Казват, че Вятърът е мой господар. Сутрин, погалва снагата ми, за да я накара да се протегне в нега и да поеме първата ласка на слънцето. Пак той, закачливеца, подръпва оглеждащия се лазур, сплита го в плитки и му връзва бухлата пяна за панделки.

Толкова пъти ме е удържал кротка като ледено огледало, а под повърхността ми кипи. И колко пъти ме е карал да бъда дива и буреносна, когато ми се е искало само кротко да люлея чайките на гърба си.

Няма, не искам да е все така! Нима може морето да има господар! Толкова се дразня понякога… Само да погали настръхналия ми гръб и може да ме накара да полудея. Тогава ми иде да изтръгна вулкани от пясък. Загребвам с ненаситни талази и се хвърлям в лицето му, с побелели до скъсване мишци…

Искаш да ме развълнуваш, нали? Ето ме, връхлитам те, Духовит Ненаситнико! Искам те, улавям те в прегръдките си, поглъщам отново и отново дъха ти и го превръщам в кристална пара. Кой е Господарят сега?

Не си ли щастлив в обятията от тюркоаз? Не искам да те пусна, сладък миг! Не и преди да се втурнем обезумели и ненаситни към скалите.

Може ли някой да спре вълната пред брега, в който тя избрала е да се разбие… Боли ли? Разбиваме се в милиарди кристалчета, съвършени сферички, сляти въздух и вода. Скалите са затова на пътя ни. Ако не ни разделят, ни помагат да се слеем завинаги.

Птиците изпъват крила и се хвърлят срещу нас с неистови писъци. Чудех се, дали от болка или пък в екстаз. Попитах ги. “Наслада е да усещаш битката на две стихии!” – ми отговори една сива чайка и се хвърли от скалния ръб. Нима не я беше страх?! “Две стихиии – винаги заедно! И в битка, и в страст не могат една без друга!”

Още се носи последния писък над кипналите води, с едва доловимите думи, които ме карат да утихна. Отслабват стегнатите възли на вълните. Задъхан, Вятърът вае водата, която омаломощено го близва с бели езичета. “Искаш ли да тичаме до брега? Не е далеч – примамливо шепне над пяната – Там, на пясъка има хиляди мидени черупки и камъчета. Искаш ли да погадаем?”

“Ще ги обгърнеш, ще ги завихриш в пяна и ще ги разстелеш върху пясъка – да видим какъв знак ще изпишат. Дали и утре заран ще се вкопчим буреносно един в друг или пък… ще се полюшваме в сладка прегръдка в залива”…. Иска ми се да не го слушам, искам да продължа да бушувам, да задуша този сладък шепот в бученето на вълните! Но брегът е така близо, толкова красиво проблясват песъчинките – рожби на скалите, горките жертви на нашата битка милиони, милиарди години. А дали е битка или игра? Глупаво пернато, как ме размъти само!…

“Ела! Вплети ръце в пяната на косите ми и да доплуваме до брега”.

Едва ли има някой, на който изобщо да не въздейства този призрачно блед лик, набеден заради (не)случайната подредба на петната си, за излъчващ неизерима, тиха тъга… Или съзерцание, отдалеченост, хлад, и най-вече – тайнственост. Кой ли пък няма там нейде в главата си по един таен или по-изразен Лунатик (някои ги имат и по няколко) за черни безлунни дни. Когато му потрябва (на кой ли не му е трябвало) да избяга, да остане насаме със себе си, да потъне в чувствата и настроенията, които поражда Луната, далеч не само, когато я види да изплува – огромна и с цвят на разрязан розов грейпфрут.

Тя е тиха, мистериозно изникваща. Не може по нищо да се сравнява със своя побратим, който изгрява с огън и жупел и плисва лава върху притихналите коси на морето. А Луната се ражда в привечерен воал. Като обвита в няколко пласта крехка ядка. Като мираж в пустинята, който с всяка минута става все по-ясен, и те кара да повярваш в осезаемото подобрение на зрителната си острота.

И ако малцина са успели да я забележат в момента на раждането и като обло късче захарен памук, контрастът на нощта с удоволствие разиграва сцената на нейното узряване и избистряне, приковаващо все повече вниманието на зрителя.

