Archive for April, 2012
Яйцето на Дракона
Слънцето обливаше в лава рехавите корони на дърветата. Още неуспели да разтворят листа, клоните се протягаха към неспокойното небе като обагрените в златист огън пръсти на магьосник. От онези същите, които преди ера минаха по ръба на Острова и оставиха след себе си просеки в гората, посипани с миризлив прах и мазни петна.
Read more »
Водата разказва #2
Вдън дебри зелени, работни, засмени
Създания щъкат добри
Гномфертити си имат – царица умница
И замък под стари върби
Царицата сутрин, преди да закуси
Със изворна чиста вода
Лежерно измива брадичка игрива
Оглеждайки кръшно снага
Нощта ли долази, пристигат талази
От весели шумни тълпи
Факирът ще блесне, магии донесъл
В чалмата от тайни земи
Оркестър мелодии стари подкарва
Цикади пригласят в захлас
Гол череп с фагота стартира фокстрота
И слонът поема със бас
Бал пролетен вихри се, пърхат конфети
И стрелкат се знойни искри
Когото успеят, в сърце да уцелят
Целувка във миг ще дари
Вдън дебри зелени, танцуват на смени
Бълбукат до ранни зори
Горилчо едничък, на клона самичък
В гората се взира и бди!
(на Рошавото с пожелание по-скоро да ни дойде Лятото, че да се разплискаме като водните човечета )
Преди дъжда
Ресите на брезите треперливо отмерват такта на дъжда преди още да е дошъл. Има нещо закачливо в потрепването на връхчетата им – напористо изпреварили листата, голи и гъвкави в предизвикателната си младост. Едно странно спокойствие се провира през клоните на люляците, с гранки, предвесници на опияняващ екстаз. Прошумолява над назъбените листа на глухарчетата и се емва към надвисналото небе – да покани капките на танц.
Спокойствие уж, но само докато усетиш ритъма на живота, който от седмица сякаш заглушава тътена на автомобилите. Така дълго чакан, толкова нетърпимо напиращ в пъпките, наляти до пръсване, че когато най-сетне се случи, не остава друго освен да стоиш замаян срещу бухналите облаци на сливите и ароматът да придърпва ъгълчетата на устните ти.
После вече всеки може да я види и усети. Но тази, най-ранната, най-първата, плахата Пролет, която прави първите си крачки в следите от разтопените преспи, винаги ми е най-мила. Като усещането за любов преди още да си го признал на самия себе си. Когато е само полъх, само спазъм, който те обгръща за миг и преминава като вълна, като електричество през тялото ти и някъде там, в гърдите се свива в неразцъфнала пъпка. И всеки път топлина плъзва от нея, когато мислите извайват лицето му, ръцете с цялата жадувана нежност и връщат думите, които плуват по повърхността на спомена като прашец в капка нега.
А после… друг е спазъма, друга е тръпката. Когато цветът се разтвори остава сиянието, топлината от взаимност, хармонията, в която се усещаш като част от самия живот. Всеки нов лист допълва представата за истинското зелено, всяко облаче е покана да го възседнеш и погледнеш от високо, и всяка фраза в трелите на косовете те кара да усетиш аромата на влажните коси… на тревите и дърветата.
Чакаме дъжда – аз и Пролетта (в мен). Усмихнато ми е, спокойно и разнежено, като в уютна и топла прегръдка. А дълбоко там някъде в гърдите ми, пролетните сокове кипят и бълбукат с ритъма на пороя…
Двете криви тухли
“След като купихме земята за манастира през 1983 година, останахме без пукнат грош. Бяхме задлъжнели. В имота нямаше нито една постройка, нито дори навес… Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя: да градя основите, да полагам бетон и да редя тухли, да издигам покрив, да инсталирам водопроводни тръби – абсолютно всичко. Преди да стана монах, се занимавах с теоретична физика; бях преподавател и не бях привикнал на ръчен труд. След няколко години станах доста добър в строителния занаят и дори наричах екипа си “Би Би Си” (Будистка бригада по строителство). В началото обаче ми беше много трудно.
Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за да изравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.
Като монах, разполагах с огромен запас от търпение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да й се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.
По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.
Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването й, развеждах един посетител и той я видя.
– Хубава стена – подхвърли той непринудено.
– Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? Не виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?
Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.
– Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни тухли.
Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли, отделно от двете “сгрешени”. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми “бодяха” очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко – да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една “хубава тухлена стена”. Двайсет години по-късно тя все още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.
… Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от “сгрешените”….
/Аджан Брам, “Отвори сърцето си”/
Първата история от тази хубава книжка, която получих като подарък, ме усмихна много. И си помислих какво по-хубаво от това да я споделя с вас – тези, които преди четири години успяха да видят в мен един бъдещ зидаромазач и ме накараха за първи път да погледна “стената” с други очи. От онова време досега ми се е случвало много пъти да ме полазят я, творческо или чисто лично късогледство или пък емоционален астигматизъм, които да ми навират в очите само грешките или недостатъците ми. И винаги в такива случаи се връщам в едно място, толкова съвършено, колкото всеки един от нас е сътворен, толкова истинско и чистосърдечно със споделеното щастие, така стоплящо със светлината на преживяното или усмихващо с рошави съновидения, което винаги успява да ми възстанови баланса и да ме накара да видя преобладаващите, сполучливо наредени тухли.
Благодаря ви, мили мои блог-кръстници, подстрекатели, рошави и закачливи почитатели и кротко усмихващи се, мълчаливи читатели! За това, че ви има, за обичта, за топлината и усмивката, за споделената радост! Щастлива съм, че сте до мен!