След дълго заиграване с ножички, гланцови блокчета, тонове лепило, триене и замазване на шевове, време беше да се седне и да се прочете най-сетне като как, аджеба, да изоставим “бабешкия метод” за правене на панорами и да натоварим с тази задача палавия дух hugin.

ДжинаХю (надявам се, създателите няма да ни се сърдят за името, ама пък му и отива ) е графичeн израз на една програма с отворен код, нарича се Panorama Tools, или накратко panotools. Така, че Джинът наистина е видимият дух от бутилката, където невидимо за нас, данните на отделните снимки, които му подаваме, се премятат, трансформират, сравняват, напасват и най-накрая, ти се поднасят във вид на елегантно, готово изображение.

Не си мислете, обаче, че цялото това чудо е само за мързели! Първо, да припомня встъпителните думи от по-старото RTFM за панорами – ако не сте си заснели кадрите умно, ако не сте внимавали за равнината на хоризонта, да не шавате много-много нагоре-надолу, никакъв джин няма да може да ви помогне да си направите паното. В такива случаи бутилката изплюва едно мазничко съобщение за грешка и учтиво ви пита искате ли да надникнете в логовете, като че ли там ви чака Шехерезада по шорти.

Сега вече сериозно. Ако още не сте си свалили и инсталирали hugin, сега му е времето – цък! За целта на практическото упражнение днес ще използваме моя ДжинХю, калибър 0.7.0, и разбира се, за окончателно разкрасяване на паното – The GIMP (2.4.7).

Ще се опитаме да възстановим една приятна гледка от околностите на Института по аквакултури Торре ла Сал (област Валенсия), по залез слънце. Очаквам Дачи да обяснява кой облак какъв е… ако успеем да слепим следните кадри, разбира се

Някои пано-колеги предпочитат да започнат направо с целите снимки, в пълния им размер. Не пречи, разбира се, зависи от ресурса и броя на кадрите. Аз предпочитам да ги понамаля, затова всяка снимка е минала един resize, до размер 1805 x 1200.

Взимаме си лампата, потриваме я… такааа, и викаме ДжинаХю. В първият таб “Assistant” са описани основните стъпки, които ни предстоят да направим. Ако имате повече данни за типа на обектива, с който се снимали, може да ги въведете. Преминаваме към втория таб – “Images”, където в “Add individual images” вкарваме снимките, които ще съставят панорамата. Да не забравите да укажете коя е снимката, по която ще се стиковат перспектива и експозиция. По подразбиране е първата снимка, но можете да укажете и някоя друга. Изберете снимка #0 или #1, после изберете с бутоните отдолу “Anchor this image for position” и “Anchor this image for exposure”. В нашия случай, действаме с настройките по подразбиране.

Ако сте избрали да слепвате снимки, в които няма запазени пълни exif-данни, ще ви се отвори допълнителен прозорец, да ви поиска информация за камерата и обектива. В противния случай, преминаваме към най-интересната част – изборът на контролни точки.

Първоначално ни се отварят и в двете прозорчета еднакви снимки (т.е. снимка #0). Преценете внимателно накъде ви следват кадрите! В зависимост от посоката, в която сме ги заснели, наляво или надясно, в съответното прозорче (в случая дясното, понеже сме взели кадрите отляво надясно) отваряме и кадър #1.

Преди да започнем с избора на точки, да погледнем бутончетата долу вдясно, Zoom да е “fit to window” и да са маркирани “Auto add” и “Auto estimate”. Започваме да избираме точките, като внимаваме да са такива, които лесно и ясно се виждат и на двата кадъра. Да се върнем на това, че трябва последователните кадри да са взети с достатъчен процент на припокриване (минимум 25%). Кликаме на левия кадър за избора на точка, след това – на десния. Ако няма съответствие, Джинът веднага изревава. Е, ще го послушаме, де… и или избираме друга точка, или с помощта на допълнителното уголемително прозорче, намираме точното място. Като го направим, преминаваме към следващата точка. Ръководствата (и моя личен опит) казват, че обикновено 5-6 контролни точки са достатъчни.

Като сме намерили контролните точки за кадри #0 и #1, кликаме на стрелката, за да придвижим снимките по дължината на панорамата – в случая, това е стрелката за надясно!

По същия начин, определяме контролните точки за двойките кадри #1 и #2, както и за #2 и #3. Когато го направим, преминаваме към меню Оптимизиране (Optimizer)

Тук може да се поиграе с различните опции. По подразбиране е зададено, hugin да взима под внимание кадъра, който сме маркирали да се използва за ориентация на паното. Така че, ако запазим опцията в таб-а “Optimize Positions (incremental, starting from anchor)”, джинът това и ще направи. Ще запази позицията на първата снимка (в нашия случай #0) и по нея ще ориентира останалите. Да го оставим така и да видим как ще се справи. Кликваме на бутона “Optimize now!” и след малко абра-кадабра по екрана, Джинът ни пита искаме ли да приложим магиите, ама наистина. Ми да, искаме – “Apply the changes”.

Следващото меню е оптимизиране на експозицията, Exposure. И тук може да се пробваме със заигравки, но засега използваме тихо и кротко опцията “Low dynamic range” и натискаме “Optimize now!”.

Сега, преди да сме преминали към окончателно пускане на духа от бутилката, нека си отворим едно много ценно подменю, а именно да видим кой живее зад иконката “Preview panorama”.

Много интересни неща има тук! Първо, бутончето “Auto” трябва да ни е натиснато, за да виждаме всичко, което можем да причиним на нашата панорама. Виждате, че по вертикалната и хоризонталната оси има едни точки (по-скоро кълбенца, ама така е решил моят вълшебен гном ), т.е. плъзгачи. Може да се заигравате и с тях, аз честно казано се ужасих силно от ефекта, който предизвиках на една полянка, която исках да сглобя. Какво виждаме на screenshot-a, обаче? Нашето хубаво небе си е прекрасно, но… хоризонтът ни изглежда така, като че ли облаците са му натежали

Има различни начини за справяне с проблема “изкривяване на хоризонта”. Самата аз снощи се “изкривих” да се заигравам със специално използване на хоризонтални и вертикални точки за корекция на перспективата. Ами стана, но защо да ручаме жабето сега (хм, .. няма да ни се размине по-нататък корекцията на перспективата, обещавам ), като в точно това меню си има бутонче “Straighten”. Много вълшебно нещо, с което автоматически се нагласява центъра и нивото на хоризонта!

И така, след като сме доволни вече от preview-то на панорамката, нека да я направим реалност. Отиваме на последното меню Stitcher.

По подразбиране проекцията е “equirectangular” и засега си я оставяме такава. Но ако се върнем назад, в превю-то на панорамата, можем да зададем друг вид проекция и да видим как ще изглежда с rectilinear (която се използва по-често за архитектурни композиции) или рибешко оченце, примерно

Другото важно нещо в менюто е, че е добре да се прекалкулират видното поле и размера на панорамата, до техни оптимални стойности – какви са те, програмката си решава. Но ако забравим да натиснем тези два бутона, рискуваме да получим като резултат доста малко по размер пано, с ограничени възможности за последваща обработка (и кроп, примерно).

В “Output” задаваме и опцията “Blended”, което вече е важно! Обикновено, кадрите за панорама ги взимаме с еднакви параметри, като скорост и апертура, но понякога се получава разминаване в тоналностите. Особено пък като имаме да слепваме небе. Нуждаем се от средство, което да заличи местата на зашиване и това е програмката Enblend, която се използва и от ДжинаХю. Все още не мога да се похваля, че съм пипала настройките за изравняване на експозицията, при които се използва програмката Enfuse, а за HDR (High Dynamic Range) все не намирам време.

В “Processing”, блендер-а трябва да е разрешен, а като любим изходен файлов формат ви препоръчвам TIFF без компресия. Като сме готови с всичко това, смело кликаме на “Stitch now”. Разбира се, иска ни име на файла, разширението вече сме го задали:

След което… затаяваме дъх! Започва тихото и задълбочено бълбукане на ДжинаХю, което зависи от това в какъв размер лампа сте го натикали. Ако е по-мощна, двукрила, четирияйчна и по-паметлива, може и по-бързо да ви избълва резултата

Voila! Ето го и нашия tiff файл, с прекрасното ни небе и тревичката, равна като че е в двора на Бъкингамския дворец, а не на вълнистото крайбрежие на точно тази част от Средиземно море.

След това идва само удоволствието (не че не ви беше кеф и досега, надявам се )! Отваряме си файла в GIMP и го подлагаме на допълнителни издевателства като кропване, нива, криви, изостряне. Ето накрая как изглежда нашето пано

Това е само основата, само първи крачки в използването на мощта на този хитроумен дух, но все от някъде трябва да започнем, нали? Сега, само за илюстрация, ще ви покажа какво се получава от едни кадри, дето хич и не вярвах, че могат да се налепят!