И гледаш как метаморфозират лежерно разхождащите се хора край теб. Мъже в къси панталони, в крещящо зелен цвят с фигурки на черепчета и канабисчета, майки, задължително в бели дрешки, девойки с наплетени плитчици и поклащащи се пластамсови халки на изящните ушета… Изискани дами на възраст, в бежови жилетчици и удобни мокасини, хванали подръка също такива чичовци и дядовци, спретнати в моряшки райета… Ниски и високи, с поясчета около талията, в трико или лен, повели озъртащи се дакели или ококорени бебенца в колички. Бързат към кея и тайнствен блясък къпе очите им в усмивка.

“Виж Луната!” – се чува от различни страни. Както се казва – един поглед и си там! Но малко са тези, чиито погледи се срещат откъм светлата и страна. Един поет беше казал, “Луната – хляб за всички влюбени в света”. С изключение на тези влюбени души, радостта, вълнението, чувствата, които те връхлитат като се взираш в бялата лодка, са дълбоко лично тайнство. За сметка на това, на задната маса, откъм тъмната и страна, можем да се срещнем доста богата компания. Там е неизвестно поле за действие, за завихряне на фантазии, не само тъга, не само очарование, луноходи-луноброди, духове, пулсиращи светлини… А и хората с въображение са доста повече от влюбените

А докато аз разсъждавам с присвити очи над тези очевидни различия в настроенията, които носят двете половинки на бледоликата дама, удостоените с честта да ми носят част от снаряжението се възползват.

Храни синче да ти тури звънче! Много забавно – да хване силно унесената ми физиономия. Липсата на фокус вероятно е от диафрагмено-хилежни конвулсии. Гарантирам, че по принцип, канончето има фокус-резачка!

В този момент ме интересуваше повече да успея да се справя с нивелацията на стативчето, че не съм му свикнала, или как да влязат в кадъра връщащите се с улова за вечеря рибари, и още къде да се разположи лунната пътека на Herr Karl, че да намери радостта в душата му… Или просто да се видят вълшебните нишки, протягащи се грациозно от дъното и описващи сияйни дъги по лунното лице, светнало като изтървана медена питка…

Пътеката се появява и тя такава, мистериозна, изплува като че ли от водата. Като че ли сребристи рибки се нареждат и затрептяват едновременно все по-нагъсто една до друга.

Хората се усмихват, споглеждат се, свеждайки надолу апаратчета, gsm-и, кой каквото имал подръка, щракнал и се радвал!

- Много е красиво, нали? – усмивка в гласа ме изважда от трескавото вцепенение в търсене на подходящата скорост. Възрастен мъж с яркожълта шапка с козирка, се смее и опалените му от слънцето бузи светят като ябълки по месечина – Я, вижте, така добре ли е? – показва ми снимката на телефона си.
- Чудесна е! – кимвам с усмивка. По същото време и аз бях направила същата снимка.

Тихо приплясват вълните в телата на сънените лодки. Особен е този звук, някак примляскващо приглушено отеква, ритмично, ласкаво. Като искрено приятелско потупване на рамото. “Е, приятелче, спи ли руля?”… И нека. Сега е нейното царство, нейното време. Цяла нощ тя е господарката, която върти кормилото и управлява настроения, сънища, думи казани и почувствани, полъх на спомени. Нейно Сияйно Величество!

П.П….

“Добре, бе, това е толкова прост статив, аз го схванах само за половин час. И казах сгъни го! … А не разглоби го!”

“И да, уф, знам, че става и за оръжие… Ти щеше да видиш ако ми бяха натоварили по-тежкия!”

Тук залезът рядко оставя слънцето да намокри косите си. Плавният хълбок на полегналия на ръката си хълм, потопил длан в топлия залив, услужливо му предлага покоя над твърда земя.

В края на деня идва вятъра. Онзи особен вятър, който го има само тук, горе, по високия ръб на скалите. Подвива клоните на смокинята с оредели листа, бръсва загорелите и изпръхнали страни със ситни капчици и сресва косите с прическата на дивите треви.

Преди да полети надолу погледа, да проследи фините линии, които вятърът чертае с писец по водното огледало, пред нас е сцената. Няма я бляскавата суетня, съпровождаща оттеглянето на Голямото кълбо. Спусната е завесата в медено-бакърен цвят, меко преливаща в спомен за синева.

