Archive for the 'Dentro de mim' Category

Морето…

01_DSC08492_rt

Върнах се… уж. И не съвсем! Странно нещо е това Морето. Толкова огромно, необятно, обсебващо. Втурва се в теб преди още да си го доближил. С прилива на всички детски спомени за плясъка и пяната на вълните, за аромата на водорасли, за приятното чегъртане на черупчици и камъчета под босите стъпала. И с писъците на чайките.

02_DSC08528_rt

Като го видиш ти иде цялото да го поемеш в себе си! Няма други такива мигове в живота с по-отворени сетива от тези, в които пристъпваш за прегръдка след дълга раздяла с любимия… И с Морето – най-любимото сред любимите.

03_pano_03_Balchik

Гледаш с душата си, слушаш с очи, уханията поемаш през кожата си, целия си мозък си му отдал. Нима можеш от раз да поемеш всички разцветки на това “синьо”. Всяка сутрин започваше с тази гледка. И час по час, докато си бях в стаята, излизах да видя как се е преоцветило. Кога смогва небесния художник да топне връхчето на четката и с небрежно мацване да добави зелено. Да пръсне златисто и да извае релеф и шарки по залез.

04_DSC08632_rt

Един единствен ден времето позволи на облаците да потанцуват над тази сцена. Да се огледат кипро във водите, да оплетат вятъра в крилата на гларусите, колкото да объркат урока по летене на малките. И за тях ще стане дума, че те пък са една отделна вселена – пернатите властелини!

05_pano_11

А когато маранята се изпружи по хълбок и разлее жарта над залива по пладне, морето се изпъва под нея, сивозеленикаво, металическо почти, сякаш да отблъсне горещината и задуха. Да спре водните капчици, устремили се към включване в кръговратния си бяг.

06_DSC09215_rt

Мислиш си, че всичко си запомнил? И че лесно ще можеш да си тръгнеш?! Ей, тъй, както рибарят оставя лодката за през нощта – добре завързана, сигурно закрепена, както са спомените ми за всички нюанси, аромати и усещания. Нищо общо няма, освен че са еднакво цветни и прекрасни и тази лодка, и другата до нея, и новите лъскави яхти, и старите коритца с очукана боя… Всичко е в мен и напира да струи през кожата ми. Свири в ушите ми, както вятъра в реите. Гъделичка притворените ми клепачи, когато се опитвам да заспя. Измества останалите мисли, хваща ги и ги размята като плавеи с всяка следваща вълна.

07_DSC08630_rt

Само морето може така да се раздаде. Всеки път да ми дава толкова много, да идва и остава с мен. И при следващата ни среща да е все така великодушно и любящо. С най-сладката, солената целувка. А аз си мислех, че съм се върнала… :)

Лятото

01_PICT6585_rtcg


Първи изгрев в розе
Първи поглед във синьо
Първо чисто небе
Палав ден като кино

02_DSC05843_rt

Първа хапка от диня
Слънчоглед, мараня
Първа зряла смокиня
И скорци в суетня

03_PICT6594_rtcg

Първа печена чушка!
Първа сол от море
Пак си млад!
Пак си пушка!
Просто лято
с очи на дете

04_PICT1517u

Някои остаряват като катедрали
Други като галоши
Трети изобщо не остаряват – Феите!
Срещу бръчки – прашец от пеперудени крилца
Червилце, руж – топнат пръстче в изгрева
Слънцето им е в косите
И в душите – Лято!

Честита да си, Систър! :*

В лятната есен

01_DSC08046_rtbw

До един момент в живота не усещаш границите. Кога си прекосил от пубертета в невръстната младост. Кога от нея си прескочил в оня ярък и бурен цъфтеж, който би трябвало трайно да е оставил следи и да те зарежда. Или когато от този етап пък си преминал плавно в зрялата осъзнатост на късната младост, когато мислиш повече за детето, отколкото за себе си. Във всички тези преходи сякаш виждаш границата, когато си вече отвъд… Поглеждаш назад и си викаш “Кога успях да я премина? Ама … какво пък, не е толкова зле…”.

До едно време. До една граница. Тази, в която трябва да замениш младост със старост. Зрелостта е някак само да омекоти прехода. И докато се щураш в опити да повярваш, че този blur би могъл да го продължиш с години, в един момент… фокусът се избистря безмилостно.

