Отдавна не се беше случвало такова горещо лято в Шарколес. А и дълго, че пролетта просто профуча, едва сколаса да навърже панделките в косите на магнолията, насипа щедро джанките с пролетен сняг и даже не дочака да види разтварянето на първата лилия в Езерото на нимфите.

И още от май в гората царуваха горещото лято, с цялото кипящо, жужащо и цвърчащо великолепие на обитателите и. Синигерите успяха да измътят малките си рано, преди сойката Гарулина да тръгне на инспекция за немарливи родители. Една от приказките, която караше пуха по главите на малките кресльовци да настръхне, беше, че тя обикаля и краде малки пилета, оставени без надзор. В подранилото лято и косовете успяха да изхранят вечно гладната си младеж с един специален деликатес, който тази година беше окичил клоните на дъбовете, досущ като виснал шарколески специалитет “Тролска наденица”.

Тревата достигна невиждани размери и гномчетата бяха принудени няколко пъти да разчистват пътечките към хралупите си, които само след седмица отново потъваха в сочна детелина и широколистен живовляк.

Обитаващите Шарколес феи решиха, че е дошло време за проверка на ефекта от глобалното затопляне и отлетяха да нагледат докъде е стигнало нивото на Световния океан, избирайки си места с колкото се може по-фин пясък. През това време, вещичките завъртяха няколо сделки с гномчетата за изкупуване на окосените глухарчета, бял равнец, репей и пр. полезни зеленяши, за попълване на съставките им за отвари. В резултат, дворните места около хралупите на дребните същества в един момент съвсем оплешивяха, което и съвпадна с настъпващата бавно, но сигурно, жежка и сушава част от лятото.

Охлювите пиха на екс по едно приспивателно и задрямаха по върховете на изсъхналите вейки, със спуснати ципести щори. Водните кончета замислено крояха планове да емигрират в по-сочни терени. Все по-нарастващата жажда на слънцето изсуши локвите, които семейството на татко Руди използваше за лятна къпалня.

Трепкаща мараня обгърна всичко живо, в това число и уж държеливото на засуха кралство Арахния. Територията му обхващаше цял Шарколес и се простираше на различни етажи, в зависимост от способностите и въображението на кралските поданици да скрояват и оплитат ефирните си мрежи по треви, храсти или по-високи клони. В тази суша, обаче, дори паяжините висяха унило на изгорелите стръкчета.

Най-силно от всички в кралството страдаше самата Принцеса Амбър. Тя не обичаше да плете паяжини, не и идеше отръки (или откраки, по-точно). По цял ден предпочиташе да обикаля тревите и да се наслаждава на красотата на цветята. Толкова я запленяваше баграта на нежните венчелистчета, че с часове можеше да седи в някоя цветна чашка и да съзерцава. Говори се, че така Принцесата придобила специалната дарба да сменя цвета си, в зависимост от цветето, което си е избрала.

Малките флайерини даже започнаха да гледат Амбър с подозрение и нервно потрепваха с ципести крила всеки път като я видеха така унесена:

- Не е честно! – негодуваха те – Цял Шарколес знае що за гадинки сте в това кралство! Дебнете в засада, устройвате ни капани, а сега за капак – принцесата се слива с пейзажа! Много удобно!

- Така си е! Няма и да усетя как ще попадна зад маникюра и, ако изведнъж стане синя като цикорията – флайерина Тигрина размаха антенки и вдигна облак прашец около себе си.

Много се натъжи бедната Аммбър от тези обвинения. Самата тя на никого не беше сторила зло. Е, вярно, че в двореца я хранеха и не с нектар от детелина и глухарчета, но в Арахния имаше ловци, и ферми за мушици и мравки, като във всяко нормално кралство… На всичко отгоре горещината унищожаваше красивите цветя и те едно по едно се спаружваха и загиваха, без тя да може да им помогне.

- Недей, Принцесо! Не се разстройвай от приказките на тези двукрили, че я, виж – вече ти избиха петна! Хвана уртикария от нерви! Те така си приказват, ама я, да ги питаме защо си носят тигровите елечета дори и в жегата! Преструват се на своите страшни жилещи братовчеди. По-голяма измама – здраве му кажи! – гълчеше под мустак главния лекар на Шарколес д-р Джъмпи Скакуньо.

- Докторе, флайерините може да имат право да се сърдят, напатили са се от ловците ни. Ама аз пък нямам никаква вина за окраската. Още когато съм се излюпила, мрежата на гнездото се скъсала и аз съм изпаднала от него. Полетяла съм надолу, безпомощна топчица косми и крачка и съм тупнала върху една роза – цялата отрупана с роса.

- Така тя ме спаси, но и не само. Прошепна ми някакви загадъчни думи с тичинките си, на които и до днес се чудя. Каза ми “Добротата е съкровище, което всеки притежава. Но не при всеки блести на повърхността. Ти ще бъдеш богата, много богата, мъничка топчице!”. Разбирате ли какво точно е искала да ми каже, Докторе? Вие сте учен инсект, с толкова дълги антени, колко ли папируси трябва да сте облазили…

- Мммда, вероятно розата е имала предвид дарбата да си променяш цвета, Принцесо. А може и нещо друго да е. Баща ви не е ли споменавал за някое наследство от бабите ви, бисери, диаманти?…

- Ами не – помръдна пипалца Амбър – А и за какво са ми на мен, докторе. Бих направила всичко, бих дала цялото съкровище, ако имам такова, до последното късче злато и скъпоценно камъче, за да върна свежестта на гората. Бих дала на който поиска, завинаги, дарбата си, само и само да мога да съживя цветята, да заблестят пак във всички цветове. Да им се любувам, да прегърна сиянието и красотата им пак… Какво по-голямо богатство от това!

Амбър покрусено събра кривите си крачета и затопурка към башиния си дворец под склопа на един могъщ летен дъб, с увиснали в жежката привечер клони…

Но тази нощ нещо се случи. Шарколес се опитваше да заспи, когато усети, че въздухът се сменя. Някакъв нов повей, лек като следа от прелетяла пеперуда, и свеж като планинска ливада с мащерка. Гъсти облаци закриха очите на нощта и малко след полунощ, гората се събуди от тупването на първите тежки капки. Заваля! Първо по-леко, после все по-засилващия се ритъм на дъжда проникна в сънищата на малките същества. След пороя, завърши пак със ситен ромон, докато настъпи утрото.

Когато слънцето се показа, гномчетата изпълзяха от хралупите си и ахнаха от възторг. Всяко листче потрепваше, обсипано със скъпоценни камъни.

Дъбовете сияеха и галеха лъчите с окъпани длани. Листата на майския сняг не смееха да трепнат, за да не се лишат от пищното си великолепие.