Актьорите прииждат! Реят се срещу вятъра притихнали. Други пропълзяват и позлатени антени проблясват за миг. Трети разтварят пръсти да уловят прохладния полъх и нашепват реплики, научени още през пролетта.

“Още сме живи! Още е лято!” – изплъзва се шепот на отронени тичинки, пропуснали мига да заловят някоя мъхната пчела. А пчелите заспиват по залез…

Солово гласче извисява доволен цвъркот на подранил щурец. И сам войнът… Но знае, че другите са там, около него. И в пазвите на всеки клас тупти надеждата – материята, в която са се преродили слънчевите лъчи и извлечените дълбоко изпод скалите оскъдни капки, кътани цяло лято от вечно жадния суховей.

“Хубаво е да сме заедно!” – докосват се с любов. Потриват осили в съвършен танц тези, същите, които с утрото пак ще трептят да уловят първи капката роса в пазвата си. Всеки е различен, един с бодли, друг е с нежно стъбълце. Един е в разцвета на първата си младост, друг – с обрулени класове…

Различни са, а сцената е една, всеки е актьор, всеки има роля на бакърения фон. И всички заедно – най-важният актьор на сцената-живот. “Хубаво е да сме заедно!” … Хубаво е, когато представлението завършва с прегръдка…

Отново сме в Ахтопол. Интересно ми беше дали ще доловя някаква разлика в малкото градче за изминалите две години. Като че ли на пръв поглед няма. Градчето е пак така умерено завладяно от летуващи, и пак основно от българи. Свободни квартири отново има, но този път като екстра се споменава и безжичния интернет. Радвам се, че се завърнах! Отново ме гали привечерния бриз, с прелитащ на талази дъх на смокини, леко примесен с този на пържена риба и обърнато на плочата гьозлеме (на едно такова павильонче се мъдри надписа “Изберете българското!” ) …

Още веднага след пристигането нямах търпение да се спусна по пътеката към плажа (покрита с дървени скари, това вече е нещо ново). Усмихвах се, докато погледа ми се плъзваше над познатите дюни, обрасли с хвощ и драки, с гроздовете забровидни охлюви, с лишеите по сухите клони, с тревата вирнала остри листа към небето. И небето – с къдролюспести дракони, издишващи лежерно кълбета бяла пара, колкото да съперничат освен със синевата, и с якичките на вълните.

Тук си беше и скалата недалеч от брега, с теме, побеляло от проявите на зле възпитани корморани и чайки, използващи го за кацалка за сушене на крила.

А за първата вечер, преследващата ни по пътя след Бургас, облачна флотилия ни беше спретнала невероятно небе! Сякаш сладкарите на боговете имаха състезание за най-добре разбити белтъци, за най-невероятна глазура от карамел и захарен памук.

Огромни небесни кораби поглъщаха цвета, с който слънцето се разделя, за да удължат присъствието му на тази земя.

Или да съчетаят прелитащите тъмни драперии на преходността, с непобедимите пролуки възвисяваща синева…

Обожавам този път по билото на скалите. Тръгвам по пътя на залеза, винаги забързана, винаги почти на бегом, защото все ме е страх, че ще изтърва момента. А той е вълшебен! Светлината омагьосва лицата на къщите в един кратък миг, докато слънцето целува хълмовете.

И ги виждаш кристално усмихнати, с блеснали прозорци, в пазвата на тъмните облаци. Минутка след това, усмивката на покривите помръква, за да блесне кавалкадата над тях.

Семейството ми все недоумява как не ми омръзва да снимам все една и съща гледка от това място. Няма еднаква светлина, няма еднакви лъчи или еднакво място, да се улови мига… Няма и лесен и разбираем начин да се обясни неповторимостта.

