Точно преди година нощният влак премина оттук – някак тихо, даже не спря, а само намали скоростта си. Сякаш да се справи с пресичането на нечия чужда линия, което му предрича немигащ семафор. Или да разгледа малката гара, прегърната от светлини.
Read more »

Ден след ден незабележимо се приплъзват по релсите, които съдбата е начертала за всеки от нас. Прави като стрела или като преплетени змии, през безбрежни светлини и поглъщащи тунели, препуска по тях влакът на живота. Катери надлезите на препятствията, промъква се покрай тесните урви на съмненията, забавя ход пред семафорите на двууменето, преди да пресече линиите на нечия чужда съдбовна композиция.

Някои влакове са отровни дизели – маслени слоеве остават по дирите им и зачернят всеки признак на живот. Други, са леки електрички – прелитат, сякаш прихванати с жици за облаците, на всеки метър застрашени да излетят от релсите. Но всички остават следи по траверсите – тези ребра на живота, по които се броят покълнали надежди, избуяли мечти или камъчета мъдрост.

Има и такива, за които съдбата е прокарала теснолинейка и цял живот не могат да постигнат скоростта и размаха на експресите. А самите експреси пък… най-често профучават покрай теб, подминават те като малка гара, вперени единствено в точката на хоризонта, където се сливат съвършените релси на късмета.

Има товарни композиции, цял живот крепящи търпеливо своето бреме, понякога и чуждото поели, за да оставят след себе си гари по-чисти, по-светли, по-добри. А има и нощни влакове – непредвидимо изскачащи, закачливо лъкатушещи. Призвани да открадват мрака с уютната си светлина. И никога да не можеш да предположиш накъде в нощта ще поемеш, присъединиш ли се към някой от тях. Дали няма да те отвлече сред звездната мандала на градските светлини…

Или пък ще поеме известна само на него въздушна линия, за да спре дъха ти сред планинските върхове.

А може да те причака на кръстопътя между деня и нощта, когато жиците разпъват небесната завеса, да си отдъхне слънцето зад кулисите, и да сподели тъгата ти в мълчание.

Понякога изчезва толкова далеч, сякаш обикаля нощите на други вселени. Способен да преодолее гравитации и бездънни подмоли на незнайни океани.

Тогава е трудно да го достигнеш, но винаги знаеш, че няма как да не се появи отново – тихо, неуловимо. Да те накара да се вгледаш в сенките, без които светлината нямаше да има плът.

И най-вече, да те обгърне в уюта на съпричастна топлота и да те накара да се вгледаш в себе си. Да видиш отражението си в тъмните прозорци, без бягащата картина на живота отвън да скрива чертите ти, усмивките или сълзите. Да те накара да се преоткриеш сред многото други, да върнеш вярата в своята уникална шарка, да бъдеш щастлив.

Нощният влак – тази тихо пулсираща артерия, която ни помага да споделим битието си и да събудим мечтите. Този влак, в който и ние се превръщаме за други, когато съдбата преплете релсите. Важно е само да знаеш в кой момент просто да забавиш ход, да излезеш от коловоза на задъханото ежедневие, да угасиш светлините на суета, безразличие и хлад, и да поемеш споделеното. С добротата и обичта на този нощен влак, наричан просто Приятел.

Да ти е живо името, Ники!

И сега, и винаги да го изпълваш с неподправения микс от човешка доброта, закачлива непредвидимост и топлина! :*

Всеки пази дълбоко в себе си по някое съкровено желание и сигурно не едно. Понякога има и такива желания, които не могат съвсем точно да изкристализират в мислите ти като дефиниция, но много точно усещаш, че нещо в теб липсва. И когато изведнъж откриеш начина, по който да осъществиш този съкровен копнеж, вече можеш да му дадеш конкретно име и форма. Няма нито ограничения във възрастта, нито правила за намиране на подходящия момент за осъществяване на мечтите ни. Особено, когато копнежа за красота, за докосване до нея, улавянето и, пресътворяването и, са в един човек още от най-ранното му детство. Както може би се досещате, в навечерието на 8-ми март, ми гостува една жена с фотоапарат – Анита – която също така имам щастието и привилегията много добре да познавам, че на всичко отгоре е и моя сестра

Стремежа към красота се изявява и развива в нея още като дете, чрез желанието и да рисува. Това е закодирано и у двете ни, макар и в различна форма (тя – предимно с молива, аз – с четките). Затова и при двете фотографията връхлетя в живота ни като живителна и съзидателна сила, като полъх на втори живот, като изпълнение на онова съкровено желание с неясни очертания – усещането за докосване до красотата.

