***
Заплита вятърът
В надиплени къдели жарта
Мак сред осили

Странници нетрайни
Помисли потайни
В сенките крие ръжта

Палавост желана
Нажежена до бяло
Вятър попива жарта…

Злато в пастел
Крилете на закъснелите птици
Инкрустирано лято

Ежегодна любима обиколка из нашия парк! Няма такова “зелено” като новоизлюпените листа на липи и брези! Няма такова “ароматно” като облъхнато от цъфнали люляци утро!

Нито по-цветно – от лехите с рошави лалета (е, като изключим тресящите се от подскачащи хлапета надуваеми замъци )

Няма по-нетърпеливо – от дечурлига преди подаване в ръчичките на първата за сезона фунийка сладолед

… нито по-щуро-подгизнало-щастливо – от ретривър, оставен на самотек на брега на подскоклива река.

Няма по-усмихнато – от келешче като мен – най-сетне успяло да измъкне бирата и Дейна изпод зимните завивки…

… по-хубаво – от младо девойче в нашенска носия!

С две думи – пролет и слънце!

Не е онази зелена бомба, която избухва за седмица! Нея ще я видим тепърва. Тази година Тя е Пролетта, която идва плаха, сякаш се чуди коя да е следващата и стъпка и дали няма росата да се превърне в слана. Онази, която дойде през някоя от миналите нощи, когато дори на звездите някой беше подменил партитурата и напяваха тихо “Let the Sunshine in”!

Успя за един следобяд да усмихне цветчетата, да призове пчелите и да ни смъкне мартениците. Да дари всички с топлина и да извлече от недрата на ежедневието им, всичко детско, палаво и усмихнато.

Натъпках зимните дрехи навътре в гардероба, прибрах ботушите, дето почти ги износих за един сезон само. Изнесох хилавите останки от презимувалите цветя на слънце и пуснах Светлината да се гмурне в недрата на мислите ми.

Светли празници, приятели! Слънцето да не слиза от усмивките ви и доброта да пърха в дома ви! Внимавайте с количествата и калориите, а ако случайно изпотрошите яйцата на децата, признайте си, че сте взели дървеното от скрина!

С всяка година сякаш се старае да ни наруши детски чистата вяра в съществуването на четири сезона. Все повече се заиграва със снежинки и все ми се иска да Я смъмря, да Я дръпна за опашката (ако успея да хвана някоя разлудувала се сврака) и дори да И пиша закъснение… Но как да смъмриш любимия си сезон!

Поне едно нещо беше ясно – успяваше да ни засипе както със сняг, така и с недвусмислени, успокоителни знаци! И през снежните парцали се чуваха песните на синигерите. А сутрин, докато робокоп-ски се добираш до спирката, колкото да установиш, че температурите са с минус отпред, пак успява да ти намигне някоя цъфнала иглика. Да им завидиш на ботаническата упоритост!

С подобна упоритост и слънцето използва всеки миг да ти върне доверието в астрономическите мерки и теглилки, пък макар и с досада, че някакво си там парче скала (любимо на влюбените) има наглостта да го засенчи.

Закъсняла или не, Пролетта е тук. Да си пожелаем търпението да я дочакаме да се настани удобно… в лехите, под прозорците, в ухилените лазурно локвички кал, в аромата на фрезиите, които ‘някой’ е забравил на бюрото ви… И в онова дръпване, сладко и разцъфващо, което усещаме някъде под диафрагмата, всяка година, с всяка нова пролет… с всяка любов.

Трябва да отида днес -
Утре сливовият цвят
Ще е отлетял
(Ryokan)

Като малък поток
Лъкатушещ през мъхове
И аз ставам чиста и прозрачна
(Ryokan)

В началото на пролетния дъжд
патиците, които не бяха изядени
квакат щастливо
(Kobayashi Issa)

Котаракът се събуди,
протегна се, и тръгна
по любов.
(Бусон)

Радвам се, че иде края на 2013-та. Тежка година беше, но предпочитам да гледам напред. Не помня откога паричката от питката на Бъдни вечер не се беше падала у мен.

Бъдете здрави, мили хора! Искам да си пожелая, и на мен, и на всички, които познавам и обичам, да се вглеждаме по-често в очите на другите. Да се вслушваме повече в думите, промълвени и недоизказани. Да отворим сърцето си, да споделим и да попием споделеното с доброта.

