Archive for the 'Dentro de mim' Category

Задушница

01_DSC06448

Погледът ми час по час се измъква като непокорния кичур на Биляна, изпод кенарената забрадка, докато се опитва да избели пустото даровно платно. Литва през прозореца, промушва се между прясно изрусените коси на липата и се емва към небето. Знам кой ден е днес. Знам адетите, … уж. Нямам жито, ни хляб, ни пурички с локум. Татко, нямам и ореховки. Ще ти направя пак, следващия път, като отивам при майка…

02_IMG_20200605_194650_as

Няма да ми се разсърдиш, сигурна съм. Имам много повече от орехите и зърната грозде в ашурето. Имам вибрираща светлина в мен. И искам да я дам на слънцето, да ти я предаде. Изключвам печката с недоварена манджа, скачам в маратонките и грабвам Ал. После готвенето! После,… всичко останало. Сега е време за огъня на дъбовете, за златните длани на явори и кленове, и за синева. Толкова чиста, толкова примамлива, така изземваща всеки излишен сантиметър от опънатите нерви. Това е като да напаснеш струните. На оная цигулка, дето вече цяла седмица не спира да взривява де що имам тлеещи жарави от междоушното си пространство до разните вътрешни органи, чакри и целокупната ми душа – ненаситна.

03_pict5018u_1

Слагам слушалките и потъвам в Циганине, свирай, свирай!. Крачките ми следват ритъма. Плахо фокусът се плъзва над тръстиките, гушва се в листака и на точния акорд на акордеона, щраква да улови “Наша любав ни смо крили…” Усмивката ми е излетяла, заедно със следващия кадър. Накъде да поемем, любими мои барселонски образи! Ваша съм, изцяло ме понесохте с цялото си настроение, сърцето ми ще изхвъркне и хич няма да се чудя, че иска да хване точно следите от стъпките…

04_DSC06496_as

На теб, “Марио, дели бела Кумрийо!“, що ти е, Маро мори, кротко оденье?… Не ходи тя, не стъпва сякаш, листче не помръдва, ни стомните ѝ, ни лъскавия сърмен ширит на полите не закача протегнатите нежни ръце на кленовите листа…

05_DSC06571_as

“Нито ми, Аго, тежат джердани…” веждите ми литват по снагите на тополите. Вятър ли ви люби, стройни девици? Южнякот, меракот ви е далеко. На вълни се сипва топлият му лъх, ухае на тополови листа. Паднали сърца, приспани мечти…

06_DSC06532_as

Ставам от шумата, хвърлям кос поглед на Ал, той ми отвръща с жаден проблясък и приглушената въздишка на обектива, връщащ стъпка-две назад. Закачлив Ал, и той като Дайчово оро! Люш напред с два подскока, коляното после…, и две стъпки назад. Играят ми слънчеви петна, в плетеница на колан. Къде хукна сега, Константине… По Моста ли? Леле, ще се лизнем на някое листо, бе, щура работа, мори! Цигулки ли, кларинета ли да следиш, фокус ли да гониш, апертура ли, … като твойта си апертура вече се е ухилила на f 1.4 :D

07_DSC06578_as

Еееееее-еехеей, Калеяка Яка ди Клу, да танцуваме! Подскачат капките, палави, луди, жадно се настигат, грабват слънцето, изпиват го, прераждат се в пара, стрелкат се по камъните, в сластна влага обвиват мъхове и безсрамно завихрят сърцевидните листа. Зер, ще се опазиш от тая луда, млада жажда ли? Къде ти.. Ееейееее, Калеяка Яка!

08_pict5069_as

Как да се събера сега?! Дъхът ми на струни, душата на дипли, разпервам ръце, и ха! Как се оказа тоя шал там? Ресните се поклащат, тежко, знойно, като ония алени помпони на челата на конете,.. летят гривите им. Розите по шала са ярки, топли, живи, открояващи се, танцуващи… есенни рози! Сами, единствени, обичани, недолюбени, незабелязани останали в цялата феерия на лятото. Винаги са си били там, но трябваше вълшебството на цигулката и кларинета да ги изваят в танц. Помните ли “Таборът отива към небето”? И Нане тцоха фули тчайе…, рамо напред, .. и другото, и пак.. и по-бързо! Дари-дари-даа…. Кой ли се смее сега като ме гледа как съм се разляла от щастие като лагуна по прилив.

