Archive for the 'Небето' Category

Що е шопско, все…

… най-големо! И както се полага, над най-големата Витоша, най-големи и най-красиви облаци се диплят. Такива бяха и преди няколко дни, когато пак палнах пропелера в южна посока.

01_pict2332u

На всяка вещичка и се случва да задреме, добре, че съвременните метли движат на автошофьор. Само им подаваш ритъма… в случая отново онзи безпощаден индийски магьосник (Трилок Гурту). Когато, обаче, започна да реди пърхащите звуци от таблата със скокливи извивки на струните, успях да отлепя клепачи и да зяпна…

02_pict2330u

Над Витоша беше надвиснало едно творение на небесните пазители, с което за първи път се сблъсквах наживо. Имаше вид на странна приумица на извънземен инженер да построи кораб с формата на удължена, многоетажна сметанова торта.

03_pict2337u

Постепенно, докато пътят ме носеше на юг, тортата започна да си разграничава пластовете, като че ли слънцето стопяваше сметаната с лакомото си езиче, и по краищата провлачваше тънък слой из лазурния си лигавник.

04_pict2334u

Белята с този път е, че колкото е зашеметяващо красив, толкова изникват в най-неподходящия момент следи от човешко присъствие, които с малко зор успявам да преглътна като част от пейзажа… Добре, че в случая даже те следват сладкарско-космическата технологична приумица ;)

05_pict2335u

Един познат магьосНик ми подшушна (след като очевидно е духнал два пъти в кристалната сфера, да я събуди и да и изтрие праха), че става дума за т. нар. “Шопски облак” (Altocumulus lenticularis) :D . Предполагам, обаче, че позна не заради топката, ами поради дългогодишното съвместно обитаване на един и същ замък с една облачна Принцеса, която улавя всеки свободен миг и го изпълва със съзерцание, обожание, идентифициране и класифициране на облачета.

06_pict2341

Последен поглед към лещичката, източила гръбче над Витоша… и напред. Да нагледаме дали Рила може да се похвали с такъв извънземен сметанов кораб :)

Sunset

01_sunset_PICT5804

В края на деня – бърза потокът човешки да прескочи тясната ивица избледняваща светлина. Ускорява темпото – да потърси скока от ежедневните грижи в уюта на дивана в хола, да намери уморената усмивка в нечии очи или приятелска ръка, която да прелее сили в прегърбените като увехнали листа рамене… Бързат и стадата на небесните ферми, останали сякаш незабележими през целия ден.

02_sunset_pict9052u

Едва когато тръгва да се скрие, слънцето сякаш неудържимо ни подканя да зареем поглед. Да намираме пак препускащи коне, или птици сред формите на облаците.

03_sunset_PICT5116

Или да се вгледаме в ореола, в който немитото от предишните избори стъкло на автобуса успява да плени слънчевия диск. Да се озарят в усмивка клепачите, със спомена или мечтата за небето, в което многоръки палми приветстват нощта…

04_sunset_pict6116

Не е ли вълшебство да знаеш, че една звезда си отива в един и същи момент, навсякъде по това меридианно ребро на света. Отива си и там, където години наред си я изпращал с очи, искрящи от предчувствие за полети, с чевръстата младост в зениците.

05_sunset_pict3848

Еднаква е последната му ласка, отразена в стъклата на местния Mall, или стелеща се над паяжините в стърнищата, и тази, плъзнала по снагите на далекопроводите, опънали рехави метални плитки над полето.

06_sunset_PICT5122

Може цял ден да се взираме в екрани, в цифри и картини, които са само отражение на пулсиращия навън живот. Но идва мига на залеза, прокрадва се като рубинено-виолетов дим. Достатъчен, да те накара да вдигнеш поглед, да се усмихнеш, да се замислиш. Дали с надежда или с въпроса, който пра-прадедите ни са си задавали “Ще запомни ли пътя да се върне утре сутрин?…”

07_sunset_pict9062u

Южният вятър

01_pict6062

От далеч ли идва, винаги изненадващо посред нощ? Сигурно се ражда от смеха на дечица с шоколадови лица, плискащи се във водите на Нил. Или от вика на бедуин, подкарващ гордо нацупените камили с пухкави клепки към оазиса. Дали се ражда от крилете на палмите?

02_pict6042

А може би от последната целувка на слънцето се ражда въздишката, с която нощта го прегръща. Полита над хълмовете, неудържима, неустоима, тръпнеща и нежна като прегръдка на приятел, който така ти се иска да повярваш, че винаги ще бъде до теб…

03_PICT5357

Той е вятъра, който раздърпва облачната прежда и заплита косите на слънцето в блестящи плитки.

04_PICT5191

Той е художникът, който вае небесни зверове и играе на криеница със сенките на облаците.