02_PICT2907ubw2

И не си отвъд! Границата се очертава пред теб – кристално ясно, до последния милиметър бръчица. С контур, остър като болката в кръста със ставането сутрин. С безмилостната яснота на числата (години, мерки, теглилки). С повтарящия се алгоритъм при още едно нещо, и още едно…, което си могъл, а вече не можеш да направиш. С преместването на дрешки в другия гардероб, оня… останал зад предишните граници.

Как се преживява това? Как успяват хората да излязат от мъглата, да прескочат тази граница и да се запазят. Усещам, че вървя натам, а всичкото ми съдържимо се дърпа назад. Кога ще мога да пристъпя омиротворена и да кажа, вече отвъд, че емоционално и физически съм съхранила хармонията в себе си. Трябва ли да се откажа от всичко любимо, да пусна любовта да си иде в спомените? Кой може да ми помогне… Идеи някакви? Някой…

Селфичат

2010_vs_2021

- (41): Здравей! Виждаш ли ме?
- (52): Има си хас! Толкова много хора те виждаха в тези години! Някои сякаш за първи път.

- (41): Толкова ли се промених?
- (52): О, да. Виж се! Излъчваш толкова самоувереност и лъчезарна красота. Сякаш питаш “Забелязахте ли, че не можете да откъснете очи от мен?”

- (41): Ти пък! Никога не съм мислела такива неща… И ти не изглеждаш зле.
- (52): О, да. Ти си цвят, а на мен венчелистчетата отдавна са ми изпопадали.

- (41): Недей! Очите ти още светят…
- (52): …, но не задават въпроси. Ти си по въпросите. Аз вече знам отговорите. Знам къде се утаяват капките дъжд и къде – сълзите. Знам колко ефимерна е усмивката и нелечима бръчката на челото…

- (41): Е, и аз я имам, погледни!
- (52): Да, скъпо мое младо копие! Имаш я, но цветът на страните ти е свеж. Пълна си с вяра – в любовта, в смисъла на Утре-то. Устните ти вярват в целувката с нехайството на младостта. Знаеш, че ще дойде нова след тази, и пак, и още…

- (41): Ами ти? Какво говорят твоите устни? Виж колко са еднакви с моите!
- (52): Да, еднакви са сякаш. Само, че усмивката им казва друго. “Да се насладим на всяка една целувка, сякаш е последна и няма да има пак, и още…”

- (41): Натъжаваш ме… Защо погледнах в огледалото?
- (52): За да се срещнеш с мен. Да потърсиш онова, което годините не могат да докоснат.

- (41): Има ли нещо такова въобще.
- (52): Има. Ей там, зад бръчката на челото ти. В пъстрината на очите ти, в усмивката. И в сочната младост, и в зрелостта, най-важното е това.

- (41): Какво е то?
- (52): Светлината, която излъчваш, когато си в мир със себе си. Не забравяй да се обичаш, да си вярваш, дори и да няма кой друг да ти го каже и да ти вдъхне кураж.

- (41): Толкова ми липсва, понякога…
- (52): Знам, и на мен. Затова се срещаме, тук!

- (41): Вълшебница!
- (52): И ти! И нали сме с име на Победоносец!

- (41): Я, сменила си Дейна?
- (52): Е, ся… Някои неща остаряват повече от нас, двете… Но тя си е жива и здрава. Праща ти поздрави!

За лъчите и звездите

oxalis

Мъниче! Отдавна не си броило лъчите, които излъчваш. А знаеш ли, че и звездичките се раждат с прибрани лъчи. Че как иначе! Всеки миг се раждат милиони звезди, мънички слънца. И как би била раздрана плътта на Вселената, ако блеснат изведнъж с всички тези остри пипалца-лъчи. Толкова нароени души, новородени съдби, милиони кръстопъти, остроъгли болки и ярки надежди! Не… Проглеждаш за първи път, усмихваш се за първи път. За първи път плачеш, за първи път протягаш ръчичка и докосваш лицето на мама. За първи път вкусваш сок от ябълка – ой! И вкусно, и стипчиво, и сладко. Като вкуса на живота. С всеки първи път, по един лъч струйва от теб. Озарил света наоколо със заявката:

- Ей! Тук съм! Част съм от дъха на живота! От ритъма на капките, от цвета на небето. От плътта на листата, и студа на снега.

