Жарта на деня се претопяваше в последните останки от слънчевия диск, който сякаш прекалено бързо искаше да се оттегли. Настъпваше онзи час, в който жуженето на насекомите затихва, суетнята на птиците също – часът преди да настъпи нощта.

Това беше една от онези първи нощи, когато единствената светлина идва само от луната, ловуваща сред облаците за новия си ореол, и от звездите – огромни гроздове от очи, втренчени надолу, пръснати като искри от срутено в огъня дърво…

Точно такова нещо за миг си помисли и Ралла, когато ръцете и изтърваха тежкия дънер в жарта и предверието на пещерата със съскане се освети от хиляди искрици. Ралла изсумтя и хвърли поглед изпод рунтавите си вежди към купчината кожи в нишата, където спяха малките. Седна до огъня и се сля с нощните звуци. Цвъркота на мишка, последван от глухото тупване на обраслите с пера ноктести крака на совата. Писък на прилепи, излетели преди залез на лов. Дори шумоленето, с което бръмбарите преобръщаха сухите листа по пътя си… Всичко това долавяше острия и слух и търсеше да усети знак за приближаване на враг. Хитри бяха саблезъбите котки, пъргави, силни и безпощадни.

“Въздухът се сменя!”, помисли си тя – време за лов, когато в нагорещената гръд на земята сякаш се отваря бездната, където се крият всички хищни твари. Пламъчетата затрептяха и заиграха по опушените стени. Жу, най-малката и рожба, с въздишка се размърда под рошавата завивка и след малко тъмните, влажни очи засияха.

- Пак си неспокоен. Няма никой, малък, няма да дойде жадния за кръв! – успокоително прошепна Ралла и малкото, топло телце се изгуби в прегръдката и.
- Не, мамо, този път видях друго. Нямаше никой! И пещерата я нямаше, и огъня, нито теб. Но планината беше там, само че … отдолу! Помниш ли, дето веднъж се покатерих на онова дърво и ти ми се кара, че съм толкова нависоко?
- Помня. Дето не знаеше, че като слизаш ще се набодеш целия. Борът на маймуните не прощава.
- Да, ама сега нямаше бодли. И бях високо, много, много високо! Гората приличаше на онези пресни кожи, дето донесохте зимата… мека такава, гъста, но зелена. И беше толкова пухкаво, където и да стъпя, каквото и да пипна! Нямаше пътека и листа, само бели пухкави неща, като сняг, ама не беше студен!

- Жу, все виждаш такива едни неща…
- Имаше всякакви пухкави животни, стада препускащи елени, листа и дървета, и птици, бели, сиви. Но всички изчезваха бързо, точно като топките сняг, дето хвърляме с Менал в реката. Никога досега не съм бил на това място! – очите на Жу отразяваха искрите в огъня.

- Малкия ми, сигурно си първият, който ги е видял толкова отблизо. Това е Куполът, Жу! Погледни входа на пещерата.

Детето отмести очи от дънера, който пламъците лакомо поглъщаха, и погледна назад. Пред грубоватия каменен свод сякаш беше спусната тежка завеса – черна, поглъщаща бездна, в която само звездите бяха живи. А луната сякаш беше изрязана дупка в нея, през която се процеждаше светлина от някакъв друг, студен огън, нейде от отвъд…

- Това, което виждаш е Тъмния Купол. Няма форма, няма зъби, козина и нокти няма да видиш, но има много очи, които ни гледат всяка нощ. А ето този бял кръг е Предвестника, Многоликия. Всяка вечер, Големият Пламък се опитва да остане с нас, но Предвестникът изпълзява срещу него. Всеки път е различен, първо блед и незабележим, а след това придърпва Тъмния Купол след себе си.

- Пламъкът цял ден следи сенките на дърветата, на бягащите сърни, цветята, скалите, дори нашите сенки. Взима от тяхната сила и плете тези пухкави бели и сиви неща, които си видял насън – Пазителите на Светлия Купол. Сенките са различни, затова Пазителите също могат да приличат на всичко. Плуват по Купола и следят дали няма да се появи Многоликия да го покрият, да го погълнат завинаги и тогава Пламъкът да си остане с нас. Но всеки ден това бледо лице се появява и Пламъкът бяга, и се бори. В кръв плуват Пазителите само за да го спасят, но всеки път горещата топка не може да остане и се скрива зад планината.

- Старият Омад едва не ослепял от блясъка на ледниците на върха на планината, когато е ходил да види къде се скрива Големия Пламък. Така и не е рзбрал…

Клепачите на Жу леко се притваряха. Сгуши се в скута на майка си и със сънена усмивка и прошепна:
- Сигурно аз ще разбера, мамо. Само да заспя и пак ще отида там, на Купола! Да видя Пламъка… и Пази-зиитеелиите… – дълга прозявка се сля с думите.

“Въздухът се сменя!” – свежият полъх на спускащата се зора гонеше сенките, Големият Пламък беше на път. А по следите на изтънялото наметало на Тъмния Купол, един мъничък човек сънуваше за пръв път, че докосва небето.

