Последните няколко дни са изпълнени с някакво особено усещане. Дали защото сред цялата напрегнатост на седмицата ми, нагнетена сякаш от това, че е с един ден по-малко, се усети за пръв път от толкова време някаква подреденост. Някакво витаещо спокойствие като прорез чисто небе, което си сигурен, че е там, под облаците! И ще изплува в окото на залеза…

Някакъв полъх, който е кацнал като пухче от глухарче още от разходката през Шарколес сутринта и е останало да се повози на шала ми. Без да подозира, че е източник на кротката ми усмивка и на един особен поглед навътре, сякаш по следите на следващия цикъл на живота, скътан в семенцето…

И след целия този ден, със задачи, които сякаш някой друг успява да подреди около мен, когато си тръгвам, не усещам тежестта в очите си. Все гонят небето и поелите към мястото за нощувка врани. Или невидимите следи в облаците, оставени от крилата на пискливите бързолети. Дори автобусът успява да дойде навреме, както и тази вечер. Успях да седна, поставих на коленете си тежките чанти, едната с полузадрямалата с изтощена батерия Дейна. Тогава усетих светлината. Идваше от седалките от другата страна, където баба и дядо пътуваха с внучетата си. Момченце и момиченце, на около 10 и 5-6 години. Очите ми така и си останаха приковани в момиченцето. Толкова чиста, невинна и неописуема красота се излъчваше от това дете! Приличаше на едно друго момиченце, което снимах преди няколко години…

Гледах тези огромни, ококорени теменужени очи и не можех да спра да се усмихвам. Като че пиех светлина, родена в най-дълбоките недра на пещера от проникнал слънчев лъч… Детето усети, че го гледам, очичките му засияха, усмихна ми се с две палави трапчинки и се скри сред пухкави руси вълни.

По едно време се качиха три какички, нацъмбуркани с финтифлюшки. Започнаха се едни безкрайни кикотения, а момиченцето се поизправи и ги загледа с усмивка и интерес. Какво ли ще стане и с теб, ангелче? Сигурно ти се иска в момента да си голяма като тях, или да носиш такива обеци, да се смееш така безгрижно и демонстративно? Как ми се иска да ти кажа с поглед “Толкова си красиво и чисто, дете! Запази тази светлина и добро в себе си. Ти излъчваш радост и свежест. Бъди щастлива!”

В първия момент не мога да опиша какво изкушение ме разтърси, да извадя апарата и да се опитам да “хвана” излъчването на това сладко същество. Пък ако ще да се извинявам после часове на бабата и дядото. После ми мина. Самото изживяване, докосването до нещо толкова чисто и красиво остава много по-трайно от всичко останало. Не знам дали красотата ще спаси света, но добротата сигурно ще се справи… Ако (и дано!) оцелее.

~ ~ ~
Walk and touch peace every moment.
Walk and touch happiness every moment.
Each step brings a fresh breeze.
Each step makes a flower bloom.
Kiss the Earth with your feet.
Bring the Earth your love and happiness.
The Earth will be safe
when we feel safe in ourselves.

/Thich Nhat Hahn/

“Е, сине, ти не беше чак толкова шарен, но …
По-добре писклив и жив, отколкото сварен жълтък красив!”

Светли празници и пъстро настроение!

Балконът започна да се съживява. Не само със завърналите се от няколко седмици сандъчета мушкато, които използваха последните слънчеви дни да заменят болнавия си зимен цвят с плътно зелен. Дори щипките изглеждат по-ярки и по-весели на слънцето. Да не говорим как все по-малко ме свърта вътре и все гледам да си намеря някаква работа по терасата… Ето и сега, едва дочаквам Мара да изпере. Хладният допир до прането така приятно контрастира със закачливото гъделичкане на слънцето по ръцете ми. Как да не му обърнеш внимание? И да не се усмихваш, примижал от удоволствие като котка на припек.