Това е крепостта на рицарите темплиери в градчето Пенискола, пак по средиземноморското крайбрежие, между Валенсия и Барселона. Какво ми стана с тая Испания днес… Изходните кадри са едни криви, явно съм се чудила как да се завъртя гледайки крепостната стена отдолу. Но с известен зор и малко насилие над горкия Джин, стигнахме до оптимизацията. Там му зададох опцията “Optimize Positions, View and Barrel”, след което се заиграхме с panorama preview. Ето какви ги надробихме, пробвайки различни проекции:

Equirectangular:

Cylindrical:

Fisheye:

Лично на мен, цилиндричната ми хареса най-много. Ето я вече извадена от бутилката

Следващияt път ще се позаровя в корекцията на перспективата, че хората какви панорами правят… ехеее! Хайде, бягам, че … има още 38 пана за сглобяване

Благодаря за вниманието!

Ето и някои полезни ръководства, без които нямаше никога да се справя с този Джин, въпреки всичките ми киловати чар

• основното ръководство на hugin
• как да изправим хоризонта
• списък с ръководства, да видите какво още ни чака с джина

П.П. Мнения, препоръки, допълнения и споделен личен опит са добре дошли!

Не става дума за джина от “Хиляда и една нощ”, макар че всяка нощ близо до брега и до въздишките на вълните си е една приказка. Пък и нито една конференция не щат да я организират с такава продължителност, освен може би ако се направи Световна конференция на приказката И как, кажете ми, да се съсредоточиш в сесиите и докладите, като по време на кафе-паузите пред теб се ширва една такава гледка…

Преди време стана дума за “ръчен” шев и кройка на панорами. Тогава споменахме една програмка, hugin, която на шега или не, си я нарекохме Джина Хю. Досущ като колегата от лампата, и този джин прави магии – реже, лепи, стъкмява, оправя перспективи, изравнява хоризонти, изобщо прекроява си пространството (и времето), както му каже Аладин (т.е. вие). Тази вечер ми беше забавно да го изпратя да се рее над един изгрев, за да видя как ще съчетае неспирния ритъм на вълните и ето как се справи

И не, няма да ви досаждам този път с ръководства как да го викате и командвате, защото за написването му ми е обещана помощ от един фотохалиф . С присъщото му търпение и мъдрост, той все се опитва да обуздае моя хаотичен ентусиазъм и да го насочи към по-задълбочено запознаване с многобройните заклинания, които управляват Джина Хю. Така че, ще му дойде времето и на това ръководство.

А засега ви казвам довиждане и до нови срещи! Налага ми се да замина за топлите страни за известно време, че тук нещо заваляха дъждове, температурата падна под нивото на моя любим диапазон (25-35C), а и не ми пускат топлата вода вече повече от седмица <:О Така, че и аз като една голяма бяла птица, подобна на Ака фон Кебнекайзе, поемам на юг. Ако има кандидат за Нилс Холгерсон, за предпочитане висок, брюнет, симпатичен, който не страда от морска болест, но пък страда от излишък на чувство за хумор - да заповяда А, да! И там се надявам да се е простряла паяжината, най-малкото и там изгрява същото слънце и няма да ме остави да забравя изпращането на много целувки и прегръдки!

За ефекта, който могат да окажат нивата и кривите върху вашата снимка, обикновено може да гадаете. Е, има и такива майстори, дето са сигурни как ще изглежда творбата им след подръпване на черни, бели и сиви точки, но … къде пък остава очарованието от изненадата Това, обаче, което веднага може да ви стане ясно, като си погледнете снимката, е дали има или няма фокус и къде е той. В днешната GIMPнастика ще се занимаем с въпроса какво е рязкост на изображението и как да се справим, ако искаме да я увеличим (навсякъде и избирателно).

Какво е рязкост и от какво зависи?

Рязкостта представлява степента на чистота, яснота в детайлите на едно изображение. Колкото по-ясно се виждат детайлите, толкова за една снимка казваме, че е по-рязка. Дълги години фотографската техника, както и различните начини за последващата обработка на снимки, са се старали да подобрят разкостта на изображението. Според моя основен източник (cambridgeincolour), два основни фактора допринасят за получаването на рязко изображение: разделителна способност и острота (acutance – приемат се предложения за по-точен превод).

Остротата показва контраста на тоналния преход или доколко рязко се променя изображението на границата светло/тъмно. Висока (или голяма) острота означава бърз тонален преход и детайли с ясно разграничими очертания. Това, най-добре може да се види ако увеличите един детайл от снимка например на 300%. Колкото по-малко пиксели имате с междинна осветеност, толкова изображението ви е “по-остро”.

Разделителната способност описва способността на апарата да разграничава близко разположените детайли в даден сектор на снимката. Колкото по-висока е разделителната способност, толкова по-малко е разстоянието между два детайла, което се “улавя” от сензора. За да се приеме една снимка за достатъчно рязка е необходимо да има високи и острота, и разделителна способност.

Освен от техниката, с която разполагаме, рязкостта зависи и от други неща, които влияят върху начина, по който възприемаме разделителната способност и остротата. Такъв е “шумът” (или зърнистостта), който обикновено е доста нежелан в една снимка. Обаче, ако леко се увеличи, може всъщност да засили “усещането за рязкост”. Това обикновено се постига ако тръгнете директно да засилвате остротата, чрез простичкото “sharpness”. На този пример се вижда, че лявата снимка изглежда по-размазана и по-малко детайлна. На тази вдясно е приложено доста високо “просто” изостряне, увеличавайки шума. Той може да бъде много фин и същевременно да внася острота – по този начин “лъже” окото и го кара да възприеме детайла като достатъчно рязък.

Рязкостта зависи още и от разстоянието, от което се гледа снимката. Снимки, които са направени да се гледат отдалеч, като постери, билбордове, може да имат доста по-малка разделителна способност, в сравнение с малките, художествени снимки в една галерия, но и двете ще се възприемат като достатъчно резки, поради разстоянието, от което ги гледаме. Имайте го предвид, когато изостряте снимките си, защото оптималното според вас изостряне, в конкретния случай може да не е точно това, което ви изглежда най-добро на вашия екран!

Естествено и не на последно място, рязкостта зависи значително и от вашата техника на снимане. Ако ви треперят ръчичките, няма начин да ви помогне и най-прекрасния обектив, нито пък усъвършенствания апарат, а btw, слабо помага в такива случаи и вградената стабилизация. Спрете за малко, поемете си въздух, усмихнете се на модела (пък макар и някоя буболечка ), заемете стабилна стойка или се подпрете някъде. Дори и най-малкото заклащане на камерата може драматично да наруши рязкостта на снимката и после да ви е яд за пропуснатия момент.

Какво може да направим, за да повлияем на някой от тези фактори и да направим снимките си по-резки? При дигиталните апарати, разделителната способност се определя от големината на сензора, докато остротата зависи от качеството на обектива. Дотук – все технически зависимости. Внимание, това не значи да си захвърлите апаратчето в ъгъла с мисълта, че за нищо не става и просто ей, на, трябва ви друг, по-добър, с по-голяма матрица, огледалка например и пр. Надграждането е важно нещо, но… най-важното си остава удоволствието от снимането! Не си го отнемайте! По-скоро се замислете как да постигнете максималното от възможностите на това, с което разполагате.

Освен това, хората са измислили и чалъми с последващата обработка на снимките, които да помогнат. Всъщност, остротата е единствения елемент на рязкостта на изображението, който все още e подвластен на нашия контрол, след като вече е направена снимката. Да видим как става това с нашия любим GIMP, но… преди това да си отговорим на някои интересни въпроси

Защо е нужно изостряне на дигиталните изображения?

Едно чудесно обяснение е представено в ръководството за рязкостта на Ron Bigelow. Той нагледно показва, че причината се крие в същността на дигиталния сензор. Той е съставен от милиони пиксели, всеки един улавя светлината в една мъничка част от сензора, и то само един определен цвят (червен, зелен или син). Когато снимаме, светлината от обекта се проектира върху пикселите и в случая, за нас е особено интересно какво става по ръба на тоналния преход светло/тъмно.

Това са две от фигурите на автора, с които показва как пикселите от двете страни (точки 1 и 2) и на самия ръб (точка 3) улавят светлината и каква информация носят. На фигурата вдясно се вижда, че пиксел 1 и 2 се отбелязват ясно като бяла и черна точка, съответно. Но пикселът на граничната бразда има затруднения Една част от него е бяла, но другата получава малко светлина или изобщо никаква. За съжаление, както се вижда на втората фигура, пиксела не може да се регистрира като наполовина бял, наполовина черен, затова той отбелязва сив тон. Това, което вижда окото по ръба е рязък контраст бяло/черно, но това което сензора улавя е бяло/сиво/черно. Накратко казано, пикселите на дигиталния сензор намаляват остротата на снимката. Това е една от причините, които обясняват защо се налага изостряне на дигиталните снимки.