Е, светът те чува, в ефира се носят лъчите ти. Кога по-ярки, кога притреперващи от страст или страх, кога приглушени от тъга или крещящо виолетови като болка. Докато не достигнеш до мига – да не можеш да си ги преброиш вече. Станал си като… игленик! Много са, нагъсто, на сектори. Различно дълги, а някои – откъснали се от теб завинаги. Какво пък, има и няколко, които са ти особено скъпи. Не лъчи – цели снопове светлина, които режат тъмата и правят мост с лъчите на любимите ти хора. Защото човекът е това – нишка в мрежата на живота. Не комета, изряла и изгоряла самотна. Не подхвърлен нагоре камък, паднал метри надълбоко, изгубен за света. Не изригнал вулкан, изпепелил дърветата, дръзнали да украсят снагата му.

Мрежа от светлинки е и никой не може да му я отнеме! Винаги с теб, с мен, с него, с бабите и децата, с приятелите. С хората, които си срещнал и тези, с които още имаш да делиш лъчи. Какво като са много и не можеш да ги преброиш! Нали това искаше, мъниче? Да бъдеш звезда! Сега си – зряла, рошава такава, игленичеста, но… грееш! Осветявай, стопляй, създавай и не се страхувай да откъснеш лъч … за вълшебна пръчица на някого.

hoya

На най-скъпите ми…

за мама


***
Една към друга устремени
Две звезди в синхрон трептят
Години минаха – несподелени
От утре – вечността ще си делят

Задушница

01_DSC06448

Погледът ми час по час се измъква като непокорния кичур на Биляна, изпод кенарената забрадка, докато се опитва да избели пустото даровно платно. Литва през прозореца, промушва се между прясно изрусените коси на липата и се емва към небето. Знам кой ден е днес. Знам адетите, … уж. Нямам жито, ни хляб, ни пурички с локум. Татко, нямам и ореховки. Ще ти направя пак, следващия път, като отивам при майка…
Read more »

Есен

IMG_20200507_133551_1


И да искаш, не мога да ти дам пролетната синева
Нито пороя, ни омарата на лятната утрин
И маранята, знойно обагрила погледа

Не чакай кълнове да преобръщат душата ми
Да те бръснат осили на гняв и тревоги
И градушка спомен да забие в кал

Есен съм! Лозите в косите ми свиха венец
В сянката ми – узрели мечти
Шумолят листата палаво в очите ми

Всичките сезони съм събрала
Шепа кестени – пропукани съдби
През всичките любови оцеляла
… и още жадна, тъй че… се пази!

… under my skin

rose


Под кожата си ми!
Вплетен в мрежата от капиляри
С бягащи като от взрив еритроцити
Когато ме докоснеш
Като вкуса на кръв по устните
Когато усетя, че ме няма
В мислите ти…

Под кожата си ми…
Гъдел, съединяващ невроните
Дъга рефлексна на щастие
Отнело болката в миг на разлистване
И парченце дращещ хитин
Пробождащо ме като мълния
Когато те няма
До мен

Под кожата си ми, а понякога
Ми иде да я остържа сама!
Да я разлистя!
Да я разтворя тази многопластовост
Променливост внезапна, която захвърля ме
Ту в огън, ту в смразяваща тъма

А седя в пустотата, безкръвна
Поглед впила на розата в мандалата
С благодарност, че те има(х)
на света…

Wearing The Inside Out

01_DSC03859_as_BWcg


Умееш да си безразлично мълчалив
Далечен, непознат, като цяла вселена
В орбита, в която никога не успях да вляза
Когато усещам мълчанието ти да ме издълбава
Отвътре навън…

Умееш да си изграждаш ледена кора
През която не мога да те докосна
А искам, макар да замръзват ръцете ми
Защото някога, някъде,… там имаше вулкан
И леко достигаха до него пръстите и мислите ми
Отвън навътре…

03_pict7804ucg

Умееш да ме накараш да се чувствам виновна
И ненужна, като локва под красива ледена висулка
Не, че искаш! Твърде високи са пламъците, в които горя
Така ще изтече всичката ми топлина
Без да мога да те сгрея
Без да мога да те докосна
Изтъняла
Отвътре, навън…

03_PICT7002_ascg

Умееш да ме накараш да повярвам, че не искаш любовта ми
Че нямаш нужда, че ти идвам някак в повече,
а ти не можеш да откликнеш със същото
Умееш да си винаги прав!
Твърде много си изпълнил мислите ми
Твърде тежко е безспирно да горя
Твърде болезнено прераждането без теб
Ще мога ли да изтръгна душата си
Oт дълбините на айсберга
Отвътре – навън…

/PF, “…Now we can hear ourselves again…”/

Next Page »