Тази година ябълката няма да цъфти много. Но пък люляците са почти готови! И вече почти достигат височината на балкона. Обожавам люляци! Има нещо магнетично в тези лилави гроздове, в търсенето на две абсолютно еднакви по багра и форма четирилистни цветчета, докато в същото време не можеш да се въздържиш да дишаш, да дишаш до замайване. През май простирането вечер си е чиста наслада. Приглушено се носи фон от улицата, децата подвикват и смехът им се стрелва под липите. Вечерта пада бавно, сякаш и тя иска да извлече и попие до дъно стопления през деня аромат.

Изчириква синигер. Чак рязко ми идва в унеса гласчето му. Така е притихнало всичко в следобеда. Полегнала лениво на хълбок, Земята е разтворила всяко цветче, което може, всяко листенце се е наместило така, че да поеме повече лъчи. Пък нали и е празник днес Нагъсто сред тревата са се пръснали петна от великденчета. Като че някой е изливал час по час на различни места морава боя за яйца. А отблизо цветчетата им приличат на личица на извънземни (както ги представят по филмите )

Колко рядко се сещаме да съзерцаваме красотата. Липсва ми времето, когато можех с часове да седя на просторния балкон в къщата ни. Погледът ми чертаеше плавната линия на западните възвишения. Прекъсвана от някой покрив в ръждива охра, комин, с килната антена, на която задължително се подвизаваше някой от моите крилати любимци. Тогава умеех да разтварям сетивата си, да попивам всеки аромат, всяко трепване на сенките, подскок на птица сред къдравите лози, всеки полъх на вятъра и всеки аромат, който носи…

Играта на облаците! Най-добре я виждаш със затворени очи. Когато се опитваш да гадаеш формата на разплитаната от вятъра дантела по танца на слънцето, по силата, с която пари клепачите ти, или по хладната ласка, която усещаш с устните си, когато се скрие зад облак.

Мимолетно докосване, вятърът носи цвят от дърветата… Как така става, че цял живот се учим на най-простичкото нещо – как да живеем? И най-често изпадаме в терзания, че не успяваме да намерим пътя. Не ни стига време или търпение да потърсим верния, или ни е по-лесно да се заблуждаваме, че сме го намерили. На това нещо Земята е научила останалите си чеда доста по-успешно… Цветовете се ронят. Само малко да ги подхване вятъра и с разточителна щедрост дърветата са готови да му отдадат цялото си съвършенство.

Дали е това – да се научиш да отдаваш? Да оставиш през теб да премине частица светлина, чиста животворна енергия. И не да се стремиш да я задържиш, а да я оставиш да отлети. Задържайки само онова, което тя е породила в теб. Само осветеното, стопленото, покълналото. Онова, което се е променило, за да стане по-добро.

Какво ли не му минава на човек през главата, като го позатопли слънцето. Первазът пари под ръцете ми. Зад мен ризите вече изсъхнаха, ухаят на слънце, на цъфнали сливи, на изпръхнала от топлина земя. Иде ми да простра душата си, подгизнала от зимни мисли. Едвам я опазих от мухъл. Да мине слънцето през нея, да я стопли, да изчовърка и изгони тъмните ъгълчета, да ослепи нетърпението, да изглади ръбовете, да приласкае едни желания, да ги замени с други – простички, осезаеми. И да го пусна да си отиде. Да се засмее и да го видя как ми намига в измития прозорец… Ха! Само не знам дали ще издържат въжетата на пролетния простор. Кой ли изобщо е измислил тая дума?!

* * *
Бъди пъпка, кротко стояща на плета
Бъди усмивка, частица появило се чудо
Остани. Няма нужда да тръгваш

/Thich Nhat Hahn/

“Ами да! Тази пролет съвсем са забравили да пръскат срещу майски бръмбари!”

“Хич не ми се оправдавай, че не обичаш бебешки басвити!”

“Пълна скука! Една безтегловност не могат да постигнат! Само ми разбълникаха пуканките…”

“Тате, тате! Хвани ми онова, черното, че съм нещо вързан в ръцете…”

“Аз КАЗАХ ли, че е забранено да снимаш сестра ми!!?”