Значителен тласък към осъществяване на този копнеж у Ани се оказа включването и в 23hq. Създателите на сайта едва ли знаят колко много са повлияли на нечии съдби и как са станали неволна причина за такова емоционално прераждане. Ани се включи в клуба през лятото на 2006 г. и за времето оттогава израсна изключително много, като успя да запази специфичния щрих, който от пръв поглед “издава” нейните снимки – оригиналност, естественост, мекота и нежност.

Не случайно един от типичните мотиви в снимките и е нежността – тази крехкост и пестеливост в линиите, мекота на цвета и простота в композицията.

Да не забравя и това, че всяка снимка носи послание, кара те да се позамислиш и да откриваш по нещо оригинално всеки път.

Безспорно нежността може да бъде търсена навсякъде, но най-често я свързваме с ефирния свят на малките неща. Може би затова и в творчеството на Анита централно място заемат макро-снимките. Преди около година и половина Ани смени фотоапаратите. Не че преди е правила лоши снимки, в никакъв случай! Има такива, правени със старата Praktica, които са просто неповторими и невероятни! Апаратчето правеше и някои страхотни цветови ефекти, като например този филодендрон и уникалното му обкръжение

Сега Ани е въоръжена с Panasonic Lumix DMC FZ8, а неговият режим за снимане на така желаните кадри отблизо са доста добри. Естествено – не става само с апаратя! Трябва и поглед, трябва и невероятно търпение Най-често, разбира се, на неистов макро-тормоз са подложени растенията – както живите цветя, така и … този скелет примерно :О

Е, с животните не е лесно, но това пък е една от любимите ми снимки (и животни също, btw) – за да се хване на фокус толкова отблизо си трябва или майсторлък, или късмет, или … някой фейски похват

Чистота на фокуса, свежи цветове и добро композиране, а ако към растението се добави и капка вода, съвсем влиза в категорията на Анита “Не пропускам!”.

Така плавно преляхме към един друг любим сюжет за снимане – водата! Тя и на мен ми е любима и сякаш се е превърнала почти в религия и за двете ни. Водата – в нейното многообразие, движение, живителна сила, пречистване. Само че, за разлика от мен, на сестра ми хич не и допада да снима лед, скреж, сняг, висулки и пр. Тя е дете на Лятото, на слънцето, на морето и южния вятър.

А капките са ни любими, и как няма – като отразяват целия жив свят в едно!

Като споменах за морето… няма начин да се пропусне следващата страст. Ако мога да кажа с няколко думи, това което характеризира творчеството на Анита (освен нежността), това е волната стихия – широтата на морето, небесната свобода, жарта на слънцето. Всичко това в едно цяло, когато си пред лежерно полюшващата се плът на морето по залез, може да те накара да разтвориш ръце, да изкрещиш от щастие и да прегърнеш света!

Тази лятна страст до голяма степен се е отразила на цветова гама на Ани. Сигурно специалистите по цветовите профили могат много да тълкуват цветовете и тяхната температура (не че е зле да научим повече ), но аз продължавам да си мисля, че най-важният нюанс, който получава една снимка е този, извлечен от настроението и душевността на човека с камерата. Независимо какво снима, по кое време и кой сезон, снимките на Анита стоят някак си … топли .

Понеже подхвърлих дума за цветови профили, сетих се за обработките, та да кажа две думи и за снимките на гостенката ми от този ъгъл. Анита не е голям почитател на постобработките на снимките. Предпочита да изглеждат естествени и реалистични… Хе! Писано ми е този очерк да е доста подскоклив, но всъщност съм улеснена от факта, че снимките на Ани са много разнообразни. Това ми позволява да подскачам от тема на тема, а в случая като казах “реалистични” ми хрумна и една друга любима група снимки – тези, свързани с приказките. Сестра ми много обича да чете, разказва и играе приказки за най-малките. Всички тези феи, пепеляшки, принцеси и техните историйки (Дачи, почитател е на твоите приказки, btw ) Ани обичаше да ги рисува на всяко попаднало и под ръка свободно листче (докато аз рисувах животни ). А сега обича да преснима илюстрации от тези книжки или пък да снима … кукли

