Когато предишния път ми се случи да съм част от такава реформа, някак си не съм я чувствала така дълбоко и осезаемо. Сега е различно. Четиринадесет години тази сграда е събирала мечтите ни. Била е онзи съд, в който всекидневно сме смесвали особените съставки на всеки характер, пиперливи или ласкави думи, гневни или смеещи се погледи, потока на идеи и контравъпроси, за да се превърне всичко това в една сплав, способна да съгражда, да твори.

Утре е последния ден на съществуването и. Не, не… съвсем не искам да звучи така сакрално. Институцията престава да съществува под тази форма, но ядрото и, хората, онова кълбо, оплетени в работа и споделеност, съдби – остава! Остава дотогава, докато ни има и нас. Твърде много ни е дал лаб-а. Много съпричастие, много работа, увереността, че до себе си винаги имаш ръка, готова да ти помогне. Доста трудности сме преодоляли, но и много съвместни радости сме изживявали, не просто като колеги, но като истински приятели. Много споделени мигове, без които нито работата ни щеше да успее, нито да го има това удовлетворение, с което сега поглеждаме назад.

Нито пък надеждата, с която отваряме новата страница пред нас. Какво ще нахлуе през отворения прозорец, откъдето наднича бъдещето?… Е, да, няма да носи знойната светлина на есенно изобилие. Но каквото и да влезе, знам, че ще го посрещнем подобаващо. Защото сме се научили да работим, да се борим и да градим заедно…

Откакто съществува човешкото племе, хората с познания и умения във вещерското изкуство се делят на две групи, почти може да се каже враждуващи. И съвсем не са поделени по способности и особености някакви, като например да забъркват котел с емоции, да докарат гръмотевици със свиване на вежди или способност да предизвикват природни бедствия в малолитражни съдове…

Read more »

… лятото! С омарата сутрин, която прави небето опалено. С аромата на липи, който привечер те обвива заедно с рояка мушици над тревите, пропуснали коситбата. С окапалите черници и лутащите се сред сладко великолепие гълъби. С бурите, след които локвите са синеоки, а въздуха вади всичко тъмно извън теб, като зимен юрган. С припяващите вълни на морето, с крясък на чайки, с шуртящи пръскачки в парка, с шляпащите крака в джапанки и еклив смях на децата до тъмни доби…

А в момента искам капка! Една единствена! Не просто да утоли жаждата ми, не само за да видя отражението на зеленина и синева, нито дори на слънцето. Просто… да отплувам в нея

Красотата не е задължително да бъде винаги “на фокус”. Но е така лесно различима на фона на стотици подобни светлинки наоколо. По нещичко особено, понякога неуловимо за дефинициите на разума, но достатъчно за сетивата да ти издиктуват “различно е”!

Хубавото почти винаги свързваме с младостта. Дивата, разкрепостена, ненаситна, винаги напред, на върха. Бързаща да разпукне цвят и омае света с красота и очарование.

Красиви може да бъдете, когато сте заедно. Когато стръкчета емоции и смях се оплитат в цветна вихрушка, в хармонично сътворена мозайка, в която всяко късче е незаменимо.

Красотата не винаги е съвършенство на форма и цвят. Понякога е само цветно петно, по-различно от останалите с това, че просто ти си го открил. Ти си повярвал в ценността му и си помогнал да избуи от обвивката си.

Но за да стане това трябва да се вгледаш. Да поемеш в шепи света на другия, малкия свят, в който той намира сила, радост, покой или убежище. И ако в прашеца по крилете на пеперудите му, разчетеш името си, ако откриеш своя прилив, там, където неговото море целува брега,… намерил си своето стръкче неповторима красота.

Според една (не много позната ) легенда, първият прозорец се е появил преди хиляди години, още по време на крехкото съществуване на кроманьонските прадеди. Една сутрин, в пещерата се промъкнала огромна кафява мечка. Древните хора наскачали, настанала суматоха, звярът се уплашил, вдигнал се на задните си крака и оголол зъби, запристъпвал към най-близките човеци. Развикали се, заразмахвали копия, някой донесъл запалена главня, но животното все повече освирепявало. Когато надало поредния си гръмовен рев, част от скалната стена на пещерата се срутила, по главата на мечката се посипали отломъци сред гъсти кълбета прах… Когато се разнесъл, древните видяли, че мечката си е отишла, а горе, някъде сред гънките на скалния корниз, се процеждала вълшебната светлина на утрото, улавяща прашинките в прозрачен сноп… Оттогава, човеците започнали да оставят отвори в стените – очите на дома.