- Дали в това езеро има коркодили?
- Ми… ако има, какво ядат? Тука идваме само ние, и баби и дядовци…

- Да, де! Пък сега е жега и сме само ние…
- Верно! Бързо! Залегни!

“Ама защо все аз трябва да играя мама снежен човек!?! Другият път ще си обуя сините панталони пък…”

“Джо, подай ми револверите! Оседлай мустанга чер!!! “

“Дай да те хвана, малко жабче! Аз съм принцеса и … кой знае, може да ми хрумне да те целуна. Или да те занеса на учителя по френски?…”

Колкото и да си мислим, че може безкрайно дълго време да натрупваме напрежение и умора, идва един момент, в който просто започват да не ти стигат силите. Усещаш как от шепите ти, уж здраво стиснал пръсти, се изплъзват издайнически капки. Пробойните стават все по-големи, времето до загребването на следващата шепа, така необходима да си жив през следващия ден, все по-малко. Самото загребване – все по-неефективно.

Защото просто на нашето изворче, наречено както щете – душа, духовна сила или енергия, се е показало дъното. И вместо бистра и животворна глътка, получаваш загребани от там песъчинки, като натрапчиви мисли с ръбати краища, които ежеминутно оставят резки – дори при опитите ти да избягаш.

И когато лудницата те преследва на работа, а когато се върнеш, заварваш други безумия вкъщи, започваш да дълбаеш неистово. Да търсиш пукнатини в дъното, запазили безценни капки. Да се опитваш да пренесеш шепа-две, да захраниш извора от бързеите, които се леят в слушалките по пътя между двете лудници. Да се взираш с часове в дланите си, в опит да изцедиш насъбралото се по линията на живота… Или на любовта. Имаше ли такава линия?

Стига вече. Някога една любима душа ми написа “Você é forte”. Колко време трябва да мине, че да свикна да му вярвам, без да си припомням думите. Не е ли богата скалата под дъното – с подпочвените води доброта, постоянно извиращи от миниатюрните му пори. Не са ли силни корените на дърветата, че да задържат влагата, насъбрана още от онзи момент, когато открихме с Татко извора в буковия лес. Колко е мощен прилива на онази разтапяща прегръдка, било първа, или последна, наглед кратка, все недостатъчна, а дълга чак до млечния път. Притискаш се, вдъхваш този неповторим аромат, пиеш нежността на дълги глътки и изворът прелива, бълбука от жизненост.

… Нищо, че сега е почти празен. И като се наведа над него, в отраженията виждам само едно тревожно око и прелитащи като полудели водомерки мисли. Единственото, от което се налага да го изпразня! За да се върнат постепенно кръговите бръчици смях от търкулнати камъчета, трепкащата мараня на листата и синевата, изпълнена с хармония. Силна съм! Вярвам Ти!…

“Можееее ллли да тръгваме вече? Нещо ми е окъсяло елеченцето тая зима… като за пинчер е станало!”

“Е, точно днес ли трябваше да се явявам на изпит по ориентиране!?”

“А, не, благодаря! Няма да ви последвам на люлките… Объркахме си паничките с Мър, та … този whiskas не ми понася добре”

“С този сняг, добре че не са се сетили да ми надничат скоро в родословието. Току-виж ми вързали един впряг”

- Пух! Спиш ли?
- Тихо! Оная ротвайлерка ме заглежда нещо… Пък аз на мускулести брюнетки вяра нямам…

“Аман от полуфабрикати! Ти тръгваш наляво, аз хуквам надясно. Среща при езерото с патици… Ама остави някоя и за мен ако стигнеш по-бързо!”

“А, така! Задръж! Сигурен съм, че дребна вредна гадинка се скри зад оная бабуна! Час-два и ще го спипам!”

~ ~ ~
Копнеж за бягство
По ръба на времето
Петък следобед

/за малката Дени и сиянието на всички слънца в нея и около нея /