Archive for March, 2010

Палитра

01_PICT1167

Преди всичко бялото – да се родиш, да оповестиш появата на още една чиста капка, която ще поема всеки цвят и ще го вплете във впечатления, ще кристализира в емоции или помръква от болка.

02_pict9871

Розово – да си спомняш винаги цвета на зърното, което ти е дало първата глътка, и после топлото рамо на любимата. За да се роди и оживее нежността, нищо, че после се стараем да я крием зад безцветната крепостна стена на всекидневието…

03_PICT0708

Червено – огън, вино, любов… Прорез на рана, за да се излее агресия и ревност, опиянение и болка. Все някъде, някога … порой отмива боята като сълзи, и ни оголва до беззащитно бяло. За да започнем творбата наново, само канавата е вече малко по-груба.

04_pict4197

Синева е нужна – да търсим, да искаме да докоснем съня, да създаваме оня остров, някъде там сред лазура, в който няма ни бежова скръб, нито сива самота…

05_PICT3306

А лилавото? За да смеси синия хлад, когато е излишен, и свръх-топлината, когато заплашва да изпепели. Да подхранва търпението, да мами съзерцанието, и прегръща в уюта на спомен за люляци…

06_pict0926u

Жълто – за да вярваш в доброто, свещеният балсам, който може да излекува рана, инфектирана с нечия завист и злоба. Крещящия апотеоз на радостта, на най-младата кръв, опръскала рано напролет храсти и треви.

07_pict0894u

И най-вече зелено – за да се прераждаш. Да събираш сили, докато те брулят виелици от болка, да търпиш, докато в мъглата чезнат спомени за радост и всеки цвят губи смисъл. Но усетил достатъчно силна ласка на слънцето, да забравиш всичко тъмно и да си способен пак се разтвориш, изпълнен с доверие и желание.

08_pict0843u

Красотата е пъстрина, редуващо се пред очите и мисълта, разнообразие. Експеримент на сетивата ни и най-вълшебното е, че експериментираме сами със себе си. И животът – с нас. Променя светоусещането ни, лъчите, които отразяваме, поглъщаме или отдаваме, цвета на емоциите ни, ефирността на търпението. Усещаш ли го? Ако ли не, влез в лабораторията. Не ти трябва бяла престилка, да покриеш недостатъците, нито стерилни ръкавици – да скриеш страховете си. Просто повярвай в палитрата в теб и в това, че си художник.

Едно напред…

ginger_01


***
Another year passed you by
but it seems to leave no trace
and no matter how time flies
it can’t affect your pretty face

Stop wasting nerves on useless jerks
Stop working hard all night and day
Cuz if you can’t let off from work
You’ll end up living life in gray

Always seek the hidden joy
Always find the cheerful way
Many hugs from your dear boy
Birth should be a happy day!

/Марти, 25.03.2010, снимка: gingersucker/

Fotia & Chioni

01_fire_snow_PICT4777


~ ~ ~

Живот – искра
Родена в страстта на вулкани
Узрял в уюта на дома
Факел, развят от бури житейски

По пътя му – изгорели стърнища
Пожарища и клади
Живителен лъч в нечия тъма

И пак вулкани от страст
Езици в оранжево
Разцъфващи в нова искра
Накрая свещица…

Догарящо зарево
Оставя следа във снега

/Eleftheria Arvanitaki & Dulce Pontes – Fotia & Chioni/

02_fire_snow_pict9861u

Докосване

dentro_PICT1309


*~*~*

Нетърпелива нега
Кипва в пъпки свенливи
Хладни пръсти
Настръхват цвета
Жадни, … колебливи…

За любовта


“Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си. Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят. Защото на любовта и стига любовта.”
/Халил Джубран/

01_love_4700

Изглежда толкова ясно казано, така простичко и лесно разбираемо. С едно условие – разбираш го, когато вече не си влюбен. Инак, по принцип, няма рецепти за влюбване, нито обща клинична картина на страстта, или панацея за лекуване от любовна мъка. Всеки сам го изпитва, минава през всички етапи. Единствено тя, любовта, е и наслада и страдание, с които всеки е длъжен да се справи чрез самолечение.