Вятърът накланя стъблата на равнец и изсъхнали цветчета млечка. Ухае на водорасли и пак гъделичка в гърлото сладникавия аромат на смокинови листа… Спускаме се от другата страна на скалите към кея. Изпратих слънцето – трябва да посрещна изгрева на Бялата лодка…

Последните седмици работа са вече зад гърба ми, с всичките си препускания, пот и зор. Като се изключат разни служебни пътувания, които (като се има предвид каква ми е работата) са си пак разтоварващ и зареждащ екшън, от две години не съм излизала май в пълноценна ваканция. И както се казва по-добре късно (лято) отколкото още по-късно (догодина). Утре поемаме към Морето

Нали съм си късметлийка, около мен витаят добри, приятелски души, които се грижат за неразривната ми връзка с паяжината, а и случайно да не оставя вещерското местенце без надзор. Та по този повод, ме снабдиха с една джаджа, която да ми гарантира успешно включване в ефир, независимо в кое селце попадна (стига МТел да има покритие).

Става дума за този HSDPA USB модем, със звучното име Huawei E220. От мен се искаше само да го подкарам, което се оказа елементарно, въпреки опасенията, че деби(ли)анът може да реши да се държи своенравно. А той, естествено, не е от тези разглезващи дистрибуции дето тръгва от раз всичко, което се плъзне в USB-то

Затова, ето накратко стъпките, които трябваше да направя, че да си пусна модемчето, в случай, че някой друг реши да го подкара под Debian Lenny:

1) Необходим е пакета wvdial, който се инсталира според предпочитанията – може по принцесешки да си отворите Synaptic Package Manager, да потърсите и инсталирате пакета, или като кондзьо-вещерите да ползвате:

# apt-get install wvdial

2) След инсталацията на wvdial, в папката /etc се появява файлчето wvdial.conf, което има следния девствен вид:

[Dialer Defaults]
Phone =
Username =
Password =
New PPPD = yes

3) Въпросното файлче трябва да се редактира. При мен беше лесно, защото сред най-добрите ми приятели има сисадмин-вещери, които просто ми изпратиха готов и работещ конфигурационен файл. За всеки случай, си запазих стария файл, а на негово място в /etc пуснах ето този нов wvdial.conf:

[Dialer Defaults]
Init1 = ATZ
Init2 = ATQ0 V1 E1 S0=0 &C1 &D2 +FCLASS=0
Stupid Mode = 1
Modem Type = Analog Modem
ISDN = 0
Phone = *99#
Modem = /dev/ttyUSB0
Username = mtel
Dial Command = ATDT
Password = mtel
Baud = 9600

[Dialer hsdpa]
Init2 = ATZ
Init3 = ATE0 V1 &D2 &C1 S0=0 +IFC=2,2
Init5 = AT+CGDCONT=1,”IP”,”inet-gprs.mtel.bg”
ISDN = 0
Modem = /dev/ttyUSB0
Modem Type = Analog Modem
Baud = 460800

По мнение на bash-вещерите, полето след “username” и “password” могат да се оставят празни, няма да има проблем. Аз ги оставих с по едно “mtel” дето се казва… от уважение

4) Вече сме почти готови. Включваме модема в usb-порта и в административния терминал (хм, а защо не става от моя потребителски, предстои да се разцъка още ), стартираме wvdial:

# wvdial hsdpa

А ето това е резултатът в терминала, който минимизирате и забравяте за момент, защото Huawei присветва в зелено или в синьо, а вие плъзвате из паяжината:

Когато искате да го изключите, връщате се в терминала и спирате сесията с CTRL+C. Елементарно и удобно

Хм, имам известни подозрения, че въпросната играчка ми беше предоставена и с някои “задни мисли”. Да не си намирам оправдания, че няма мрежа (друга! освен тази, с която се лови цаца) и да се помайвам само в плацикане и чистене на пясък от хавлията, нито с проверка на тена пред огледалото. Това си беше дефинитивен намек скоро тук да се появят изгреви в цвят на японска дюля, или залези с дъх на узрели смокини…

Надявам се да имам време и за това! Прегръщам ви от сърце и отивам да си изчистя и подготвя Дейна и оптиката (хех, към играчките се добави напоследък и кокетно стативче, само дето … няма да има пълнолуние, докато съм ваканция :’( ). До много скоро! :***

П.П. последното е да се прави евентуално сравнение в цвета, доколкото вещиците могат да преминават от бели в черни

Харесва ми контраста. Рисунъка на сянката – скелет на светлината. Границата, в която смеха преминава внезапно в тъга и оставя очите да тънат в мъглата на недоумението. Онази рязкост, която нахлува изневиделица и оставя след себе си настръхнали мисли и оголени нерви.

