Вече загубих реална представа кога започна това лято. Докато да поемеш резливия дъх на снега и вихрушката на ежедневието вече го е измела, окачила реси на брезите и вече успяла да накара езичетата на тичинките да се изплезят от жега.

Обикновено лятото не ми е фаворит за любим сезон. Но тази година много осезаемо започна да ми липсва. Не, че го няма! Просто несправедливо дълго господства извън мен. Кипи, расте, избуява, прежуря, а аз си оставам с желанието, като заблудено семенце от ясен, чиято повредена хвърчилка го е занесла далеч от всякаква вероятност за разлистване.

Имам чувството, че съм в сфера от полу-прозрачен плексиглас. Виждам силуети, до мен достига плясък на криле, откъслечни смехове, екот на буря, но картината си остава непоправимо блърната.

Всичко се случва без твое участие, зад стената на сферата, а очите напразно дирят фокус, останали вечер насаме с парливата пепел на деня, насипана под клепачите… Единствено зеленото прониква винаги. Навсякъде успява да промъкне настойчивите пръсти на филизите. Да обсеби сетивата със смеха на треви, оплетени като коси на момиче, стояло на прозореца на влака за Варна…

И нито опънатите жили на стрелките, отмерващи задачи, резултати, срещи, нито потока от мисли, кълбящ се с праха на отминаващите оредели автобуси, не може да попречи на зеленото да прикове зареяния поглед. Неприлично завладяваща, вечно жадна, прашна или окъпана след дъжда, зеленината къса апатията ти на парцали, оставащи зад теб като найлонови пликове под дванайсететажен блок в Младост 4. Разплита и отлепва натрапчивите мисли като паяжини от клонка, след отлитнала от нея птица.

Сякаш никога досега не съм усещала такава почти физическа празнота вътре в себе си, на онова място, заемано обикновено от лятото, която само то, единствено може да запълни…

Скоро! Дано да е скоро, преди да дойде момента, в който се усещаш вече толкова уморен, че приемаш смяната на дните с безразличието и постоянството на червения правоъгълен показалец на календара. Така изцеден, че вече си претръпнал на жаждата за почивка и дори и да не се случи, просто ще продължиш напред.

Все още не! Още съм в периода, когато всяка втора мисъл е пенливо-синя, всяка капка пот – напомня за солената коричка по кожата, и всяка глътка се сравнява с вкуса на извор в букова гора… Още малко ще мога да издържа. А ти, все пак… не бързай да си ходиш, зелено лято!

… лятото! С омарата сутрин, която прави небето опалено. С аромата на липи, който привечер те обвива заедно с рояка мушици над тревите, пропуснали коситбата. С окапалите черници и лутащите се сред сладко великолепие гълъби. С бурите, след които локвите са синеоки, а въздуха вади всичко тъмно извън теб, като зимен юрган. С припяващите вълни на морето, с крясък на чайки, с шуртящи пръскачки в парка, с шляпащите крака в джапанки и еклив смях на децата до тъмни доби…

А в момента искам капка! Една единствена! Не просто да утоли жаждата ми, не само за да видя отражението на зеленина и синева, нито дори на слънцето. Просто… да отплувам в нея

- Тая катеричка Ваша ли е?… – попита ме оня ден в парка добродушен дядо, понесъл избелял чадър, с шиш отпред, способен да се опне при дъжд, поне колкото среднокалибрена триместна палатка.

“Мдаа, моя е! Ей, сега я пуснах от верижката, че обича да закусва пекинези” – четеше се в ухилената ми физиономия, докато един кукльо от същата порода оттопуркваше напред по алеята, а причесчицата му, тип “палмичка”, трепкаше игриво.

А Кори действително е палава и много любопитна. Кара ме да се въртя и приклякам непрекъснато, белким успея да я снимам. Приближава се на прибежки до метър разстояние от мен и присяда на задни лапички, да ме изгледа от височината на положението си (на пръв горски любопитко)

С всеки ден вкусовете и стават все по-претенциозни. Солетите “Хрус-хрус” вече ги няма за заигравка, камо ли за храна. Тиквените семки не са и достатъчно екологично-чисти сигурно, трябва да пробвам с т. нар. еко-семки. И аз не знам защо така ги наричат, сигурно защото са без люспи, та не цапат околната среда. Само лешниците си остават винаги на мода.

Всякакви игри, обаче, се прекъсват като се зададе някой рошав домашен любимец. Лежерното подскачане по тревата и спираловидно катерене се заменя със светкавично набиране по вертикална права линия. Завършващо с наместване на някой удобен и по-височък клон и сипещи се кихкащо-пискливи назидателни ругатни, съпроводени с ядно тръскане на опашка.