За нея няма профилактика, нито карантина. Разпространява се по различни пътища, дори напоследък става възможно да ви хване и без визуален контакт! Идва ненадейно, покосява светкавично и дори инкубационният и период не е установено колко трае. Някои започват да усещат онова жегване под лъжичката като си помислят за любимия, само няколко дни след първата среща. При други се изисква много по-дълъг период на напасване на плочките на пъзела, една по една, с търсене на съвпадащите изрезки, вкусове, възприятия, емоции, докато накрая пак паднете в плен.

А плен ли е любовта? Определено има такъв елемент, доколкото мислите ви, ежедневието, желанията се вихрят около един обект, с центробежната сила на торнадо, от което няма друг път на измъкване, освен да се оставите да ви завлече до самия му буреносен връх.

02_love

Какво ли няма само в окото на циклона! Пожари и вулкани, заслепяващи светкавици, енергиен разряд, за който не сме и предполагали, че можем да произведем. Правим неща, за които не подозираме, че сме били способни. И така лека-полека, неусетно се променяме. Научаваме се да харесваме неща, които другия обича. Разширяваме кръгозора си, или увличаме и любимия с нас, разтваряме се за света, намираме красота, където не сме я виждали преди.

В този случай, любовта е и приятелство. Защото не е само негата в телата ни, нито устните изпиващи, които ни сливат. Остава съпреживяното, мислите, споделената радост, еднаквата посока на погледите. Ако ги няма тези частички, пъзелът би се разпаднал.

03_love_pict0794u

Поддава ли се любовта на мерки и теглилки? “Много те обичам!” – хм, това никога не съм го разбирала. Или обичаш, или не. Но какви странни везни си имаме вградени в нас! Винаги разбираш, ако те обичат по-малко, отколкото ти обичаш. И боли. Малцина са щастливците, които могат да приемат това и да продължат напред. Не всички обичат еднакво, не всеки може да забрави напълно егото си и да се отдаде изцяло. Още по-малко са тези, които осъзнават, че никой не иска от тях толкова много, не желае такова отписване на собственото “аз”. Защо така лесно усещаме, че любимият ни обича по-малко, а не разбираме, че погледнато от другата страна, всъщност нашата любов идва в повече? Няма по-болезнено от това обсебващо чувство, което може да завърши само по един начин – с изтляване на другия. Уви, и това се научава след преболедуване, при това трудно.

04_love_pict8097а

А колко дълго трае любовта? Със сигурност не много, инак… как бихме живели все в такова състояние на еуфория, наострили сетива в една точка, превърнала се в смисъл на съществуването ни. Бегбеде казва най-много три години. Е, всеки сам знае, но … при всички случаи, природата ни е дала сили да я преживеем. :D Да приемем метаморфозите и, някои по-леко, други – с болка. Любовта метаморфозира под форма на многолъча звезда. Колкото човешки двойки, толкова лъчи.

Най-благоприятният лъч е този на обичта и приятелството, в което топлината и нежността са се запазили. И нуждата да бъдеш различен, да изненадваш, да намираш все още непознати кътчета в душата на другия, прави лъчите плътни, ярки и чезнещи почти в безкрая. Топла камина след слънчеви протуберанси и начало на нови звезди.

05_love_pict0783u

Други лъчи са резултат от мощни изригвания, но изтъняват много бързо, докато изчезнат в безвъзвратна раздяла. Дали защото грешките са непростими, болките – умопомрачителни, но следва търсене (и намиране) на недостатъците в другия, едно проглеждане сякаш, дори открита омраза. В окото на циклона, градушка е очукала лъскавата обвивка, и останалото е далеч от всякакво напасване на пъзела. Болезнено, но не и нелечимо. Остава, обаче, траен имунитет.

Някъде там, от звездата започват и се губят всякакви лъчеви варианти от уважение, потребност, поносимост, за да стигне накрая до бледите лъчи на безразличието. Понякога прекъсват, понякога са непоносимо дълги и само звездния прах знае къде водят техните разсейки и откъде ли черпят светлина, за да продължават съществуването си.