Обичам различията, промените, преливката на настроения. Научих се да не тъна в очакване и дай боже никога да не свикна с изненадите. Пристрастих се в гадаенето, в сладката тръпка на въображението, когато си представяш какво има зад сянката.

Подредеността започна да ме дразни. Търся да намеря частицата, предизвикваща внезапния взрив на хаоса, който преобръща деня и оплита мислите. Макар, че не винаги са сладки часовете, в които се опитваш отново да ги подредиш, да изтегляш всяка нишка със закачените за нея емоции, докато не са се мумифицирали от времето.

Рутината ме погубва. Едни и същи думи, едни и същи форми, оразмерените стени на ежедневието… И една и съща нежност. С какво сукно се е наметнала душата ми, че така да се задушава и да има нужда от взрив! От прехода между обожание и безразличие, между внимание и забрава, между крехкост на цвят и безпощадни бодли.

Научих се да търся контраста, различното в другите и най-вече в себе си. Дали ти ми подсказа пътеката, с твоята очарователна нееднозначност и непредвидимост, която обожавам. Остава ми да разбeра как да се подготвя за амплитудата на настроения, да свикна да преболявам денивелацията. За сметка на това, природата ми е дала гъвкавост. Всеки път, когато Слънцето изскочи зад облаците, ослепявам, но само за миг. За да се зарадвам на небето още по-силно след това.

Отдавна не се беше случвало такова горещо лято в Шарколес. А и дълго, че пролетта просто профуча, едва сколаса да навърже панделките в косите на магнолията, насипа щедро джанките с пролетен сняг и даже не дочака да види разтварянето на първата лилия в Езерото на нимфите.

И още от май в гората царуваха горещото лято, с цялото кипящо, жужащо и цвърчащо великолепие на обитателите и. Синигерите успяха да измътят малките си рано, преди сойката Гарулина да тръгне на инспекция за немарливи родители. Една от приказките, която караше пуха по главите на малките кресльовци да настръхне, беше, че тя обикаля и краде малки пилета, оставени без надзор. В подранилото лято и косовете успяха да изхранят вечно гладната си младеж с един специален деликатес, който тази година беше окичил клоните на дъбовете, досущ като виснал шарколески специалитет “Тролска наденица”.

Тревата достигна невиждани размери и гномчетата бяха принудени няколко пъти да разчистват пътечките към хралупите си, които само след седмица отново потъваха в сочна детелина и широколистен живовляк.

Обитаващите Шарколес феи решиха, че е дошло време за проверка на ефекта от глобалното затопляне и отлетяха да нагледат докъде е стигнало нивото на Световния океан, избирайки си места с колкото се може по-фин пясък. През това време, вещичките завъртяха няколо сделки с гномчетата за изкупуване на окосените глухарчета, бял равнец, репей и пр. полезни зеленяши, за попълване на съставките им за отвари. В резултат, дворните места около хралупите на дребните същества в един момент съвсем оплешивяха, което и съвпадна с настъпващата бавно, но сигурно, жежка и сушава част от лятото.

Охлювите пиха на екс по едно приспивателно и задрямаха по върховете на изсъхналите вейки, със спуснати ципести щори. Водните кончета замислено крояха планове да емигрират в по-сочни терени. Все по-нарастващата жажда на слънцето изсуши локвите, които семейството на татко Руди използваше за лятна къпалня.

Трепкаща мараня обгърна всичко живо, в това число и уж държеливото на засуха кралство Арахния. Територията му обхващаше цял Шарколес и се простираше на различни етажи, в зависимост от способностите и въображението на кралските поданици да скрояват и оплитат ефирните си мрежи по треви, храсти или по-високи клони. В тази суша, обаче, дори паяжините висяха унило на изгорелите стръкчета.

Най-силно от всички в кралството страдаше самата Принцеса Амбър. Тя не обичаше да плете паяжини, не и идеше отръки (или откраки, по-точно). По цял ден предпочиташе да обикаля тревите и да се наслаждава на красотата на цветята. Толкова я запленяваше баграта на нежните венчелистчета, че с часове можеше да седи в някоя цветна чашка и да съзерцава. Говори се, че така Принцесата придобила специалната дарба да сменя цвета си, в зависимост от цветето, което си е избрала.