Другата причина е в начина на възприемане на цветовете. Всеки пиксел възприема само един цвят, фактически той улавя само светлина с определен интензитет. За това се грижи филтър. След това, цветовете се възпроизвеждат с помощта на софтуера, отговорен да провери осветеността на всеки пиксел и да определи на кой цвят съответства. Освен това, той възприема информацията от съседните пиксели и накрая преизчислява цвета на всеки пиксел от изображението (процесът е познат като байерова интерполация). Тази интерполация може да доведе до намаляване остротата на изображението в граничната зона, защото пикселите по ръба ще бъдат интерполирани с някакъв междинен цвят.

Независимо каква е причината да се отнеме от рязкостта на една снимка, решение има и то е свързано с различните методи за изостряне в постобработката. Преди да видим как става това, е добре да имаме наум някои общи правила за изострянето:

1. Мониторът и принтерът са две различни изходни устройства. Използват различна технология за цветопредаване, различни цветови профили. Затова, мониторът няма да ви покаже точно как би изглеждала снимката на хартия. Постепенно, с опита можете да придобиете представа до каква степен трябва да изостряте снимката, така че тя да изглежда добре и след печат.

2. Когато изостряте снимки, има само две подходящи увеличения на работния прозорец – 100% и 50%. Първото ви дава достатъчно информация на ниво пиксели какво става. Достатъчно добро е , за да определите необходимия радиус на изостряне. Ако искате да печатите на мастиленоструен принтер, най-добре е да използвате 50% увеличение. Всички останали увеличения на програмата няма да ви дадат точната картина за това какво се случва с пикселите при изостряне.

3. Колкото по-късно в обработката на една снимка пристъпвате към изостряне, толкова по-добре. Всяка намеса след изостряне с криви, нива, баланс и пр. би довела по-скоро до негативен ефект. Затова, обикновено изострянето е последна стъпка в обработката.

4. Няма универсална рецепта за параметрите, с които да използвате програмата (или филтъра) за изостряне. Това зависи от ред фактори. Като се изключат тези, свързани с изпечатването на снимките, основният си остава самото съдържание на снимката – доколко тя съдържа дребни, фини детайли, или е с по-малко на брой и по-едри елементи.

Какво представлява unsharp mask?

Преди да станем едни такива сериозни… подарявам цял, среднокалибрен шоколад по избор на този, който даде смислен превод на unsharp mask! Тези предложения, които ми идват на ума, са все едни такива… многозначни – мека маска, размазана маска или направо размазваща маска

Противно на буквалния превод, обаче, unsharp mask е именно метод за засилване остротата на изображението. Познат е отдавна, от филмовата фотография, и е обичайния начин да изостряне при почти всички програми за обработка на снимки. Чрез unsharp mask не можете да създадете допълнителни детайли в снимката, съжалявам! Но можете да направите така, че да подсилите рязкостта им, чрез засилване на контраста по ръбовете, в тоналните преходи. С други думи чрез unsharp mask засилваме остротата.

Какъв е механизмът на изострянето? Ефектът се постига с използване на размазана (blured) версия на оригиналното изображение. Тя се прави като създадете нов слой, копие на изображението, и му давате Gausian blur с определен радиус (за който ще стане дума по-надолу). След това, се прави още едно копие на оригинала, но със засилен контраст. Накрая тези копия се наслагват едно над друго в следния порядък. Най-напред се полага размазаното копие върху оригинала, като по този начин се създава и самата unsharp mask. Тя фактически изявява местата на контурите, където трябва да бъде увеличен контраста. След това копията се разполагат така, че най-отгоре е контрастното копие, под него маската, най-отдолу оригинала. Представете си ги като налагане на шаблони с малка разлика в ширината на прорезите, един върху друг, като този най-отгоре е с най-тесните прорези. При това наслагване, информацията за снимката се предава от контрастното копие през маската до оригинала отдолу, пропорционално на осветеността, създадена от маската. В секторите, където маската е черна, информация от най-горния слой не стига до оригинала, т.е. това е сърцевината, да кажем зоната от “вътрешната” страна на ръбовете, която си остава, както си е на оригинала. Зоните, където маската е бяла (размазаните) се припокриват от контрастното копие, а те фактически след увеличението на контраста са “изчистени” откъм пиксели с междинна осветеност. По този начин, се увеличава контраста от двете страни на ръба.

… Ехо, тук ли сте още?! Мда, знам, че не звучи много лесно, дано поне малко да е разбираемо :/, но илюстрациите в cambridgeincolour са прекрасни и искрения ми съвет е да ги разгледате внимателно. Освен това… има и добра новина! Четете нататък

Използване на unsharp mask с GIMP

За наше щастие, използването на unsharp mask в GIMP, както и във Photoshop и други програми за обработка, е доста лесно. В смисъл, не се иска ръчно да правите слоеве, да размазвате, да наслагвате и пр. Има си филтър, който върви с инсталацията и в GIMP се намира в диалога: Filter > Enhance > Unsharp Mask. Е, дотук с лесното! Използването на unsharp mask изисква познаване на основните три контроли на филтъра: “Amount,” “Radius,” и “Threshold”. Правилното им използване може да ви даде брилянтен резултат, така както и неправилно зададените стойности могат да унищожат, уловените с толкова старание и любов детайли в една снимка.

Фигурата е от руската wikipedia и ми се стори много подходяща за разбиране смисъла на трите параметъра.

1. Amount (големина, ефект) – изразява се в проценти (във Photoshop) или в десетична дроб, скала 0.00 до 5.00 в GIMP и определя с колко да се увеличи контраста по краищата на изображението, т.е. определя големината, интензитета на изостряне. Да видим как ще и се отрази на една снимка задаване на различна големина на изостряне, ако не пипваме останалите два параметъра. На мен най-много ми харесва изострянето с големина 0.75 (отбелязано на снимката като 75%) или 1.5 (съответно 150%). При 3.00 (300%) картината става вече прекалено остра, детайлите се позагубват, а тухлите започват да “просветват” неприятно.

Важно е да се запомни, че с големината на изострянето винаги трябва да се внимава, максималните стойности не водят непременно до най-добри резултати. Идеята е да се намери оптималното решение. Започвайки от оригинала, изострянето може да доведе до подобряване на картината до определена точка, отвъд която качеството и вече започва да се влошава. Нашата задача е да експериментираме, за да открием точно тази оптимална точка. Разбира се, и да имаме предвид дали ще се печати снимката и в какъв размер.

2. Радиус (radius) – определя размера на размазването (blur), при създаването на маската, измерва се в пиксели (скала 0.1-120). Чрез него се задава ширината на зоната от двете страни на ръба, чиято острота искаме да увеличим. Това значи, че колкото по-малък е радиуса, толкова по-добре се подчертават дребните детайли, изострянето ще засегне само тясна зона много близко до ръбовете. По-големият радиус води до засилване на контраста на по-широка зона около ръбовете.

Снимката, която използвах за пример очевидно е с доста детайли. Както се вижда, радиус 1 значително подобрява остротата й, започват да се забелязват детайли по венчелистчетата, прашинки. Увеличаването на радиуса, обаче, не прави детайлите по-ясни, а по-точно ги замазва. При радиус 10 вече снимката има съвсем друг вид, ако се вгледате ще видите, че сякаш синьото е станало еднородно, детайлите са се слели един с друг, ръбовете сякаш са се “вдлъбнали” и са придали някаква обемност на снимката. Това е ефект именно на големия радиус, за който ще стане дума по-надолу

3. Праг (threshold) – определя каква е минималната разлика в яркостта на пикселите около ръба (при сравняване на оригинала и маската), над която се прилага изострянето. Измерва се в нива и скалата му е от 0 до 255. Стойност 0 означава, че почти всяка тонална разлика ще бъде изостряна (по всички ръбове, на всички детайли, вкл. и на шума). Големите стойности на прага означават, че само по-ясно изразените тонални разлики между пикселите ще бъдат изостряни, а по-фините ще останат непроменени. На практика това значи, че с увеличаване на прага, се избягва увеличаване на шума в снимката.

Да видим какво се е получило. При постоянни радиус и големина на изостряне (в случая радиус 1, големина 0.50) виждаме как варира детайлността. Снимката с праг = 0 е най-изострена, но и шумът в тревата се е повишил (в случая снимката е много детайлна, бокето определено никакво го няма ). Когато включим и стойности на прага, при 3 детайлите се позагубват, но все още ги има, тревата се е поразмазала. При праг 20, обаче, детайлите на козинката почти са си отишли.

Изводът? По принцип е добре прагът да се използва консервативно, за да се предотврати загубата на някой фини детайли. В крайна сметка имало (разправят майсторите в паяжината ) и доста по-добри начини за борба с шума, отколкото увеличаване на прага на unsharp mask.

