Хе, мисля, че не се познаваме много добре, но нали ми е последен ден на светло … реших да се покажа на тая полянка. Я, как хубаво е огряло слънчицето! На нас, гномчетата не ни е писано да виждаме много от него, нали все се крием по дупките, в хралупи и разни ями. Ами няма как, много сме крехки. Когато са ни създавали, нещо са се объркали в предаването на съобщения и Зеленият дракон бил зает. Нали не е имало и на какво да се пише графика за създаване на същества, че то и дати не е имало дори. Така станало, че накрая ни направили само от вода и светлина. Оттогава сме такива – втечнени лъчи.

Проблемът, обаче, се появил от мераците на Зеления гущер да си ни прибере, щото по план сме били негови чеда. Затова направил така, че да сме свързани със земята и когато сме извън дупките, да сме изключително чупливи. Вдъхнал ни едни чувствителни души, толкова крехки, като първата трева напролет – тъничка, прозрачна, като бебешка косичка. Всяко трепване на вятъра може да се улови, а нали са големи човеците, всяка тяхна дума прави вятър. Понякога мек, гальовен, нежен като цвят…

Понякога безпощаден и толкова силен, че ни отнася в някоя друга тъмна гора. Или пък толкова горещ, че кара душите ни да се разпадат на своите съставки… И лумва един гейзер от светлина някъде нагооре, нагоре, към седмото небе!… Големите човеци не улавят полъха на думите така като нас. Нали са силни, високи, независими от такива дребни неща, като това дали няма някой бръмбар да те повали, като минава забързан да огледа има ли нападали ябълки.

С такива болезнено крехки и раними души за къде сме!? Не за големия и сложен свят, във всеки случай! Нали се пробвахме с братчето – да ходим да видим къде живеят човеците. Ами то едва се приземихме – ветрища, бури от викове. И шум страхотен, не се диша, а пък тревата и нея да я ожалиш. То не им и трябва тревата, ни разни крехки създания да им се мотаят в краката на големите. То пък и те едни допълнителни крака като са си намерили, търкалят се с грохот – страхотия!

Друго си е в Шарколес! Сега, през лятото цъфти пеперуденото дърво. Сипят се цветовете, покриват пътечките и като тръгнеш по тях, все едно се луташ, луташ в светлина, дори и нощем!… Ама и ти е хубаво да щъпуркаш по този килим, да вдъхваш чистия му аромат, да си слагаш шапчици с щръкнали тичинки…

Напролет пък цвят от кестените се сипе, окичва и пейките. Много ме е яд, когатото някой от големите хора не види и вземе, че наседне някое такова цветче. А ние ги събираме, украсяваме си хралупите, защото там светлина няма. Пък ако не знаете, всяко цвете излъчва светлина, независимо какво е на цвят, дали ухае, дали има бодли. Всяко едно цветче изпуска лъчи бяла и добра светлина. Дори и нападалите…

Големите човеци не знаят много за малкия свят, твърде сложно им е устроен живота и дребните неща им се изплъзват. Не ги считат за важни, не обръщат внимание, или просто нямат време да забележат как всеки ден, лъч по лъч, слънцето си отива. Ние го усещаме, нали сме чеда на светлината. Боготворим я, обичаме я, пазим я – онази бялата, добра светлина.

Днес за нас е последният ден на лятото. Ще кажем сбогом на светлите ресници на слънцето и … обратно в дупката. Иде есен, вярно… още ще е светло, но ще сме толкова заети да оцеляваме някак си, че няма да има време да се прехласваме на топлите пръсти на лъчите. Ще дойдат дъждовете, небето се затваря и вече, дори и нашите чувствителни души, не могат да усетят топлината. Иде ред на безразличието на студа. По-добре да ни няма наоколо, по-добре да сме далеч под земята. Така поне ще ни остане жива надеждата, че напролет пак ще я намерим.

Познавах един човек, който обичаше да ме люлее в топлата си длан. Добър човек, излъчваше светлина и галещ, топъл вятър раждаха думите му. Той ме научи, че стига да повярваш може да откриваш щастието и светлината винаги. Дори и всичко да е сковано в мраз, дори и мъглата да ни задушава, знаех, вярвах, че все пак светлината е там! Навън! Извън ямата…

Е,… гномчетата казват “Сбогом, Светлина”! Почти не използват думичката “довиждане”, защото в хралупите няма какво да се види на тъмно. А пък и все не са сигурни дали следващата пролет ще дойде пак така лъчиста, като една друга, предишна… Аз, обаче, съм сигурна, че ще дойде. Не мога да спра вече да вярвам в светлината, която винаги я има, колкото и дълбоко да слезем. Така че… до скоро, слънчице!