Малките флайерини даже започнаха да гледат Амбър с подозрение и нервно потрепваха с ципести крила всеки път като я видеха така унесена:

- Не е честно! – негодуваха те – Цял Шарколес знае що за гадинки сте в това кралство! Дебнете в засада, устройвате ни капани, а сега за капак – принцесата се слива с пейзажа! Много удобно!

- Така си е! Няма и да усетя как ще попадна зад маникюра и, ако изведнъж стане синя като цикорията – флайерина Тигрина размаха антенки и вдигна облак прашец около себе си.

Много се натъжи бедната Аммбър от тези обвинения. Самата тя на никого не беше сторила зло. Е, вярно, че в двореца я хранеха и не с нектар от детелина и глухарчета, но в Арахния имаше ловци, и ферми за мушици и мравки, като във всяко нормално кралство… На всичко отгоре горещината унищожаваше красивите цветя и те едно по едно се спаружваха и загиваха, без тя да може да им помогне.

- Недей, Принцесо! Не се разстройвай от приказките на тези двукрили, че я, виж – вече ти избиха петна! Хвана уртикария от нерви! Те така си приказват, ама я, да ги питаме защо си носят тигровите елечета дори и в жегата! Преструват се на своите страшни жилещи братовчеди. По-голяма измама – здраве му кажи! – гълчеше под мустак главния лекар на Шарколес д-р Джъмпи Скакуньо.

- Докторе, флайерините може да имат право да се сърдят, напатили са се от ловците ни. Ама аз пък нямам никаква вина за окраската. Още когато съм се излюпила, мрежата на гнездото се скъсала и аз съм изпаднала от него. Полетяла съм надолу, безпомощна топчица косми и крачка и съм тупнала върху една роза – цялата отрупана с роса.

- Така тя ме спаси, но и не само. Прошепна ми някакви загадъчни думи с тичинките си, на които и до днес се чудя. Каза ми “Добротата е съкровище, което всеки притежава. Но не при всеки блести на повърхността. Ти ще бъдеш богата, много богата, мъничка топчице!”. Разбирате ли какво точно е искала да ми каже, Докторе? Вие сте учен инсект, с толкова дълги антени, колко ли папируси трябва да сте облазили…

- Мммда, вероятно розата е имала предвид дарбата да си променяш цвета, Принцесо. А може и нещо друго да е. Баща ви не е ли споменавал за някое наследство от бабите ви, бисери, диаманти?…

- Ами не – помръдна пипалца Амбър – А и за какво са ми на мен, докторе. Бих направила всичко, бих дала цялото съкровище, ако имам такова, до последното късче злато и скъпоценно камъче, за да върна свежестта на гората. Бих дала на който поиска, завинаги, дарбата си, само и само да мога да съживя цветята, да заблестят пак във всички цветове. Да им се любувам, да прегърна сиянието и красотата им пак… Какво по-голямо богатство от това!

Амбър покрусено събра кривите си крачета и затопурка към башиния си дворец под склопа на един могъщ летен дъб, с увиснали в жежката привечер клони…

Но тази нощ нещо се случи. Шарколес се опитваше да заспи, когато усети, че въздухът се сменя. Някакъв нов повей, лек като следа от прелетяла пеперуда, и свеж като планинска ливада с мащерка. Гъсти облаци закриха очите на нощта и малко след полунощ, гората се събуди от тупването на първите тежки капки. Заваля! Първо по-леко, после все по-засилващия се ритъм на дъжда проникна в сънищата на малките същества. След пороя, завърши пак със ситен ромон, докато настъпи утрото.

Когато слънцето се показа, гномчетата изпълзяха от хралупите си и ахнаха от възторг. Всяко листче потрепваше, обсипано със скъпоценни камъни.

Дъбовете сияеха и галеха лъчите с окъпани длани. Листата на майския сняг не смееха да трепнат, за да не се лишат от пищното си великолепие.

А най-красиви, естествено, пак бяха розите! Грациозно извиваха назъбени листа, като аристократични особи, отишли на бал, само за да покажат огърлиците си.

