната запушалка и аурата му блесва незащитена от маската на матрична еднообразност…, и на следващата пряка едва не оглушавам. Ехти околността, та чак кафето в чашката ми си закъдря менискуса в ритъм!

Набиват крак друмърите, и аз … друма по тях. Викам си, това ще да е някоя зараза, дето е олабила запушалките чак на толкова магически създания накуп. Пътьом се поглеждам тревожно в една витрина, ми… нищо, същата матрична незабележителност. Дейна също си ми виси отпред, не се е превърнала все още в магическа пръчка, със звезда на върха. Излазваме двете баирчето, па студ, студ – от устата ми пара като от ауспуха на Чавдар по пътя за Бояна. А пък зад ъгъла… невероятна гледка! Попадам точно в онази далечна и паметна 1602!

Древното градче беше оживяло! Всеки си гледаше работата съвсем съсредоточено. Войници обикаляха с копия и брадви на рамо. Жени сновяха да подклаждат огньовете. Счита се, че съществена роля за победата на битката са имали именно те! Какви котли само! И какви черпаци! Нищо чудно да са еволюирали после в боздугани! Крали Марко няма начин да няма някой швейцарски роднина.

Имаше си и ясли с добитък. Добре се бяха грижили за тях явно, щото слама отказваха с пренебрежително мълчание, а и проявяваха завидно търпение.

Интересно, обаче, този цър-пър дали има нещо общо със замисления вид и липсата на апетит на рунтавелите от предната снимка? Това там отзад, на шиша, не ще да прилича на коледен пакет на KFC…

Каква съсредоточеност, обаче! С ясното съзнание, че това е един нормален ден от битието на града, с нищо не подсказващ, че нощта ще дойде на върха на вражеско копие.

Като стана дума за оръжия, какво е едно селище без ковачите си? Ето как трябва да се предава занаят – чиракът натиска педала на газта (да се чете “духалото”) до посиняване, а майсторът през това време обяснява.

Ама докато едни работят и се потят, други… използват момента за закачки. Ееей, от кои времена все това същото дяволито пламъче в очите кара живота да хвърля искри!

Искрички, които се превръщат в огньове, те – в огнища, около тях се изгражда дом, а в дома – заиграват такива едни малки създанийца, от които хем нямаш мира, хем мира за какво ти е, ако ги няма!

Напълниха ми душата, да ви кажа право! Скоро не съм се радвала така на заразителния ентусиазъм, на единомислието, на удоволствието да следваш традицията, да се запазиш, да обичаш миналото си, да познаваш корените си. Разчувствах се, сгорещих се, а пък… плющи един вятър! Завира се под шала и ремъка на Дейна, търси да прилапа и последната ми топлинка, досущ като упорита котка, решила че под мишницата съм скрила парче бекон от супата… дето нямаше как да не опитам! Тези хора наистина си готвеха в огромните котли, при това страхотно!

Цялата околност на Катедралата е осеяна с такива лавки за горещи напитки – супа, шоколад и греяно вино. Е, вчера опитах супата, ама тази вечер топлото вино с аромат на канела не ми се размина . Необходимо се беше, защото към вятъра се присъединиха най-изгладнелите снежинки, които са ме връхлитали последните няколко зими – да не видят и те струпване на хора. А то беше грандиозно! Чудех се аз къде са изчезнали спокойните граждани на Женева в неделя, а те всички се бяха изсипали по уличките около стартовата позиция на “пирона на програмата” – празничното шествие на L’Escalade.

(е, стига за тази вечер, че канелата ме хвана … следва продължение)

Мине се не мине някой и друг месец в блажено спокойствие и вземат, та дойдат празници. Не знам защо така е решил тоя свят, ама по Коледа и Нова година всички ги избива на търговия с разни куклички, с адски неугледен вид, с чорлави косички изпод черни широкополи шапки, смъкнати чорапи, островърхи обувки и задължително с гърбица и метла. Забравих брадавицата на носа… Вещици им викат. Е, да ама не знаят, че ни една магия по Коледа няма да хване корен, ако не прелита някъде там над облаците по някоя истинска… магьосница да я наречем, че вещицата вече я свързахме с тоя нелицеприятен имидж, който освен това е тоооолкова демоде (с изключение на обувките, де)!

Та по повод празниците, магьосниците стават едни такива изнервени и взривоопасни. Рязко нараства вероятността от сблъсъци над местна почва, превишаване скоростта на управление на возилата, поради покачване на адреналина на колежките, и вероятност от катастрофи с резултати от експерименталната дейност на пироманиаци и потребители на шампанско.