А най-красиви, естествено, пак бяха розите! Грациозно извиваха назъбени листа, като аристократични особи, отишли на бал, само за да покажат огърлиците си.

Д-р Скакуньо подаде антенки изпод листа от бръшлян, който му служеше за палатка, и … успя да ококори още повече очи, които и без това бяха бая изпъкнали поради естеството на професията му!

- Гледай-гледай ти! Каква красота имало в леса ни! Бисери, перли, диам… да, ами да!!! – докторът рязко се изстреля от листа като камъче от прашка.

Още няколко скока и беше до оплетеното вълмо паяжина, представляващо лятната резиденция на кралското семейство на Арахния. Пред дъба, след нощния дъжд беше се съвзела една от последните маргарити и сега на нея, потънала в екстаз, по-щастлива от всякога седеше Амбър – разперила крачка, готова да прегърне целия окъпан и сияен свят.

- Принцесо! Вие ли сторихте това чудо! Ама като гледам пак сте жълтичка, като късче кехлибар, точно като това цвете! Значи… не сте пожертвали дарбата си?

- Хей, докторе! Не е било това богатството ми, явно, а всички тези скъпоценни камъни! Моето богатство, моите диаманти животворна вода! Няма по-голямо щастие от това – да дариш всичките си богатства, за да направиш добро. Толкова простичко изглежда, а е така трудно да разбереш и да го поискаш истински.

Сияеше леса в хиляди цветове, пееха птиците, охлювите вдигнаха ципести щори и подадоха рогчета към небето. Мушици и мравки бързаха да утолят жаждата си и да се окъпят в кристалните капки.

- Ааахм, Принцесо! – сконфузено гласче извади Амбър от жълтата феерия на мислите и – Бихте ли приели нашия скромен дар – да засадим леха с цикории пред Двореца. Така де, тази година синьото е било много модно, разправят феите…

Цял ден се канеше да завали. След като седмици наред небето води борба с парцаливите рояци облаци, успявайки да накара вятъра да разкъса робите им, а върховете на тополите да ометат парчетиите сивкав плат, тази мрачна сутрин светът осъмна под похлупак. Сякаш гигантска медуза беше обхванала в купола си къщи, улици и дървета, и най-сетне в ранния следобед, матовата и плът се разтече.

Час, два неуморен барабанен ритъм, прекъсван на моменти от единични гръмотевици, които само даваха надежда, че все пак някъде е надвиснала по-мощна и опасна медуза, отколкото тук. И така, до момента, в който листата започнаха да сменят цвета си, а стичането на всяка капка по клоните се превърна в единичен, плътен звук.

Такова едно звучно тупване извади от дъждовен транс Настурциньо, който беше разперил листа, подобни на изящните плоски чадърчета на гейшите.

Не, че беше виждал истински гейши, но на няколко пъти му се случваше да чуе от хората, отбиващи се в градината на Манастира на светлината, че цветовете му са изящни като рисунки върху кимоно.

Тупналата капка го извади от вцепенението. Настурциньо се престраши да повдигне няколко от най-разцъфналите си цветове, и да се увери, че полека-лека небето просветлява.

- Хубаво нещо е дъжда, но няма по-хубаво от Слънцето – една от ярко-оранжевите главички тръсна нацупени устнички по посока на обсипаните с капки листа.

- Какво си мърмориш, съседе? – подшушна къдроглавата госпожа Джеронима, чииято розова перука изглеждаше винаги перфектно, независимо от дъжда и вятъра.

- Чудя се – заклати цветове Настурциньо – дали тази година изобщо ще има лято? Не ми харесва да се чувствам излъган, че и цялото ми семейство, дето така бързахме през май.

Лехата с латинки на манастирската градина наистина приличаше на една малка джунгла, в която под покрова на кръглите листа, стъбълцата все повече се оплитаха и увиваха едно в друго, заприличали на тропически лиани.

- Бззхаха! Че кой ви е виновен, като сте такива любопитни? – изказа се компетентно една муха, с крилца, инкрустирани с кристалчета – Все растете, все бързате, все търсите някоя пролука в оградата, да се измъкнете и изследвате какво има отвъд!

- Вярно си е! Да не говорим, че извън оградата е такаааааава кал! – побърза да се включи Комси-Комса-Косматко, видния местен чистник, който пак използваше момента да вземе една бърза баня, приклекнал над капките в пазвата на мака.

- Косматия! Да спреш да ме гъделичкаш, че после не мога да си успокоя власинките! – изплющя с розовия си плащ Копринка Папаверова – И оставете латинките да си растат както намерят за добре! Не на всеки му приляга да покорява стръмнини и прегради, винаги да търси, да расте и цъфти дори и в най-тъмните кътчета зад оградата!

Настурциньо потръпна от удоволствие при тази защитна реч, разпръсквайки около лехата рояци бисери.

- Приятели, не ви ли омръзна да вали?! Това, което ние искаме е просто… топлина! За да усетиш топлината, да се окъпеш в светлина, нима не би търсил пътеки? Пролуки, в тъмнотата на това особено, хладно лято и в ограничения ни правоъгълник, отреден за китна леха…

- Как да ти кажа, съседе, на мен лично ярката светлина ми пречи – поклати тежката си фуния Тромпетин Ангелогласния – Ако не е прохладната прегръдка на нощта, от мен ще остане една сбръчкана шушулка.

- И на мен ми харесва! – поклати доволно антенки Константинела – През нощта стадото листни въшки става тооолкова апатично, че на следващата сутрин изобщо не могат да ми избягат!

- Ооохх, само за ядене си мислиш! Ми не всички може да сме такива светкавични бегачи – зашари сконфузено с рогца Хер Лю де Молускиани – На мен лично, дъжда не ми пречи, даже дава повече поводи за лирични … хм, отклонения и застоооооххпорявания сред тревата… Срещи, дее!

Ситния, бистър кикот мина като слънчев лъч през градината. Тревите засияха, извили стъбълца в широки усмивки, а последните капки се стекоха като сълзи в ъглите на искрени и добри очи.

- Слънце ни трябва, прав си е Настуринцианеллиииньо! – изящно запримигва с кадифени клепки Нушка Триколорска, която така обичаше да извърта и префърцунва имената на градинските съседи, че за да го повториш ти трябва език, завит като стъбло на поветица.

- Хей, а не ви ли идва сред тичинките мисълта, че вече е по-светло! – Розашвили беше вечният оптимист. Заедно с цялото си розоцветно семейство, обитаваше южния ъгъл на градината и като се имаше превид значителния му ръст, погледът му достигаше далеч отвъд подстригания бретон на чемшира.

