Малко кадри от последните снегове (надявам се ) за тази зима. Не, че е била толкова тежка, но съм свикнала с друго да свързвам март. Е, който го влече, се надпреварва с идващата пролет.
Read more »

Ама, че дата си избрах и аз за този любим цвят! Да, да…, снежно е! Бяло е! И е Ден на влажните зони. Но не ми е снежно вече на мен. Копнея за ей, тази изумрудена свежест! Да потъне с дъха ми дълбоко, да ми даде жадуваната глътка нов живот. Толкова невинен, толкова чист и съвършен!
Read more »

(Из записките на Кухненския Корабен дневник):

20-ти ноември. Очертаваше се Втори Ден за размисъл. Време – преобладаващо, с висока, рехава облачност, филтрирана светлина и температури, подходящи за загащване на раницата. Но – Ден Втори за размисъл (и стрийт) се превърна в:

Ден първи

Read more »

Като че ли началото на есента не е точното време да се сещаме за ново начало. Сенките се удължават, сутрините стават хрупкаво-хладни, а прозорците се затварят нощем и оставят последните представления на щурците без публика. Следобедите са окъпани в медена светлина, а целият квартал омайно ухае на печени чушки. От съндъчетата се подават четвърта и пета реколта летни цветя – с попрегорели от жегата листа, но възродени цветчета…

Натежават лозите, изрусели кичури замятат липи и тополи. А някъде там, дълбоко зад защитата на млади тъкани и спечени обвивки, се крие Новият живот. Обвит в надежда, загадъчен и непредвидим.

Семенца в купичката, колкото една капка. Орех – заровен от сойка, с ядка като младо мозъче, надяващо се птицата да е зле с паметта и напролет да пусне лист. Лъскави плодове от кестен, шептящи си уговорки, че никой няма да ги раздели, дори да се разпукне бодливата утроба, която ги е отгледала… Или спасени стръкчета, намерили нов дом…

Заруменяла младост, протягаща милиони власинки, пипалца, правещи първия си досег в новия свят, в друго време, на друго място, но пак под нежността на същото слънце.

Няма сезон, спасен от нашествието на новия живот. Когато и да дойде мига да се събуди, трябва да му се даде шанс. Лъч, по който да се ориентира. Ласка, която да му даде сили…

И радост – да посрещнеш слънцето в него, когато разцъфти.

Трудно е. Бавно и тежко пълзи термометъра, опитвайки се да ме убеди, че е пролет. Като мравка по стъбло със стичащи се дъждовни капки. Ами още не мога да повярвам, че е тук. Не мога да преглътна зимата, студа, това което ми носят. Като да се опитваш да преглътнеш сълзи и да си поемеш дъх, едновременно. Като да се опитваш да цъфтиш, а светлината да ти липсва, като да се давиш от жажда, и от липса на въздух в същия миг. Като да си ослепен от самота зад телените мрежи, всред тълпата.

Събирам си всичките пълзящи и трептящи в мен топлинки – да дам живот на ятото, което се е запътило да се завръща. Да дам сили на луковиците, които избухват в цвят и питат “Защо е толкова студено? Къде е тя?”

Има някаква гавра във всичко това – да ги има цветята ѝ, връзката със сухи чушки на балкона, опустелите саксии – като зимни гнезда, жиците на простора – без дрешка. Нея я няма, а те са тук. И лалетата, колкото са оцелели стоически… А бяха толкова много преди години.

Знам, че е нещо естествено, част от кръговрата, животът си продължава и ще продължава и когато аз се смеся с пръстта. Но ми трябва нещо, в което да вярвам непоколебимо. Толкова неща са преходни, стопяват се, изчезват като че не са били – усмивка, ласка, любов, блясъка в очите. Искам поне да вярвам, че Пролетта винаги ще я има. И сега знам, че се е свила на кравайче в някое бледо лале, като в какавида. Само малко слънце ѝ трябва, да я погъделичка…

Да ѝ каже, че и само едно стръкче живот да има останало, заради него си струва да отвори очи. Да разгъне, пласт по пласт всяка болка – от най-тежките, с ръбати и остри краища, които раздират, до най-тънколистните, примамващи към мазохизъм. Да остави слънцето да ги изцели, да изглади бръчките, да те стопли от луковицата до върха.

Тя си е там. И тук, и навсякъде. Във всичко красиво, което ми е дала. Във всичко нежно, в което усещам ласката ѝ. Като Пролетта…