По тази причина, Конфедерацията на магьосниците, Отдел “МРАЗ” (Магическо Разстройство и Аберации на Заклинанията), предлага пакет оферти за пътувания на вещи в занаята особи, за обмяна на опит. Последните седмици взех доста ниско да прелитам над главите на колегите от Лабораторията по отвари, сутрин гледах така, сякаш някой ми е сипал в кафето барут и всяка среща в коридора заплашваше да го превърне в пробна площадка за гаубици. Та решиха да ме изпратят на такова пътуване. Къде? Ами… на едно място, хем спокойно откъм типичното за матрицата лудо магитронно поле, хем достатъчно наситено с добрата стара приказна магия, джуджета, феи, рицари и замъци. Градът на приказките – Женева!

Преди пътуването трябваше критично да прегледам летателните средства. Оказа се, че моята нова метла, японски модел “Mae-Ashi-Mae-G” не е пригодена за спокойната и уравновесена швейцарска атмосфера, и може да предизвика непредвидении турбуленции. Еее, сега се сетих, ква метла имах на времето – “ОгинМаке”! Не и се опъваше никаква атмосфера, палеше от раз и опашната и перка вдигаше пушилка като трабант по селска улица. Да не говорим пък колко се вчервяваше корпуса и, като печка тип “цигански барон” в пределска хижа на студентски празник. Абе, младост! Е, да ама … са ме пратили на обмяна на опит в чужбина! Всеки етап от вещерската трансформация си има своя чар

Хубаво, де, трябваше да се съглася с предложеното ми возило от Дирекция за вещерски превози “ГПВ” (Глобусът е Пред Вас). Оказа се, че то не е едно, ми чак две превозни средства ще сменям, понеже с едно не могат да се преодолеят разликите в небесните стандарти, а и не му стига горивото. Инак метлата си я биваше, мощен пропелер, с удобни седалки, малко тесновато. Мерлин не би се побрал, да не говорим за брадата му… Макар, че до мен седеше един вещер, който почти я докарваше на размер. А и явно растителността в ушите му пречеше да чува, та крещеше по телефона, че ще лети за Токио. Дано не го посрещнат с чаена церемония – отиде си сервиза!

Условията за полет бяха страхотни! Като се ширнаха отдолу тия ми ти планини, като че някой колега е втечнил земята и са се вплели лазурно, кафяво и зелено, без да се омесват (най-трудните отвари така се правят – за сходство в характера примерно, 3 пъти в седмицата се пие, по една ракиена чашка )

Пък после е плеснал с ръце, тинтири минтири и айде – замръзнали са вълните коя къде свари.

Облачета се заиграваха да подражават на шарката, ту полегнали меко и равномерно, като домашно плетена бебешка пелена, ту кипнали накъдрено и пухкаво като бордюр сметана върху реване.

Обаче, и най-хубавите неща си имат край, та и нас ни приземиха подскачайки (еей, добре, че сандвича си остана в раницата, инак… нямаше да се води суха храна вече). После си намерих мястото за следващия полет и зачаках. И чаааках, и чаааках… А един младеж се правеше на невидим зад гишето. Зер, не знае милия, че отварата за невидимост отдавна е забранена за употреба и сега за тая цел се използва обикновено перде, кухненски модел, с чайничета и ягодки. Та този образ, от време на време обещаваше, че ей, сега… емен-емен до 15 минути ще излетим.

Накрая ни стовариха от рейсчето пред самата следваща метла. Ма тя.. се оказа малка като детска играчка, че и още я пълнеха с гориво.

Много нафта глътна това чудо, ако че беше малко. За пръв път ми се случва да летя и да нямам ама никаква видимост. Че може ли пък чак така?! Аз тука вещица с опит, идвам на официална служебна визита, да не мога да видя накъде отиваме! Само опашките на метлата пред погледа ми и … едното колело.

То пък и едни облаци като наизлязоха! Гъсти като козина на ескимоско куче. Да ти иде да удариш един лакът на прозорчето и да погалиш гърбовете им и ивиците, с които ги шари слънцето.

Така в тези … тежки метеоролгични условия, кацнах в градчето, в което не бях идвала никога. Конфедерацията беше сигурна, че няма да се загубя, разчиташе на моята перфектна географска ориентация, преминала развитие от широко известния едно време “женски топокретенизъм” до метода “Витоша ми е все от юг!”. А най-вече разчитах на записките и образите, които услужливо беше запечатил в съзнанието ми един вещ млад колега.