Увеличаването на прага може да се използва и в портретната фотография, да се запази и подчертае блясъка в очите, но да се замаскират някои детайли на кожата безболезнено и без козметика

Как да изберем оптималните настройки – стъпка по стъпка

И тук, както споменахме вече в използване на криви и нива, няма универсални рецепти. Но все пак трябва да имаме някаква представа откъде да започнем. Пак ще позова на ценните съвети на Ron Bigelow, за практиката на прилагане на unsharp mask.

Стъпка 1. Изберете радиуса на изостряне

Може би най-важния елемент в настройките е да се намери подходящият радиус. След това, големината и прага се настройват по-лесно. Изборът на радиус се определя от няколко фактора. Според Рон Бигълоу има технически фактори като камерата, избора на принтер и размер на разпечатка. Да предположим, че ние обработваме снимки, правени с един апарат, а пък изборът на принтер много често хич не зависи от нас, а от това доколко попадаме на качествено работещо фотостудио. Така че, ще обърнем внимание на другите фактори – съдържание на снимката и разделителна способност.

Съдържанието на снимката влияе чрез размерите на детайлите в нея. Колкото по-фини са детайлите, толкова по-малък трябва да е радиусът. Ако детайлите са по-едри, по-груби, изисква се по-голям радиус. Например, снимка отблизо на птица, с всички детайли в оперението, или на цветно легло с тичинки и посипан прашец, ще изискват минимален радиус.

Разделителната способност също може да влияе. Една и съща снимка с много детайли, ако е правена с апарат с по-ниска разделителна способност, ще изисква по-малък радиус, но ако е правена с апарат с голяма разделителна способност – трябва да и се приложи по-голям радиус на изостряне.

Стъпка 2. Изберете големината на изостряне
Пак се постига с опит и наблюдение на резултата. Един възможен градиент е 50-300%. Ако ще изпечатвате снимката, трябва да нагласите големината така, че изображението да изглежда малко свръхизострено.

Стъпка 3. Изберете прага

Той е последната стъпка. Прагът трябва да се придвижи до точката, в която се предотвратява изострянето на шума. Обикновено това е твърде ниска стойност. Най-често даже се оставя да бъде 0.

Да не забравяме, че тези три настройки не са независими една от друга. Например, ако увеличим радиуса, следва да понамалим големината, иначе прекалено ще изострим снимката. Също така, по-високи стойности на големината трябва да се съчетаят с по-висок праг. Броят на комбинациите между трите параметъра е огромен. Затова, за да не изпадате в паника и тиха лудост, най-добре първо си нагласете радиуса така, че да е най-подходящ за снимката и нейната детайлност или… просто спазвайте трите стъпки!

И все пак… ако не знаете откъде да започнете, ето някои примерни настройки, предложени от Scott Kelby (am – големина, r – радиус, thr – праг):

• – Детайли с меки очертания – am = 150; r = 1; thr = 10
• – Портрети – am = 75; r = 2; thr = 3
• – За средносилно изостряне – am = 225; r = 0.5; thr = 0
• – За максимално изостряне – am = 65; r = 4; thr = 3
• – Изостряне за “широка употреба” (ахмм… малко съм скептична към това определение) – am = 85; r = 1; thr = 4
• – За снимки, които ще се публикуват в интернет – am = 400; r = 0.3; thr = 0

Накрая – една хитринка за локално увеличаване на контраста

Всъщност, това е пак прилагане на unsharp mask, но със задаване на по-голям радиус. При локалното увеличаване на контраста се подчертават по-едри тонални преходи светло/тъмно, за разлика от увеличаване на контраста на фините детайли, което типично се постига с малък радиус. Чрез тези настройки се постига известна триизмерност на изображението, помага за премахване на отблясъци от обектива, или пък да се освежи мрачна снимка, правена през стъкло на (мръсен ) прозорец.

Трикът е, че като зададем голям радиус в unsharp mask, получава се доста по-широка линия на размазване в маската. Това и позволява да покрие тонални преходи с по-голям мащаб. Понякога разликата между изходната снимка и тази с приложен такъв ефект, е трудно забележима на пръв поглед. Но ако направите и една обработка, с малък радиус – ще усетите разликата в избистрянето на снимката. Обичайните стойности, с които можете да пробвате този ефект са: големина = 0.05-0.20; радиус = 30-100 пиксела; праг = 0. Да видим какво сме получили от това лаленце, дето се люлее с обичайни параметри на изостряне: големина 0.5, праг 0 и радиус, в средата 1, вдясно 50

Внимание! Локалното увеличаване на контраста може да подсили преосветените зони в снимката, които граничат с много тъмни такива. Затова е добре, ако решите да пробвате, да го направите ПРЕДИ да приложите нива и криви! Ето едно изключение от златното правило за изострянето като краен етап в обработката Друга причина да внимавате с метода е, че може да промени мекотата на цветовете в снимката ви и да доведе до съвсем различно настроение в нея. В обработка на портрети трябва да се прибягва към нея с особено повишено внимание.

Трябва да ви споделя (вече съвсем накрая, обещавам ), че темата е на практика неизчерпаема. Има още много ръководства, много информация за подобряване рязкостта на снимката, но … реших засега да спра до тук. Към Висшия пилотаж спадат методите за прилагане на избирателно изостряне, добре описани и в статиите на Рон Бигълоу, smart sharpening и още много други. За всички, които се интересуват, вижте посочените връзки на източниците.

Да не забравите да споделите вие как подобрявате остротата на снимките си. Всички мнения и препоръки са добре дошли!

Източници:
- Article and Photography by Ron Bigelow: Sharpness
- cambidgeincolour – с прекрасните ръководства:

• – DoF
• – рязкост
• – unsharp mask
• – избирателно увеличаване на контраста

- Scott Kelby – Примерни стойности на контролите на unsharp mask
- Википедия – Нерезкое маскирование

Днес ме е обзело едно такова лежерно, отпускарско настроение, само за занимания с любим спорт . Сетих се, че отдавна се каня да споделя един небуквален превод на ръководството на The GIMP за избирателно оцветяване – много приятен и ефектен начин да направим една снимка да изглежда по-специална.

Първото (и най-трудно) нещо е да подберем снимката. Една част от нея ще остане оцветена, а останалото ще бъде черно-бяло. Това значи, че цветният елемент трябва да бъде нещо открояващо се, обособен детайл, на който искаме да обърнем внимание и да е относително хомогенен като цвят. Доста е трудно да се направи ръчно оцветяване, когато има преливки в тоновете, a и ефектът някак си се губи (личен опит с едно лале, дето уж ми изглеждаше чудно за тази гимнастика, ама не би).

Нека вземем ето тази снимка. Макар и лятото да е в разгара си, в август вече се чувства глътка есенен аромат

Отваряме снимката в GIMP. Най-напред правим още едно копие чрез Ctrl+D, или от менюто Image -> Duplicate.

След това, дубликатът го преобразуваме в черно-бял. В оригиналното ръководство може да видите как се прави по по-дългата процедура, чрез използване на channel mixer. Но по съвета на автора и аз реших да си спестя малко заигравки и го направих с простичка конверсия в grayscale (Image -> Mode -> Grayscale), и после обратно в RGB.

На този етап изоставяме черно-белия дубликат и се връщаме на пейката с оригинала. Отваряме диалог “Слоеве” (Ctrl+L) и си правим нов слой (наречен в случая BW). След като го направим, оставаме в него.

Сега пак се връщаме на черно-белия дубликат, маркираме го целия (Ctrl+A) и го копираме (Ctrl+C). После отиваме пак в оригинала (където ни е избран слоя BW) и залепваме черно-белия дубликат (Ctrl+V) в слоя BW. Кликваме с десния бутон на мишката и “закотвяме” чернобялата картинка в слоя BW (Anchor layer). От този момент нататък, черно-белият дубликат повече не ни трябва.

Следващата стъпка е да направим маска на черно-белия слой. С десния клавиш на мишката върху BW-слоя избираме “Add Layer Mask”. В диалога за типа на маската, избираме “White (Full Opacity)”

Е, сега вече започва художественото оформление, време е за четки, нахлупвате си рембрандовска шапка, заемате героична стойка, с леко присвити очи, готови за визиране и …!

Първо, трябва да сме сигурни, че сме избрали черен цвят в кутийката с с четките. Като за начало подбираме една средна “твърда” четка и започваме да оцветяваме прозрачния слой на маската, за да си възвърнем цвета на снимката, която е отдолу. Така започваме да оцветяваме тези части от снимката, които искаме да са цветни.

За да не излизаме от очертанията, ще подберем по-фина четка (понякога избирам и “мека” – fuzzy brush) и, разбира се, ще си увеличим картинката да не се мъчим. Ако стъпим малко накриво и излезем от очертанията, то затова си има ънду (Ctrl+Z) Ако пък съвсем се разсеем и оцветим нещо, което не трябва, просто избираме бял цвят на четката и оцветяваме маската там, където сме сгафили.