И наистина, докато ефирните смехове и закачки се носеха над окъпаните растения, дъждът беше преминал в мека и топла омара…

- И все пак, мисля, че трябва да реша проблема с липсващото Слънце – каза учителя Лин, с което предизвика още по-голямо разпръскване на капчици наоколо. Нито едно цветче и листче от пъстрите му питомци не подозираше, че той така нагличко подслушва зад една от делвите, които пълнеха с дъждовна вода.

- Нима ни чу? – Настурциньо едва удържа разбягалите се по периферията на чадърчетата сферички, отразяващи ухилената физиономия на монаха.

- Ами вие бяхте доста шумни… А и дъжда ме завари, трябваше да се скрия под навеса. Тъкмо идвах насам, да ви донеса нещо…

Монахът се пъхна под навеса от плетен бамбук. Тичинки, антенки, мустачки и листенца се напрягаха да видят какво става. Лин се приближи към градината, понесъл една тежка, дълбока саксия. А в нея бодро поклащаха глави две сияйни слънчица.

- Тая катеричка Ваша ли е?… – попита ме оня ден в парка добродушен дядо, понесъл избелял чадър, с шиш отпред, способен да се опне при дъжд, поне колкото среднокалибрена триместна палатка.

“Мдаа, моя е! Ей, сега я пуснах от верижката, че обича да закусва пекинези” – четеше се в ухилената ми физиономия, докато един кукльо от същата порода оттопуркваше напред по алеята, а причесчицата му, тип “палмичка”, трепкаше игриво.

А Кори действително е палава и много любопитна. Кара ме да се въртя и приклякам непрекъснато, белким успея да я снимам. Приближава се на прибежки до метър разстояние от мен и присяда на задни лапички, да ме изгледа от височината на положението си (на пръв горски любопитко)

С всеки ден вкусовете и стават все по-претенциозни. Солетите “Хрус-хрус” вече ги няма за заигравка, камо ли за храна. Тиквените семки не са и достатъчно екологично-чисти сигурно, трябва да пробвам с т. нар. еко-семки. И аз не знам защо така ги наричат, сигурно защото са без люспи, та не цапат околната среда. Само лешниците си остават винаги на мода.

Всякакви игри, обаче, се прекъсват като се зададе някой рошав домашен любимец. Лежерното подскачане по тревата и спираловидно катерене се заменя със светкавично набиране по вертикална права линия. Завършващо с наместване на някой удобен и по-височък клон и сипещи се кихкащо-пискливи назидателни ругатни, съпроводени с ядно тръскане на опашка.

Стопаните на кучетата обикновено се смеят при тази гледка, разменяме по някоя подходяща ведра приказка, след това подвикват и си забират помахващия опашка косматко в посока към езерото.

Та като казах езеро… Обичам го през всеки сезон, но точно сега се усеща как животът започва да се събужда. Сякаш това великолепие на отразеното небе действа стимулиращо. Плуващите облаци гъделичкат, раздвиждат и побутват всяко заспало семе и грудка в студената вода.

Всеки път усмивката сама разцъфва на лицето, щом пристъпиш в този малък свят, под дъбовете, още спящи величествено, сякаш земните удоволствия пръв да се окичиш с цвят и лист, са далеч от скритите под дебелата кора сокове.

Не обичат нетърпението тези стари енти. Предпочитат да изчакат, независимо, че още от януари около тях цари суетня. Горските зидарки се спускат стремглаво надолу с главата, чинки с малиновочервена гръд, огласят храстите, с плахо напъпили клонки. Косовете преобръщат ланшна шума, наместили оранжевите си очила. Но най-шумни, най-кипящи от живот, най-игриви си остават синигерите.

- Ах, ама Вие и друг път така ли сте ги хранили? Май Ви познават? А какви семенца да им давам? Може ли слънчолед? А геврече дали ще кълват?…
Добре, че малките ми приятелчета не се стряскат от спрелите се на три-четири метра момичета, лели, баби, чичовци, които се смеят на пируетите им и на хитрите начини, които измислят да си вземат семка, възможно най-бързо, ако може ей, така… в движение

Най-смелите кацват, поглеждат ме с едно лъскаво оченце, взимат си семка, пак поглеждат и едва тогава отлитат на някой клон, заклещват семката с краче и започват да я млатят с яките си и остри човчици. По-срамежливите се задоволяват да ми каканижат от почтително разстояние, чунким се смиля да пусна лакомствата на земята.

Влезеш ли там, под това небе, под тези живи дървета, вече не чуваш шума на колите по Цариградско, забравяш колко неща имаш написани на, омачканото от зачеркваници и нови писания, листче със задачи. Всичко е кипнало за нов живот, цвърчи, подхвръква, подскача, огласява пред света безапелационното си желание да съществува и да се множи.

Обичам го точно този месец! За някои е своенравен, “женски”, променлив, непредвидим. И такъв да е, няма лошо. Красотата е в разнообразието. Но тази тръпка от първите плахи стъпки на пролетта, преди да нахлуе с южните ветрове, с първия пороен дъжд, който понася белите цветчета от сливите. Времето, преди да избухне зелената бомба, да грейнат глухарчетата и запеят славеите… Този миг на прераждане е само един!

Честита Баба Марта!

Здравейте, здравейте и хубавейте, скъпи гости, великолепни клиенти на “Златен жълъд” – нашата къща за луксозна бижутерия и аксесоари! Както знаете, а може би малцина от вас все пак не са запознати и ще имат щастието да надникнат в нашия малък красив свят за пръв път, нашата бижутерска къща е единствена и ненадмината далеч отвъд пределите на Шарколес.

Днес на вашето внимание ще представим най-новите изделия, родени от музата на джуджета от сдружение РОСА. С настъпването на есента ежедневната им работа започва все по-рано, още в тъмни зори, тъй като това е най-подходящото време за осъществяване на техните творчески идеи и изява на ваятелските им и конструкторски качества.

Ще започнем с последните модели обеци, аксесоар без който нито една клиентка на “Златен жълъд” не може да излезе на улицата. Особено пък в мъглив есенен ден, когато е задължително да има нещо закачливо, проблясващо във вас, да улови крехките слънчеви лъчи. Нещо като този модел “Елхова сълза” например.

За дамите, които обичат обеци с клипс, предлагаме тези семпли, но ефектни перлички – “Целувката на мъглата”. Направени от висококачествената, еластична и светопречупваща материя, патент на РОСА. Обеците са леки, ефирни, много лесно се свалят – достатъчно е само да се докоснат до нещо достатъчно топло, като устни например…

Да преминем към пръстените, толкова нужни, когато ножът опре до кокала и се налага да вземете съдбовно решение да се лишите от така сладката свобода, за да я замените с уют и възможност за редовни тренировки … по словесна борба за голий жИвот! Един възможен избор е моделът “Орлов нокът”. Както подсказва името, майсторите джуджета са вложили загатването, че е необходимо да се носи на ръка с достатъчно ясно изразен маникюр.