Слава богу, успешно се добрах до железницата, после до трамвая, прегазвайки с колелцата на куфара поне трима – толкова забелязах поне. Ако е имало и още трупове… все някой ги е прибрал, надявам се. Много чист град! По пътя само успях бегло да забележа ферията от светлини, която се надявах ако не този ден, поне на следващия да изследвам отблизо

(следва продължение)

След като вече придобихме представа за това какво представляват солниците и колко добре си живеят птици и микроорганизми там, можем да надникнем малко по-любопитно във вътрешния свят на едни малки, симпатични рачета, които са обект на специален интерес за много учени и аквакултуристи (хм…, ама че думичка! това не значи задължително да си представяте мускулести, загорели сърфисти, не че … е лошо, де ).

Sea monkeys

Да, така се наричат на английски солничните рачета или представителите на род Artemia. Тези животинки съществуват на планетата още от триас. Представете си, техни родственици са били свидетели на появата и разцвета на динозаврите! Днес солничните рачета са завладели всички континентални соленоводни басейни, но ги няма в откритите океани и морета.

Няколко думи за тяхната биология. Артемиите са ракообразни, тялото им достига около 1-1.3 см дължина. Състои се от глава, гръдна част, коремче и множество ветриловидни, ефирни крачка. На цвят варират от почти прозрачно-кафеникави или зеленикави до наситено розово-червени. Рачетата са отлични плувци, предпочитат различна дълбочина на басейна, като в рамките на денонощието мигрират вертикално. Жалко, че досега не съм правила клипче, да видите колко са забавни, какви пируети и лупинги правят във водата Хранят се докато плуват, като филтрират водата и поглъщат попадналите в устния апарат микроорганизми и главно водорасли. Размножават се полово (и/или партеногенетично), като при копулацията мъжкият, обхваща доста здраво женската в задния край на тялото посредством специални “щипки”. Случва се някои по-атрактивни женски да си влачат по двама мъжки, защипани за нея. Явно и тежат, ама … какво да се прави! Удоволствието иска жертви. Човещинка!

Солничните рачета могат да понесат доста екстремни условия на живот и различна соленост на водата, а техните яйца (цисти) са невероятно издръжливи. Обикновено образуват тънък, блестящ слой, стелещ се по крайбрежието на басейните – точно там, където обичат да щъпукат птиците. Цистите се полепват по крачката им и по този начин въздушните скитници ги разнасят по различни водоеми и континенти по време на миграциите си. Учените са установили, че цистите издържат температурни разлики от -196°С до +103°С. Запазват се живи и способни да се излюпят и развият в ларви (науплеуси) изключително дълго време. Максимално установената възраст на жизнеспособна циста е била около 10 000 г. Съвършен механизъм за преживяване, оцеляване в трудни условия и завладяване на нови територии. Ще речеш, че солниците са техния рай, далеч от всички врагове. Дааа, но … не би

Артемиите са основна храна за птиците, пребиваващи в солниците, главно фламинго, гмурци, дъждосвирци. Къде с преследване, къде с филтруване, пернатите великани използват богатия на рачета бульон, за да си натрупат необходимите запаси преди миграцията. Освен това, артемиите се използват в аквакултурите за храна на някои промишлено отглеждани видове риби (като ципура примерно) и мекотели. Малките рибки се изхранват с новоизлюпените науплеи на солничните рачета. Ето тук, мисля може да се включи Ники Цветков, понеже той по-добре от мен знае кой вид артемия се използва в акваристиката и за кои рибки?

Нашественикът

За голяма беля, именно човекът с неговите хобита и/или отглеждане на различни видове животни със стопанска цел, се превръща в основен фактор за появата на чуждоземни видове, наричани още инвазивни, или видове-нашественици. Такъв е и случаят с Artemia franciscana. Родината на този вид е Северна Америка. И до днес, основният материал от цисти, използван за аквакултура по цял свят се добива от Голямото Солено езеро в Юта. Artemia franciscana е бил донесен в Стария свят именно във вид на цисти за изхранване на промишлено отглежданите риби и ракообразни. Да, но се оказва, че цистите попадат в подходяща среда, извън фермите. Видът е изключително устойчив, живее в голям диапазон на соленост и температура и има значително по-бърз цикъл на размножаване, в сравнение с местните видове (A. salina и A. parthenogenetica, например). По този начин, за последните 30-ина години завладява вътрешните солници по цялото Средиземноморие, че и отвъд, в Азия, чак до Китай и Австралия. Проблемът е, че се оказва по-конкурентноспособен от местните рачета и по думите на Пако Амат (може би най-добрият в света специалист по артемии и наш колега и добър приятел), ако в някои солници се появи franciscana, до 3-4 години местните видове просто изчезват. Както е станало и в солниците La Trinidat, в делтата на Ебър. Не напразно, една от свeтовно признатите заплахи за загуба на биологично разнообразие са инвазивните видове

Врагът! В моя обяд?!

