Върнах се… уж. И не съвсем! Странно нещо е това Морето. Толкова огромно, необятно, обсебващо. Втурва се в теб преди още да си го доближил. С прилива на всички детски спомени за плясъка и пяната на вълните, за аромата на водорасли, за приятното чегъртане на черупчици и камъчета под босите стъпала. И с писъците на чайките.

Като го видиш ти иде цялото да го поемеш в себе си! Няма други такива мигове в живота с по-отворени сетива от тези, в които пристъпваш за прегръдка след дълга раздяла с любимия… И с Морето – най-любимото сред любимите.

Гледаш с душата си, слушаш с очи, уханията поемаш през кожата си, целия си мозък си му отдал. Нима можеш от раз да поемеш всички разцветки на това “синьо”. Всяка сутрин започваше с тази гледка. И час по час, докато си бях в стаята, излизах да видя как се е преоцветило. Кога смогва небесния художник да топне връхчето на четката и с небрежно мацване да добави зелено. Да пръсне златисто и да извае релеф и шарки по залез.

Един единствен ден времето позволи на облаците да потанцуват над тази сцена. Да се огледат кипро във водите, да оплетат вятъра в крилата на гларусите, колкото да объркат урока по летене на малките. И за тях ще стане дума, че те пък са една отделна вселена – пернатите властелини!

А когато маранята се изпружи по хълбок и разлее жарта над залива по пладне, морето се изпъва под нея, сивозеленикаво, металическо почти, сякаш да отблъсне горещината и задуха. Да спре водните капчици, устремили се към включване в кръговратния си бяг.

Мислиш си, че всичко си запомнил? И че лесно ще можеш да си тръгнеш?! Ей, тъй, както рибарят оставя лодката за през нощта – добре завързана, сигурно закрепена, както са спомените ми за всички нюанси, аромати и усещания. Нищо общо няма, освен че са еднакво цветни и прекрасни и тази лодка, и другата до нея, и новите лъскави яхти, и старите коритца с очукана боя… Всичко е в мен и напира да струи през кожата ми. Свири в ушите ми, както вятъра в реите. Гъделичка притворените ми клепачи, когато се опитвам да заспя. Измества останалите мисли, хваща ги и ги размята като плавеи с всяка следваща вълна.

Само морето може така да се раздаде. Всеки път да ми дава толкова много, да идва и остава с мен. И при следващата ни среща да е все така великодушно и любящо. С най-сладката, солената целувка. А аз си мислех, че съм се върнала…

До един момент в живота не усещаш границите. Кога си прекосил от пубертета в невръстната младост. Кога от нея си прескочил в оня ярък и бурен цъфтеж, който би трябвало трайно да е оставил следи и да те зарежда. Или когато от този етап пък си преминал плавно в зрялата осъзнатост на късната младост, когато мислиш повече за детето, отколкото за себе си. Във всички тези преходи сякаш виждаш границата, когато си вече отвъд… Поглеждаш назад и си викаш “Кога успях да я премина? Ама … какво пък, не е толкова зле…”.

До едно време. До една граница. Тази, в която трябва да замениш младост със старост. Зрелостта е някак само да омекоти прехода. И докато се щураш в опити да повярваш, че този blur би могъл да го продължиш с години, в един момент… фокусът се избистря безмилостно.

И не си отвъд! Границата се очертава пред теб – кристално ясно, до последния милиметър бръчица. С контур, остър като болката в кръста със ставането сутрин. С безмилостната яснота на числата (години, мерки, теглилки). С повтарящия се алгоритъм при още едно нещо, и още едно…, което си могъл, а вече не можеш да направиш. С преместването на дрешки в другия гардероб, оня… останал зад предишните граници.

Как се преживява това? Как успяват хората да излязат от мъглата, да прескочат тази граница и да се запазят. Усещам, че вървя натам, а всичкото ми съдържимо се дърпа назад. Кога ще мога да пристъпя омиротворена и да кажа, вече отвъд, че емоционално и физически съм съхранила хармонията в себе си. Трябва ли да се откажа от всичко любимо, да пусна любовта да си иде в спомените? Кой може да ми помогне… Идеи някакви? Някой…