За тези, които не държат на ноктестата агресия, а искат да подчертаят, че вярват в съвършенството на закръглените форми, предлагаме моделът “Овален сън”. Изпълнен е на подложка от фино пресован фиброхлорофил, като в зависимост от обиколката на пръста и предпочитанията, има разновидности с една или с две перли.

Особено майсторство се изисква в изработката на украшенията, чиято цел е да подчертаят изяществото на женската шия и деколте. За никого не е тайна каква е притегателната сила на тези участъци от анатомията, за който майсторите от РОСА много умело са подбрали материал и композиция. Огърлиците с кодово название “Зърната на нимфите” са изработени с различни по големина сфери от симфорикарпосин – лек, гладък, непрозрачен материал, с млечно бял до много бледо резедав или жълтеникав цвят. Гарнира се чудесно с аквадропин, чиято кристална прозрачност дава сиянието на огърлието.

Едни от най-търсените артикули на РОСА са изработените на специална подложка мрежовидни огърлици. Преди много години бе подписан договор за съвместна разработка между джуджешкото сдружение и Задругата на паякообразните в Шарколес. За този сезон предлаганият артикул се нарича “Очите на Арахна”. С такова бижу вие не само ще бъдете всевиждащи, но и няма начин да остане някой, който да не ви е забелязал.

Ето и два модела брошки, които някак си остават недостатъчно забелязвани от дамите в крехка възраст, макар че това не са бижута само за стари градски цинцифуции. Ето например, брошката “Перата на дъжда” спокойно би могла да се пригоди за шнола за коса.

Е, това трудно ще си позволите да направите с шедьовър като тази самотна перла, изискано оставила нежни власинки да проникнат в нея, като всяко напористо начало. “Сферата на живота” със сигурност би отивала на изискани дами, които са познали вкуса на битието (с всичките си сетива).

За край на нашата рекламна пресконференция сме приготвили два модела със специално предназначение. Това е нашият поглед напред, в близкото абитуриентско бъдеще, когато всички ще се втурнат да търсят тоалети и аксесоари за своите, изведнъж оказали се на прага на живота, деца. Това са два модела изискани дамски тоалети, инкрустирани по начин, който само РОСА може да сътвори. Единият носи многозначното име “Латино” – зашеметяващ цвят, раздвижена кройка и кристален детайл. И не се бойте, че по време на някоя салса стъпка фините капки могат да изпопадат!

Ако предишният модел беше подходящ за пишни и темпераментни брюнетки, този, наречен “Аврора”, е предназначен за крехките блондинки. В такава рокля, вие ще бъдете като зора, която на никой няма да му се иска да се превърне в ослепителен и жарък ден, и да загуби ефирната си свежест…

Скъпи гости! Радваме се, че с вашия интерес и търпение станахте част от представянето на есенната колекция на “Златен жълъд”! Очакваме ви в нашите магазини в Шарколес. Имате още малко време за топлите есенни промоции – има-няма около две седмици – след което внезапно някоя сутрин ще ви изненадаме с новите си изящни и кристални зимни модели!

Хе, мисля, че не се познаваме много добре, но нали ми е последен ден на светло … реших да се покажа на тая полянка. Я, как хубаво е огряло слънчицето! На нас, гномчетата не ни е писано да виждаме много от него, нали все се крием по дупките, в хралупи и разни ями. Ами няма как, много сме крехки. Когато са ни създавали, нещо са се объркали в предаването на съобщения и Зеленият дракон бил зает. Нали не е имало и на какво да се пише графика за създаване на същества, че то и дати не е имало дори. Така станало, че накрая ни направили само от вода и светлина. Оттогава сме такива – втечнени лъчи.

Проблемът, обаче, се появил от мераците на Зеления гущер да си ни прибере, щото по план сме били негови чеда. Затова направил така, че да сме свързани със земята и когато сме извън дупките, да сме изключително чупливи. Вдъхнал ни едни чувствителни души, толкова крехки, като първата трева напролет – тъничка, прозрачна, като бебешка косичка. Всяко трепване на вятъра може да се улови, а нали са големи човеците, всяка тяхна дума прави вятър. Понякога мек, гальовен, нежен като цвят…

Понякога безпощаден и толкова силен, че ни отнася в някоя друга тъмна гора. Или пък толкова горещ, че кара душите ни да се разпадат на своите съставки… И лумва един гейзер от светлина някъде нагооре, нагоре, към седмото небе!… Големите човеци не улавят полъха на думите така като нас. Нали са силни, високи, независими от такива дребни неща, като това дали няма някой бръмбар да те повали, като минава забързан да огледа има ли нападали ябълки.

С такива болезнено крехки и раними души за къде сме!? Не за големия и сложен свят, във всеки случай! Нали се пробвахме с братчето – да ходим да видим къде живеят човеците. Ами то едва се приземихме – ветрища, бури от викове. И шум страхотен, не се диша, а пък тревата и нея да я ожалиш. То не им и трябва тревата, ни разни крехки създания да им се мотаят в краката на големите. То пък и те едни допълнителни крака като са си намерили, търкалят се с грохот – страхотия!

Друго си е в Шарколес! Сега, през лятото цъфти пеперуденото дърво. Сипят се цветовете, покриват пътечките и като тръгнеш по тях, все едно се луташ, луташ в светлина, дори и нощем!… Ама и ти е хубаво да щъпуркаш по този килим, да вдъхваш чистия му аромат, да си слагаш шапчици с щръкнали тичинки…

Напролет пък цвят от кестените се сипе, окичва и пейките. Много ме е яд, когатото някой от големите хора не види и вземе, че наседне някое такова цветче. А ние ги събираме, украсяваме си хралупите, защото там светлина няма. Пък ако не знаете, всяко цвете излъчва светлина, независимо какво е на цвят, дали ухае, дали има бодли. Всяко едно цветче изпуска лъчи бяла и добра светлина. Дори и нападалите…

Големите човеци не знаят много за малкия свят, твърде сложно им е устроен живота и дребните неща им се изплъзват. Не ги считат за важни, не обръщат внимание, или просто нямат време да забележат как всеки ден, лъч по лъч, слънцето си отива. Ние го усещаме, нали сме чеда на светлината. Боготворим я, обичаме я, пазим я – онази бялата, добра светлина.