Но да се върнем в нашите солници, където артемиите плуват безгрижно и се опитват да се опазят от риби и птици с елегантни и чевръсти чупки в кръста, преобръщания и гмуркания надълбоко в солената вода. От тях може и да успеят да избягат, но… не и от дебнещият в самата вода (и в самото обедно меню) враг! Както споменах в предишната част, птиците гъмжат от паразити, чиито яйца попадат във водата. И те също имат приспособления, за да оцелеят в соления разтвор – здрави обвивки, издуващи се мембрани или допълнителни израстъци, които улесняват плуването им. Веднъж попаднали там, от тях се иска да оцелеят, а пък плувайки, малките рачета ги лапват като дете бонбони по коледа – без да ги броят и без да подозират какво ще им се случи.

Част от нашата основна работа в последните 5 години, заедно с колегите от Испания, е да видим какво се развива в нищо неподозиращите солнични рачета. Досега сме установили 12 вида тении, чиито ларви окупират вътрешния свят на артемиите, а крайният им гостоприемник са птиците. Накратко как става това. От яйцето на тенията, в червото на рачето се излюпва малка ларва с кукички (виждат се на снимката горе). Пробива стените на червото и мигрира в телесната празнина. Избира си някое свежо местенце, с повечко храна в хемолимфата, и започва да расте и хубавее. Така за около две седмици се превръща в готовата за заразяване на крайния гостоприемник, ларва. Обикновено тя е със здрава обвивка, вътре е оформения преден край на бъдещата тения (сколекс), на който се намират и куките, необходими за захващане към червото на крайния гостоприемник.

Тази хубавица на снимката се казва Confluaria podicipina (последното латинско име за деня, обещавам). Всяка тенийка си има специфични особености, нейни малки тайни – как да завладее гостоприемника, как да го използва максимално ефективно като местообитание и източник на храна, при това стратегиите им са различни за двата типа гостоприемници. Към крайния гостоприемник са толерантни и любвеобилни, докато на междинния му причиняват какво ли не, само и само да стане по-лесно поглъщането му от крайния гостоприемник. В случая, за изхранването на цистата на този вид се грижи нейната невероятно дълга “опашка” (нарича се церкомер), която е силно нагъната и пронизва тялото на рачето, подобно на гъбните хифи. Така заразената артемия попада в менюто на гмурците, в червото на птицата ларвата се ексцистира, залавя се с куките за стените му и започва да образува членчета, да расте, да се развива и процъфтява. Само за сведение на хората с по-здрави нерви – едно отворено черво на гмурец има вид на детска порция спагети.

Случайност или съвършенство?

В хода на дългата си еволюция, тениите са се специализирали в намирането на какви ли не хитри приспособления, за да осъществят жизнения си цикъл. Така, бърникайки из солниците на Испания и наблюдавайки хиляди артемии, групата ни попадна на някои интересни неща.

Първо установихме, че сред рачетата има някои по-интензивно червени и други, почти
прозрачни. Оказа се, че по-червените са с повече паразити от другите. Друго изследване пък показа, че артемиите, които са опаразитени имат навика много по-дълго да се задържат по повърхността на водата, в сравнение с неопаразитените. Как се обяснява това? Една възможна хипотеза е, че вероятно ларвите на тенийките предизвикват промени в химизма на артемиите, които водят до натрупване на повече каротеноиди, оттам и до промяната в цвета им. Освен това, въздействат и на поведението им, като ги карат да плуват по-близко до повърхността. По този начин, рачетата стават по-видими и по-лесно уловими за птиците – т.е. достигат по-лесно до крайния гостоприемник. Хитро, нали?

През последните 2-3 години се позанимавахме малко и с инвазивния вид. За него пък се оказа, че е доста по-държелив на паразити. A. franciscana е много по-слабо опаразитен от местните видове, което може би е част от неговия успех в колонизацията и в конкуренцията с другите артемии. Остават още много хиляди рачета за улавяне, за наблюдения, сравнения, анализи и мъдруване, за да дадем категоричен отговор – разкрили ли сме тайната на тези вазимоотношения.

Е, в края на тази рачешко-паразитна соленоводна приказка, се надявам поне мъничко да съм успяла да ви покажа какво става на сцената на тези уникални места – там, където се ражда морската сол. Да ви запозная с някои от основните актьори-екстремали, за които саламурата е любима родина. И да ви поразведа из кухнята, където отношенията между актьорите са се напасвали стотици хиляди години и са достигнали съвършенството на реплики и поведение, което е в основата на всеки спектакъл на живота.