05_pict3530

Той ли плъзва снага по жиците, за да звъннат надлъж и нашир? Да събудят къртиците, да разпери криле мишелова, да затрепти въздуха от корените до снега по яката на Рила.

06_sky_pict6646

Южният вятър впряга вихрогоните, които помитат сивата пелена, завличат със себе си раздърпаните дрехи на зимата, и замятат полето с лазур.

07_pict6613

Той е магьосникът, който оцветява пръстчетата на върбите в червено, запява с камбанките на кокичетата, втурва се в пяната на снежните вади. Дъхът му е живот, докосването му – ласка, шепотът му – топла усмивка.

08_pict3538

Погледнете навън! Виждате ли го в пъстрината на небето? Усещате ли как грабва усмивката ви и я завихря около маргаритите на лампите? Чувате ли как замята коси в клоните на дърветата, като момиче, обърнало се да ви се усмихне…

Вятъра на моя дом, на мечтите ми, на всички надежди за това, което не можа да се случи, а все още искам. И за всичко добро, което ми се случи – пак да се повтори…

09_pano_blagoev_5_man

Обичам го, чакам го! Винаги идва. Винаги ласкав, като топлите ръце, които ме оставят замаяна, благодарна и щастлива. Идвай, Пролет! За мен винаги идваш – на Първи Януари :D

Те са тук…

05_sky_pict6687


Като свещ всеки залез догаря
С надеждата, че пак ще се роди…

Каравели

… И плуват тежко сиви каравели
Последна ласка слънцето замята
За тучно лято и за птичи трели
Пази спомен гръдта на земята…

Purple

А не, няма да иде реч за дълбоко лилава музика (макар, че много ги харесвам и напоследък все ме влече да слушам “Burn” ;) ). Забелязали ли сте какво е небето по залез тези няколко дни?! Не знам дали си спомняте, миналата година имаше такъв един много особен залез над София, но беше през юни :D

Има такива дни, когато облаците закриват едната половина на небето, обикновено от запад, а на изток сияе синева с такъв чист цвят! Тогава въздухът е изпълнен със ситни капчици, или е след дъжд, или пък в момента леко ръми…

И в един такъв наглед монотонен пейзаж, когато вече ни се иска уфф… по-бързо да иде края на този, и без това кратък ден… Изведнъж слънцето си намира пролука, минути преди да залезе и решава да омагьоса гледката! :D

И тогава, както си седиш и работиш, по-точно бързаш да свършиш нещата за деня и да се опиташ да се доредиш до задушевната обстановка на някой автобус-фантом от СГТ, в един момент усещаш, че стаята ти се е изпълнила с тайнствено лилаво сияние! Как да продължиш да работиш, като единственото, което ти се иска е да скочиш на прозореца…

… да поемеш дълбоко мириса на зима, на влага, с привкус на пушек от някое кюмбе или (по-вероятно) от някой ТЕЦ-комин, да се понастаниш що-годе стабилно на рамката и … да затанцуваш сред феерията от цветове!

Лъчите се кръстосват по такъв невероятен начин, че сградите придобиват едни такива червеникави лица, все едно седят до камина и си разменят кварталните клюки. А преливката под и над облаците винаги ме е подлудявала да се чудя дали да не си извадя четките и да спретна някой акварел на мокра основа :)

И всичкото това цветно вълщебство не стига, че не се случва всеки ден, ами е и за съвсем кратко време! Докато се усетиш, не дай си боже се помаеш, да нагласяваш там… скорости и разни други чудеса, и хоп! Всичко вече е изтляло, няма синева, няма го розовия захарен памук, който слънцето си лизва преди да заспи. И само намигането на запалваните тук-там лампи те успокоява, че … е, все ще се случи пак, някой ден! Щом си с апарат до себе си и още повече – с отворени сетива – пак ще те омае куполът на зимното небе ;)

И сега за любителите на фото-задачки ;)

Сред снимките има няколко, които не са мои! Познайте колко и кои са, и ако можете — кой им е майстора ;) … Хмм, леле, това малко стана като въпроса за бомбата в един стар виц, ама .. ще се справите :P

На пурпурната сцена

Бавно пролазва слънцето към хоризонта. Сякаш си знае, че е стръмно и се плаши да не се търкулне изведнъж и да се стреснат всички от внезапно настъпилата тъма. Добре, че са Пазителите, за които да се позадържи. Те винаги някак си успяват да омекотят плавното спускане зад хълмовете.

