Ама не е честно някак си, тъкмо в момента, в който си насъбрал една торба обичайни мрън и ох, заради тези едва отминали -15, или заради солената каша, която си принуден да прегазиш, за да стигнеш до автобуса. В който между другото пътуваш като в метрото – вярно, не толкова бързо и удобно, ама за сметка на това, пак толкова виждаш през прозорците. И в мига, когато си готов вече да кажеш “аман! искам да е пролет!” се случва някое такова чудо, като това преди два дни

Първо вечерта заваля пухкав сняг, за който ми беше зажадняла душата от миналата година. Красотата си е красота, ама на Дейна оченцето не може да мига като вали, затова се въртях като шугава през нощта, плетейки магии. Час по час проточвах врат през прозореца, с надежда да видя през ореола на уличните лампи, дали е спряло да вали.

Можете да си представите, как сутринта не можех да си побера усмивката в орбитата на сънената ми физиономия! С това слънце, с това засияло небе и чистия сняг!

Ха, сега ми кажете, честно ли е Зимата да ни погажда такива номера!? Като усети, че е започнала да ти омръзва и вземе, че спретне някое такова лъчезарно утро-чудо, съвсем като изкусителка, решена на всяка цена да си върне сърцето, любовта и вниманието на любимия.

Има ли друг сезон, който успява да направи такава магия за някакви си 9-10 часа? Ами… май не. Пролетта е променлива, идва тихичко, леки са първите и стъпки, ефирни като сянка на кокиче на снега. А после изригва – задъхана, нетърпелива и може да преобърне света, но … най-малко за седмица. Лятото пък е абсолютен мързел. Понякога се бави, мотае се, сякаш не му се иска да сменя пролетта. Друг път връхлита с пек още през май, но и на него му трябват поне няколко дни да се претопи пъстроцветието на пролетта в зелена вълна. Есента… еех, есента! Тайнствена е тя, замислена, никого не гони, за никъде не бърза. Ако Зимата не я побутне с някоя подранила слана, цели седмици може да продължи цветния вихър. Няма друга такава палава магьосница като Зимата.

Излетях от автобуса светкавично като сгащен между две спирки (и двама контрольори) гратисджия. Даже на ухилена физиономия го докарвах. Само още няколко метра и ето ме – в нейното царство! Недокоснато, ефирно, искрящо и крехко.

В нейната власт забравяш, че ръцете и ушите ти започват да парят от студ. Искаш да докосваш – не само с очи – с ръка, с лице, с устните си. Да усетиш как кристалите на снежинките удължават миглите ти, когато вятърът ги понесе от клоните. Да искаш да ги подържиш в шепа и да се молиш за чародейство, което да ги предпази да не се стопят…

Детските площадки са обсебени от птиците, чиято глъч прелита над люлките. А крехките им следи оставят скоклив, кръстат бод по белите кожухчета на катерушките.

Враните следят с клюкарско любопитство, преминаващата по алеите машина. Ама Зимата и нея е успяла да омагьоса някак си, че да не вдига много шум, очертавайки ясните къдрави ръбове на пъртината.

Някои вече бяха избързали да я зачеркнат като отминал сезон, едва ли не, яхвайки колелета. Но магията и – лека и сияеща като фин снежен прах, полепва по всички, стопява се, прониква и няма никой, който да и устои.

Обичам я, тази изкусителка. На никой няма да позволи да я изгони, преди да успее да усмихне достатъчно много хора. Да, София беше различна! Различни бяха и всички хора, с които се разминавах в парка – с усмивка поглеждащи към това дълбоко, лазурно небе!

Не си отивай още, Вълшебнице! Не съм се наиграла още в снега! Все още не съм се прибирала достатъчно мокра от правене на бели човечета. Още не парят бузите ми и врата от уцелилите ме снежни топки. Не бързай, Бяла Красавице! Нищо, че утре е Февруари

А ето и какво се случва днес, в момента

Е, хайде вече да отпътува снежец и към Тракийската низина! Ще му се зарадвате, нали?

Рядкост са дните, в които часовете ни стигат. Все ни се иска в препускането си да можем да разтеглим нишките на светлината, още час, още минута само, за да довършим всичко намислено. И си знаем, че е невъзможна тази благодат, че природата ненапразно не ни го позволява, защото така и така, времето все няма да ни е достатъчно. Колкото и да се взираме подир слънцето, Тя е на ход. Нейно е времето в следващите часове и ние, заедно с него.

Робата и е различна на цвят, целувката и – ту галеща, с аромат на липи, ту хапеща ледено, завихряйки дима от дъха ни, докато някой закъснял автобус търси път към дома, а зад стъклата, с дири от стопил се преди седмица сняг, препускат подир следите си светлините на града.