Накрая се връщаме към оцветения слой (който ни е в background) и внимателно проверяваме дали няма някъде сиви (непрозрачни) прозорчета, които сме забравили да оцветим. И да, естествено, не забравяйте да запишете файла След това се дръпваме назад, намаляваме изображението и … се наслаждаваме на произведеното.

Лесно е, нали? Ето и още малко примери за зарибявка

Всички съвети, споделен личен опит, желания за специални заигравки, както и каква да е следващата тема в RTFM, са горещо желани!

Сигурно сте чували много от хората, които обичат да снимат да казват, че не искат “да пипат” изобщо снимките си, защото им се струва, че по този начин една снимка би загубила автентичността и настроението, което носи. За някои снимки това може да е вярно, ако са така добре експонирани, че наистина няма какво да им се пипне. Но опитът показва, че в повечето случаи, задаването на настройките в апарата, неазвисимо дали автоматични или ръчни, не винаги води до появата на екрана на същата картинка, която така ни е впечатлила, когато сме я заснели. За разбирането на това, какво не и достига на една снимка и за правилната и корекция (в разумните граници) допринася хистограмата на изображението. Интерпретирането на хистограмите е задължително условие за успешната обработка на една цифрова снимка, защото графиката може да подскаже дали снимката е недоекспонирана (тъмна) или преекспонирана (светла), дали е необходимо увеличаване или намаляване на контраста и как точно да се направи корекцията, като тези знания допринасят не само за подобряване на уменията ни с компютърната постобработка на снимките, но и в умението да снимаме.

За това, как се обработват снимки в raw-формат вече стана дума преди. Сега ще видим какво става с една снимка, вече стигнала до основния прозорец на любимия ни GIMP. Отварям една скоба, аз си го обичам и предпочитам пред Photoshop, но принципът за действие на нива и криви е доста сходен и в двете програми, някои от цитираните по-долу ръководства са писани за Photoshop, няма нищо лошо в това, разбира се . Освен това, изобщо нямам претенциите статията да изчерпва темата. Намерението ми е да споделя синтезирано, това което намерих в източниците и начина, по който аз обработвам снимките си.

За да илюстрираме действието на нивата и кривите, ще използваме няколко снимки, при които съм допуснала различни грешки в експозицията по време на заснемането им. Но преди да започнем с нива и криви, да се спрем за малко на любопитната теория.

Цветно зрение и цветови усещания

Цветът и цветното възприятие са строго субективни. Да се опиташ да изразиш в цифри способността на мозъка да реагира на визуални дразнения е доста трудно. Затова са създадени цветови модели (colour models, colour spaces), описващи цветовете и подпомагащи преноса на информация за тях между различни устройства.

Човешкото око е чувствително към светлинни вълни с дължина 400-760 nm (видимия спектър на електромагнитните вълни). Уловени от фоторецепторите, те пораждат нервни импулси, които по зрителния нерв достигат до мозъчната кора и дават сведения за формата и големината на обектите и разположението в пространството (стереоскопично зрение), и цвета (цветно зрение). У всички гръбначни животни и при човека цветното зрение е функция на фоторецептори, намиращи се в ретината – пръчици (около 120 милиона) и колбички (6-8 милиона). Колбичките са отговорни преди всичко за способността да се виждат фини детайли, функционират най-добре на дневна или ярка светлина и отговарят за способността ни да виждаме цветно. Пръчиците са по-чувствителни към светлината, отколкото колбичките, но не могат да разграничават цветовете. Благодарение на тях можем да виждаме през нощта или в затъмнени условия.

Колбичките съдържат 3 вида зрителни пигменти и са чувствителни съответно към 3-те основни цвята – червен, зелен и син. Поради точно този тип възприятия на човешкото зрение, е прието и три основни цвята да бъдат основните компоненти, съставящи описанието на всеки един цвят. През 1931 г. международна комисия (Commission Internationale de L’Éclairage, CIE) приема основите на теорията за трите цвята, дефинирана от Юнг и Хелмхолц, и създава стандартите, които описват как светлинния спектър може да бъде трансформиран във вид на група от три числа, описващи даден цвят. Сигналите, които постъпват от фоторецепторите, се комбинират в мозъка и дават няколко специфични “усещания” за цвета. Те са дефинирани от CIE в следните понятия:

• – Яркост (brightness): усещането, че дадена зона е повече или по-малко осветена;

• – Нюанс (hue): усещането, че дадена зона се явява близка до един, или до комбинация от два от възприетите цветове – червен, жълт, зелен и син;

• – Плътност на цвета (colourfulness): усещането, че една зона притежава по-наситен нюанс от друга;

• – Осветеност (lightness): усещането за яркостта на дадена зона, в сравнение с бялото в изображението;

• – Хрома (chroma): плътността на цвета на една зона, отнесена към яркостта на бялото в изображението;

• – Наситеност (saturation): плътността на цвета на една зона, отнесена към нейната яркост.

Теорията на трите цвята е в основата на фотографията, полиграфията и работата на принтерите. Това е и начинът, по който се описва и обработва едно компютърно (цифрово) изображение.

Цветови модели

Всяко цифрово изображение се състои от пиксели, като всеки един съдържа цифрови компоненти, описващи неговия цвят. За тази цел, са необходими и достатъчни три компонента, които представляват комбинация от основните цветове – червен (Red), зелен (Green) и син (Blue) (оттук и съкращението RGB). Всеки основен цвят има осветеност със стойност, варираща от 0 (абсолютно черно) до 255 (абсолютно бяло). Така например абсолютно черният пиксел ще се описва с комбинацията {0, 0, 0}, а абсолютно белия – {255, 255, 255}. По този начин, всеки цвят се дефинира чрез три координати (или параметъра), които описват позицията на цвета в даден цветови модел (colour model, colour space). Съществуват различни цветови модели за различните крайни устройства за извеждане на информация (принтери, печатащи машини, монитори и телевизори). Цветовата гама (или диапазон, colour gamut) е зоната, представяща цветовия модел в триизмерна диаграма.

Два от най-широко използваните цветови модели са RGB и CMYK:

• – RGB (Red Green Blue): това е “добавъчен” модел (additive colour space), което означава, че когато се комбинират или добавят различни цветове, рано или късно ще се стигне до чисто бял цвят, а ако се отнемат цветове – до чисто черен. RGB е най-често срещаният модел за визуализиране на изображения в компютърните системи и телевизията; зависим е от крайното устройство, визуализиращо изображенията; неговата спецификация на цветовете е полуинтуитивна.

• – CMY(K) (Cyan Magenta Yellow (blacK)): “отнемащ” цветови модел (или известен като subtractive). Това означава, че когато се комбинират или добавят различни цветове, рано или късно се стига до чисто черен цвят, а когато се отнемат цветове – до чисто бял. Използва се при цветния печат в полиграфията (офсетовия печат) и поради това не представлява непосредствен интерес при разглеждане на web-изображения. Лесно се използва, но правилният преход от RGB към CMY(K) е доста труден.

Какво представлява RGB-хистограмата?

RGB хистограмата е графично изображение, което показва как са разпределени пикселите от снимката според тяхната цветова яркост. На практика, хистограмата се получава като компютъра сканира RGB стойностите, описващи цвета на всеки пиксел и пресмята колко от тях се намират на дадено входящо ниво на яркост. Хоризонталната ос на хистограмата показва стойностите на яркостта и тоналния диапазон на снимката, като левият и край отговаря на 0, а десният – на 255. Вертикалната ос на хистограмата показва какъв е броя на пикселите със съответната тонална стойност. Освен RGB хистограми, има и такива за осветеност (luminosity histograms), като принципът на използването им е сходен с този на RGB хистограмите. Ще се спрем на последните, доколкото нивата и кривите в GIMP работят с RGB хистограми. Казано по-простичко, хистограмата показва дали изображението носи достатъчно информация за сенките (лявата част на хистограмата), средно-осветените места (в средата) и светлите участъци (в дясната и част), която да послужи при подобряване качеството на снимката.

Хистограмите могат да изглеждат по най-различен начин, в зависимост от условията при които е правена снимката. Eдна стъпка напред в това да правим по-добри снимки е да се научим да интерпретираме правилно какво ни казва хистограмата. В случая, голямата част от пикселите са разположени в лявата и част, което значи, че снимката е недоекспонирана (иначе казано преобладават тъмните тонове, или още low key, изображение от нисък ключов тип). Ако хистограмата е изнесена силно вдясно – снимката е прекалено светла като цяло, или преекспонирана (high key image, висок ключов тип). Контрастът на изображението зависи от ширината на тоналния диапазон и от равномерното разпределение на пикселите с дадена цветова яркост в него. По принцип се счита, че е добре хистограмата да е разположена във вид на стройно хълмче, в средата на тоналния градиент. Една контрастна снимка трябва да притежава от най-тъмните цветове (чисто черно или 0) до най-светлите (чисто бяло или 255) и те да бъдат равномерно разпределени. Но няма една-единствена идеална хистограма за всички снимки, това зависи твърде много от конкретните условия, а така също и от идейния замисъл на автора . Затова най-често се налага да използваме внимателно един от тези инструменти (нива и криви) или и двата заедно, за да сведем хистограмата (в границите на разумното) възможно най-близо до идеалната и форма.

