Харесва ми контраста. Рисунъка на сянката – скелет на светлината. Границата, в която смеха преминава внезапно в тъга и оставя очите да тънат в мъглата на недоумението. Онази рязкост, която нахлува изневиделица и оставя след себе си настръхнали мисли и оголени нерви.

Обичам различията, промените, преливката на настроения. Научих се да не тъна в очакване и дай боже никога да не свикна с изненадите. Пристрастих се в гадаенето, в сладката тръпка на въображението, когато си представяш какво има зад сянката.

Подредеността започна да ме дразни. Търся да намеря частицата, предизвикваща внезапния взрив на хаоса, който преобръща деня и оплита мислите. Макар, че не винаги са сладки часовете, в които се опитваш отново да ги подредиш, да изтегляш всяка нишка със закачените за нея емоции, докато не са се мумифицирали от времето.

Рутината ме погубва. Едни и същи думи, едни и същи форми, оразмерените стени на ежедневието… И една и съща нежност. С какво сукно се е наметнала душата ми, че така да се задушава и да има нужда от взрив! От прехода между обожание и безразличие, между внимание и забрава, между крехкост на цвят и безпощадни бодли.

Научих се да търся контраста, различното в другите и най-вече в себе си. Дали ти ми подсказа пътеката, с твоята очарователна нееднозначност и непредвидимост, която обожавам. Остава ми да разбeра как да се подготвя за амплитудата на настроения, да свикна да преболявам денивелацията. За сметка на това, природата ми е дала гъвкавост. Всеки път, когато Слънцето изскочи зад облаците, ослепявам, но само за миг. За да се зарадвам на небето още по-силно след това.

Ако достигнеш гребена на вълната, не поглеждай надолу! Веднъж попадне ли в бездната взорът ти, ужас и лед ще те сковат. Няма да откриеш щастието в дъгата от пръски пред себе си.

Ако прекосиш поток, не прави крачка назад! Вихрена е плътта на водата. Около сянката ти мрежи ще хвърли, ще отнесе брода, по който си пресякъл и нивга брегът пред теб няма да мами очите ти, нито скъп на сърцето ти ще стане.

Затвориш ли врата зад себе си, не опитвай да я отвориш отново! Вятър след теб е размесил прашинките, пренаредил сенките, други образи е изваял, не ще откриеш вълшебното Преди. А така няма да усетиш и свободата Отвъд.

Ако на кръстопът посоката сам избереш и крачка направиш – не поглеждай назад! Различен е вече кръстопътя, гледан от другата страна. Втория път по-лесно се греши, когато мъгла на съмнение замени ясния взор на интуицията.

Веднъж прегърнал за сбогом, с целувка опарил чело като за последно – недей се обръща! По-дълбока зейва бездната, ако втори мост два погледа тъжни се опитат да съградят. Запомни усмивката преди, че не сълзите пазят спомена жив, а светлината в зениците.

Но ако си тръгнеш без сбогом, ако силите ти не стигат да направиш крачка напред, ако неизвестното те плаши и на ръба колебание стяга душата ти – погледни назад. Измери с поглед изминатия път, с кривите от геометрията на опита. Вдишай любимия, познат свят, докато почувстваш неизвестното, и страстта да откриваш. Запамети всяка бръчица, родена от усмивка, която после раздялата ще издълбае… и пристъпи напред.