Погледът ми час по час се измъква като непокорния кичур на Биляна, изпод кенарената забрадка, докато се опитва да избели пустото даровно платно. Литва през прозореца, промушва се между прясно изрусените коси на липата и се емва към небето. Знам кой ден е днес. Знам адетите, … уж. Нямам жито, ни хляб, ни пурички с локум. Татко, нямам и ореховки. Ще ти направя пак, следващия път, като отивам при майка…
Read more »

Денят ми започва на една спирка с пешеходна пътека. И завършва пак тук. Между тях – прах, колела, силуети,… и белите и черни ленти на зебрата. Като миговете всеки ден. Уж ставаш с нагласата да ходиш по бялото само, обаче не ти се удава. Все се случва да свърнеш – било сам, поради глупостта или недомислието си, поради неосъществени очаквания, регургитация на ревност и терзания, та чак до чисто физическата болка. Стъпваш и по белите ленти, все пак. Целенасочено се стремиш да бъдеш обичлив, добър, да се раздаваш, да се размажеш, ако трябва, по тая шарена зеброва козина, само и само любимите ти хора да са добре. И усмивката им, щастлива или благодарна, е способна да те върне в „белия“ път.
Read more »

По кожата ми драскат жилки скрити
Есента не е сезон за влюбване, не е!
Спят дълбоко някъде убити
Мечтаещи за слънце цветове
И корените ми са нейде там в пръстта
Разкривени от страст и от борби
Все още свежи, топли и с мъзга
Все мислех, че и Ти си там, уви
Надежди заслепени
Ти бродиш бодро по повърхността
Отпиваш жадно от бутилки с надпис “Ново”
И не знаеш, че отекват в дълбина
Стъпките ти – тежко и сурово
Далеч, далеч от корен и роса…
Време е!
Да посадя отново луковици есенни
Да почувствам крехък пукот на кора
Да знам, че кълнът ще пробие стари плесени
И да не чувам стъпки от повърхността

Счупен стрък не покълва – оголяла душа
И лесно не изплуват ни вяра, ни мечти
Но утре пак е ден! Ще се родиш от пепелта
Кални стъпки по слънцето не оставят следи

/Flo, 09.2019/