NB! Преди да започнете да пипате нивата – направете необходимия и най-подходящ според вас кроп на кадъра. Ако я кропвате след напасването на осветеността, хистограмата няма да е същата!

Auto levels

Преди да предприемем, каквото и да било по плъзгачите в диалога “Нива” (levels), не е зле да пробваме какво ще стане ако използваме бутона за автоматична корекция (auto levels). Понякога, автоматичното нагласяване може да даде изненадващо добри резултати, особено за правилна корекция на баланса на бялото. Често прилагането на auto levels води до картинка с по-убити цветове (понякога убити по особено жесток начин ) и тоналност, изместена повече към студената гама, леко в синьо или виолетово. С течение на времето, все по-лесно става вземането на решение – дали да оставите резултата от auto levels, или да му дадете “Reset” и да продължите с ръчна обработка. В случая се получи нелошо (imho)

Да приемем, че няма да оставим мързеливо тази снимка така, а ще я пипнем допълнително. Затова даваме “Reset” на auto levels и продължаваме … да мъчим красивото езерце

Нагласяване на черната и бялата точкa

В диалога “Levels” по хоризонталата (input levels) има три плъзгача, във вид на три триъгълничета. Най-вляво е плъзгача за промяна на така наречената “черна точка” – пиксел с такива стойности на RGB, че всички пиксели с еднакви на неговите стойности или по-малки ще бъдат черни. По правило, тази точка съответства на абсолютното черно с комбинация {0, 0, 0}. Най-вдясно е плъзгача за промяна на “бялата точка” – пиксел с такива стойности на RGB, че всички пиксели с еднакви на неговите стойности или по-високи ще бъдат бели. В средата се намира сивият плъзгач за средните тонове (midtones), за който ще стане дума по-надолу. Използването на нивата минава през нагласяване на черната и бялата точки. Повечето снимки изглеждат чудесно, когато имат пиксели запълващи целия диапазон на тоналния градиент – от чисто черно до чисто бяло, но реално невинаги това се случва като отворим снимката и видим хистограмата. В такъв случай, хващаме плъзгача на черната точка и го придвижваме леко надясно, с което караме тъмните пиксели да отиват към черно, т.е. да стават все по тъмни. Съответно, с придвижването на бялата точка леко наляво правим светлите пиксели да се просветлят още повече, като постепенно ще се изменят към чисто бяло. По този начин разтегляме хистограмата така, че да може да запълни целия тонален диапазон. Това по същество прави и auto levels. Да видим резултата…

Внимание! Вредно е създаването на навик за автоматично придвижване на плъзгачите, без да се гледа резултата на екрана! В някои случаи, например в мъгла или при филтрирана, мека светлина, снимките нямат хистограми, покриващи целия тонален диапазон. И ако за тях приложите същото нагласяване на черна и бяла точка, ще съсипете специфичното настроение на снимката. Затова, при всички случаи, трябва да се подхожда индивидуално, с внимание и гледане в снимката, не само в графиката.

Нагласяване на средните тонове

Това става с придвижване на средния плъзгач. Обикновено се препоръчва това да става след нагласяване на черната и/или бялата точка, защото при тяхното придвижване се мести и плъзгача на средните тонове. Ако го мръднем наляво, това значи, че разтегляме хистограмата в нейната дясна половина, т.е. правим снимката по-светла, като компресираме най-светлите тонове.

Ако придвижим плъзгача надясно се случва обратното – правим снимката по-тъмна. По този начин, основната роля на средния плъзгач е да просветли или затъмни средните тонове на снимката.

Какво още може да прави този плъзгач? Ако имаме снимка, която се нуждае от просветляване, но има опасност да “прегорим” небето (примерно), по-добре е да мръднем средните тонове вляво, отколкото бялата точка. Така снимката “ще светне” без обаче, да ни прегори бялото на облаците

Да погледнем още един пример, условно го наричам снимка-2, с подобен проблем – недостатъчно експониране:

Хех, интересен резултат от auto levels, нали? На някой може и да му хареса и да я остави така, ама на мен лилавеенето ми идва малко в повече, затова преминавам на “ръчна” (към напасване на трите точки)

След като сме свършили с използване на нивата, може просто да си запазим снимката и да преминем към следващата. А може и да се опитаме да я подобрим още (аз му казвам… да я освежим ) с използването и на другия инструмент – кривите.

Криви

Кривите са може би един от най-мощните и гъвкави инструменти за обработка на снимки. Светлината е основно изразно средство на фотографията, а кривите са точно инструментът, с който се влияе върху нейните основни компоненти – яркост и контраст.

Подобно на нивата, диалогът “Криви” (curves) показва графика, на която може да се разполага само кривата, а може да е наложена и хистограмата на нея. И тук може да се променя входящата цветова яркост на дадени пиксели, но за разлика от нивата, където може да влияем само върху три точки, тук е достъпен целия диапазон чрез точките по кривата. А тя в самото начало всъщност … е диагонална права, което показва, че входящата и изходяща яркост на пикселите е една и съща, т.е. това е началното състояние, преди още да сме “пипнали” снимката.

Най-общо казано, повдигането на кривата над диагонала прави снимката по-светла, а свалянето и под него – по-тъмна. Това обаче, далеч не изчерпва обясненията за големите възможности на кривите. И тук (ако преди това не сме минали през нивата) може да се напасват “черната” и “бялата” точки. Но по-голямата тънкост идва в регулиране на контраста. Това става чрез “забождане” на три важни точки на кривата – една в средата на диагонала (за средните тонове) и съответно по една в средата на оставащите два сектора, горе вдясно (отблясъци, highlights) и долу вляво (сенки, shadows). Хитринката в използване на кривите е, че дори минимално придвижване на някоя от тези точки води до много отчетливи промени в крайната картина, затова трябва да се пипа внимателно. Твърде резките премествания водят до неестествени ефекти на снимката. Както и при кривите в ufraw, лично аз понякога предпочитам да използвам клавишите за придвижване нагоре надолу и встрани, отколкото мишката. За по-фино напасване се препоръчва уголемяване на прозореца на диалога.

За начало, докато ви е още страх да експериментирате с много мърдане, има два основни типа криви, макар че и тук, както и в нивата няма универсални рецепти, и ще трябва внимателно да следите промените в картинката. Едната е така наречената “S-образна крива“, при която яркостта на средните тонове се увеличава и генерално наклонът на кривата спрямо хоризонталната ос – също, което увеличава контраста на снимката. S-кривата придава на картинката свежа тоналност, по-наситени, “по-живи” цветове:

Другият тип е “обърната S-oбразна крива“, при която контрастът на снимката намалява, но пък детайли, които са останали в сянка, сега могат да се изявят. Подобна намеса в кривите е особено наложителна, когато имаме снимка в контражур и доста детайли от предния план остават в пълна тъмнина. В такива случаи, точката в долния ляв сектор се придвижва леко нагоре, разтегляйки и просветлявайки по-тъмните тонове, без при това да се преекспонират по-светлите (в сектора горе-вдясно). На снимката, която използваме до момента това не би и се отразило добре, но може да го демонстрираме с друга. Забележете, че при обърнатата крива, светва зоната с по-тъмните пиксели, но леко се загубва контраста и наситеността на снимката като цяло:

Както се вижда, с едно-две движения се постига значителен ефект в яркост, контраст и наситеност на цветовете. Да видим какво става със снимка-2 след прилагане на криви:

И сега, да погледнем оригиналите и крайните резултати след прилагане на криви:

… и за снимка-2: оригинал, след нива и след криви…

Възможностите за манипулация при използване на кривите в сравнение с нивата са много повече, затова и те изискват повече експериментиране. В един момент, вече започвате да чувствате много точно коя точка докъде и как да придвижите, за да постигнете желания резултат. При това, обаче, не бива да се забравят две основни неща:

1. Никога не можете да увеличите контраста в един тонален участък без той да се намали в друг! С други думи – кривите като инструмент само преразпределят контраста. Така че, да си знаете – всяка снимка разполага с определен лимит на контраста и вие трябва да решите как да го преразпределите така, че да достигнете максимално желания и приемлив резултат. Което е твърде субективно, разбира се, както е и фотографията като всяко изкуство

2. Кривите винаги запазват йерархията на тоновете, което значи, че ако един тон е бил по-ярък от друг, промяната на кривата не променя този факт. Той пак ще си е по-ярък от другия, но не непременно със същата стойност.