Д-р Скакуньо подаде антенки изпод листа от бръшлян, който му служеше за палатка, и … успя да ококори още повече очи, които и без това бяха бая изпъкнали поради естеството на професията му!

- Гледай-гледай ти! Каква красота имало в леса ни! Бисери, перли, диам… да, ами да!!! – докторът рязко се изстреля от листа като камъче от прашка.

Още няколко скока и беше до оплетеното вълмо паяжина, представляващо лятната резиденция на кралското семейство на Арахния. Пред дъба, след нощния дъжд беше се съвзела една от последните маргарити и сега на нея, потънала в екстаз, по-щастлива от всякога седеше Амбър – разперила крачка, готова да прегърне целия окъпан и сияен свят.

- Принцесо! Вие ли сторихте това чудо! Ама като гледам пак сте жълтичка, като късче кехлибар, точно като това цвете! Значи… не сте пожертвали дарбата си?

- Хей, докторе! Не е било това богатството ми, явно, а всички тези скъпоценни камъни! Моето богатство, моите диаманти животворна вода! Няма по-голямо щастие от това – да дариш всичките си богатства, за да направиш добро. Толкова простичко изглежда, а е така трудно да разбереш и да го поискаш истински.

Сияеше леса в хиляди цветове, пееха птиците, охлювите вдигнаха ципести щори и подадоха рогчета към небето. Мушици и мравки бързаха да утолят жаждата си и да се окъпят в кристалните капки.

- Ааахм, Принцесо! – сконфузено гласче извади Амбър от жълтата феерия на мислите и – Бихте ли приели нашия скромен дар – да засадим леха с цикории пред Двореца. Така де, тази година синьото е било много модно, разправят феите…

Вече загубих реална представа кога започна това лято. Докато да поемеш резливия дъх на снега и вихрушката на ежедневието вече го е измела, окачила реси на брезите и вече успяла да накара езичетата на тичинките да се изплезят от жега.

Обикновено лятото не ми е фаворит за любим сезон. Но тази година много осезаемо започна да ми липсва. Не, че го няма! Просто несправедливо дълго господства извън мен. Кипи, расте, избуява, прежуря, а аз си оставам с желанието, като заблудено семенце от ясен, чиято повредена хвърчилка го е занесла далеч от всякаква вероятност за разлистване.

Имам чувството, че съм в сфера от полу-прозрачен плексиглас. Виждам силуети, до мен достига плясък на криле, откъслечни смехове, екот на буря, но картината си остава непоправимо блърната.

Всичко се случва без твое участие, зад стената на сферата, а очите напразно дирят фокус, останали вечер насаме с парливата пепел на деня, насипана под клепачите… Единствено зеленото прониква винаги. Навсякъде успява да промъкне настойчивите пръсти на филизите. Да обсеби сетивата със смеха на треви, оплетени като коси на момиче, стояло на прозореца на влака за Варна…

И нито опънатите жили на стрелките, отмерващи задачи, резултати, срещи, нито потока от мисли, кълбящ се с праха на отминаващите оредели автобуси, не може да попречи на зеленото да прикове зареяния поглед. Неприлично завладяваща, вечно жадна, прашна или окъпана след дъжда, зеленината къса апатията ти на парцали, оставащи зад теб като найлонови пликове под дванайсететажен блок в Младост 4. Разплита и отлепва натрапчивите мисли като паяжини от клонка, след отлитнала от нея птица.

Сякаш никога досега не съм усещала такава почти физическа празнота вътре в себе си, на онова място, заемано обикновено от лятото, която само то, единствено може да запълни…

Скоро! Дано да е скоро, преди да дойде момента, в който се усещаш вече толкова уморен, че приемаш смяната на дните с безразличието и постоянството на червения правоъгълен показалец на календара. Така изцеден, че вече си претръпнал на жаждата за почивка и дори и да не се случи, просто ще продължиш напред.

Все още не! Още съм в периода, когато всяка втора мисъл е пенливо-синя, всяка капка пот – напомня за солената коричка по кожата, и всяка глътка се сравнява с вкуса на извор в букова гора… Още малко ще мога да издържа. А ти, все пак… не бързай да си ходиш, зелено лято!