Нощта е по петите му – гладна, задъхана, примамливо притворила очи преди да заблещукат хилядите и зеници. Чака слънцето да отлепи последен поглед от напечената земя, че да раздипли завесата – тънка като воал, ефирна като капка син туш, паднала в бакърено котле с вода…

И ето, златната глава вече се е търкулнала зад хребета и сцената е готова! Пурпурната сцена за театър “Привечер”. В края на всеки ден се играе любимата постановка на силуетите, наречена “И бавно се спуска нощта”. Тази вечер зад кулисите е тихо и горещо. Не помръдва декора, ветровете са на турне някъде из Скандинавия, лятно време. Дори и специалните ефекти на сценичните работници не сполучват, няма изпарения от жадната земя. Време е за танц! Сцената се превръща в скалист морски бряг. Започва танцът на митичните Медузи, които ще се опитат да повикат живителната влага…

Нощта удължава сенките и призовава хищниците. Космати, рошави, саблезъби, с глави, увенчани с рога и щръкнали уши. Тук пантера, възседнала митичен многорог елен, там птица качулата дърпа сбруята на конски впряг…

След тях трима музиканти се опитват да достигнат вечерния синхрон на цикадите. Приседнали кротко един до друг, струните дърпат, мелодии запридат слон и куче, и петел с крила размахва – да ги разхлади :)

А Царят величествено следи купола и чака да удари неговия час. Че негови са стъпките на антилопите, едва забележими по спечената пръст. Негова е сянката денем, под чадърите на рехавите акации и негов е ревът, огласил края на представлението и началото на нощния лов.

Завесата е спусната. Игриво примигват най-нетърпеливите очи. Пурпурната сцена е празна…
И бавно се спуска Нощта!…

Al Aire

След последния вдъховяващ и емоционален полетопис на Дачи е време да се взема в ръце и аз, и да пусна малко снимки от въздуха. Неустоимо удоволствие е снимаш от самолет. На планер сигурно няма да се кача, но в някоя по-ниско летяща машина – може и да се престраша… с апарата в ръце ;)

Снимките са правени при последното ми пътуване до Словакия. Облаците ме грабнаха още на нашето летище:

Read more »

Дъжд

Трябва да има такива моменти, в които природата да напомня на човек колко е безпомощен. Отделно от това и безотговорен, защото всеки дъжд по принцип превръща улиците на София в реки. Днешният порой ме завари на спирката, а след това в тролейбус, на който едната чистачка не му работеше (лявата, естествено ;) ). Прозорецът се изпоти и дамата зад волана си караше по Цариградско абсолютно на автопилот, съпроводен с неистовите викове по диспечера “Нищо не виждам! Ама хич, хич не виждам! Да, бе, бавно карам!” и … профучаваше покрай тротоара. Изобщо нямах идея как успява да си уцелва спирките. Пък и покривът на возилото прокапа, да не говорим как плющяха водни талази по стъклата. Аз … не, че ще се намокря толкова, ама бива ли да ми накваси апаратчето!!!

Отделно, че имам едно смесено чувство към гръмотевици, нещо между страх и възхищение. Та, гледах наближаването на моята спирка, т.е. усещах го защото не беше възможно изобщо нещо да се види, с все по нарастващ ужас и полуотворен чадър, като пика на рицар преди последен опит да повали дракон. Нейсе, добрах се до работата, благославяйки дизайнерите на сандалки с платформа, с които величествено прецапах междублоковите пътечки, превърнали се в плитки кални канали. Весело ми беше вече :)

Обичам дъжда. Летния дъжд, с плющенето на капките по ламаринения перваз на прозореца, с пеещите улуци, с мехурите в локвите, по които като деца гадаехме след колко минути ще спре да вали… И това страхотно небе, което го предшества. Сякаш някой размотава безкрайно търпеливо намотано чиле с коприна, която мени цветовете си.

Понякога ми се струва, че и високите лампи са замесени в размотаването, а тополите – в това да направят сред кълбетата лъскави, лазурени нишки.

Е, точно тези вихрени плетки ми предизвикаха забавянето и помайването с вирнат обектив :)

А колко пък обичам часовете след дъжда! Когато локвите се смеят и сякаш небето се е плиснало по асфалта, заедно с всичко, което е успяло да прегърне в пречистения ефир.

Ухаят липи, пара се вие над дърветата и тревата, косовете пеят, а под кестените последните тежки капки отмерват времето до завръщането на слънцето. И на сиянието в пъстрооките бисери, обсипали всеки лист и цвят…

“Топъл дъжд, чакан дъжд, плиснал в миг и отшумял. Как светът изведнъж стана по-красив и бял!” :D

Куполът

Жарта на деня се претопяваше в последните останки от слънчевия диск, който сякаш прекалено бързо искаше да се оттегли. Настъпваше онзи час, в който жуженето на насекомите затихва, суетнята на птиците също – часът преди да настъпи нощта.

