Трудно е. Бавно и тежко пълзи термометъра, опитвайки се да ме убеди, че е пролет. Като мравка по стъбло със стичащи се дъждовни капки. Ами още не мога да повярвам, че е тук. Не мога да преглътна зимата, студа, това което ми носят. Като да се опитваш да преглътнеш сълзи и да си поемеш дъх, едновременно. Като да се опитваш да цъфтиш, а светлината да ти липсва, като да се давиш от жажда, и от липса на въздух в същия миг. Като да си ослепен от самота зад телените мрежи, всред тълпата.

Събирам си всичките пълзящи и трептящи в мен топлинки – да дам живот на ятото, което се е запътило да се завръща. Да дам сили на луковиците, които избухват в цвят и питат “Защо е толкова студено? Къде е тя?”

Има някаква гавра във всичко това – да ги има цветята ѝ, връзката със сухи чушки на балкона, опустелите саксии – като зимни гнезда, жиците на простора – без дрешка. Нея я няма, а те са тук. И лалетата, колкото са оцелели стоически… А бяха толкова много преди години.

Знам, че е нещо естествено, част от кръговрата, животът си продължава и ще продължава и когато аз се смеся с пръстта. Но ми трябва нещо, в което да вярвам непоколебимо. Толкова неща са преходни, стопяват се, изчезват като че не са били – усмивка, ласка, любов, блясъка в очите. Искам поне да вярвам, че Пролетта винаги ще я има. И сега знам, че се е свила на кравайче в някое бледо лале, като в какавида. Само малко слънце ѝ трябва, да я погъделичка…

Да ѝ каже, че и само едно стръкче живот да има останало, заради него си струва да отвори очи. Да разгъне, пласт по пласт всяка болка – от най-тежките, с ръбати и остри краища, които раздират, до най-тънколистните, примамващи към мазохизъм. Да остави слънцето да ги изцели, да изглади бръчките, да те стопли от луковицата до върха.

Тя си е там. И тук, и навсякъде. Във всичко красиво, което ми е дала. Във всичко нежно, в което усещам ласката ѝ. Като Пролетта…

Никога не съм свързвала числото 13 с някаква фатална предопределеност, дори в петъците. Тийнейджърска възраст – като за блог си е супер! Спомням си, как тайничко ме подлизнаха преди 13 години:

- Хм, дали пък… mae-ashi-mae-geri!?…
- За какво говориш изобщо – невинна душа и аз…
- Ееей, мамка му! Зает е!
- Ехооо???
- Aaa, choku-geri става!

Нататък вече беше веселба и емоции. Или по-точно първо емоциите, част от тях силно възпламенителни. Веселбата дойде чак късно вечерта, май след полунощ. Кой да предполага, че това ще ми е най-хубавият ми подарък, правен някога

Наздраве!
На кръстниците и създателите (LeeNeeAnn и Емуто), с благодарност за обичта, подкрепата и вярата в мен! Благодаря и на всички вас, които се навъртате наоколо и от време на време ме замеряте със закачки. И на онези, които мълчаливо преминавате. Да знаете, че усещам, когато витаете из Шарколес, или се подсмихвате на някоя песен или стих, или пък стъквате огъня в пещерата на Ралла,… или търсите съвет от учителя Лин. Приказки не се пишат лесно, хем е бавно, хем много бързо. Бавно зреят, бързо се разпукват – като царевичите зърна на баба, ония остричките, дребничките, от които ставаха най-дъхавите пуканки в един стар тиган на печката ѝ.

Липсват ми ония години, когато рано сутрин всеки бързаше да отвори блога или блогосферата, а не фейса. Всеки беше нетърпелив да споделя емоции, да пише, да пуска снимки. Уж и във фейса е така, ама … не е същата атмосфера. Кой знае, може пак да се върнем в ония времена на споделяне. Тогава може да си прекръстя сайта на “Фотоблога на пенсионера”. Но все още е рано, все още не! Имам още непоказани красоти, неразказани истории, недовършени фантазии и недокоснати смехове. Ще ходя да си търся пуканки