Днес за нас е последният ден на лятото. Ще кажем сбогом на светлите ресници на слънцето и … обратно в дупката. Иде есен, вярно… още ще е светло, но ще сме толкова заети да оцеляваме някак си, че няма да има време да се прехласваме на топлите пръсти на лъчите. Ще дойдат дъждовете, небето се затваря и вече, дори и нашите чувствителни души, не могат да усетят топлината. Иде ред на безразличието на студа. По-добре да ни няма наоколо, по-добре да сме далеч под земята. Така поне ще ни остане жива надеждата, че напролет пак ще я намерим.

Познавах един човек, който обичаше да ме люлее в топлата си длан. Добър човек, излъчваше светлина и галещ, топъл вятър раждаха думите му. Той ме научи, че стига да повярваш може да откриваш щастието и светлината винаги. Дори и всичко да е сковано в мраз, дори и мъглата да ни задушава, знаех, вярвах, че все пак светлината е там! Навън! Извън ямата…

Е,… гномчетата казват “Сбогом, Светлина”! Почти не използват думичката “довиждане”, защото в хралупите няма какво да се види на тъмно. А пък и все не са сигурни дали следващата пролет ще дойде пак така лъчиста, като една друга, предишна… Аз, обаче, съм сигурна, че ще дойде. Не мога да спра вече да вярвам в светлината, която винаги я има, колкото и дълбоко да слезем. Така че… до скоро, слънчице!

ОБЯВА

Първа многопрофилна клиника МЪРФИ
(Мечти – Ъндърграунд, Раждане, Фабрикуване, Изпълнение), търси да назначи секретар(ка).

Изисквания за кандидатите:

1) Опит (най-малко от детско-юношеска възраст) в улавянето на цветни, неориентирани завихряния, с пожелателен заряд, без ясна времева и топографска ориентация, или т. нар. протомечти (или неозаглавени такива).

2) Владеене на необходимия инструментариум за подготовка на следните типове административна документация:

• – молба-декларация за пускане на процедура за озаглавяване на мечти
• – кръщелни мечто-свидетелства
• – мечтобиография
• – епикриза на мечтозагубването
• – уверение за осъществимост
• – удостоверение за унаследяване на мечти от потомци по серебрена линия (най-малко до осмо дясно коляно)

3) Изисквания за външен вид:

• – достатъчно дребен ръст (тип “строен миньон”), необходим за незабележимо промъкване и в гномски дупки, с цел придобиване на опит (вж т.1.)
• – атрактивност, убедителност, ведър и отзивчив нрав, предразполагащ към оформяне на мечто-уловителна аура
• – тегло – достатъчно, за да е възможно осъществяване на краткосрочни командировки за обмяна на опит с компании като Глухар-Jet и БътерфлайAir. За кандидати с по-големи габарити ще се намери място и в авиокомпанията КБНТ (Кацнал Бръмбар на Трънка)

4) Отлично познаване на литература, свързана със зараждане, възпроизводство и осъществяване на мечти, от приказки на различните народи, през Урсула ле Гуин, до Клифърд Саймък, плюс “Невробиология на приматите”.

5) Възрастови изисквания – няма.

Все пак, напомняме, че кандидатите трябва да са на достатъчна възраст, за да различават протомечта от дамски каприз или мъжки мераци, и на възраст не по-голяма от тази, на която са склонни да осъществяват всяко детско желание.

Молбите за кандидатстване подавайте на адрес:

Шарколес
Клиника МЪРФИ
Пътека “Карпино-Кверцетум педункулифлоре”
До: Флоржиня де Лесидрен-Кестеньеда

Възседнали облак и вятър, пътуват сезони, мени се небето.
Клони преобличат, да наваксат, оглеждащите се дървета

“И в сянката ти топла светлина сияе!”
“Стой до мен! В подножието на всяко лято, есента витае”.

Златни нишки в росата запридат листа и лъчи
В злато огрян ли е пътят на птиците, с взрени на запад очи?

Тих е леда – пазителите неми, ококорени във транс
На мъглата воалите само, танцуват в забавен каданс

Пламнали пръстчета, нетърпеливи огледалото пробождат
Водата се къдри в усмивка – “Животът отново прохожда!”

Обичам това време предколедно! Всичко живо тича насам-натам, щура се в търсене на подаръци. Празнични украси, светлинки, музика, тълпа… Един помъкнал каса шампанско, друг мери колко аршина гирлянди ще му стигнат, трети избира ръкавички за тъщАта, четвърти прехвърля на ум колко работни дни остават… Суетня! И един сняг да беше паднал, цена нямаше да има

В това напрегнато време да не мислите, че в Шарколес цари спокойствие?! Нищо подобно! Или поне така е само на пръв поглед! Защото за обитателите на вълшебната дъбрава 22 декември е един ден изпълнен с много тайнственост и красота. Вярно, най-късия ден и нааааай-дългата нощ, ама защо ли пък са го кръстили “ден на зимното слънцестоене”?! Ами защото по това време в Шарколес кипи усилен труд. Новата година наближава да дойде и винаги, в дъбравите от Северното полукълбо, тя пристига на колесницата на Ледената кралица. И цялата гора усилено се готви за посрещането и, а това значи — всяко дръвче и клонче, от най-малкото и нетърпеливо ентче, до най-стария и ленив хуорн, трябва да бъдат обсипани с играчки.

Слънцето играе важна роля в производството на играчките на Шарколес. Другият основен елемент е водата (естествено!) и по-точно водата в съчетание с нощния мраз, извайва формите на чудните ледени играчки. Слънцето им трябва, за да им даде вълшебната светлина! Как си представяте вие – магически ледени играчки и да не светят!?! Затова и се нарича Ден на зимното Слънцестоене, защото Слънчо стои там, пули се, оглежда произведенията, казва това да, това не, тук пооглади ръбче, там лизне някоя стърчилка, дето не си е на мястото, ту осветява по-силно, ту с по-меки лъчи, само и само да се достигне до това съвършенство, което може да приляга на кралицата и нейната свита.

Ако питате кой е главния конструктор на играчките, това са магическите и не-толкова-магическите обитатели на Шарколес. Сутринта на 22 декември, в гората се устройва най-големия Коледен базар и понеже аз като един кореспондент на ДейлиЕлфс съм задължен да отразявам всички важни събития в дъбравата, обикновено ме допускат до съкровищата на сергиите. Да започваме, а

Едни от най-ефирните играчки са тези на пеперудените феи. На тях е чужда всяка ръбата и груба форма. Те залагат на меки линии, плавно оформящи фигурки на сърца, крилца (мне, няма кълки ) или някое животно, пряко свързано с техните превозни средства (пеперудите)… например гъсеничка

Горските джуджета също са майстори, но в техните играчки уви, не можем да намерим чак такава изисканост. Най-често те се заемат с вграждане на листа в леден обков, в опит за имитация на някои от бижутата на Ледената кралица.