09_DSC06610_as

Леле, по-кротко бе, моме! Яле-ле-лии, дарбуката вае нови следи по тревите. Да я последвам ли? Навеждам се да не закача Ал за плетеницата трънки, повет и глогинки. Аман-заман, ето я! Синя е реката, лазурно се вие, премята палави струи покрай издълбаните вирове и камъни, досущ като опънато краче на джангурица. Иде ми да начертая стъпките в листака Дере Гелиор Дере”, я-ле-ле, я-ле-ле..”. Слиза слънцето при мен да потанцува. Плъзва сянка по косата стъпка напред, в палавия отскок в такт, в очите, в трапчинките, по устните, в косите, в сърцето ми… Той ще ме чуе! Да!

10_DSC06474_as

До дъно съм му дала всичко. Не, отишла съм там, на крака… Приготвила виното цървено, като в онова Бавно Оро, “Снощи саках да ми дойдеш, на тая сладка вечеря, на това вино цървено…”. А бре момци, бре! Златни ви ръце, нежно ви сърце, майсторлък от душа!

Жито ми е песента. Вино е вечната ми обич. Отдушница! Да отвориш небесата, да погалиш слънцето, синева да си отвътре, в песен да се понесеш! За теб, Татко!

/с мен, Ал и “Nova Era” на Barcelona Gipsy balKan Orchestra/

Есен

IMG_20200507_133551_1


И да искаш, не мога да ти дам пролетната синева
Нито пороя, ни омарата на лятната утрин
И маранята, знойно обагрила погледа

Не чакай кълнове да преобръщат душата ми
Да те бръснат осили на гняв и тревоги
И градушка спомен да забие в кал

Есен съм! Лозите в косите ми свиха венец
В сянката ми – узрели мечти
Шумолят листата палаво в очите ми

Всичките сезони съм събрала
Шепа кестени – пропукани съдби
През всичките любови оцеляла
… и още жадна, тъй че… се пази!

… under my skin

rose


Под кожата си ми!
Вплетен в мрежата от капиляри
С бягащи като от взрив еритроцити
Когато ме докоснеш
Като вкуса на кръв по устните
Когато усетя, че ме няма
В мислите ти…

Под кожата си ми…
Гъдел, съединяващ невроните
Дъга рефлексна на щастие
Отнело болката в миг на разлистване
И парченце дращещ хитин
Пробождащо ме като мълния
Когато те няма
До мен

Под кожата си ми, а понякога
Ми иде да я остържа сама!
Да я разлистя!
Да я разтворя тази многопластовост
Променливост внезапна, която захвърля ме
Ту в огън, ту в смразяваща тъма

А седя в пустотата, безкръвна
Поглед впила на розата в мандалата
С благодарност, че те има(х)
на света…

Wearing The Inside Out

01_DSC03859_as_BWcg


Умееш да си безразлично мълчалив
Далечен, непознат, като цяла вселена
В орбита, в която никога не успях да вляза
Когато усещам мълчанието ти да ме издълбава
Отвътре навън…

Умееш да си изграждаш ледена кора
През която не мога да те докосна
А искам, макар да замръзват ръцете ми
Защото някога, някъде,… там имаше вулкан
И леко достигаха до него пръстите и мислите ми
Отвън навътре…

03_pict7804ucg

Умееш да ме накараш да се чувствам виновна
И ненужна, като локва под красива ледена висулка
Не, че искаш! Твърде високи са пламъците, в които горя
Така ще изтече всичката ми топлина
Без да мога да те сгрея
Без да мога да те докосна
Изтъняла
Отвътре, навън…

03_PICT7002_ascg

Умееш да ме накараш да повярвам, че не искаш любовта ми
Че нямаш нужда, че ти идвам някак в повече,
а ти не можеш да откликнеш със същото
Умееш да си винаги прав!
Твърде много си изпълнил мислите ми
Твърде тежко е безспирно да горя
Твърде болезнено прераждането без теб
Ще мога ли да изтръгна душата си
Oт дълбините на айсберга
Отвътре – навън…

