По кожата ми драскат жилки скрити
Есента не е сезон за влюбване, не е!
Спят дълбоко някъде убити
Мечтаещи за слънце цветове
И корените ми са нейде там в пръстта
Разкривени от страст и от борби
Все още свежи, топли и с мъзга
Все мислех, че и Ти си там, уви
Надежди заслепени
Ти бродиш бодро по повърхността
Отпиваш жадно от бутилки с надпис “Ново”
И не знаеш, че отекват в дълбина
Стъпките ти – тежко и сурово
Далеч, далеч от корен и роса…
Време е!
Да посадя отново луковици есенни
Да почувствам крехък пукот на кора
Да знам, че кълнът ще пробие стари плесени
И да не чувам стъпки от повърхността

Счупен стрък не покълва – оголяла душа
И лесно не изплуват ни вяра, ни мечти
Но утре пак е ден! Ще се родиш от пепелта
Кални стъпки по слънцето не оставят следи

/Flo, 09.2019/

Все още съм жива
Стопена свещ припламваща
Забързана стъпка в снега

Все още нетърпелива съм
Капчук предколедно припяващ
И езиче на огън в жарта

Все още искам да мога
Облак да свия във шепа
Да го усуча на тънка дъга…

А чака в душата ми ложе
За умора, за гняв, суета
Стискам щипките вън, от простора
Да прихвана дрипите на възрастта…

/Flo, 02.12.2018/

Звън – в подскока на синигер
Хрип – през утринна мъгла
Скок – листата на купчина
Бляс – окото на роса

Лист – по шапката се плъзнал
Кал – в подметка и педал
Спираш, дишаш и почиваш
На есента кристалния вокал…

/Flo, 10.2016/

Ако все чакаш зло – не ще разцъфнеш в синева
С толкова възли е – на живота градежа
Успяват да избягат само стружки ръжда
Осмелили да се пуснат от крепежа…

/Flo, 09.2016/

Чувствам се като съчка
Изплувала след топенето на снега
И осъзнала, че дървото и е някъде
Безвъзвратно далеч!

Като кокиче – в измачкана дреха
Отърсило очи с мечтата за слънце
Намерено в локва от стъпка
В снега

Искам да започне пак януари
И годината!
Твърде от дълбокото ми се налага да изплувам
Всяка сутрин!

Искам да съм птица, река
И сълза в окото засмяно на момиче
Сгушило снежинка в студа

А се чувствам до болка не там
Където сърцето ми пърха
Звезда потопена, в шумяща река
С няколко счупени върха…

/Flo, 01.2016/

- Огромен, рошав, с човка остра
Що дириш в храста разцъфтял?
Цветчетата си ми опоскал
Като ли червей не видял?!

- Нима си само ти крилата?
И на цветята господар?
Нима е твоя красотата
А не на всички твари дар?

- На мене са цветята и прашеца
Да го превръщам в сладък мед
За тебе пръснал е Отеца
Трохи и семена навред!

- И вярваш си, че всичко знаеш
Защо и как светът е сътворен
Нима не можеш нивга да мечтаеш
За нова роля някой ден?

Да си щастлив не само трябва
Медец в корема да сладни
Очи да имаш трябва – да се радваш
На всяка твар що пърха и кълни!

Крила – не само за цветята медоносни
И жилото – прашеца да не даваш!
Да можеш с тях небето да докоснеш
Сърце да имаш – годно да прощава.

* * *
Не тъгувай, Слънце
Утре пак е ден!
Зората пак тъмата ще примами
И като обелен портокал
Ще те търкулне
В мойте длани

Имам нежност
Света да прегърна
Да запаля любов във скала
И сокът ти живителен да върна
На всички оцелели под снега…

/Flo, 01.2014/