Вечер често пътувам в автобуса с едно непознато момче от нашия квартал. Симпатично, кротко, лицето му винаги излъчва непоклатимо сериозно изражение. Очите му изглеждат спокойни и съсредоточени, но дълбоко в тях тлее онзи синкав пламък, от който обикновено лумва животворен огън. Отправих едно от желанията си тази Коледа за него – да видя лицето му озарено с усмивка.

Изпращам отминалите дни с топлината на любовта, все по-силна, все по-нежна и съграждаща добро. И се усмихвам на светлинките, играещи по елхата. Колкото и да не обичам празниците, хубаво е на Коледа.

Прегръщам ви! Обичайте (се)!

П.П…. попадането на парата у мен, съчетано с “нов апартамент” и “здраве”…, случайно да не ви намирисва и на вас за предстоящ ремонт през 2014-та?!!

* * *
Щурец ли подхване ноти да дири
Нощем на жадни за обич да свири
* * *

~ ~ ~
Мак ли пламти сред косите ми луди
Палав копнеж във плътта ще пробуди
~ ~ ~

~ * ~
Мисъл за мен ли в съня те споходи
Върше, реки и жита ще пребродиш

Ще ме откриеш – самодива наречена
С тебе и твоята ласка облечена

/Flo, 06.2013/

Лъчите на слънцето успяха да се промушат през дланите на чинара и да плъзнат сребрист контур по краищата им. Макар, че това далеч не беше крайната им цел, която всъщност се опитваше да се престори, че сънят изобщо не я е изпускал, откакто я загърна в прегръдката си, замаяна и обърната надясно. С ленива грациозност, тя се обърна да изгледа светлоликия нахалник, дръзнал да заплита рано-рано разноцветни звездички между ресниците и. Погледът и попадна на тревата зад нея, изпомачкана на някои места, неуспяла или непоискала да замени споменът за него срещу глътка утоляваща роса.

Същите тези капчици, които самия той сега нейде беше изтичал да събере, че да утоли жаждата на любимата си. Да намокри бузите и, да се усмихват и сияят очите му, докато гледа как се слепват на кичурчета лъскавите, черни косъмчета на веждите и, докато огънят и не ги изпари. Така бяха те двамата – допълваха се, чувстваха, дишаха, съществуваха в едно. Тя – жаркото слънце, той – жива вода.

Тя се протегна сладко, извивайки гръб и се изправи на лакти. Кожата и усещаше играта на сенките. Вятъра носеше дъха на липите – ефирен, изкусителен, неустоимо сладък. Като че нейният любим го беше измагьосал по свое подобие. И нея превърнал в замаяна от пищното великолепие пчела.

А жуженето тепърва ще започва. Тепърва предстои да се чуе монотонното припяване на цикади по пладне, когато маранята разлива контурите като вода. Или цвърченето на щурците и плахото примигване на светулките. Ще изчезнат глухарчетата, с които се кичи пролетта, ще светнат незабравки, маргарити, рошави гергини… Тя тръсна весело коси. Все успяваше да я разроши така, че съвсем да заприлича на неговото малко цвете. Онова, което обичаше да разтваря за него най-сладките си дълбини, същото – което той обичаше да разлиства и да намира неподозирания себе си.

Защото с всички е така. Все мислиш, че се познаваш, докато не се появи Лятото. Онова същото, което говори с шепота на вълните и косите му ухаят на озон, на прах, окъпана от първите едри капки, предшестващи пороя. Лятото на живота ти, чиято страст стопява прегради, чиято ласка разлиства оголели отдавна клони. Разцъфва те, разпява те, усмихва те в слънчогледи. Прегръща те и те отнася като вълна.

А сънят и пак беше с дъх на водорасли. И песъчинки, полепнали по кожата на гърба му, когато го прегърна на брега. Бавно, нежно се сливаха с пулса на морето, вълна след вълна… Над нея леко вибрираше зеления купол на гората. Слънцето погъделичка, зачервеното и от съня, ухо и като чу, че в него все още припява прибоя, завъртя глава закачливо и се шмугна в сенките. На рамото и фина паяжина заплитаха солени следи… С формата на устните му.

Време беше да става. Изтръска поизмачканата рокля, намести тъничките презрамки, смъкнали се по смуглите рамене. Намери пътеката и се усмихна. Зимата е зряла красавица, Пролетта е девойка, Есен е заруменял веселяк. Колко ли хора по този свят, обаче, не знаят, че Лято не е в среден род. Дори не е в никакъв род, просто е… в множествено число, винаги равно на 2. И другото му име е Любов.