Една от причините, които според еволюцията на растенията обясняват появата на цвета, е атрактивността. Необходимостта да се привлекат насекомите, за да има плод и семе, което да продължи рода. И в резултат на случайната заигравка на гените и неслучайната пресявка, светът се е населил с огромното многообразие от цветове, форми, размери и ухания, без които би бил непоносимо мрачен и скучен. Ние понякога не ги и забелязваме (особено ако по-често ни се налага да си гледаме часовниците, а не борещите се за място между слънцето и асфалта създания), но те са навсякъде около нас – пъстри и разнообразни, досущ като човешките характери.

Едни скромни и почти незабележими, други – фамозно-ярки…

… още млади и невинни или настойчиво привличащи внимание, в пищната си зрялост…

Екзотично-екстравагантни или дъхавия символ на българското…

Дори солидни господа, с одървеняла кожа , не могат да избегнат пролетното изкушение и пускат цветовете в душите си…

Диви и борбени или домашно-разглезени…

Не мога да побера цялата гама, която са способни да изваят цветята и която народът ни е усетил и втъкал в имената. Но поне мога да се опитам да прегърна всички с имена на цветя

Честит празник на всички! :-***

Да ви е живо името и да носите пъстротата и чистотата на цветята в душите си.

Flo, 04.2008

Имало едно време (и сега я има, и дано да я има дълги епохи още) една пъстра гора. Дали е стара или млада много трудно може да се каже, защото непрекъснато се променя. Пътеки се разклоняват, филизи израстват, заедно с тях рошави храсти и треви, пришълци прилазват или си отиват, а старите обитатели гледат винаги да се попременят, та да си смъкнат едно 50-100-тина години от клоните. Сигурно може да я приемем за стара, доколкото всички гори (и особено дъбравите) са части от една обща, древна и силна гора, обгърнала земята. В едни времена и места са я наричали Ветроклин, в други се е извисявала на могилата на остров Роук, друиди са правели заклинания в нея, а в някои предания се твърди, че дърветата били “изпяти” от древни огиери. Там или тук, сега или в друга епоха, това, което всички гори ги свързва е фантастичната им природа и загадъчност.

Гората, в която се разхождаме се нарича Шарколес. И тя е пълна с чудеса и следи от палави магически създания, като всяка порядъчна дъбрава. Проправени от тролове широки алеи или по-тесни джуджешки пътечки пресичат сутрин полегатите сенки. Слънцето, естествено, е любим гост и, когато има мъгла сутрин, нарочно си оплита короната в клоните, та да си намери причина да се позабави. Може пък да успее да присъства на сутрешния тоалет на феите от езерото.
Read more »

Различно са устроени хората – някои изобщо не могат да свикнат с промените, а пък други са достатъчно гъвкави и без много усилия успяват да се закрепят и справят при всяка промяна в средата. Явно втората група успява да изяви по-изразително гените, които човекът е получил в дар от тежката цедка на естествения отбор, когато наравно с другите живи същества е трябвало да търси своята ниша. И така от пещерите и шатрите, постепенно сме стигнали до милионните, сътворени с въображение, труд и борба градове.

Аз съм се родила в малък град и когато дойдох в София всичко ми изглеждаше като някаква адски объркана мозайка, в която изобщо не знаех как съм попаднала и как да се справя. Както казва един мой колега “Жените страдат от топокретенизъм”. Е, аз бих добавила, че все пак има някакъв градиент и аз съм някъде там, по средата (щом поне с карта се оправям без проблеми). И все пак, в онези първи студентски седмици тук бях изпаднала в пълно отчаяние и ужас. Тогава се бях зарекла в никакъв случай да не оставам в тази “гадна и мръсна София”.

Хмм, да, ама … “голям кадър щракни – голяма дума не казвай”!

Не минаха година-две и се оказа, че завърших, намерих си работа тук, омъжих се и в крайна сметка останах. И все пак имам късмета да съм от групата на приспособимите хора, защото постепенно, от година на година ежедневието ме погълна и даже започна да ми харесва. Забързаният живот внася един особен ритъм, към който така привикваш, че в крайна сметка ако го няма, започва да ти липсва. Сякаш постепенно магията на града полепва по теб, заедно с прахоляка по улиците, миризмата на бензин, кишата и солта през зимата, наблъсканите по тротоарите коли и ежедневната тегоба на задръстванията.

И все пак, всичко, което си постигнал, децата ти, семейството, приятелите, хората, които обичаш, местата, които те връщат в хубавите спомени… всичко това те кара някак да се усмихнеш и да погледнеш наоколо с други очи. Тогава откриваш, че въображението ти може да допълни ежедневните картини и от прозореца на тролея, залезът да придобие очарованието на една градска савана, а уличните лампи да заприличат на палми

Или, че първият сняг може да украси улиците, да предизвика хората да се усмихват повече и да преобрази дори местата, които са ти до болка познати…

Постепенно успяваш да намериш местенце, където дори и в сърцето на града, всяка сутрин да минаваш и да се заредиш с енергия. Където може да усетиш босите стъпки на изнизващата се зима, или да успееш да разчетеш песента на лятото в шарката на листата…

София има толкова много лица, толкова цветове, нюанси, настроения, колкото различни възрасти и съдби е приютила. Остава само да се разходиш по улиците, по алеите, да влезеш в храмовете, да се вгледаш в потока от хора или в поникналите в пукнатините на асфалта цветя, и винаги ще успееш да намериш нещо интересно и неповторимо, което да те накара да се усмихнеш и да кажеш “И все пак, въпреки всичко, тя си е нашия дом, нашия обичан и многолик град”.