Стопаните на кучетата обикновено се смеят при тази гледка, разменяме по някоя подходяща ведра приказка, след това подвикват и си забират помахващия опашка косматко в посока към езерото.

Та като казах езеро… Обичам го през всеки сезон, но точно сега се усеща как животът започва да се събужда. Сякаш това великолепие на отразеното небе действа стимулиращо. Плуващите облаци гъделичкат, раздвиждат и побутват всяко заспало семе и грудка в студената вода.

Всеки път усмивката сама разцъфва на лицето, щом пристъпиш в този малък свят, под дъбовете, още спящи величествено, сякаш земните удоволствия пръв да се окичиш с цвят и лист, са далеч от скритите под дебелата кора сокове.

Не обичат нетърпението тези стари енти. Предпочитат да изчакат, независимо, че още от януари около тях цари суетня. Горските зидарки се спускат стремглаво надолу с главата, чинки с малиновочервена гръд, огласят храстите, с плахо напъпили клонки. Косовете преобръщат ланшна шума, наместили оранжевите си очила. Но най-шумни, най-кипящи от живот, най-игриви си остават синигерите.

- Ах, ама Вие и друг път така ли сте ги хранили? Май Ви познават? А какви семенца да им давам? Може ли слънчолед? А геврече дали ще кълват?…
Добре, че малките ми приятелчета не се стряскат от спрелите се на три-четири метра момичета, лели, баби, чичовци, които се смеят на пируетите им и на хитрите начини, които измислят да си вземат семка, възможно най-бързо, ако може ей, така… в движение

Най-смелите кацват, поглеждат ме с едно лъскаво оченце, взимат си семка, пак поглеждат и едва тогава отлитат на някой клон, заклещват семката с краче и започват да я млатят с яките си и остри човчици. По-срамежливите се задоволяват да ми каканижат от почтително разстояние, чунким се смиля да пусна лакомствата на земята.

Влезеш ли там, под това небе, под тези живи дървета, вече не чуваш шума на колите по Цариградско, забравяш колко неща имаш написани на, омачканото от зачеркваници и нови писания, листче със задачи. Всичко е кипнало за нов живот, цвърчи, подхвръква, подскача, огласява пред света безапелационното си желание да съществува и да се множи.

Обичам го точно този месец! За някои е своенравен, “женски”, променлив, непредвидим. И такъв да е, няма лошо. Красотата е в разнообразието. Но тази тръпка от първите плахи стъпки на пролетта, преди да нахлуе с южните ветрове, с първия пороен дъжд, който понася белите цветчета от сливите. Времето, преди да избухне зелената бомба, да грейнат глухарчетата и запеят славеите… Този миг на прераждане е само един!

Честита Баба Марта!

Ама не е честно някак си, тъкмо в момента, в който си насъбрал една торба обичайни мрън и ох, заради тези едва отминали -15, или заради солената каша, която си принуден да прегазиш, за да стигнеш до автобуса. В който между другото пътуваш като в метрото – вярно, не толкова бързо и удобно, ама за сметка на това, пак толкова виждаш през прозорците. И в мига, когато си готов вече да кажеш “аман! искам да е пролет!” се случва някое такова чудо, като това преди два дни

Първо вечерта заваля пухкав сняг, за който ми беше зажадняла душата от миналата година. Красотата си е красота, ама на Дейна оченцето не може да мига като вали, затова се въртях като шугава през нощта, плетейки магии. Час по час проточвах врат през прозореца, с надежда да видя през ореола на уличните лампи, дали е спряло да вали.

Можете да си представите, как сутринта не можех да си побера усмивката в орбитата на сънената ми физиономия! С това слънце, с това засияло небе и чистия сняг!

Ха, сега ми кажете, честно ли е Зимата да ни погажда такива номера!? Като усети, че е започнала да ти омръзва и вземе, че спретне някое такова лъчезарно утро-чудо, съвсем като изкусителка, решена на всяка цена да си върне сърцето, любовта и вниманието на любимия.