Едни от най-хитричките създания в леса са гоблините. Тях много трудно можеш да ги видиш, а пък сериозни – никога! Крият се, вършат пакости, подслушват и разнасят клюките, успяват да издоят смолата от, и без това малкото останали, роднини на боровите енти и варят на поразия горския самогон Смола-Кола. Ако се сдушат с вещиците – става истински хаос! Но, коледния базар за тях е манна небесна! Защото въпреки цялото им непослушание, все пак са адски сръчни. Любимият им дизайн играчки са тези, наподобяващи разни животни. Като например ето тези. Хе, я да видим ще познаете ли кои животинки са изваяни тук

Те… и животните си го знаят и една голяма част от тях се тълпят на базара да се разпознаят. Например, всеизвестния Уди Кълвача беше готов да плати цена от 1355 бр. изсушени ларви на пръстенотворка (отлежали в дъбова хралупа, реколта 2006), за да си откупи тази играчка…

Какво да ви кажа за елфите… Ами те такива ефирни играчки ваят, че обикновено изчезват от украсата на колесницата още след първия и тур през гората. Гоблините бяха пуснали слух, че самата Кралица си ги отчупва и ги използва за бижута. Например ето тази “?” питанка беше на миналогодишния базар и след това, се мъдреше цяла зима на лявото и ушенце

Тази година са произвели тази възхитителна рибка, която нищо чудно да цъфне като брошка…

… и ето тази… хм, вратовръзка, която като нищо ще я видим на другото ухо на Кралицата (светлината да му даде слух като на сова по полунощ).

Лепреконите идват по-рядко във вълшебната гора, понеже много обичат пътуванията. Обаче, нали са по-северни създания, щом при нас падне сняг, те веднага цъфват с брадатите си физиономийки и с чувалчета злато, което се опитват да пробутат на по-доверчивите пилета като разни сойки, дето обичат да кътат лъскави предмети по дънери и дупки. Лепреконите обичат да украсяват растенията, да нахлузват ледени гуглички на плодчетата…

Една година бяха на път да си спечелят яростта на Кралицата, защото бяха измайсторили… Дракон! Представяте ли си!? Ледената кралица хич не ги обича Древните! Ама и как да ги обича като само едно задушевно “Добхъррр дхеннн!” да и кажат и … фюююхх, станала е на локва (с тук-там следи от боровинково червило и мокри копринажи). Не, че ние не си ги обичаме Драконите, де…

Та като казах Дракони… тези, които най-много дружат с тях и намират всякакви начини за връзка с древните създания, размяна на новини, както и обмен на субстанции за магически отвари, са вещиците на Шарколес. С всяка година техните играчки започват да приличат все повече на някоя забранена съставка на отвара. Ето например този върколашки зъб… с всичките му подробности, с двойнорежеща корона, корени, грануломи и пр.

Ама няма начин да не довлекат на базара и някое кристално кълбо, естествено! Да не се заблудите, че това е лампа и да пробвате да я потъркате?! Сакън! Не е ясно с какво са омесени висулките и дали няма да се превърнете в скакалец. Пък и де да знаете кой точно Дух ще ви се яви … я, да ви иска пари, я, някоя друга услуга…

И накрая, можете ли да се сетите без какво още не може един базар!?!… Без музика, естествено! А в Шарколес за това са се погрижили нимфите от езерото. Тяхната музика е като звук от тимпани, от звънчета, ксилофони, вълшебни триъгълници, маракаси и всякакви други звучни ударни инструменти. Основният гостуващ ансамбъл се казва “Кап-чук-и-звук-е-тук”, а ето и техните инструменти

Весел базар, шумен, цветен и напрегнат е Шарколес! Идва Новата година, няма шега, няма измама! И нищо, че с преминаването на колесницата Кралицата си подбира най-красивите играчки. Догодина ще направим нови Виж, само висящите инструменти на ансамбъла не може да докопа. Защо ли? Ами … много просто! Защото те принадлежат на следващата гостенка – Пролетта

Щедра е била природата към Шарколес, сътворила е толкова разнообразни кътчета в него! И полянки, където сутрин да ударят по чашка роса лепреконите. И огромни дървета, в чиито хралупи гномчетата да крият разни съкровища, откраднати от гнездата на свраките. И пътеки, по които единствените следи, оставени от елфите са рояците теменуги през март…

Но какво би била вълшебната дъбрава без пъргавите си пернати, опашати, пълзящи и цвърчащи обитатели. Магическите създания са се появили заедно с гората, втъкани са в шарката и. Но животните са дошли след нейното изтъкаване от светлината. Настанили са се удобно и я огласяват със звуци и изпълват с живот.

Преди няколко години, в едно февруарско утро, Светлоблик, един от слънчевите синове, ми подари вълшебна кутийка. Когато съм с нея успявам да се слея с шарката на гората, да чувам и виждам по-добре обитателите и даже да разбирам езика им. Така и те не се плашат от мен, а пък и аз успявам да понавляза в шарените клюки Tака, преди няколко дни станах свидетел на една горска случка, която може да се каже, че си беше щастлива и предколедна, не само заради понаръсилия сняг.

С ето тази красавица се знаем отдавна. Това е Кокорка или накратко – Кори. Май един от по-младите енти я нарече така, заради проявеното от най-крехка възраст любопитство и неудържимо нетърпение. Малко след раждането си, малката пухкава топка подала муцунка от гнездото… Не, да не си помислите, че се е излюпила в гнездо като някоя гургулица?! Просто майка и била направила топло гнезденце в хралупата на този млад ент от Дъбокорови. Та така малката се подала навън, поогледала се, колкото за едно “Hello, world!” и … дръпнала силно едно младо и зелено жълъдче! Не знам как да ви обясня, ама да направиш такова нещо на един ент си е все едно да се опиташ да дръпнеш мустака на дракон! Или ухо на мрачен елф (да чукнем на дънер – да не чуе сянката!)…

Като викнал оня ми ти собственик на хралупата, като затръбил, за нула време събрал де що имало пернати наоколо. А малката пакостливка седяла стреснато, с едни такива ококорени очички — все едно ги е взела назаем от храста с узрял черен бъз пред колибата на вещиците. Оттогава я нарекли Кокорка, ама понеже името много дълго и ентите се бавят доста, докато успеят да кажат кой е свършил поредната беля, та затова и останало по-краткото, Кори.

Вярно, че сега е вече пораснала, с една такава красива опашка, която веднага показва настроението и. Ако кротичко я е завила като буква “S” на гръбчето, значи всичко е наред – сита е, доволна, спокойна – истинско катерицово херувимче (хм, дали ) А как управлява с нея късите си полети между дърветата! Винаги изтръпвам като я гледам как подскача и се прехвърля все по най-тънките и най-високи клони!

