До един момент в живота не усещаш границите. Кога си прекосил от пубертета в невръстната младост. Кога от нея си прескочил в оня ярък и бурен цъфтеж, който би трябвало трайно да е оставил следи и да те зарежда. Или когато от този етап пък си преминал плавно в зрялата осъзнатост на късната младост, когато мислиш повече за детето, отколкото за себе си. Във всички тези преходи сякаш виждаш границата, когато си вече отвъд… Поглеждаш назад и си викаш “Кога успях да я премина? Ама … какво пък, не е толкова зле…”.

До едно време. До една граница. Тази, в която трябва да замениш младост със старост. Зрелостта е някак само да омекоти прехода. И докато се щураш в опити да повярваш, че този blur би могъл да го продължиш с години, в един момент… фокусът се избистря безмилостно.

И не си отвъд! Границата се очертава пред теб – кристално ясно, до последния милиметър бръчица. С контур, остър като болката в кръста със ставането сутрин. С безмилостната яснота на числата (години, мерки, теглилки). С повтарящия се алгоритъм при още едно нещо, и още едно…, което си могъл, а вече не можеш да направиш. С преместването на дрешки в другия гардероб, оня… останал зад предишните граници.

Как се преживява това? Как успяват хората да излязат от мъглата, да прескочат тази граница и да се запазят. Усещам, че вървя натам, а всичкото ми съдържимо се дърпа назад. Кога ще мога да пристъпя омиротворена и да кажа, вече отвъд, че емоционално и физически съм съхранила хармонията в себе си. Трябва ли да се откажа от всичко любимо, да пусна любовта да си иде в спомените? Кой може да ми помогне… Идеи някакви? Някой…

- (41): Здравей! Виждаш ли ме?
- (52): Има си хас! Толкова много хора те виждаха в тези години! Някои сякаш за първи път.

- (41): Толкова ли се промених?
- (52): О, да. Виж се! Излъчваш толкова самоувереност и лъчезарна красота. Сякаш питаш “Забелязахте ли, че не можете да откъснете очи от мен?”

- (41): Ти пък! Никога не съм мислела такива неща… И ти не изглеждаш зле.
- (52): О, да. Ти си цвят, а на мен венчелистчетата отдавна са ми изпопадали.

- (41): Недей! Очите ти още светят…
- (52): …, но не задават въпроси. Ти си по въпросите. Аз вече знам отговорите. Знам къде се утаяват капките дъжд и къде – сълзите. Знам колко ефимерна е усмивката и нелечима бръчката на челото…

- (41): Е, и аз я имам, погледни!
- (52): Да, скъпо мое младо копие! Имаш я, но цветът на страните ти е свеж. Пълна си с вяра – в любовта, в смисъла на Утре-то. Устните ти вярват в целувката с нехайството на младостта. Знаеш, че ще дойде нова след тази, и пак, и още…

- (41): Ами ти? Какво говорят твоите устни? Виж колко са еднакви с моите!
- (52): Да, еднакви са сякаш. Само, че усмивката им казва друго. “Да се насладим на всяка една целувка, сякаш е последна и няма да има пак, и още…”

- (41): Натъжаваш ме… Защо погледнах в огледалото?
- (52): За да се срещнеш с мен. Да потърсиш онова, което годините не могат да докоснат.

- (41): Има ли нещо такова въобще.
- (52): Има. Ей там, зад бръчката на челото ти. В пъстрината на очите ти, в усмивката. И в сочната младост, и в зрелостта, най-важното е това.

- (41): Какво е то?
- (52): Светлината, която излъчваш, когато си в мир със себе си. Не забравяй да се обичаш, да си вярваш, дори и да няма кой друг да ти го каже и да ти вдъхне кураж.

- (41): Толкова ми липсва, понякога…
- (52): Знам, и на мен. Затова се срещаме, тук!

- (41): Вълшебница!
- (52): И ти! И нали сме с име на Победоносец!

- (41): Я, сменила си Дейна?
- (52): Е, ся… Някои неща остаряват повече от нас, двете… Но тя си е жива и здрава. Праща ти поздрави!
…

Мъниче! Отдавна не си броило лъчите, които излъчваш. А знаеш ли, че и звездичките се раждат с прибрани лъчи. Че как иначе! Всеки миг се раждат милиони звезди, мънички слънца. И как би била раздрана плътта на Вселената, ако блеснат изведнъж с всички тези остри пипалца-лъчи. Толкова нароени души, новородени съдби, милиони кръстопъти, остроъгли болки и ярки надежди! Не… Проглеждаш за първи път, усмихваш се за първи път. За първи път плачеш, за първи път протягаш ръчичка и докосваш лицето на мама. За първи път вкусваш сок от ябълка – ой! И вкусно, и стипчиво, и сладко. Като вкуса на живота. С всеки първи път, по един лъч струйва от теб. Озарил света наоколо със заявката:

- Ей! Тук съм! Част съм от дъха на живота! От ритъма на капките, от цвета на небето. От плътта на листата, и студа на снега.

Е, светът те чува, в ефира се носят лъчите ти. Кога по-ярки, кога притреперващи от страст или страх, кога приглушени от тъга или крещящо виолетови като болка. Докато не достигнеш до мига – да не можеш да си ги преброиш вече. Станал си като… игленик! Много са, нагъсто, на сектори. Различно дълги, а някои – откъснали се от теб завинаги. Какво пък, има и няколко, които са ти особено скъпи. Не лъчи – цели снопове светлина, които режат тъмата и правят мост с лъчите на любимите ти хора. Защото човекът е това – нишка в мрежата на живота. Не комета, изряла и изгоряла самотна. Не подхвърлен нагоре камък, паднал метри надълбоко, изгубен за света. Не изригнал вулкан, изпепелил дърветата, дръзнали да украсят снагата му.

Мрежа от светлинки е и никой не може да му я отнеме! Винаги с теб, с мен, с него, с бабите и децата, с приятелите. С хората, които си срещнал и тези, с които още имаш да делиш лъчи. Какво като са много и не можеш да ги преброиш! Нали това искаше, мъниче? Да бъдеш звезда! Сега си – зряла, рошава такава, игленичеста, но… грееш! Осветявай, стопляй, създавай и не се страхувай да откъснеш лъч … за вълшебна пръчица на някого.

Погледът ми час по час се измъква като непокорния кичур на Биляна, изпод кенарената забрадка, докато се опитва да избели пустото даровно платно. Литва през прозореца, промушва се между прясно изрусените коси на липата и се емва към небето. Знам кой ден е днес. Знам адетите, … уж. Нямам жито, ни хляб, ни пурички с локум. Татко, нямам и ореховки. Ще ти направя пак, следващия път, като отивам при майка…
Read more »

Денят ми започва на една спирка с пешеходна пътека. И завършва пак тук. Между тях – прах, колела, силуети,… и белите и черни ленти на зебрата. Като миговете всеки ден. Уж ставаш с нагласата да ходиш по бялото само, обаче не ти се удава. Все се случва да свърнеш – било сам, поради глупостта или недомислието си, поради неосъществени очаквания, регургитация на ревност и терзания, та чак до чисто физическата болка. Стъпваш и по белите ленти, все пак. Целенасочено се стремиш да бъдеш обичлив, добър, да се раздаваш, да се размажеш, ако трябва, по тая шарена зеброва козина, само и само любимите ти хора да са добре. И усмивката им, щастлива или благодарна, е способна да те върне в „белия“ път.
Read more »