Покрай увлечението по приказките и магическите истории, сестра ми пробва и взе, че се впусна в едни специфични обработки на снимките, което си е по-скоро вид рисуване. По този начин успява да превърне снимките си в декор за разиграване на сценки от вълшебното царство…

И не само това! Понякога може да ви накара да почувствате маранята, да видите стелещите се прашинки, оцветени в златисто от зноя и да доловите тътена от тежките стъпки на стадо диплодоци, поело към закътания залив на някое юрско море…

От известно време сестра ми се занимава и със страхотната задача да съживи и дигитализира снимки от семейния архив. И го прави чудесно, според мен. Така, за всички става ясно, че любовта към растенията и изследване на тяхното устройство (чиста проба зародиш на макро-фотографска мания ) са се оформили още от най-крехка възраст…

Баща ни беше невероятен фотограф. Умееше да улови точния момент, а и беше много прецизен в избора на място за снимане и светлина… Както се вижда, някои от “моделките” му са позирали с изразително демонстрирано желание…

Една от любимите ни снимки (автор е фотографът от сватбата на сестра ми) беше наскоро чудесно обработена от Ани… Познахте ли коe е невинното създанийце?

Анита има усет на модел, както и поглед за снимане на портрети. Тя и повече обича да го прави, за разлика от мен. Но това, което ни е любимо е да снимаме тези, които се държат най-естествено, най-чаровно и непринудено – децата!

А когато се заиграва с автопортрети, като един художник по душа, Анита се стреми пак да го направи внимателно, да вложи чувство и оригиналност.

В края ми се иска пак да се върна на скритите желания, на това усещане, което обикновено не можем да облечем в определена скроена дрешка и което отлежава дълбоко в нас в продължение на години. Усещането, че не си изчерпан! Че стига да намериш начин, може да пресътворяваш красотата и да дадеш много на хората. Щастлива съм, че това се случи с Ани – тя намери второто си Аз. Или може би фотографията и върна онова Първото и истинското Аз – на слънчева, изпълнена с жизненост и самочувствие, емоционална жена, винаги готова да те прегърне и дари усмивка и доброта.

Снимките на Анита можете да намерите на този сайт.


И накрая една много лесна фото-закачка! Познайте какво е това?

До скоро!

Знаете ли какво си мисля? Че денят между два хубави празника, на всичко отгоре и неделя, когато лежерно отплуват в спомените (и в кръговрата на веществата) всички люспестохрилни роднини на Ихтиандър дали фира вчера, а студентите вече пътуват към хижи и паланки, приятно натоварени с положителен заряд, алкохолно-съдържимо и хитови MP3-ки… Та днес ми хрумна, че е време за началото на една нова рубрика. Идеята за нея се роди съвсем спонтанно, посред невинен разговор , когато (не)случайно подхвърлената искра попадна на благодатна смес от барут, шишарки и паста за бенгалски огън, каквото представлява въображението ми по това време на годината.

Рубриката ще се казва ФФ или “Фотографи на фокус” и в нея със свои снимки ще гостуват приятели фотографи. Отварям една скоба – в моите разбирания това са всички приятели, които обичат да снимат, за които е много по-важно да уловиш точния миг, лъч, усмивка или движение. И които изпитват такова удоволствие от снимането, каквото изпитвам и аз.

Идеята (поне първоначалната, а при мен винаги търпят промени впоследствие) е да представя творчеството им като подбера техни снимки, които според мен дават най-точна картина за любимите теми, похвати, обекти на даден автор и да се опитам да интерпретирам някои послания и настроения. Искам да подчертая, че всичко споделено е мое лично мнение, моите усещания, начинът по който аз вниквам в снимките. Защото както вече много пъти е ставало дума, фотографията е субективно изкуство, както в създаването му, така и в начина на възприемане.

Първият ми гост по ред причини (освен, че претендирам да познавам добре снимките му и него самия (по-малко) , че е добър човек и няма да ми дърпа ушите, че ми е по-лесно да започна с него, на всичко отгоре беше и именик вчера) е Ники Ангелов (а.к.а. NeeAnn)

Опитвам се да определя първата картина, която изплува в главата ми, когато си помисля за снимките на Ник… И никак не е лесно, защото творческата му схема трудно се поддава на описание и някакви закономерности Тя зависи както от ред геофизични и метеорологични променливи, като фазите на луната, облачната обстановка, мъглозадържането и продължителността на деня, така и от наличието на нови предизвикателства и скоростта на преодоляването им. С една дума – очаквай изненади всеки момент!

