Върнах се… уж. И не съвсем! Странно нещо е това Морето. Толкова огромно, необятно, обсебващо. Втурва се в теб преди още да си го доближил. С прилива на всички детски спомени за плясъка и пяната на вълните, за аромата на водорасли, за приятното чегъртане на черупчици и камъчета под босите стъпала. И с писъците на чайките.

Като го видиш ти иде цялото да го поемеш в себе си! Няма други такива мигове в живота с по-отворени сетива от тези, в които пристъпваш за прегръдка след дълга раздяла с любимия… И с Морето – най-любимото сред любимите.

Гледаш с душата си, слушаш с очи, уханията поемаш през кожата си, целия си мозък си му отдал. Нима можеш от раз да поемеш всички разцветки на това “синьо”. Всяка сутрин започваше с тази гледка. И час по час, докато си бях в стаята, излизах да видя как се е преоцветило. Кога смогва небесния художник да топне връхчето на четката и с небрежно мацване да добави зелено. Да пръсне златисто и да извае релеф и шарки по залез.

Един единствен ден времето позволи на облаците да потанцуват над тази сцена. Да се огледат кипро във водите, да оплетат вятъра в крилата на гларусите, колкото да объркат урока по летене на малките. И за тях ще стане дума, че те пък са една отделна вселена – пернатите властелини!

А когато маранята се изпружи по хълбок и разлее жарта над залива по пладне, морето се изпъва под нея, сивозеленикаво, металическо почти, сякаш да отблъсне горещината и задуха. Да спре водните капчици, устремили се към включване в кръговратния си бяг.

Мислиш си, че всичко си запомнил? И че лесно ще можеш да си тръгнеш?! Ей, тъй, както рибарят оставя лодката за през нощта – добре завързана, сигурно закрепена, както са спомените ми за всички нюанси, аромати и усещания. Нищо общо няма, освен че са еднакво цветни и прекрасни и тази лодка, и другата до нея, и новите лъскави яхти, и старите коритца с очукана боя… Всичко е в мен и напира да струи през кожата ми. Свири в ушите ми, както вятъра в реите. Гъделичка притворените ми клепачи, когато се опитвам да заспя. Измества останалите мисли, хваща ги и ги размята като плавеи с всяка следваща вълна.

Само морето може така да се раздаде. Всеки път да ми дава толкова много, да идва и остава с мен. И при следващата ни среща да е все така великодушно и любящо. С най-сладката, солената целувка. А аз си мислех, че съм се върнала…

До един момент в живота не усещаш границите. Кога си прекосил от пубертета в невръстната младост. Кога от нея си прескочил в оня ярък и бурен цъфтеж, който би трябвало трайно да е оставил следи и да те зарежда. Или когато от този етап пък си преминал плавно в зрялата осъзнатост на късната младост, когато мислиш повече за детето, отколкото за себе си. Във всички тези преходи сякаш виждаш границата, когато си вече отвъд… Поглеждаш назад и си викаш “Кога успях да я премина? Ама … какво пък, не е толкова зле…”.

До едно време. До една граница. Тази, в която трябва да замениш младост със старост. Зрелостта е някак само да омекоти прехода. И докато се щураш в опити да повярваш, че този blur би могъл да го продължиш с години, в един момент… фокусът се избистря безмилостно.

И не си отвъд! Границата се очертава пред теб – кристално ясно, до последния милиметър бръчица. С контур, остър като болката в кръста със ставането сутрин. С безмилостната яснота на числата (години, мерки, теглилки). С повтарящия се алгоритъм при още едно нещо, и още едно…, което си могъл, а вече не можеш да направиш. С преместването на дрешки в другия гардероб, оня… останал зад предишните граници.

Как се преживява това? Как успяват хората да излязат от мъглата, да прескочат тази граница и да се запазят. Усещам, че вървя натам, а всичкото ми съдържимо се дърпа назад. Кога ще мога да пристъпя омиротворена и да кажа, вече отвъд, че емоционално и физически съм съхранила хармонията в себе си. Трябва ли да се откажа от всичко любимо, да пусна любовта да си иде в спомените? Кой може да ми помогне… Идеи някакви? Някой…

- (41): Здравей! Виждаш ли ме?
- (52): Има си хас! Толкова много хора те виждаха в тези години! Някои сякаш за първи път.

- (41): Толкова ли се промених?
- (52): О, да. Виж се! Излъчваш толкова самоувереност и лъчезарна красота. Сякаш питаш “Забелязахте ли, че не можете да откъснете очи от мен?”

- (41): Ти пък! Никога не съм мислела такива неща… И ти не изглеждаш зле.
- (52): О, да. Ти си цвят, а на мен венчелистчетата отдавна са ми изпопадали.

