В зеления тунел е толкова хладно, почти бих казала – студено. Сякаш окъпаната нощ не иска да повярва, че все пак утрото е настъпило. Тънките пръсти на слънцето разравят мокрите корони на дърветата и достигнали до сплъстените, влажни кичури, изпридат от влагата тънки струи пара.

Ароматът на булчинския венец се опитва да надделее над всички останали, докато накрая примирено поляга над влагата, намерил място някъде между острия дъх на загниваща, окосена трева, натрапчивия сладникав мирис на орлови нокти и далечния привкус на първите цъфнали липи.

Бюстът на Пейо, черен и лъскаво мокър, ме следи насмешливо с релефните си очи и съжалява, че няма ръце, за да ми покаже, че има още много хляб да ям (черен, faz favor!) и вода да пия (по 2 л. минимум!), докато стиховете ми станат толкова леки и изчистени, колкото ми се иска…

Тежки, сладки, огромни капки се стичат от зелените пръсти на тревите, които чак сега са се съгласили да ги освободят от нощната си прегръдка. И ако слушах Hevia в този момент, сигурно щях да чуя как се търкулват капките – от най-горния лист, който не трепва, към по-долните, и с добавянето на още и още капки, скоростта на тупването им расте… Докато накрая цопнат в чакащата ги, небесносиня локва, която от радост разтваря обятия в концентрични, затихващи прегръдки…

/Flo, 8 юни 2001 г./