Кривите могат да се използват и само върху един от цветовите канали (R, G или B). Особено удачно е, ако не сте уцелили баланса на бялото или пък за вечерни снимки, с използване на светкавица, особено ако има и употреба на алкохол (от моделите, имам предвид ). Та в такива случаи, всички лъщят едни такива червендалести и най-често се мръщят на работата ви, което вие в никакъв случай не заслужавате! Затова отваряте кривите, превключвате в прозорчето горе от “value” на “red” и снижавате пика на “червената” крива, с което всички вече изглеждат по-щастливи и доволни (и далеч по-трезвени ).

Ето още една илюстрация на нива и криви, този път на преекспонирана снимка. Тук трябва да напомня, че много по-лесно и успешно се оправя недоекспонирана снимка, в сравнение с преекспонирана.

И крайният резултат, сравнен с оригинала:

В един от източниците, които ще намерите цитирани по-долу, съветват нивата и кривите винаги да се използват внимателно и разумно. Има случаи, в които силният контраст и ярки цветове могат да съсипят съдържанието и атмосферата на една снимка, така че.. бъдете внимателни. Но не и страхливи в използването на възможностите на тези инструменти! Гарантирано е, че в повечето случаи резултатите ще ви изненадат приятно.

И както винаги в края на всяка RTFM публикация – всякакви мнения, личен опит, съвети и трикове по темата са добре дошли!

Редакция:
Nick Angelow

---

Източници:

• – Sean T. McHugh и неговият страхотен сайт – CAMBRIDGE IN COLOUR, от които са взети под внимание няколко ръководства:
  • o Нива;
  • o Криви;
  • o Хистограми.
• – Steve Hoffmann – A PRACTICAL GUIDE TO INTERPRETING RGB HISTOGRAMS;
• – Steve Brown – A basic curves tutorial;
• – Ръководствата за ползване на нива и криви на GIMP;
• – Color Space Fundamentals;
• – Adrian Ford and Alan Roberts, August 11, 1998 – Colour Space Conversions;
• – Charles Poynton – Frequently Asked Questions about Color.

Случвало ли ви се някога да искате да направите една и съща снимка да изглежда по различен начин? Сваляте файла на компютъра, гледате я и си казвате “Ама, не! Това беше още по-ярко!” или пък “Ох, по-мек беше някак си тоя цвят. По-топъл! А ето тези тъмните петна ги нямаше пък!” Мда, понякога ми се случвало да съжалявам, че съм направила снимка, в която да има изгорели участъци. Затова и предпочитам да снимам на самата граница, дето се вика с половин крачка в посока към “тъмната” снимка”, която така и така да мога да оправя после (за разлика от прегорялата). За това какво представлява ufraw вече си говорихме, но темата няма как да е приключила. За мен тази обработка на суровата снимка все още си е някакво тайнство, като магия някаква! И като към всяко чародейство, пристъпвам хем с желанието да го разбера, да вникна в детайлите му, хем и с малко скептицизъм в това дали се налага изобщо да го използвам?! Дали всеки път да си “измагьосваме” кадрите с него? Все пак, шест месеца след онази публикация, все още продължавам да подкрепям мнението на Ясен, че е по-добре кадъра да е добре експониран при заснемането му, така че да не се налага много-много да пипаш в ufraw.

Понякога обаче, дори и съвсем лекото пипване в тоналностите, кривите или температурата могат да направят една и съща снимка да изглежда съвсем различно. И така, днес с Ники решихме да погъделичкаме вашето цветно зрение и да проверим дали сте наблюдателни с една серия ufraw-заигравки. Използвахме снимките на Ник от онзи пурпурно-лилав залез преди известно време, като двамата сме правили, съвсем независимо един от друг, обработки на едни и същи сурови файлове.

А залезът започна съвсем като всеки друг. Нали сте забелязали, че ако сутрин слънцето бърза да се покатери, по залез някак си се бави. Не му се иска сякаш да изостави земята и се спуска бавно, сякаш на невидими вериги, които някой е забравил да смаже…

Докато слънцето се опитва да се задържи по-дълго на ръба на хоризонта, небето първо блясва в пурпур, облаците са контрастни…

Докато в един момент, сякаш невидима, пелената на нощта замята хълмовете и цветовете лека-полека започват да изтляват…

Но ако на пътя на слънцето има облаци, и особено ако сме имали този щур късмет да сме свидетели на закачлив залез, в последния момент преди да се скрие, слънцето любопитно решава да хвърли още един поглед.

Може да е потънало зад хоризонта, но това не значи, че жаравата няма да ни топли още няколко вълшебни минути. По това време, обикновено, в небето разплитат розова пяна самолетите, враните прелитат да търсят местата си за нощувка, или пък огромните ята на скорците лятно време демонстрират висш групов пилотаж. Тогава небето рисува какво ли не! Виждате ли летящата птица с остър клюн, може би е чапла, корморан или гмуркач?

Последната глътка отминаваща топлина е дълга, сладка… сякаш, за да ни даде възможност да въздъхнем с трепет, да поемем първия полъх на вечерта и да запалим всеки своето огнище. Да отнесем у дома уюта, който винаги ни дава слънцето.

А ако си представим за миг, че него го няма!? Или че вместо него ни топли някоя неонова звезда? Абстрахирайте се от земната гравитация и да пробваме да си представим как би изглеждал света, когато залязва една такава лазурна звезда…

Необикновено изглежда, даже може би студено, нали? Но красиво е пак. Тук са планините, в изящно подредените слоеве синева. Тук са и величествено плуващите облачни каравели, клоните, в които дреме пролетната надежда. Да стоплим света отново и да погледаме полета на птицата в облачния тунел, преди кротко нощта да ни накара да се усмихнем на слънцата до всеки един от нас…

Не се унасяйте, закачливци!

Ето и няколко задачки за наблюдателните. В заигравките участват шест снимки, като някои от тях са с по няколко повторения. Познайте кои са еднаквите. И втората задачка – кои от снимките са обработени от Ники и кои от мен?

Има някаква особена тръпка в заснемането и сглобаването на панорами. Дали е от чувството за простор и свобода, което те обзема като успееш да побереш в една рамка дълбочината на небето, докосването до хоризонта и промяната в цветовете. Но сигурно не е само въздушната перспектива, която гъделичка възприятията, разтваря дроба и те кара да се заиграваш, припомняйки си гланцовите блокчета, ножички със заешки ушета и лепило “Рила” Защото тръпката гони и когато лепиш нещо съвсем различно от пейзажи, например… графити.

А може би тази пано-мания (наричам я така, защото от време на време мен специално, ме обхваща много натрапчиво ) е породена от горещото желание да предадеш това, което двете ти очи (плюс периферното зрение) възприемат, в неговата цялост, широта и красота. Най-трудното, според мен, когато се заемаш да правиш панорама, е да осъзнаеш къде да спреш. От колко кадъра да я сглобиш? Как да намериш хармонията в размера и резолюцията на паното, така че хем да не се губят детайлите, хем да не е прекалено дълга и да се налага неистово скролиране, че да се види цялата.

В следващите кадри ще споделя моя скромен опит в правенето на панорами “ръчно” , т.е. без помощта на специализиран софтуеър като autostitch, hugin и др.

Заснемане на кадрите

Най-важният етап! Откъде да започнем? Какъв процент припокриване да има между съседните кадри? В какъв режим снимаме? Спомням си, че в началото доста се чудех за всичко това, но постепенно нещата започнаха да се избистрят. Не без помощта на малко търсене на литература, четене и прилагане на челния опит. Компактното ми апаратче (от което съм наистина безкрайно доволна) Canon PowerShot A510 има специален режим за заснемане на панорами, който и аз използвам често. Покрай него, попаднах на обясненията на Кен Рокуел за програмката photostitch. Честно казано, не съм я използвала никога, но в текста е обяснено, че като се заснемат кадри за панорама се започва от най-осветения участък. В такъв случай дори и най-тъмния да остане недоекспониран, все нещо може да се направи.

И така, избираме си централната точка и решаваме в каква посока ще снимаме, в зависимост от светлината. В светлата точка подбираме баланса на бялото и подходящите параметри (апертура, скорост), т.е. използваме ръчен режим. Започваме да заснемаме кадрите, един след друг, с еднакви настройки и с припокриване около 25% (20-30% на око). В режима за панорами на Канона, екранът се разделя на две и дава възможност да виждаш предишния заснет кадър, за да си прецениш как да дойде следващия. Избирането на центъра, където да застанем е много важно, както и това да движим апарата в една хоризонтална равнина. Е, за майсторите са направени и специални стативи и глави за панорами Още информация, много полезна при това за заснемането на кадри за панорама има тук.