“Песента на водата казва това, което мисля” (Шуанг Тзу)

От северния леден купол до Антарктида и от архайския океан до чашата на масата, Тя е неделима част от тъканта на света. Водата – пресичаща граници, свързваща светове, най-динамичния елемент от пространството. Тя носи в паметта си раждането на океана и първите клетки, и трансформациите на милиони живи същества. И след като станала естествена среда за появата и съществуването на живота, чрез него завладяла сушата и въздуха. Носителка на вечния кръговрат, с неизменната си молекула, но способна да придобие толкова много различни форми, водата става символ на прераждане, пречистване, изцеляваща енергия и сила.

Всяка една от нейните метаморфози носи началото и края, раждането, смъртта и последващото преминаване в друга форма, която в същността си е само плод на играта и с другите стихии, вятъра, светлината или огъня. Податлива и гъвкава, водата може да бъде полудял бързей или тихо езеро…

… невинна капка роса или палава вълна …

Тя е любимото, прозрачно огледало на слънцето, но и воала на утринната омара…

… неподвижна играчка от лед или пулсиращите пръстени, които ражда всяка капка дъжд.

Колко много може да се усети и научи за великото тайнство на водата ако се спреш, ако се вгледаш и потърсиш бижутата, които оставя по паяжините росата, ако искаш да запомниш песента на капчука или да усетиш как танцуват песъчинките по дъното…

За мен тя е успокителна ласка, зареждане, пречистване, път към вътрешна хармония, моята енергия и религия. Винаги едно ново начало и неизчерпаем източник на форми, светлина и красота.

Една ведра сутрин, когато из въздуха се носеше оня стипчив мирис на влажни, окапали листа, монахът Лин реши да посети старата гора. Обичаше шарката на сенките и мекотата на килима, гостоприемно поемащ всяка негова стъпка. Стара беше гората, пълна с високи дъбове, пъстрокори чинари и легенди, които понякога се долавяха в шепота на листата.

Монахът крачеше по пътеката, пресичаше сенките, разтворил сетивата си и се опитваше да освободи съзнанието си от пълните с въпроси сънища. Кое е това, което кара зрънцето да кълни, кое му дава надежда и сила да пробие коравата гръд на земята? Какво сънуват цикадите в края на нощта и кой връща птиците напролет? Какво е чудото, което превръща капките роса в малки вселени, всяка една уникална и съвършена?

Монахът притвори очи и се остави пътеката да укроти съзнанието му, разтвори се за свежото утро, да потърси оная неуловима граница, в която нощта целува деня и си отива. И в тишината дочу вълшебна музика! Сякаш ефирни пръсти едва-едва докосваха невидими струни. Музика дивна и чиста като небето, с простичка и съвършена мелодия, като самия живот. Отвори очи и я видя – Слънчевата арфа! Струните и бяха изтъкани от светлина и танцуващи златисти прашинки. “Светлината! Тя е даряващата живот и надежда! Това тайнство и чудо, неуловимо и осезаемо!” – възкликнал монахът, намерил отговор на въпросите си…

Слъцето събуждаше гората и света, листата се отронваха тихо и политаха за пръв и последен път, всяко с неповторимата си багра. Всяко едно се превръщаше в звук, щом докоснеше лъчите на арфата – точната нота, необходима за съвършената симфония на светлината.

“Всеки ден е добър ден!” … щом има Светлина.

Когато останеш насаме с мислите си и обърнеш поглед навътре, откриваш винаги, че сред гънките на собствения ти лабиринт, колкото и да е тъмно, се крият късчета светлина. Проблясват и те топлят, спасяват те, радват, дават ти кураж да продължиш и ти говорят. Винаги ми се е струвало, че техния език, тоналност и лъчи са нещо, което е дълбоко скрито, неразбираемо и ненужно никому, освен на теб самия. До момента, в който не се намериха точните думи и сърца, които също знаят, че тези светлинки съществуват и могат да огреят и стоплят и други. Те отвориха вратата (тайничко ) и първата светлинка, крехка и потрепваща, побърза издайнически да се откъсне и полети.

Върви, дете! Танцувай с трелите на косовете, потопи се в небето, отплувай с речните нимфи, докосвай, оглеждай се в очите, цъфти и посей нови шепи светлина. А аз ще се опитам да те следвам.

Благодаря ви, приятели!

Честит Рожден Ден, Гери!!! (на патерици)

Желаем ти спорно писане в новия ти блог!!!

Поздрави Ему, Ники и Дачи