С Кори сме приятелки, обикновено идва наблизо, да се посмеем и да си поговорим без да се плаши. А може да се дължи малко дружбата ни и на това, че в джобовете ми все се намират лешници, тиквени семки, орехи. Особено любими са и фъстъците с шушулки. Като се разхождам и чуя драскане на нокти по кората или невъздържано хрупане някъде откъм клоните, ясна е работата

- Здрасти, Фло! Ама не ти ли е студено, тази козина твоята май рехава нещо, а?! Иначе, на цвят го докарваш! Ей, какво мърда там в джобчето? Семки?! Еее, пак ли?! От вчера само семки дъвча!

Аха, викам си, пак е откраднала закуската на гълъбите и синигерите. През лятото беше докарала татко Руди до истерия…

После пък беше задигнала колекцията от охлювни черупки, дето Грак фон Вранден беше събирал и подреждал покрай езерото със старанието на куратор от Берлинския природонаучен музей.

Изобщо Кори е пълна с палави изненади, енергия и неспасяем апетит. В онзи ден, обаче, за който започнах да разказвам в началото, ама шарката ме оплете и се отплеснах… Кокорката ми се стори по-различна от обикновено. По-сериозна някак, по-замислена. Да не повярваш, чак си изпусна фъстъка и се наложи да слиза по снега да си го намери!

Тъкмо го беше намерила и му отмъщаваше за проявената от него чевръстост, иззад дънера надникна един слънчев лъч.

- Хей, пакостливке! Днес нещо ми се виждаш несръчна, а?! Какво става, не си в настроение…

- Амммне, съвсем съм си добре, само че… Свраките ми се разкрякаха, че като върша все пакости никой няма да ме обича и да иска да ми бъде приятел. А пък аз какво? Ами това са си просто шеги, не съм виновна, че ме ръчка и гъделичка отвътре като молец под елечето на мързелив хуорн! А те от закачки не разбират ли? И още, казаха ми, че нямало да получа коледен подарък :/

- Хеехе, за подаръка не знам, ще трябва да помислим. Там джуджетата имат думата, не им се меся – подсмихна се слънцето – Но виж за другото, сериозна работа те чака явно. Мисля си, обаче, че мога да помогна. Всъщност, знаеш ли, в случая точно ти можеш да помогнеш!

- Къде? На кого? Някой е закъсал? Оле-ле, казвай бързо!

Така Кори заряза и мен, и фъстъка (е… вярно, че беше останала само шушулката, де ), и хукна на подскоци по слънчевата пътечка и аз по нея. Не много далече от дъба на Кори живее семейство Дланелистови – голям род енти, славещ се с красотата си и с много задгранични родственици – от Канада до Япония. В Шарколес живее семейството на Златко Сърцелистов и неговите братовчедки, Червенороски. Сигурно сте ги виждали, едни такива снажни, рубиненокоси горски цинцифуции…

Та в онази мразовита, но слънчева утрин, Кори стигна до един златокос клен. И там, сред кълбо от клони и хвърчилки и се мярна рижавокафява козинка и унила муцунка…

- Ми как няма да е унил, гледай как се е заклещил в клонака! – Кори пъргаво се закатери и скоро доближи другия пухкавел, който пък се оказа непознат момък.

- Здрасти! Закъсал си май, а? Теб не са ли те учили, че със Златолистови трябва да се внимава и че трябва да си гледаш върховете на ноктите, когато доближиш тънките клони? Kак се казваш? Аз съм … сигурно си чувал за горската беля Кори. Цялата гора пищи от мен – добави тя и сконфузено се заоглежда.

- Здравей! Ами не, не можаха да ме научат, останах самичък много малък. Джуджетата ме отгледаха и ме нарекоха Рижодрешко, че нещо… козината ми била като ръждата по секирата на Дъбомор, техния прапраджуджо. Не съм чувал за теб. А защо пищи гората?

Кори се усмихна под мустак:

- Амми не, нищо особено. Пернатите нямат чувство за хумор. Ще им натежи, докато летят. Ама я, дай по-добре първо да те измъкнем оттук.

С големите си нокти Кокорка успя къде с чегъртане, къде с късмет, да разплете кълбото клони, в което се беше намъкнал Рижодрешко.

- Ееей, Кокорке, толкова съм ти благодарен! Какво щях да правя ако не беше дошла! – засуети се младежа – Ама да знаеш тия хвърчилки са много вкусни! Аз затова… таковата, се заврях тук.

Рижодрешко и Кори заподскачаха по клоните и с цвъртене събираха и хрупаха семенцата, скрити в хвърчилките, все едно че бяха нападнали ято скакалци. Голямо лудуване падна после, гоненица по дърветата, лупинги, премятания, какво ли още не!

Когато слънчо започна да се прозява и порозовява, дойде време Кори и Рико (понеже Рижодрешко е много дълго и пак заради ентите ) да се разделят. Рико накъса последно букетче кленови хвърчилки и го подаде на Кори:

- Кори, беше страхотно! Джуджовците са много мили, но хич не е толкова забавно с тях, колкото ми беше днес, с теб. Искаш ли?.. Дали може пак да се видим? И да бъдем приятели?

Хеехе, колко се зарадва малката пакостлива пухкавелка! Подскочи закачливо няколко пъти около него, взе си букетчето, смутолеви едно “Ама разбира се! Хей, до утре!” и хукна обратно към своята хралупа.

Почти заспалото слънце я погледна с половин око:

- Е, палавке? Какъв подарък искаш от джуджетата за Коледа?

- Хе, ама те вече ми го дадоха! – ухили се Кори – Най, ама най-най-хубавия подарък!

Усмихна се слънцето, намигна ми и полека се скри зад хълма, предоволно от деня. Лека нощ, прятелчета! И хрупкави сънища, Кори и Рико

На вниманието на Негово Величество Светлоблес Сияйнооки
Крал на Слънчевите Елфи
Пост-средногодишен доклад

Относно: Емоционалното състояние и действия на магическите създания и нивото на осветеност на Шарколес
Изготвил: Вълнолист Жълъдов Мъхокраков, Кралски вестоносец

Ваше Сияйно Величество,

С огромно задоволство искам да изразя най-дълбоката си признателност, че ми оказахте тази превисока чест да съм Ваш посланик, вестоносец, носител на Кралския знак “Слънчева арфа” и кореспондент на многоуважавания ежедневник “Дейли Елфс” за гората Шарколес — център на Вашето красиво Кралство, квинтесенция на магията и извор на вълшебство и радост.