Отначало ги покривали с кожа. Но… може ли да заставиш очите, веднъж прогледнали, да не се отварят? Завинаги клепачи да спират пътя на светлината? И започнал да дири човешкият дух как да направи така, че очите да виждат постоянно. Може би това е вечния стремеж на човека да споделя, копнежа да вижда и усеща света около себе си, да се чувства частица от цялото, и да държи далеч страха от самота.

Къщи без прозорци, безоки самотници, заличени съдби, но с бродещи спомени. Винаги успяват да докоснат някоя струна дълбоко в нас. Някои ги считат за грозни, жалки, безполезни. Но какво пък… аз ги чувам. Разбирам какво ми шепнат листата, завихрени от последната лятна буря по пустите первази. Търся и откривам следи в помръкналите очи — живецът покълнал в лозите…

Изтървано, в пукнатина между разкривените плочки, семенце пак връща зелените къдрици. Блясва синеоко късче небе, проблясват зениците — прелитащи лястовици.

А в нечии очи блика ненаситност за светлина, нетърпение за радост, спомен за разкош. Широко отворени, с клепачи от гроздове цветя… И колкото повече се развива човека, толкова по-ненаситен става за светлината. Страх да не я загуби, или да не би да не открие все по-изтъняващите нюанси между черно и бяло…

Многоок става човешкия дом, многолик. Очите се менят, подвласни на настроенията на природата. В тях блести сняг или пурпур и злато. Ветрове размятат плитките на облаците и срещат клоните.

Кестени се разлистват, жици разчертават геометрията на града, стъкло замества старите клепачи, от дървени дъсчици, боядисани обикновено в зелено…

Стройно наредени преградки, прави ъгли, стандартни размери и профили — пъзела на живота, който всеки сам си реди, подбирайки съответстващ на пъстротата му елемент. Както реди и дома, неговия уют и настроение, което се открива в очите му. Цикламен сакъс, провесил кичеста глава над сандъчето, … перде, заиграло се с вятъра, … котарак, вглъбен да преброи врабчетата, които каканижат от висотата на старата джанка…

Очите на дома разказват за хората толкова много, че само вечер стига да вдигнеш поглед и ще прочетеш приказката, витаеща около силуета на лампата, някъде там – лека, ефирна като нощна пеперуда, с крила от прашец.

За очите на къщата нивга няма тъма. В тях се ваят силуетите на дърветата, осветени от нощните цветя на лампите, лунният ореол, в чиято периферия облаците приличат на топящо се сребро…

Те никога не спят! Заспиват само ако ги изоставим, зазидани, затворени завинаги. Къщи без прозорци, безцветни души, самотни съдби… Нека не го правим. Нека не затваряме душите си в безоки стени. Да влезе светлината в дома! В очите му откривам… живота.

Колко дълъг е един миг щастие? Когато не го очакваш, когато си забравил аромата на оная вълшебна мъгла, която нечие присъствие завихря около теб… Колко бързо идва чувството, че душата ти попива близостта с жад, събирана години, едва сега измерима в цялата и болезненост. Когато всяка усмивка обгръща като прилив твоето крайбрежие, осеяно с кратери от болка, липса и несподеленост, и един подир друг ги изпълва с отражения небе.

В коя секунда се чувстваш отново по-цял от цялото, което си повярвал, че си. Цялото, в което съществуваш и се доказваш, но най-често с липсващия ореол на споделена радост, която те обгръща в сияние. Тръпното докосване, любимия звук, прегръдката, в която изгубваш уютния контур на реалността, но намираш хармонията от сливането.

Миговете се редят, неуловими, като сливащи се капки в сладка глътка. Оная дрога, зависимостта от която с годините си мислиш, че си преодолял. А дори спомена за нея ти е давал живот. Толкова щастие за търсещия взор, че очите заболяват и в сълзите отново блясва дъга. Толкова радост, че се чувстваш отделен от света и погълнал цялата му красота наведнъж, като че никога не си я усещал около себе си.

Часове, минута, секунда само… щастието не се измерва с време, а с пълнота. С дълбочина на проникването един в друг, и на теб самия – в смисъла на съществуването. Не е навеки, не е дори един живот, и месец дори. Но една прегръдка щастие е достатъчна да те зареди за хиляди километри път сред лабиринта. Една уловена щастлива усмивка – да го освети. Едно докосване – да те накара да докоснеш небето…