Има ли друг сезон, който успява да направи такава магия за някакви си 9-10 часа? Ами… май не. Пролетта е променлива, идва тихичко, леки са първите и стъпки, ефирни като сянка на кокиче на снега. А после изригва – задъхана, нетърпелива и може да преобърне света, но … най-малко за седмица. Лятото пък е абсолютен мързел. Понякога се бави, мотае се, сякаш не му се иска да сменя пролетта. Друг път връхлита с пек още през май, но и на него му трябват поне няколко дни да се претопи пъстроцветието на пролетта в зелена вълна. Есента… еех, есента! Тайнствена е тя, замислена, никого не гони, за никъде не бърза. Ако Зимата не я побутне с някоя подранила слана, цели седмици може да продължи цветния вихър. Няма друга такава палава магьосница като Зимата.

Излетях от автобуса светкавично като сгащен между две спирки (и двама контрольори) гратисджия. Даже на ухилена физиономия го докарвах. Само още няколко метра и ето ме – в нейното царство! Недокоснато, ефирно, искрящо и крехко.

В нейната власт забравяш, че ръцете и ушите ти започват да парят от студ. Искаш да докосваш – не само с очи – с ръка, с лице, с устните си. Да усетиш как кристалите на снежинките удължават миглите ти, когато вятърът ги понесе от клоните. Да искаш да ги подържиш в шепа и да се молиш за чародейство, което да ги предпази да не се стопят…

Детските площадки са обсебени от птиците, чиято глъч прелита над люлките. А крехките им следи оставят скоклив, кръстат бод по белите кожухчета на катерушките.

Враните следят с клюкарско любопитство, преминаващата по алеите машина. Ама Зимата и нея е успяла да омагьоса някак си, че да не вдига много шум, очертавайки ясните къдрави ръбове на пъртината.

Някои вече бяха избързали да я зачеркнат като отминал сезон, едва ли не, яхвайки колелета. Но магията и – лека и сияеща като фин снежен прах, полепва по всички, стопява се, прониква и няма никой, който да и устои.

Обичам я, тази изкусителка. На никой няма да позволи да я изгони, преди да успее да усмихне достатъчно много хора. Да, София беше различна! Различни бяха и всички хора, с които се разминавах в парка – с усмивка поглеждащи към това дълбоко, лазурно небе!

Не си отивай още, Вълшебнице! Не съм се наиграла още в снега! Все още не съм се прибирала достатъчно мокра от правене на бели човечета. Още не парят бузите ми и врата от уцелилите ме снежни топки. Не бързай, Бяла Красавице! Нищо, че утре е Февруари

А ето и какво се случва днес, в момента

Е, хайде вече да отпътува снежец и към Тракийската низина! Ще му се зарадвате, нали?

…, а на цветове. Сега, когато е отминало времето на пролетното нетърпение и лятната страст, и преди да настъпи зимната напрегнатост, пълна с планове за бъдещ цъфтеж. Точно сега е време за тиха наслада и спокойствие.

Моментът, в който осъзнаваш, че може да оставиш сетивата ти сами да избират баграта, на която да се спрат. Не е тази плаха, бистра белота на кокичетата. Нито е напористо алената коприна на мака. Уж все е тази същата багра, такава каквато я помнят очите като есенно жълта, но всяка година различна. Така, както няма два листа еднакво златни…

На мястото на чистите цветове на розите, отварящи еднакви листенца всяко лятно утро, сега есенната нощ оставя след себе си всякакви експерименти на палитрата си. Сякаш като тръгне да изгрява, слънцето я кара да хукне и да повлече с тъмната си роба и четки, и бои, размазващи се в неподражаеми преливки.

Есента не е време за цъфтеж. Страстта е утихнала, няма я жарта в косите на слънчогледите и знойно поклащащите се тичинки. Угаснал е флирта с пчели и пеперуди. Време е за сока, налят в румените страни на ябълките, в лозите. В зрялата възраст на годината кипва виното. Както само зряла кръв може да кипне и преобърне света ти…

И не клепките на лилии и теменуги разкрасява сутрин росата. Листата са нейната есенна бижутерия. И огърлиците на изоставените паяжини…

Къде е тревата, с настръхналите глухарчета? Нима ти липсва чистата пътека, по която младостта сякаш те дърпа напред, понесена от впряга на ежедневието. Сега очите не спират с наслада да пият цветове, а слуха – да се наслаждава на тишината, нарушавана само от перкусиите на преобръщащите се с всяка крачка листа… Не очакваш вулкани и огнени пориви – природните стихии взривяват само спомените ти.

Не, есента не е време за цветя. Не е време да се влюбва небето в незабравки, нито езерото в цъфнали лотоси. Има време за страст, но и такова за тиха обич – нежно разливаща благодарност в кръвта ти – че те има, че усещаш пулса на дърветата, жертващи хиляди малки длани, за да има пролет отново… За да има отново любов…