/PF, “…Now we can hear ourselves again…”/

Aqua-galaxy

01_DSC04828_asBW


И бродя, и плувам, на светло, по тъмно
В галактика с топли звезди
Вселена кипяща, безбрежна, бездънна
В душата ми пръска искри

Покой не намира, все търси, не спира
В миг блясва в любов и екстаз
А в следна минута, от болка се пука
И орбити кърши в несвяст

03_DSC04858_as

Къде да те търся, коя ли планета
Докоснал си с нежност и зов
А после отплувал си – ярка комета
С опашка от златен обков

Ще бродя, ще търся следите ти в мрака
Лъчист, ненаситен пулсар
Звездите така са – все някого чакат
За последно да пламнат в пожар…

02_DSC04842_as

Авто-мото-сепуко

01_IMG_7800

Денят ми започва на една спирка с пешеходна пътека. И завършва пак тук. Между тях – прах, колела, силуети,… и белите и черни ленти на зебрата. Като миговете всеки ден. Уж ставаш с нагласата да ходиш по бялото само, обаче не ти се удава. Все се случва да свърнеш – било сам, поради глупостта или недомислието си, поради неосъществени очаквания, регургитация на ревност и терзания, та чак до чисто физическата болка. Стъпваш и по белите ленти, все пак. Целенасочено се стремиш да бъдеш обичлив, добър, да се раздаваш, да се размажеш, ако трябва, по тая шарена зеброва козина, само и само любимите ти хора да са добре. И усмивката им, щастлива или благодарна, е способна да те върне в „белия“ път.
Read more »

One & only…

05_DSC03722_as_grboost


- Кажи ми кога…
- Да те забравя? Никога!
- Никога не съществува. Скоро! След месец-два…

- Танцът ни е толкова истински! Няма начин да свърши!
- Дали? Мислиш, че знаеш какво крият семената на тревогите ми?

- Нали аз съм твоето слънце?
- О, да! Но искам и вятъра…
- Ето! Давам ти го в косите си!
- Така вълшебно ухаят – на лято и узряла есен. И реката искам…
- Влагата на устните ми – не ти ли стига?
- Разкошна е! Толкова си вкусна!

- Но… има толкова реки, чиито води…
- Водата си е вода! Навсякъде!
- Едва ли… Не всички реки минават през теб

- Тогава?…
- Какво се замисли?… Къде си!?

- Отивам си!
Пускам те – да търсиш реките
Чиито води не познаваш
Грабна ме вятъра.
За него ще бъда единствена…

/Flo, 2019/

Мразовец

otono

По кожата ми драскат жилки скрити
Есента не е сезон за влюбване, не е!
Спят дълбоко някъде убити
Мечтаещи за слънце цветове
И корените ми са нейде там в пръстта
Разкривени от страст и от борби
Все още свежи, топли и с мъзга
Все мислех, че и Ти си там, уви
Надежди заслепени
Ти бродиш бодро по повърхността
Отпиваш жадно от бутилки с надпис “Ново”
И не знаеш, че отекват в дълбина
Стъпките ти – тежко и сурово
Далеч, далеч от корен и роса…
Време е!
Да посадя отново луковици есенни
Да почувствам крехък пукот на кора
Да знам, че кълнът ще пробие стари плесени
И да не чувам стъпки от повърхността

Феникс

blog_pict3846

Счупен стрък не покълва – оголяла душа
И лесно не изплуват ни вяра, ни мечти
Но утре пак е ден! Ще се родиш от пепелта
Кални стъпки по слънцето не оставят следи

/Flo, 09.2019/

Все още…

vinha

Все още съм жива
Стопена свещ припламваща
Забързана стъпка в снега

Все още нетърпелива съм
Капчук предколедно припяващ
И езиче на огън в жарта

Все още искам да мога
Облак да свия във шепа
Да го усуча на тънка дъга…

А чака в душата ми ложе
За умора, за гняв, суета
Стискам щипките вън, от простора
Да прихвана дрипите на възрастта…

/Flo, 02.12.2018/

Next Page »