… най-големо! И както се полага, над най-големата Витоша, най-големи и най-красиви облаци се диплят. Такива бяха и преди няколко дни, когато пак палнах пропелера в южна посока.

На всяка вещичка и се случва да задреме, добре, че съвременните метли движат на автошофьор. Само им подаваш ритъма… в случая отново онзи безпощаден индийски магьосник (Трилок Гурту). Когато, обаче, започна да реди пърхащите звуци от таблата със скокливи извивки на струните, успях да отлепя клепачи и да зяпна…

Над Витоша беше надвиснало едно творение на небесните пазители, с което за първи път се сблъсквах наживо. Имаше вид на странна приумица на извънземен инженер да построи кораб с формата на удължена, многоетажна сметанова торта.

Постепенно, докато пътят ме носеше на юг, тортата започна да си разграничава пластовете, като че ли слънцето стопяваше сметаната с лакомото си езиче, и по краищата провлачваше тънък слой из лазурния си лигавник.

Белята с този път е, че колкото е зашеметяващо красив, толкова изникват в най-неподходящия момент следи от човешко присъствие, които с малко зор успявам да преглътна като част от пейзажа… Добре, че в случая даже те следват сладкарско-космическата технологична приумица

Един познат магьосНик ми подшушна (след като очевидно е духнал два пъти в кристалната сфера, да я събуди и да и изтрие праха), че става дума за т. нар. “Шопски облак” (Altocumulus lenticularis) . Предполагам, обаче, че позна не заради топката, ами поради дългогодишното съвместно обитаване на един и същ замък с една облачна Принцеса, която улавя всеки свободен миг и го изпълва със съзерцание, обожание, идентифициране и класифициране на облачета.

Последен поглед към лещичката, източила гръбче над Витоша… и напред. Да нагледаме дали Рила може да се похвали с такъв извънземен сметанов кораб

В края на деня – бърза потокът човешки да прескочи тясната ивица избледняваща светлина. Ускорява темпото – да потърси скока от ежедневните грижи в уюта на дивана в хола, да намери уморената усмивка в нечии очи или приятелска ръка, която да прелее сили в прегърбените като увехнали листа рамене… Бързат и стадата на небесните ферми, останали сякаш незабележими през целия ден.

Едва когато тръгва да се скрие, слънцето сякаш неудържимо ни подканя да зареем поглед. Да намираме пак препускащи коне, или птици сред формите на облаците.

Или да се вгледаме в ореола, в който немитото от предишните избори стъкло на автобуса успява да плени слънчевия диск. Да се озарят в усмивка клепачите, със спомена или мечтата за небето, в което многоръки палми приветстват нощта…

Не е ли вълшебство да знаеш, че една звезда си отива в един и същи момент, навсякъде по това меридианно ребро на света. Отива си и там, където години наред си я изпращал с очи, искрящи от предчувствие за полети, с чевръстата младост в зениците.

Еднаква е последната му ласка, отразена в стъклата на местния Mall, или стелеща се над паяжините в стърнищата, и тази, плъзнала по снагите на далекопроводите, опънали рехави метални плитки над полето.

Може цял ден да се взираме в екрани, в цифри и картини, които са само отражение на пулсиращия навън живот. Но идва мига на залеза, прокрадва се като рубинено-виолетов дим. Достатъчен, да те накара да вдигнеш поглед, да се усмихнеш, да се замислиш. Дали с надежда или с въпроса, който пра-прадедите ни са си задавали “Ще запомни ли пътя да се върне утре сутрин?…”

От далеч ли идва, винаги изненадващо посред нощ? Сигурно се ражда от смеха на дечица с шоколадови лица, плискащи се във водите на Нил. Или от вика на бедуин, подкарващ гордо нацупените камили с пухкави клепки към оазиса. Дали се ражда от крилете на палмите?

А може би от последната целувка на слънцето се ражда въздишката, с която нощта го прегръща. Полита над хълмовете, неудържима, неустоима, тръпнеща и нежна като прегръдка на приятел, който така ти се иска да повярваш, че винаги ще бъде до теб…

Той е вятъра, който раздърпва облачната прежда и заплита косите на слънцето в блестящи плитки.

Той е художникът, който вае небесни зверове и играе на криеница със сенките на облаците.

Той ли плъзва снага по жиците, за да звъннат надлъж и нашир? Да събудят къртиците, да разпери криле мишелова, да затрепти въздуха от корените до снега по яката на Рила.

Южният вятър впряга вихрогоните, които помитат сивата пелена, завличат със себе си раздърпаните дрехи на зимата, и замятат полето с лазур.

Той е магьосникът, който оцветява пръстчетата на върбите в червено, запява с камбанките на кокичетата, втурва се в пяната на снежните вади. Дъхът му е живот, докосването му – ласка, шепотът му – топла усмивка.