Предполагам от други звезди, от които лъчите… пак на приятелството, ги захранват. Най-много са тези лъчи в нашата галактика на човешки взаимоотношения. Те изграждат мостовете, по които се плъзват нашите въпроси, проблясват и се преплитат споделени мигове. От тях се раждат кометите на щастието и в тяхната топлина изгарят ръбатите и застрашителни астероиди по пътя ни.

06_love_pict0817u

Дали слънцето ми прегря днес светодиодите (та сега само звездички виждам) или защото вече се роди (по кръщелно свидетелство ;) ) Пролетта, но тези медико-астрологични мисли ми се пораждат май винаги в края на март. Тогава ми се превърта брояча и все си мисля за съзвездията в моя живот. За това, че многоцветието и топлината на лъчите от приятелството изпълват живота ми с радост…

Освен “Честита Пролет!”, пожелавам ви да се влюбвате, но и да умеете да обичате, да намерите приятеля в любимия. Слънцето може и да е единствено (нали казват, че истинската любов е единствена), но нито едно небе не може без лъчите на звездите. Особено пролетното! :)

Пернати и киша

01_pict0619

- Хей, ако си решила цяла събота да си прелиташ на прахосмукачката между пералнята и печката, няма да стане! Я, да излезеш малко навън! – това съвсем недвусмислено се четеше в погледа на Джъмпи (трета братовчедка по майчина линия на Кори), която беше завладяла петната-градинки в квартала. Сутрин се катери по клоните на брезата и най-безцеремонно наднича през прозореца ми. Сигурно силно загрижена дали няма да закъснея и да реша, че няма да минавам през Шарколес тая сутрин :D
Read more »

Прашец

sunny_pict3902


* ~ * ~ *

Не да наднича!
Прашец да пръска с лъчи
Инак – и дъжда обичам…
като къпе цветята, нали?

~ * ~

O Mare e Tu

01_mar_PICT4886


Морето и Ти
/Андреа Бочели & Дулсе Понтеш/

Дълбоко в нас
Знаем защо
Не можем един без друг
Прегърнати, слети
Чувстваме морето
В гласовете ни –
Повик на мечтатели,
С винаги вдигнати платна
Рубинени отблясъци на любовта ни
Далеч от теб – обезумяла лодка, загубила север

02_mar_PICT5079


Любов моя
Без морето и без теб
И аз не съществувам
Любовта ни обгръща
Когато докосваме небесата
Любовта…

03_MAR_IMG_5748


В твоя поглед
Водата се оглежда
Животът отплува
Между мечти и скърби
Без да каже сбогом дори
Нежно, докосвайки морето,
Пяна сътворих – да намеря слънцето на твоя поглед
И гребла от светлина, моя любов
Далеч от теб – опустяла лодка полита като вихър

/Flo, 03.2010/

04_mar_PICT4922

Пътят към дома

01_home_pict0369uu

Такава съдба съм си избрала, да пътувам към дома в две посоки. Едната на юг, към родния ми дом, другата на връщане, на север – към дома, където е детето ми. Някога, той беше само един. Изминавах го с влак, почти всяка събота и неделя. Живеех на квартира в Перник и с много мъка успявах да сляза навреме и да устоя на желанието да продължа на юг. Не винаги успявах, но пък каква изненада се получаваше вкъщи! :)

02_home_PICT0565

Не бях от приказливите и общителните. И досега съм май повече дете на природата, отколкото на човечеството. :) Светът ми беше изпълнен със съзерцание, с анализиране на всичко, което широко разтворените сетива можеха да уловят – от смяната на гамите в птичата глъч и цвета на небето, до своенравието на вятъра и аромата на цъфналите липи. Време на безгрижие, от което ми е останала радостта от песента на капчуците, гледката на огромното ято скорци, виещо снага над залеза, или двойката гугутки, които научих да се хранят от ръката ми.

И изведнъж, на 18 години трябваше да напусна идилията на малкия град, да изляза от съзерцанието и наблюдението, и да се включа в мравуняка, който пъплеше сутрин из Централна гара. Не ми беше леко. Виж, от това време спомените ми са бегли, младостта се приспособява толкова бързо, макар и не винаги с желание. Остана ми, обаче, онзи особен трепет, с който винаги поемам пътя на юг, към дома.