Шев и кройка с GIMP

Имаме снимките, имаме и gimp. Обикновено преглеждам поредицата кадри внимателно, за да преценя как точно да стане сглобяването. В повечето случаи сглобявам пак в посоката, в която съм ги заснела. За по-дълги панорами, обаче, е добре да се започне от средата, защото най-често в краищата се получава изкривяване, което изисква повече корекции. Ако я започнем от единия край има опасност другия да излети в облаците. Ето тази я започвах няклко пъти поради подобна причина

За пример ще използвам една (отдавна чакаща ред ) панорама на езерото “Ариана”. И така, отварям първия кадър. Обикновено него го оставям цял, но намалявам размера. С колко – зависи от това колко кадъра ще сглобяваме. В случая, имам три снимки и намалявам размерите на всички по еднакъв начин (до height = 1024).

В следващата стъпка избирам цялата снимка, копирам и я пренасям в нов файл, като му задавам достатъчно големи размери, че да побере и останалите кадри.

И така се сдобихме с нов файл. NB! понякога е доста голям и ако нямате достатъчно оперативна памет, gimp може и да се позадъха, но ще се справи. Кръщаваме го тържествено, записваме и отваряме следващия кадър.

Намаляваме му размера и го съпоставяме с вече започнатото пано, за да преценим каква част от него да копираме и къде точно да стане залепянето. В случая, може спокойно да се копира цялата снимка-2, да се пренесе върху панорамата и да се донапасне. Много често, въпреки еднаквите настройки, като цяло тоналността на следващия кадър е различна от предишния. Неприятно, нали? :/ Както е маркиран втория кадър, може да се отворят нивата (или кривите) на gimp и да се поиграе с тях, че да постигнете най-добро съответствие в цвета на небето, например. От личен опит знам, че с облаците човек може да си играе на воля, но най-трудно е да се напасне панорама с чисто синьо небе. Поне за мен.

Да се върнем на езерото. Остана ни още един кадър за обработка. От него копирам само чаровния и съсредоточен колега (пролетно пано правим, както се досещате по мартениците ) и го добавям, за да разкраси цялата ни картинка.

На този етап, всичко е наред. Да не забравим да записваме паното от време на време. Както се вижда по-надолу – поизсилили сме се в задаването на размера на панорамата, затова подбираме внимателно да си я орежем от прозрачните краища. Вляво сме особено внимателни, че не ни се иска да отрежем точно тези коси, нали

Дотук паното е сглобено, остава козметиката. За изглаждане на ръбовете и заличаване на шевовете използвам “печатчето” на gimp (clone tool), с пухкава четка (”circle fuzy”), като за целта увеличавам снимката до около 250-300%. Доста често това изисква много време, око на художник и най-вече – търпение в промишлени количества.

Когато се налага, копирам малки детайли, измествам ги и ги залепям пак на правилното им място. В случая двете лодки се движат, докато съм снимала и след сглобяването едната си нямаше нос, наложи се да и бъде присаден. Ето го и крайния резултат:

А сега – верният отговор!

Разбира се, има доста по-елегантен начин за правене на панорами и това го знаят хора, които са ползвали “джина Хю”. Може би, в скоро време ще взема и аз да го пробвам, главно заради доста бавното донапасване на шевовете на ръка. Друго основно предимство на hugin е корекцията на перспективата, което само с gimp става с много мъка, въртене и напасване, какъвто беше случая с тази изрисувана стена:

Много интересни трикове (вкл. панорами с макро-снимки или панорами на 360 градуса) може да се намерят тук.

И още информация, за тези, които се интересуват от hugin.

И накрая, да не забравя, чувствайте се поканени да споделите увличате ли се по правене на панорами и какви чалъми използвате

Най-напред да се похваля – от две седмици съм с нов апарат. След много триумене, на съдбата и писна, реши да се намеси и сама да ми го избере. Това се разбира от факта, че понякога в живота се струпват ненадейно няколко случайности едновременно. В случая се появи обява след около 4-5 месеца очакване на такава, продаваше се апарат + екстри, които ще ми позволят директно да започна да снимам. Продавачът се оказа много свестно дете и това си беше една “гледана” машина, която аз със сигурност тормозя повече , а и имах точната сума в брой точно в този момент …

И ето щастлива, вече две седмици снимам почти непрекъснато. Осъзнах, че съм прекрачила в един друг, Огледален свят, в който се чувствам ако не като Алиса, поне като някой от опулените зайци, които са пълни с всякакви въпроси, на които нямат търпение да разберат отговора и затова експериментират с всякакви режими, разстояния, апертури и най-вече – обекти. За това, какво представлява Konica Minolta Dynax 5D (наречена Dinah, на името на Дейна Уошингтън, която много харесвам), явно ще разказвам в картинки по-нататък.

Прескачането в Огледалния свят за мен си беше свързано и с преход към един формат на снимките, с който предварително си знаех, че няма да е лесно – raw! Досега бях снимала само в jpeg и реших, че в хода на ученето ще започна да снимам първоначално в raw+jpeg, за да имам представа какво правя, как изглежда снимката пред “погледа” на тайнствените обработки вътре в камерата.

Първите ми опити с ufraw ме докараха до нервна криза – такива сюрреалистични цветове докарвах, че се чудех дали не са ми сменили очичките по време на някой от последните ми цветни сънища. После се оказа, че трябва да се преборя със своенравните настройки, които и аз не знам, как си бях сътворила в моя ufraw за gimp. Но понеже съм и чукча-читатель, се поразрових за няколко ръководства, които да си подложа, преди да окепаза поредната серия цветенца (намират се в края на тази епопея). Та, ето какво в крайна сметка се получи, след четене, разцъкване, много проби и още повече грешки и повтаряне на обработка на един и същи raw-файл по няколко пъти, докато успея да го докарам до приличен (поне според мен) вид.

Допреди няколко дни много се ядосвах на това, че ufraw запомня настройките на последния обработван файл и когато отвориш нов, той фактически “поема” същите настройки. Е, да, но сега вече виждам колко е удобно това, особено при обработка на серия файлове правени при еднакви условия.

Както пише Joel Cornuz, първата работа е да се види какъв в балансът на бялото. Обикновено такъв, какъвто съм си го задала и при правенето на снимката. Пипането на експозицията е много деликатно. По принцип аз обичам да снимам с намалена експозиция, (-1/3 до -1). Добре е да се следят процентите на преекспонираните участъци и да се елиминират.

Втората и най-важна според мен занимавка е основната цветова крива (base curve – не знам дали точно така се превежда). Пак преразказано от Cornuz и изпитано на собствен гръб (т.е. на собствена крива ), кривите определят начина, по който цветовете и хистограмата на снимката се променят. Ако я оставите като 45° права линия, не променяте нищо в хистограмата. Ако я повдигнете в средната точка, правите средните тонове по-светли. Ако я повдигнете в долната лява точка, изсветлявате най-тъмните тонове. А ако свалите надолу горната дясна точка – потъмнявате най-ярките участъци. Убедих се, че Serge Mankovski е абсолютно прав като казва, че за корекции в кривата най-добре е да забравим за мишката и да използваме стрелките и PgUp PgDown бутоните за прескачане от точка в точка.

Същото важи и за втората крива (corrections curve). Тук много удобна е настройката за автоматичен баланс на черното. Както казват в ръководството на ufraw “ако снимката ви изглежда мъглява, използването на тази опция може да помогне”. Тук може да се пипне и наситеността на цветовете, обикновено по подразбиране сатурацията е 1, може да се пробва малко по-нагоре, в зависимост от желанията и настроенията.

Последни метри са пипването на гамата (обикновено около 0.45), може би пак поглед в експозицията и също в температурата, ако искаме снимката в по-топла тоналност и я запращаме в GIMP. Досега не съм пробвала да боря самостоятелно ufraw, камо ли в команден ред. Така, че ако някой има опит, може да сподели.

Е, в gimp като човек-jpeg-еец вече се чувствах повече в свои води. Тук обикновено следват рязане, оразмеряване, леко пипване в нива и/или криви за повишаване на контраста, ако изобщо има нужда. Последните ми опити с основната крива в ufraw показват, че ако си я изпипаш достатъчно добре там, почти няма какво да донапасваш в gimp. Всъщност, следващите ми планове са да прочета повече за това как се правят профили и криви за конкретни условия на снимане (и с конкретен апарат), как се запомнят и използват после, за да става по-удобно и бързо.

По принцип не обичам много изострянето, а и с Canon PowerShot A 510 много рядко ми се е налагало да го правя. Фокусът му е като бръснач. Тук, с китовия обектив на Дейна се налага малко да се пипне и това. Учим се и свикваме една с друга. Надявам се да и взема в близко бъдеще още едно стъкълце поне, което да я покаже в пълния и блясък, острота (и мекота) и цветове.

В крайна сметка, ето това се получи, след три опита върху този изобилно насниман мак. Обожавам тези цветя!

Обещаните източници на информация:
Официално ръководство на ufraw
Joel Cornuz – доста неща има за четене и при него
Serge Mankovski

П.П. Ако някой с повече опит с тази програма и обработката на raw-формат мине насам случайно или не, нека сподели, ако пожелае повече хитринки. И никак да не се притеснява да ме поправя, ако имам грешки. Благодаря