Това беше една от онези първи нощи, когато единствената светлина идва само от луната, ловуваща сред облаците за новия си ореол, и от звездите – огромни гроздове от очи, втренчени надолу, пръснати като искри от срутено в огъня дърво…

Точно такова нещо за миг си помисли и Ралла, когато ръцете и изтърваха тежкия дънер в жарта и предверието на пещерата със съскане се освети от хиляди искрици. Ралла изсумтя и хвърли поглед изпод рунтавите си вежди към купчината кожи в нишата, където спяха малките. Седна до огъня и се сля с нощните звуци. Цвъркота на мишка, последван от глухото тупване на обраслите с пера ноктести крака на совата. Писък на прилепи, излетели преди залез на лов. Дори шумоленето, с което бръмбарите преобръщаха сухите листа по пътя си… Всичко това долавяше острия и слух и търсеше да усети знак за приближаване на враг. Хитри бяха саблезъбите котки, пъргави, силни и безпощадни.

“Въздухът се сменя!”, помисли си тя – време за лов, когато в нагорещената гръд на земята сякаш се отваря бездната, където се крият всички хищни твари. Пламъчетата затрептяха и заиграха по опушените стени. Жу, най-малката и рожба, с въздишка се размърда под рошавата завивка и след малко тъмните, влажни очи засияха.

- Пак си неспокоен. Няма никой, малък, няма да дойде жадния за кръв! – успокоително прошепна Ралла и малкото, топло телце се изгуби в прегръдката и.
- Не, мамо, този път видях друго. Нямаше никой! И пещерата я нямаше, и огъня, нито теб. Но планината беше там, само че … отдолу! Помниш ли, дето веднъж се покатерих на онова дърво и ти ми се кара, че съм толкова нависоко?
- Помня. Дето не знаеше, че като слизаш ще се набодеш целия. Борът на маймуните не прощава.
- Да, ама сега нямаше бодли. И бях високо, много, много високо! Гората приличаше на онези пресни кожи, дето донесохте зимата… мека такава, гъста, но зелена. И беше толкова пухкаво, където и да стъпя, каквото и да пипна! Нямаше пътека и листа, само бели пухкави неща, като сняг, ама не беше студен!

- Жу, все виждаш такива едни неща…
- Имаше всякакви пухкави животни, стада препускащи елени, листа и дървета, и птици, бели, сиви. Но всички изчезваха бързо, точно като топките сняг, дето хвърляме с Менал в реката. Никога досега не съм бил на това място! – очите на Жу отразяваха искрите в огъня.

- Малкия ми, сигурно си първият, който ги е видял толкова отблизо. Това е Куполът, Жу! Погледни входа на пещерата.

Детето отмести очи от дънера, който пламъците лакомо поглъщаха, и погледна назад. Пред грубоватия каменен свод сякаш беше спусната тежка завеса – черна, поглъщаща бездна, в която само звездите бяха живи. А луната сякаш беше изрязана дупка в нея, през която се процеждаше светлина от някакъв друг, студен огън, нейде от отвъд…

- Това, което виждаш е Тъмния Купол. Няма форма, няма зъби, козина и нокти няма да видиш, но има много очи, които ни гледат всяка нощ. А ето този бял кръг е Предвестника, Многоликия. Всяка вечер, Големият Пламък се опитва да остане с нас, но Предвестникът изпълзява срещу него. Всеки път е различен, първо блед и незабележим, а след това придърпва Тъмния Купол след себе си.

- Пламъкът цял ден следи сенките на дърветата, на бягащите сърни, цветята, скалите, дори нашите сенки. Взима от тяхната сила и плете тези пухкави бели и сиви неща, които си видял насън – Пазителите на Светлия Купол. Сенките са различни, затова Пазителите също могат да приличат на всичко. Плуват по Купола и следят дали няма да се появи Многоликия да го покрият, да го погълнат завинаги и тогава Пламъкът да си остане с нас. Но всеки ден това бледо лице се появява и Пламъкът бяга, и се бори. В кръв плуват Пазителите само за да го спасят, но всеки път горещата топка не може да остане и се скрива зад планината.

- Старият Омад едва не ослепял от блясъка на ледниците на върха на планината, когато е ходил да види къде се скрива Големия Пламък. Така и не е рзбрал…

Клепачите на Жу леко се притваряха. Сгуши се в скута на майка си и със сънена усмивка и прошепна:
- Сигурно аз ще разбера, мамо. Само да заспя и пак ще отида там, на Купола! Да видя Пламъка… и Пази-зиитеелиите… – дълга прозявка се сля с думите.

“Въздухът се сменя!” – свежият полъх на спускащата се зора гонеше сенките, Големият Пламък беше на път. А по следите на изтънялото наметало на Тъмния Купол, един мъничък човек сънуваше за пръв път, че докосва небето.