03_home_pict0389u

Обикновено предпочитам да пътувам сама. Превърнало се е в някакво тайнство, не просто пътуване, а някаква форма на мисловно съприкосновение с Пътя, безмълвен разговор. Зареждам музиката в плейъра, Дейна е на коленете ми, готова за реакция.

Познавам го толкова добре. Помня всяка извивка на асфалтовата плът, очертанията на всеки хълм, мястото на тополовите горички край реката, и на самотните дървета сред нивите. Никога не забелязвам смените в билбордовете, твърде мимолетни, не могат да догонят и уловят погледа, реещ се над западните възвишения.

04_home_pict0370uu

Снимала съм ето това място десетки пъти, през всички сезони. Всеки път има по нещо различно, нова светлина струи от малката бяла черквица, от наредените тухли и най-вече, от разкривените пръсти на дървото, протегнати към небето.

Щом успеем да излезем от София, с първите плиснали на юг и запад планини, идват и думите:
- Хей, много се забави! Близо два месеца не си минавала!
- Така е. Тази година не успях да снимам хълма над черквата покрит със сняг.

05_home_PICT8466

- Красиво беше. И студено…
- Знам. А бях и все заета… – оправданията се изнизват сухи и оставящи драскотини като бодили в крайпътна канавка.

- Сега ще се стопли, ще идваш по-често!
- Аха! Не мога да изпусна най-хубавото време, това велико тайнство. Върбите вече са порозовели.
- Видя ли гората над Черния кос?
- Даа! Как просветваше кукуряка, като нефрит, изплувал под бука. И лешниците, целите в разпуснати реси…

Ходехме с татко на едно вълшебно място. Поляна, заобиколена с лешници. Отивахме на пикник, точно когато зазряваха – отвън косместо-кафеникави, а вътре сочни и сладки. По камъните оставяхме купчинки от черупчици… Странно е как се разплита кълбото спомени и се устремява успоредно на осевата линия. Далекопроводите са изпъчили гръд, обкрачили ниви и оврази, допрели рамене в желязна прегръдка, като братя, свързани с метални артерии.

06_home_rural_pict0376uu

Досущ като семейство. Нима и за нас жиците не са се превърнали в жизненоважни артерии? Успяваме ли всичко да си кажем, да усетим пълноценно споделената радост, и да открием спестената въздишка… Уж е толкова близко, така лесно изглежда да хванеш раницата и да поемеш този път. Но не успяваш… Добре, че има и друг начин да се върнеш. Далеч над асфалта се носят невидими течения. Дълбоко под изкопите на магистралите са останали живи корените.

07_home_PICT8463

Някои го наричат интуиция. Други не търсят име, просто се оставят мислите да ги отнесат у дома. Подхранвани от благодатния поток на спомените, от крехката нежност, родена от лъчите на детството, от топлината и обичта, мислите ни успяват да прекосят граници, километри, тунелите на нощта.

Но това е, когато съм далеч. Сега не съм! Наистина пътувам на юг, към дома, и предчувствието за прегръдката, за мириса на къщата, за вълнистата линия на хълмовете, очертана от залеза, ме кара да се усмихвам. Да усещам как с всяко подминато селце, в мен се запълва по някоя уж неуловима пукнатина. Невидима, но разпознаваема само по чувството за цялост, което те изпълва.

08_home_pict8899

Преминахме тунела. Там някъде минава невидимата граница между сезоните. Зад мен остана зимата, с калните улици, напред са напъпилите зюмбюли, разпукнатите пухчета на върбите и кипналата Струма… Антените… У дома!

Март

01_march_pict0240u

- Тая катеричка Ваша ли е?… – попита ме оня ден в парка добродушен дядо, понесъл избелял чадър, с шиш отпред, способен да се опне при дъжд, поне колкото среднокалибрена триместна палатка.

02_march_pict0273u

“Мдаа, моя е! Ей, сега я пуснах от верижката, че обича да закусва пекинези” – четеше се в ухилената ми физиономия, докато един кукльо от същата порода оттопуркваше напред по алеята, а причесчицата му, тип “палмичка”, трепкаше игриво.
Read more »