Една съществена част от снимките му е свързана неминуемо с динамиката на деня и увлечението по street-фотография. Честно казано, бях изумена колко различно могат да изглеждат улиците и сградите на София.

Това, което винаги присъства, и той самият обича да казва, че “не пипа” (не само с голи ръце) са жиците, които придават особен “чар” и автентичност на снимките. Да си призная, аз клъцвам някой и друг кабель, от време на време

Не мога да пропусна какво съществено място заемат снимките на храмовете на София. Не само Александър Невски, но и всяка църква, джамия плюс синагогата намират подобаващо място.

Със снимките на улици, градини, паметници, сгради в София, с това, че е наясно с имената им, а и с перфектната ориентация, да вземе да спретне един виртуален пътеводител на столицата, цена няма да има! Особено за страдащите от топокретенизъм, като някои тук списващи

А направило ли ви е впечатление колко графити има в София? Е, ако не ви е, ето тук може да намерите всичко, което не е убягнало от окото на Ники. Аз ще ви “зарибя” само с Рей (btw, добре, че го е снимал, защото сега някой го е омазал нечовешки >:[ )

Друга основна тема във фокуса на NeeAnn съвсем естествено (с или без пухкавелско влияние ) е небето и по-специално облаците! Дай боже всекиму този късмет (или търпение) да попада под такова небе с камера в ръцете.

Зад по-суховатите думички като правилна експозиция, особеност в композицията (Ник винаги остава твърдо на земята, като кропва кадъра така, че да запази я клонче, я жица, покрив или линията на хоризонта), и премерена обработка на снимката, стои способността да усещаш вибрациите на живото небе! С всичките му нюанси, движение, контраст и енергия…

Ако с една дума мога да отлича начина, по който снима Ники, бих казала прецизност. И с предишния си апарат правеше чудесни залези, но сега мекия цветови профил на KM7D успя да го “оцвети” и стопли допълнително.

Е, да, понякога музата му го завлича на някое пътешествие из други галактики, а когато имаш ufraw под ръка (и обичаш и умееш да го използваш), нищо чудно един и същ залез да изглежда ето така

Той определено е прецизен в обработките, като тенденцията през последните две години смело мога да заявя е в посока на по-внимателно “пипване”, без уклон към прекален драматизъм, който по едно време го беше завладял

Не си мислете, че човек като си вземе DSLR и изведнъж светът става само цветя и рози! Хич не е лесно, от личен опит го знам. Това, което Ники успява да направи е да извлече максималното от възможностите на техниката. Това най-точно според мен може да се илюстрира с макро-снимките. Той ги правеше добре и с “малката” минолта…

… и сега с DSLR-a също, въпреки че по принцип, за да направиш добра макро-снимка с такъв апарат ти трябват някои допълнителни екстри

Вълшебно е, нали!… Ееех, тъкмо сте се настроили, че ще снима и ще снима цветя, тичинки и капки роса и … изпаднал в “караконджулски” период! Защото какво е NeeAnn без нощни снимки!? Без провокациите за въображението на зрителя, които постига с някои ефектни номерца Най-често това ще да е някой билборд или светеща реклама, които се появяват на нетипично място. Или пък ще остави снимката твърде оскъдно осветена, че да ни гледа сеира как гадаем по контури и силуети в мрака какво ли е това?

Ще се опитам да завърша със серия, която, мисля си, определено му отива – пейзажите в късна есен и зима, мъглите и снега. Отпреди две години все се състезаваме за първа снимка от серията “зимна приказка” и той все ме бие

Е, и пак със споделеното дотук не мога да кажа, че съм изчерпала темата (знаете къде да намерите повече снимки), но може би сега Ник е малко повече “на фокус” за тези, които не го познаваха Това, което искам да му(си) пожелая е камерата да е винаги с него, заедно с настроението. Всичко друго си идва … (не, не само ), когато го повика и натисне спусъка.

Накрая, всеки такъв фотогастрол мисля да завършва със закачка-задачка. Открийте разликите или по-лесното — познайте коя снимка е на Ники, коя моя

П.П. Да се готви следващият