Като се замисля, колко спокойна беше Нощта в детството ми!… Спускаше се всяка вечер от изток, с прелета на орляк скорци, с воал, който бавно намяташе над залеза, и който все и беше късичък. Та полека-лека, пак така от изток, започваше да се оголва тъмната и снага, и да надничат многолъчите бенки по кожата и – сияйни, примигващо закачливи.

Нощта в града има особено очарование. Тя не бърза. Знае, че в един миг всичката тази глъч ще застине, всички пак ще сме в прегръдката и. И само уплашените триоки светофари ще кръстосват шпаги по нощните улици със самотните таксита.

В града звездите изгряват по улиците, на всяко кръстовище. Като бях малка много обичах да се връщаме късно вечер от някое гостуване. Гледах светлините на лампите и на колите с присвити очи – така ми изглеждаха като многолъчи звезди. Колко пъти съм се удряла в дуварите и стълбовете на лампите! А когато нощта е влажна, по мокрия асфалт някой също се заиграва да поръси звезди, ситни като трохи от престояли бишкоти. Стига да си достатъчно непорастнал да се загледаш

Порастеш ли, нощта започва да ти липсва. Лека полека започваш да откъсваш от нея минути, часове. Тези, които са ти отредени да си в нейната власт, в прегръдката и, само с нея или заедно със споделената нежност, която съдбата ти е избрала. Придърпваш черния воал, заблуждавайки се, че така денят ти е спечелил още час, два или повече. Прикриваш се зад заблуждаващата магия на светлината, появила се още с първата искрица огън, та чак до неона, оплел с нишките си града.

А колко по-лесно е да не се заблуждаваме, че денят ни расте, а просто да оставим загадката на тъмнината да ни води. Сенките, в които дърветата оживяват в причудливи силуети, теменуженият мрак, в който всяка къща придобива лице с по няколко ококорени, правоъгълни очи, а плътта на статуите оживява.

Уюта на Нощта, спокойствието, книгата преди сън, разговорите, смеха, семейството, изслушването, добротата и търпението на дългите часове. Нощта е време за споделяне. Дали със себе си, в разговор с отлежали, но скъпи спомени, или с едва наболи мечти. Или по-добре с най-скъпата душа или с приятелската топлота и разбиране.

Имаме нужда да говорим, да споделим, да се изслушаме – себе си и другите. Липсва ни, сякаш, това през целия ден. Затова гледаме да откраднем нещичко от господарката на тъмнината, преди да заспим. Ха, а не знаем, че в смарагдовото пространство на съня невидим диригент ни чака, да се включим в сюита, чиито ноти ще се изгубят в паметта ни щом отворим очи. Но ще ни остане сладкото чувство за хармонията в прегръдката на съня.

Нощта в града е търпелива. Бавно пада над клепки и комини, над маргаритите на уличните лампи, билбордовете, пейките в парка… Винаги готова да ни приюти, да лекува, да забравя лошото, да припомня доброто. С магията си да ни свързва, преди денят да ни дели.

В края на деня – бърза потокът човешки да прескочи тясната ивица избледняваща светлина. Ускорява темпото – да потърси скока от ежедневните грижи в уюта на дивана в хола, да намери уморената усмивка в нечии очи или приятелска ръка, която да прелее сили в прегърбените като увехнали листа рамене… Бързат и стадата на небесните ферми, останали сякаш незабележими през целия ден.

Едва когато тръгва да се скрие, слънцето сякаш неудържимо ни подканя да зареем поглед. Да намираме пак препускащи коне, или птици сред формите на облаците.

Или да се вгледаме в ореола, в който немитото от предишните избори стъкло на автобуса успява да плени слънчевия диск. Да се озарят в усмивка клепачите, със спомена или мечтата за небето, в което многоръки палми приветстват нощта…

Не е ли вълшебство да знаеш, че една звезда си отива в един и същи момент, навсякъде по това меридианно ребро на света. Отива си и там, където години наред си я изпращал с очи, искрящи от предчувствие за полети, с чевръстата младост в зениците.

Еднаква е последната му ласка, отразена в стъклата на местния Mall, или стелеща се над паяжините в стърнищата, и тази, плъзнала по снагите на далекопроводите, опънали рехави метални плитки над полето.

Може цял ден да се взираме в екрани, в цифри и картини, които са само отражение на пулсиращия навън живот. Но идва мига на залеза, прокрадва се като рубинено-виолетов дим. Достатъчен, да те накара да вдигнеш поглед, да се усмихнеш, да се замислиш. Дали с надежда или с въпроса, който пра-прадедите ни са си задавали “Ще запомни ли пътя да се върне утре сутрин?…”

След дълго заиграване с ножички, гланцови блокчета, тонове лепило, триене и замазване на шевове, време беше да се седне и да се прочете най-сетне като как, аджеба, да изоставим “бабешкия метод” за правене на панорами и да натоварим с тази задача палавия дух hugin.
Read more »