Като Ваши уши и очи (да пребъде светлината им отвъд възраста на Ентите), в последните три седмици забелязах интересни промени в поверената ми за наблюдение гора. Слънцето, да е чист лика му и топъл взора му докато свят светува, което е обичаен гост в Шарколес и участва във всички игри на Вашите поданици (в друг доклад ще Ви разказвам какви ги вършат гоблините и как са се научили да играят листокарти сред сенките, варят Смола-Кола и карат еднорозите да подскачат, като им пускат мехурчета от веро под носовете)… Та, Слънцето започна да става по-кротко, едно такова сънено сутрин и косите му, с всеки ден все по-лениво (и накриво!) започнаха да се стичат към Шарколес…

И не само това! Представете си, по листата се появиха едни пъстрини, съвсем в разрез с установените в Кралството ПУЦ (позволени униформи и цветове). В изискания зелен цвят, някои недобросъвестни енти и хуорни започнаха да забъркват какви ли не нюанси на червено и жълто.

Започнаха да се закичват с пагони, тип “жълто-зелена мартеница”, колкото да ме накарат да се обадя на Баба Марта по ГСМ-а (горски секретен магифон) и тя да ме увери, че изобщо не е правила постъпки за по-ранен гастрол в Шарколес и да ме попита дали действително Дъбокор Мъхокрак ми бил прадядо, че … той бил съвсем с акъла си, ама “не се виждало да го е предал на жълъдите си”…

После дойде една прекрасна утрин, в която бях потресен до мозъка на кората си! Представете си, Ваше Величество, заселилите се в Шарколес пришълци от Канада, хуорните от семейство Рубрилистови – с униформи, омазани в кръв! Къде повече, къде по лист-два и с всяка сутрин все по-кървава гледка представляваха! Толкова безсънни нощи ги следих, дали не вършат убийства по тъмна доба…

Не бих искал да Ви тревожа, да не помрача блестящия взор на всевиждащите Ви очи, но по едно време много ми се искаше да се въздаде справедливост и на ентругите. Ами те полудяха с новата мода, с тези ярки цветове! Ето, например Абиета Иглопадова, уж зряла дама на солидна възраст, като бухнала едни ми ти коси, с ръждиво-рубинен цвят… Предизвика ме да се обадя на ВИП-отдела (Внос от Индия и Пакистан), да ги питам дали скоро не е минавал керван със солидни количества къна. Отговориха ми, че освен семена за индийско орехче, друго скоро не са докарвали и че вече се ползват летящи метли, а не кервани, защото транспортът на вещиците бил по-евтин, отколкото изхранването на камилите.

Нямаше да се тревожа чак толкова, Ваше Сиятелство, ако тази пъстра зараза не беше обхванала самото сърце на Шарколес! Ядката, от която черпи енергия всичко живо, огледалото, без което Слънцето не може – Езерото на нимфите! Пазителите на езерото, семейство Аескулови-Хипокастанетови, които и без това си се големееха (в смисъл, големички растат, де, нали е широчко около тях ), сега решиха да хванат ръжда. Явно, това им е подшушнала с чучурите си онази, новата чешма, която все излива част от водите си около нея и се стреми да се слее с вълшебното езеро. Кой знае как и откъде са я докарали онези тролове от службата ВВиКК (Води Вадим и Камъни Къртим).

Държа да докладвам, че и госпожа Поплар Сърцелистова, съседка на Хипокастанетови, реши да стане блондинка! Тези дни се заиграваше да направи косите си в цвят “старо злато”, като преди това накара една банда таласъми да претарашат пещерите на джуджетата … да сравнявала цвета <:О !

Ваше Величество, с дълбока скръб трябва да Ви призная, че и моето собствено семейство, милите ми Дъбокорови, не останаха незасегнати! На тях им дойде великата идея да подменят настилката на Шарколес. Вие знаете как се гордеем с нашата изумрудена трева, а ето сега, моите сестри, братовчеди, стринки и вуйчовци, чак до девето разклонение се грижат да създадат един специален червено-кафяво-златист килим. Ами… от друга страна да Ви кажа, не изглежда зле, даже Слънцето много му се радва и обича да разнообразява шарката му.

И не им стига, че сме с най-многобройната челяд в Шарколес, ами и увличат разни по-далечни братовчеди да участват в съшиването на килима. Да не пропусна да Ви отбележа, че гоблините (разбира се, знаете, че те са в основата на всяко научно-палавотворческо откритие) са установили съставките на паяжинната течност и сега тайничко я варят. Смятат скоро да изпратят искане да им се издаде патент, но дотогава много често решават да бойкотират оплитането на новия килим и залепват някое листо за кората, да се вее като флаг на гоблиново-ентската дружба…

С всичко това, което Ви докладвам до момента, Кралю мой Всесветлий, можете да си представите как като Ваш ококорен наблюдател, пръв вестоносец и верен слуга, бдях ден и нощ, скрит сред шарките, за да разгадая същината на тези промени във Вашата любима резиденция.

И ето, че едва вчера сутринта, докато обследвах поляната на детелините, все още запазена от Ветровете на промяната, до мен приседна един възрастен човек. Знаете, Ваше Величество, че двуногите също обичат Шарколес и да Ви кажа, те изключително много се радват на новите и багри!

И така докато си разменяхме рошави мисли с него, той възкликна по едно време “Ама какво се чудиш?! Всяка есен гората се преобразява за Карнавала! Всяка полянка е сцена, на която дефилират в най-пищните си окраски листата. Има си и конкурс, даже!”… Какво да Ви кажа, Повелютелю мой, направо ми падна шапката на жълъда от това разкритие. Покорно моля, да извините невежеството ми, но нали съм едва тазгодишен… То и човекът ме нарече “зелен” и “филиз”, че съм направил такава “издънка” да не знам такова просто нещо.

За сметка на това, че покорно изтърпях прилагателните за моята зелена личност, човекът ми показа къде ще се открие тържествено Карнавала – Поляната на Феите. Те идват тихо пристъпвайки по тази пътечка, обсипана със златни листа. Оказах се там, тъкмо когато нагласяваха прожекторите.

Ваше Величество,

В заключение на този пространен Доклад, придобил застрашителните размери на роман за заблудите и радостните разкрития на един жълъд, бих искал да Ви връча емблемата на Карнавала – символ на единението между магическите твари на Шарколес, така както действат в хармония и съвършенство всичките сезони, които прелитат над нея…

А това е запазената за Вас тържествена ложа, откъдето ще наблюдавате надпреварата в конкурсите “Златния дъб”, “Алената буква”, “Красотата е в пъстротата”, “Any colour you like” и “Края на лятото”…

За точната дата на откриването на Карнавала, ще Ви информирам в следващия си доклад.

Искрено Ваш: Вълнолист Жълъдов Мъхокраков
Кореспондент на “Дейли Елфс”