Денят ми започва на една спирка с пешеходна пътека. И завършва пак тук. Между тях – прах, колела, силуети,… и белите и черни ленти на зебрата. Като миговете всеки ден. Уж ставаш с нагласата да ходиш по бялото само, обаче не ти се удава. Все се случва да свърнеш – било сам, поради глупостта или недомислието си, поради неосъществени очаквания, регургитация на ревност и терзания, та чак до чисто физическата болка. Стъпваш и по белите ленти, все пак. Целенасочено се стремиш да бъдеш обичлив, добър, да се раздаваш, да се размажеш, ако трябва, по тая шарена зеброва козина, само и само любимите ти хора да са добре. И усмивката им, щастлива или благодарна, е способна да те върне в „белия“ път.
Но най-често те мачкат колела… Всякакви ги има! Раждаш се капка, бистра и непорочна, като роса загърнала се в блестящ овал върху есенните листа. Много бързо се научаваш да си част от размазания пейзаж.
Яхваш една гума, после втора те понася нанякъде. Сменяш грайфери, зимни (по-дебелокожи), летни (по-емоционални и повратливи), по-нови, по-изтъркани,…или ти ги изтъркваш, в опити да ги ошлайфаш да са ти „удобни“. Някои уцелват категория лукс, мишелинки. Други все попадат на втора употреба. Колко е трудно в тая ситуация да приемеш, че всяка чертичка, всеки грайфер е издълбан от някой друг преди това, и понякога се чувстваш безсилен да го поправиш.
А ако си много много щастлива капка, намираш колело, което те понася като каляската на Пепеляшка. Виенско колело, London’s Eye, няколко лондонски ая едно върху друго… Чак до седмото небе! Синева, екстази, огнени проотуберанси, пак.. и пак. Забравяш всичко, най-вече себе си, още калта, зебрата. Уви, забравяш също, че не можеш ей така да се носиш до безкрай, скрит на завет сред грайфера, защото и той се износва. И нещо трябва да промениш, за да не дойде момента, в който малко камъче може да преобърне всичко. Малко такова, нещастно наглед, което се забива под гумата и ти отнема и виража, и екстаза, и синевата. Един ден се оказва, че взимаш завоя остро. След няколко месеца, вече спирачките отказват или пък колелетата изобщо не реагират на флуидите ти. И така в лашкане и след опити за реанимация, може да ти се наложи да пуснеш и това колело… “Нека се рее свободно, щом е щастливо така. Ще си намериш друго”, казва вътрешеният ми глас.
Притрябвало ми е друго! Ще си се плъзна сама на въздушна възглавница. И без това всички мечти се оказват въздух и мъгла. Идеални гуми няма, факт! Най-добре да си сам господар – слъзно-сополен коацерват в уютната кал. Няма ръбове, нито камъчета. Ако пък е толкова непоносимо, все ще успея да намеря друго колело, което да ме приюти в грайфера си. Само една повърхностна намазка трябва. Не искам нов двигател, смяна на масло или антифриз. Е, само вътрешна гума няма как да има, ще остане на онова колело, което успяваше да ме издигне високо, високо, … колкото две лондонски очи!
Има и друг изход, да се залепиш на черната лента на зебрата. Да се слееш с дъжда, да изчезнеш, да се стопиш в тъмата, невидима, безмълвна, безцветна. Ще дочакаш камиона, който събира боклука и ще се върнеш в кръговрата. В следващата спирала може пък да си камъче, кой знае… Или колело!? Ама дотогава кръговратът си е все този – кал, после прах, и после пак кал… Но и от нея взорът нагоре води до синева, никой не може да му попречи, не го забравяйте!
Май не трябваше да го четете това, нали?… Случват се грешки в разписа, ама и аз все пак с някой трябва да си допия метаксата?! Не, че сте много наоколо, но и аз не съм приказлива жена, та много не си приказват с мен… Не ми пишете коментари, моля. Само музика, ако ви хрумне! Само това мога да поема в момента.
Comments(4) 
