В зеления тунел е толкова хладно, почти бих казала – студено. Сякаш окъпаната нощ не иска да повярва, че все пак утрото е настъпило. Тънките пръсти на слънцето разравят мокрите корони на дърветата и достигнали до сплъстените, влажни кичури, изпридат от влагата тънки струи пара.

Ароматът на булчинския венец се опитва да надделее над всички останали, докато накрая примирено поляга над влагата, намерил място някъде между острия дъх на загниваща, окосена трева, натрапчивия сладникав мирис на орлови нокти и далечния привкус на първите цъфнали липи.

Бюстът на Пейо, черен и лъскаво мокър, ме следи насмешливо с релефните си очи и съжалява, че няма ръце, за да ми покаже, че има още много хляб да ям (черен, faz favor!) и вода да пия (по 2 л. минимум!), докато стиховете ми станат толкова леки и изчистени, колкото ми се иска…

Тежки, сладки, огромни капки се стичат от зелените пръсти на тревите, които чак сега са се съгласили да ги освободят от нощната си прегръдка. И ако слушах Hevia в този момент, сигурно щях да чуя как се търкулват капките – от най-горния лист, който не трепва, към по-долните, и с добавянето на още и още капки, скоростта на тупването им расте… Докато накрая цопнат в чакащата ги, небесносиня локва, която от радост разтваря обятия в концентрични, затихващи прегръдки…

/Flo, 8 юни 2001 г./

Намерих го миналата есен. На една алея, до която ме доведе реката. По пътя на златните води, по пътеката на златокрилите мушици, които в октомврийския следобед танцуват над килима от шарки.

Тази година, като видях че в стаята ми нощем става по-светло, когато започнаха да стават невидими плочките от падналите ясенови листенца, когато утрините станаха хрупкаво-ясни и слънцето започна да разплита мъгли,.. отидох да го намеря отново.

То просто не може да не се открие! Не може да остане незабелязано! Всички притаяват дъх около него, забавят крачка, вдигат поглед към фините листенца – всяко едно като малка, златна блесна.

А не знаят колко е вълшебно ако се шмугнеш под клоните. Целият ти взор полита, попива златната светлина, докъдето и колкото ти позволяват сетивата…

Усмихваш се и слушаш! Търсиш оная съвършена клонка, онзи неповторимо бляскав златен цвят, който утре вече няма да го има. Какво ти утре!? Още след час или два, ще се приземи с мек шепот и спомен за синева…

Със спомена за мекотата на пеперудените крила, за дима от цигарата на преминаващ младеж, за смеха на децата, за звънчетата на триколките…

… за накъсания дъх на дакела, спрял да подуши дългокосите треви. Или за звука на целувка, скрита под клоните…

Докосвам кората… грапава, обсипана със струпеи от лишеи. Като кожа на кит, окичена с морски жълъди. И моето дърво е такова – великан, златен колос, който плува в синева!

Още много стъпки ще чуят листата. Още много звънчета на колела…

Още много смях, думи, настроения,… Чуруликане, крясък на сойка, почукване на кълвач или подрънкване от играчката на прохождащ малчуган…

Погалвам пак златните коси, тъмната кора, изсъхналите клонки. И живите – тези, които ще ме чакат и догодина!

Пътувам към нас в някакво прашно возило, с тук-там отворени или липсващи стъкла, и ако имам късмет – с шофьор, който е наясно, че по линия 76 пътуват най-онеправданите и прегряли обитатели на столицата. Та, в случая нямам късмет с такъв водач, така че първа врата е плътно затворена. Гъделичкане по прасците ми напомня, че вадичките са се сляли и като ставам, ще трябва с финт в ханша да позабърша мокрите следи по седалката… Пот и мокри чадъри – две в едно, пикантен летен ден в центъра на София.

Как да не ти се прииска да си останеш постоянно там, на онова място, където пръските от централните глобуси остават като мана небесна по жадната кожа. Правят диаманти в косите, струйват звън в кръвта и усмивките.

А пък и време такова едно! Тревата е зелена като през Май, нищо че Юли си гони сянката по напечените павета. И днес се вихрят къдели в гълъбовопера окраска. Ухае на озон. А някои са с колелета и колички. Ще се измъкват бързо като завали.

Ветрилото се опитва да възстанови водния баланс. Не, от друго имам нужда – да отворя ей тази колекция свежи снимки. Издебнати в един топъл следобед, с шарено небе, отдалече. Така, че само аз да чувам ритъма и смисъла на пръските и репликите…

Нямам насита! Вода, вода, настроение, слънце, пак вода и шляпане в дъжда! Дано само не се окаже, че са ми последните кадри с точно тази камера. Знам, че ще стискате палци

Кога ходехме с ботуши и шапки, кога вече ни се иска да си свалим потния епидермис! Не знам, само на мен ли ми се струва, че сезоните тая година се надпреварват да изскачат от засада… Преди да сме се настроили, някак. Преди да се нарадваме на лалетата, долетяха ирисите!…

Извадихме сандалите, летните поли (които ни стават, де), шорти и без шорти! По парковете плъзнаха слънцежадни!

А младите майки… по сламени шапки…

Дядовците – разсеяни! Каска – налична, колелото – вкъщи