- (41): Недей! Очите ти още светят…
- (52): …, но не задават въпроси. Ти си по въпросите. Аз вече знам отговорите. Знам къде се утаяват капките дъжд и къде – сълзите. Знам колко ефимерна е усмивката и нелечима бръчката на челото…

- (41): Е, и аз я имам, погледни!
- (52): Да, скъпо мое младо копие! Имаш я, но цветът на страните ти е свеж. Пълна си с вяра – в любовта, в смисъла на Утре-то. Устните ти вярват в целувката с нехайството на младостта. Знаеш, че ще дойде нова след тази, и пак, и още…

- (41): Ами ти? Какво говорят твоите устни? Виж колко са еднакви с моите!
- (52): Да, еднакви са сякаш. Само, че усмивката им казва друго. “Да се насладим на всяка една целувка, сякаш е последна и няма да има пак, и още…”

- (41): Натъжаваш ме… Защо погледнах в огледалото?
- (52): За да се срещнеш с мен. Да потърсиш онова, което годините не могат да докоснат.

- (41): Има ли нещо такова въобще.
- (52): Има. Ей там, зад бръчката на челото ти. В пъстрината на очите ти, в усмивката. И в сочната младост, и в зрелостта, най-важното е това.

- (41): Какво е то?
- (52): Светлината, която излъчваш, когато си в мир със себе си. Не забравяй да се обичаш, да си вярваш, дори и да няма кой друг да ти го каже и да ти вдъхне кураж.

- (41): Толкова ми липсва, понякога…
- (52): Знам, и на мен. Затова се срещаме, тук!

- (41): Вълшебница!
- (52): И ти! И нали сме с име на Победоносец!

- (41): Я, сменила си Дейна?
- (52): Е, ся… Някои неща остаряват повече от нас, двете… Но тя си е жива и здрава. Праща ти поздрави!
…

Мъниче! Отдавна не си броило лъчите, които излъчваш. А знаеш ли, че и звездичките се раждат с прибрани лъчи. Че как иначе! Всеки миг се раждат милиони звезди, мънички слънца. И как би била раздрана плътта на Вселената, ако блеснат изведнъж с всички тези остри пипалца-лъчи. Толкова нароени души, новородени съдби, милиони кръстопъти, остроъгли болки и ярки надежди! Не… Проглеждаш за първи път, усмихваш се за първи път. За първи път плачеш, за първи път протягаш ръчичка и докосваш лицето на мама. За първи път вкусваш сок от ябълка – ой! И вкусно, и стипчиво, и сладко. Като вкуса на живота. С всеки първи път, по един лъч струйва от теб. Озарил света наоколо със заявката:

- Ей! Тук съм! Част съм от дъха на живота! От ритъма на капките, от цвета на небето. От плътта на листата, и студа на снега.

Е, светът те чува, в ефира се носят лъчите ти. Кога по-ярки, кога притреперващи от страст или страх, кога приглушени от тъга или крещящо виолетови като болка. Докато не достигнеш до мига – да не можеш да си ги преброиш вече. Станал си като… игленик! Много са, нагъсто, на сектори. Различно дълги, а някои – откъснали се от теб завинаги. Какво пък, има и няколко, които са ти особено скъпи. Не лъчи – цели снопове светлина, които режат тъмата и правят мост с лъчите на любимите ти хора. Защото човекът е това – нишка в мрежата на живота. Не комета, изряла и изгоряла самотна. Не подхвърлен нагоре камък, паднал метри надълбоко, изгубен за света. Не изригнал вулкан, изпепелил дърветата, дръзнали да украсят снагата му.

Мрежа от светлинки е и никой не може да му я отнеме! Винаги с теб, с мен, с него, с бабите и децата, с приятелите. С хората, които си срещнал и тези, с които още имаш да делиш лъчи. Какво като са много и не можеш да ги преброиш! Нали това искаше, мъниче? Да бъдеш звезда! Сега си – зряла, рошава такава, игленичеста, но… грееш! Осветявай, стопляй, създавай и не се страхувай да откъснеш лъч … за вълшебна пръчица на някого.

Погледът ми час по час се измъква като непокорния кичур на Биляна, изпод кенарената забрадка, докато се опитва да избели пустото даровно платно. Литва през прозореца, промушва се между прясно изрусените коси на липата и се емва към небето. Знам кой ден е днес. Знам адетите, … уж. Нямам жито, ни хляб, ни пурички с локум. Татко, нямам и ореховки. Ще ти направя пак, следващия път, като отивам при майка…
Read more »