Както съм загряла и както сме го подкарали с “Усмивки от старите ленти”, предлагам да вървим към 2011 г. Честване на двойно закръглената, 5 и 3 годишнина на двата блога, LeeNeeAnn и choku-geri. Събитието беше съчетано с активното участие на прекрасното, синеоко семейство на Дачи, както и много симпатични млади парапланеристи, така че хвърковатата чета беше доволно осветена и наснимана. Едно, че аз се целех в недонаснимани представители на древна популация Хомо сисадминикус (понеже нали… идват рождени и имени дни и материал си трябва )…

Отделно, самият Сан Антонио се развихри подобаващо…

А тогава мисля, че беше някакъв вид бойно кръщение на новия Никон на Емуто. Интересът към новата играчка беше доволно голям…

Да не си мислите, че само сме яли, пили и веселили! Имахме и бойното задължение всеки да сподели впечатления, мисли и пожелания за блога на Дачи и Ники, хард-копи! Ей, едно време пишехме спомени и пожелания в едни тефтерчета дето се събираха в тийнейджърска шепа. Но за оная среща си спомням, че Дачи извади една огромна тетрадка (придворният фотограф я е хванал в кадър). И сега се чудя каква ли е съдбата ѝ… и какви ли бисери съдържа

Докато ние се туткаме дали да снимаме, дали да четем кой какво е написал … древните бдят! Емуто показва, че прегръдката му може да поеме спокойно един брой фоточанта (с място за два обектива), един брой фотограф (със среден ръст и солидно тегло – достатъчно за да пази равновесие, плюс чифт обеци) и един брой DSLR (добре, че е кропка…, с фулфрейм щеше да се затрудни)…

Тези снимки бяха направени, докато на сцената не се появи еклеровата торта. Веднага беше нападната от всички страни, защото тя поне позира без да мърда, няма опасност да ѝ се появят на снимката червени или затворени очички, нито … да ѝ се зачерви глазурата, с индикации какви следи от алкохол съдържа…

Определено може да познаете кои са снимките на NeeAnn по майсторското ремастериране (и не само ). А пък сега, докато се радвам, че намери време да ги извади и изтупа прахта от “лентите”, мога само да предвкусвам следващите снимки, които Сър ще направи, като виждам как е задобрял. То това се добавя на всичко отгоре към някои съвсем обективни дадености като например – ръст! Все ми иде да припомня една мисъл на Жоро Мамалев “Висок – това звучи низко!”, ама сами може да се убедите каква снимка може да се докара от ей, тая кота:

… Voila – резултатът:

… И да я сравните с първата снимка в този пост, която може да се постигне от величието на моя “ръст-висок” (166 сантима, без платформите и повдигане на пръсти)

Цялостното настроение на срещата може да почувствате пак на съответното място в пъстрата галерия на NeeAnn – тук!

П.П. … продължение след ден-два … линк и за снимките на NeeAnn от блогосрещата през юли 2013 г.

/следва продължение, понеже … сисадмините си пазят старателно архивите и ги обхождат, докато чакат да им дойдете на фокуса отново/

“Като ни е толкова хубаво и весело заедно, защо трябваше да чакаме чак две години, та да си организираме среща!?!”

С това започваше един пост, преди 10 години, за една от нашите щури, страхотни блогосрещи! Цели десет години, а за една вечер успях да прелистя архивите… Малко съм писала за това време :’( Сега няколко вечери подред ще редя смях през сълзи, с дъгички по ъглите, защото за пореден път си викам “За какво, бе, джанъм, ти беше цялото това надбягване!?!”. Задачите ли ще се свършат, като изпълниш още една? По-търпеливи ли са станали проблемите, че като си решила един, следващият да поизчака, да си поемеш дъх? Имаше ли смисъл да бъхтиш като нискочелен, гъсторунен тибетски як тая заледена буца сол, в която се набута за четири години? И лиши блога (и себе си, най-вече) от стотици кадри, които си останаха по същите тези архиви? Както и се лишихме всички ние от живото присъствие, смеха, закачките, надснимването и десет и кусур годишната подготовка на психопрофила на Сан Антонио, както и … забатачената из пещерите поредна серия на Кроманьонските легенди

Сега, точно покрай тая Коледа и свършека на тази бодлива 2020-та година, на въпроса “защо трябваше да чакаме” си има много ясен отговор. И колкото повече забрани се трупат, и въпреки страха, който всеки от нас, в една или друга степен, изпитва, а може би въпреки това! – ни се иска в първия удобен момент, наистина да се видим. Така де, ще взема да забравя оня сложен чертеж за построяването на онази фамозна четворна торта, дето ми я накъсмети Велин

Да си дойда на думата, за онова празнуване преди 10 години! Докато аз само бърникам из архивите и възклицавам бездейно, Сър Никълъс ремастерира, доукрасява, разхубавява, ретушира… Къде е нужно, маха излишни промили от бузи и ушета. Изобщо, магьосНик същи. Може да се убедите и сами в съответната папка в галерията му (която става с всяко влизане все по-пъстра, явно е решил хептен да ни убеди, че Луната няма никакви тъмни страни, освен ако не ѝ избият старчески петна ). Enjoy!

A да не си мислите, че ще ви оставя само да си възклицавате, имам задачка-закачка. Понеже стана дума за накъсметването, нека всеки от вас, да се опита да си спомни късмета, който му се падна от Пицата “Гери” тогава и да сподели какъв беше и дали му се е изпълнил Хайде, аз ще започна, щото… ами писалката е у мен, просто! На мен ми се падна късметя много да пътувам. И се изпълни – доволно и предоволно! След 2010 имах няколко години с какви ли не преживявания, пътувания до четири континента, бродене из горите и езерата на Етиопия, джунглите на Виетнам, и още отгоре и отвъд Атлантика. Така, че в известна степен Гертруда се счита за напътувала се

Ваш ред е, дами и господа! Може да си опресните малко… най-пикантните късмети са описани. Ама мен живо ме интересува кво стана с бебе-бомбата?

Всяка година по това време ми е тясно, неспокойно. Не се свърта в черупката всичкото ми негодувание, че слънцето не ми стига. Дере по ръбовете натегнатата пружина, че още нещо има да се случва. Нещо, което е било записано някъде, от някой невидим дух със скрибуцаща перодръжка по гигантски папирус от лед, разпрострял се из Космоса.

Read more »