Минаха матурите, слънцето напече, извадиха се фанелки и шорти. Някои хукнаха по купони… Други почнаха набези над магазини… Балове идат!
Read more »

Малко кадри от последните снегове (надявам се ) за тази зима. Не, че е била толкова тежка, но съм свикнала с друго да свързвам март. Е, който го влече, се надпреварва с идващата пролет.
Read more »

“Къде се запиля този фотограф? Имам личен ангажимент на люлките след 5 минути!…”

Read more »

Те са съседи. Добри и обичливи! Когато единият тръгва на разходка, успява да намери начин да уведоми другия за това събитие. В резултат асансьора ехти и не само за стринките, кротко бъркащи обедната супа, ами и за всички домашни любимци, от белия пудел Блеки до ротвайлера на петия етаж, става ясно, че Альо и Нана (старчоците следват нотариалните документи и им казват Алекс и Маги ) излизат по работа.
Read more »

Повече за страхотния ден на гости на Лю и Бате, за двете малки слънчица и още няколко по-възрастни, ще разкажа утре. Сега отивам да търся крем за изгорял гръб, че не намерих толкова голяма закачалка. А пък в момента ми се въртят в главата първите строфи на една народна песен…

У Любини слънце грее
То не било ясно слънце,
най ми била сама Дени -
с черни очи еленови,
с дълги клепки босилкови…

Последните няколко дни са изпълнени с някакво особено усещане. Дали защото сред цялата напрегнатост на седмицата ми, нагнетена сякаш от това, че е с един ден по-малко, се усети за пръв път от толкова време някаква подреденост. Някакво витаещо спокойствие като прорез чисто небе, което си сигурен, че е там, под облаците! И ще изплува в окото на залеза…

Някакъв полъх, който е кацнал като пухче от глухарче още от разходката през Шарколес сутринта и е останало да се повози на шала ми. Без да подозира, че е източник на кротката ми усмивка и на един особен поглед навътре, сякаш по следите на следващия цикъл на живота, скътан в семенцето…

И след целия този ден, със задачи, които сякаш някой друг успява да подреди около мен, когато си тръгвам, не усещам тежестта в очите си. Все гонят небето и поелите към мястото за нощувка врани. Или невидимите следи в облаците, оставени от крилата на пискливите бързолети. Дори автобусът успява да дойде навреме, както и тази вечер. Успях да седна, поставих на коленете си тежките чанти, едната с полузадрямалата с изтощена батерия Дейна. Тогава усетих светлината. Идваше от седалките от другата страна, където баба и дядо пътуваха с внучетата си. Момченце и момиченце, на около 10 и 5-6 години. Очите ми така и си останаха приковани в момиченцето. Толкова чиста, невинна и неописуема красота се излъчваше от това дете! Приличаше на едно друго момиченце, което снимах преди няколко години…

Гледах тези огромни, ококорени теменужени очи и не можех да спра да се усмихвам. Като че пиех светлина, родена в най-дълбоките недра на пещера от проникнал слънчев лъч… Детето усети, че го гледам, очичките му засияха, усмихна ми се с две палави трапчинки и се скри сред пухкави руси вълни.

По едно време се качиха три какички, нацъмбуркани с финтифлюшки. Започнаха се едни безкрайни кикотения, а момиченцето се поизправи и ги загледа с усмивка и интерес. Какво ли ще стане и с теб, ангелче? Сигурно ти се иска в момента да си голяма като тях, или да носиш такива обеци, да се смееш така безгрижно и демонстративно? Как ми се иска да ти кажа с поглед “Толкова си красиво и чисто, дете! Запази тази светлина и добро в себе си. Ти излъчваш радост и свежест. Бъди щастлива!”

В първия момент не мога да опиша какво изкушение ме разтърси, да извадя апарата и да се опитам да “хвана” излъчването на това сладко същество. Пък ако ще да се извинявам после часове на бабата и дядото. После ми мина. Самото изживяване, докосването до нещо толкова чисто и красиво остава много по-трайно от всичко останало. Не знам дали красотата ще спаси света, но добротата сигурно ще се справи… Ако (и дано!) оцелее.

“Ами да! Тази пролет съвсем са забравили да пръскат срещу майски бръмбари!”

“Хич не ми се оправдавай, че не обичаш бебешки басвити!”

“Пълна скука! Една безтегловност не могат да постигнат! Само ми разбълникаха пуканките…”

“Тате, тате! Хвани ми онова, черното, че съм нещо вързан в ръцете…”

“Аз КАЗАХ ли, че е забранено да снимаш сестра ми!!?”

- Дали в това езеро има коркодили?
- Ми… ако има, какво ядат? Тука идваме само ние, и баби и дядовци…

- Да, де! Пък сега е жега и сме само ние…
- Верно! Бързо! Залегни!

“Ама защо все аз трябва да играя мама снежен човек!?! Другият път ще си обуя сините панталони пък…”

“Джо, подай ми револверите! Оседлай мустанга чер!!! “

“Дай да те хвана, малко жабче! Аз съм принцеса и … кой знае, може да ми хрумне да те целуна. Или да те занеса на учителя по френски?…”

Обичам съботите. Неделите все едно са си едни работни дни за мен. Опитваш се да напъхаш в тях всички ССЗ (сервизно-слугинажни задължения), които през седмицата с почти садистично задоволство отлагаш. Но съботата си е изцяло моя. Стига да не вали, това е денят, по-точно следобедът, в който мога да погледам и послушам света като невидим свидетел. … Е, едва ли точно невидим, при положение, че дългия обектив винаги предизвиква любопитни погледи от почти всички, с които се разминавам в парка. И всеки път не устоявам на изкушението да щракна поне по една снимка с пухкава, лепкава, розова или бяла къделя.
Read more »