Погледнете навън! Виждате ли го в пъстрината на небето? Усещате ли как грабва усмивката ви и я завихря около маргаритите на лампите? Чувате ли как замята коси в клоните на дърветата, като момиче, обърнало се да ви се усмихне…

Вятъра на моя дом, на мечтите ми, на всички надежди за това, което не можа да се случи, а все още искам. И за всичко добро, което ми се случи – пак да се повтори…

Обичам го, чакам го! Винаги идва. Винаги ласкав, като топлите ръце, които ме оставят замаяна, благодарна и щастлива. Идвай, Пролет! За мен винаги идваш – на Първи Януари

А не, няма да иде реч за дълбоко лилава музика (макар, че много ги харесвам и напоследък все ме влече да слушам “Burn” ). Забелязали ли сте какво е небето по залез тези няколко дни?! Не знам дали си спомняте, миналата година имаше такъв един много особен залез над София, но беше през юни

Има такива дни, когато облаците закриват едната половина на небето, обикновено от запад, а на изток сияе синева с такъв чист цвят! Тогава въздухът е изпълнен със ситни капчици, или е след дъжд, или пък в момента леко ръми…

И в един такъв наглед монотонен пейзаж, когато вече ни се иска уфф… по-бързо да иде края на този, и без това кратък ден… Изведнъж слънцето си намира пролука, минути преди да залезе и решава да омагьоса гледката!

И тогава, както си седиш и работиш, по-точно бързаш да свършиш нещата за деня и да се опиташ да се доредиш до задушевната обстановка на някой автобус-фантом от СГТ, в един момент усещаш, че стаята ти се е изпълнила с тайнствено лилаво сияние! Как да продължиш да работиш, като единственото, което ти се иска е да скочиш на прозореца…

… да поемеш дълбоко мириса на зима, на влага, с привкус на пушек от някое кюмбе или (по-вероятно) от някой ТЕЦ-комин, да се понастаниш що-годе стабилно на рамката и … да затанцуваш сред феерията от цветове!

Лъчите се кръстосват по такъв невероятен начин, че сградите придобиват едни такива червеникави лица, все едно седят до камина и си разменят кварталните клюки. А преливката под и над облаците винаги ме е подлудявала да се чудя дали да не си извадя четките и да спретна някой акварел на мокра основа

И всичкото това цветно вълщебство не стига, че не се случва всеки ден, ами е и за съвсем кратко време! Докато се усетиш, не дай си боже се помаеш, да нагласяваш там… скорости и разни други чудеса, и хоп! Всичко вече е изтляло, няма синева, няма го розовия захарен памук, който слънцето си лизва преди да заспи. И само намигането на запалваните тук-там лампи те успокоява, че … е, все ще се случи пак, някой ден! Щом си с апарат до себе си и още повече – с отворени сетива – пак ще те омае куполът на зимното небе

И сега за любителите на фото-задачки

Сред снимките има няколко, които не са мои! Познайте колко и кои са, и ако можете — кой им е майстора … Хмм, леле, това малко стана като въпроса за бомбата в един стар виц, ама .. ще се справите

Бавно пролазва слънцето към хоризонта. Сякаш си знае, че е стръмно и се плаши да не се търкулне изведнъж и да се стреснат всички от внезапно настъпилата тъма. Добре, че са Пазителите, за които да се позадържи. Те винаги някак си успяват да омекотят плавното спускане зад хълмовете.

Нощта е по петите му – гладна, задъхана, примамливо притворила очи преди да заблещукат хилядите и зеници. Чака слънцето да отлепи последен поглед от напечената земя, че да раздипли завесата – тънка като воал, ефирна като капка син туш, паднала в бакърено котле с вода…

И ето, златната глава вече се е търкулнала зад хребета и сцената е готова! Пурпурната сцена за театър “Привечер”. В края на всеки ден се играе любимата постановка на силуетите, наречена “И бавно се спуска нощта”. Тази вечер зад кулисите е тихо и горещо. Не помръдва декора, ветровете са на турне някъде из Скандинавия, лятно време. Дори и специалните ефекти на сценичните работници не сполучват, няма изпарения от жадната земя. Време е за танц! Сцената се превръща в скалист морски бряг. Започва танцът на митичните Медузи, които ще се опитат да повикат живителната влага…

Нощта удължава сенките и призовава хищниците. Космати, рошави, саблезъби, с глави, увенчани с рога и щръкнали уши. Тук пантера, възседнала митичен многорог елен, там птица качулата дърпа сбруята на конски впряг…

След тях трима музиканти се опитват да достигнат вечерния синхрон на цикадите. Приседнали кротко един до друг, струните дърпат, мелодии запридат слон и куче, и петел с крила размахва – да ги разхлади

А Царят величествено следи купола и чака да удари неговия час. Че негови са стъпките на антилопите, едва забележими по спечената пръст. Негова е сянката денем, под чадърите на рехавите акации и негов е ревът, огласил края на представлението и началото на нощния лов.

Завесата е спусната. Игриво примигват най-нетърпеливите очи. Пурпурната сцена е празна…
И бавно се спуска Нощта!…