Archive for the 'Dentro de mim' Category
В недрата
Де да можех като слънцето!
В недрата на залеза
спокойствието на изгрева
да предрека
Де да можех като реката
да съм сигурна, че море
от нежност ще посреща
всяка моя капка
Де да можех като птиците!
Да се връщам всяка пролет
и да знам, че в клоните
ще ме сгуши гнездо
Щях да посрещам изгрева
с птича песен!
Пуснала по течението
оковите си!
Борба
Винаги си бил в мен
Звяр безподобен!
Грозен, огромен
Пухкав наглед…
Уж невинен и блед
А безпощадно постоянен
Ти, чудовище!
Махни се от душата ми!
Не дълбай със пръст прояден
Не закривай слънцето ми
Вярата да ми унищожиш!
И един-единствен лъч да има
Да ме стопли, да ме озари
Ще се усмихна -
Жива и ранима
И пак ще те накарам да гориш!
Морето…
Върнах се… уж. И не съвсем! Странно нещо е това Морето. Толкова огромно, необятно, обсебващо. Втурва се в теб преди още да си го доближил. С прилива на всички детски спомени за плясъка и пяната на вълните, за аромата на водорасли, за приятното чегъртане на черупчици и камъчета под босите стъпала. И с писъците на чайките.
Като го видиш ти иде цялото да го поемеш в себе си! Няма други такива мигове в живота с по-отворени сетива от тези, в които пристъпваш за прегръдка след дълга раздяла с любимия… И с Морето – най-любимото сред любимите.
Гледаш с душата си, слушаш с очи, уханията поемаш през кожата си, целия си мозък си му отдал. Нима можеш от раз да поемеш всички разцветки на това “синьо”. Всяка сутрин започваше с тази гледка. И час по час, докато си бях в стаята, излизах да видя как се е преоцветило. Кога смогва небесния художник да топне връхчето на четката и с небрежно мацване да добави зелено. Да пръсне златисто и да извае релеф и шарки по залез.
Един единствен ден времето позволи на облаците да потанцуват над тази сцена. Да се огледат кипро във водите, да оплетат вятъра в крилата на гларусите, колкото да объркат урока по летене на малките. И за тях ще стане дума, че те пък са една отделна вселена – пернатите властелини!
А когато маранята се изпружи по хълбок и разлее жарта над залива по пладне, морето се изпъва под нея, сивозеленикаво, металическо почти, сякаш да отблъсне горещината и задуха. Да спре водните капчици, устремили се към включване в кръговратния си бяг.
Мислиш си, че всичко си запомнил? И че лесно ще можеш да си тръгнеш?! Ей, тъй, както рибарят оставя лодката за през нощта – добре завързана, сигурно закрепена, както са спомените ми за всички нюанси, аромати и усещания. Нищо общо няма, освен че са еднакво цветни и прекрасни и тази лодка, и другата до нея, и новите лъскави яхти, и старите коритца с очукана боя… Всичко е в мен и напира да струи през кожата ми. Свири в ушите ми, както вятъра в реите. Гъделичка притворените ми клепачи, когато се опитвам да заспя. Измества останалите мисли, хваща ги и ги размята като плавеи с всяка следваща вълна.
Само морето може така да се раздаде. Всеки път да ми дава толкова много, да идва и остава с мен. И при следващата ни среща да е все така великодушно и любящо. С най-сладката, солената целувка. А аз си мислех, че съм се върнала…
Лятото
Първи изгрев в розе
Първи поглед във синьо
Първо чисто небе
Палав ден като кино
Първа хапка от диня
Слънчоглед, мараня
Първа зряла смокиня
И скорци в суетня
Първа печена чушка!
Първа сол от море
Пак си млад!
Пак си пушка!
Просто лято
с очи на дете
Някои остаряват като катедрали
Други като галоши
Трети изобщо не остаряват – Феите!
Срещу бръчки – прашец от пеперудени крилца
Червилце, руж – топнат пръстче в изгрева
Слънцето им е в косите
И в душите – Лято!
Честита да си, Систър! :*
В лятната есен
До един момент в живота не усещаш границите. Кога си прекосил от пубертета в невръстната младост. Кога от нея си прескочил в оня ярък и бурен цъфтеж, който би трябвало трайно да е оставил следи и да те зарежда. Или когато от този етап пък си преминал плавно в зрялата осъзнатост на късната младост, когато мислиш повече за детето, отколкото за себе си. Във всички тези преходи сякаш виждаш границата, когато си вече отвъд… Поглеждаш назад и си викаш “Кога успях да я премина? Ама … какво пък, не е толкова зле…”.
До едно време. До една граница. Тази, в която трябва да замениш младост със старост. Зрелостта е някак само да омекоти прехода. И докато се щураш в опити да повярваш, че този blur би могъл да го продължиш с години, в един момент… фокусът се избистря безмилостно.
И не си отвъд! Границата се очертава пред теб – кристално ясно, до последния милиметър бръчица. С контур, остър като болката в кръста със ставането сутрин. С безмилостната яснота на числата (години, мерки, теглилки). С повтарящия се алгоритъм при още едно нещо, и още едно…, което си могъл, а вече не можеш да направиш. С преместването на дрешки в другия гардероб, оня… останал зад предишните граници.
Как се преживява това? Как успяват хората да излязат от мъглата, да прескочат тази граница и да се запазят. Усещам, че вървя натам, а всичкото ми съдържимо се дърпа назад. Кога ще мога да пристъпя омиротворена и да кажа, вече отвъд, че емоционално и физически съм съхранила хармонията в себе си. Трябва ли да се откажа от всичко любимо, да пусна любовта да си иде в спомените? Кой може да ми помогне… Идеи някакви? Някой…