“Una vida más tarde comprenderemos
que en la vida perdimos sólo por miedo…”

Емблема за Женева е, разбира се, нейното езеро (Lac Leman). За него ще си говорим в един от следващите разкази, както и за възхитата ми от 140-метровия фонтан! Освен него, обаче, очарованието на езерото идва и от това, че то буквално кипи от живот!
Read more »

Цялата седмица времето си играеше с мен. Сутрин отивам да работя, а то… като се е плиснало едно пъстрооко небе, слънцето се провира през прозорците, ветрец роши листата на ей, този храст. Не се издържа! По обяд все слизах да го снимам
Read more »

За изкушените да минават по 23-то авеню няма да е тайна, че пак отлетях от топлите, не толкова тихи, есенни дни в София, от вирусите, нападнали всички около мен и успели да докарат на половината домочадие пневмония. И от революционното настроение в работата ми (за което съжалявам, исках дейно да участвам и аз, но като гледам никой не ни… приема исканията и като се върна, революцията все още ще си продължава). Та, зарязах всичко това, яхнах метлата и ето ме пак, в любимия ми град на приказките – Женева.
Read more »

За теб няма кротко начало. Мистерия е как успяваш да ни захвърлиш веднага сред неудържимия водовъртеж. Като есенни води, помитащи тинята на съмнения, хванала кора в засухата на летните подмоли. Припукват съчките на страхове, отдавна задържащи всяко пъстро листо – отшумяла мечта, осмелила се да напусне тънещите в небитието клони, да кацне върху гръдта ти, топло и нежно като почти сбъднато желание…

Преди да може да влети жадно дъха, дълбините извайват стъпалата, по които потъва мига. Над тях е само спрялото време, разстлало ефирната ципа, по която от всяко докосване на мушица започва Double concerto.

Безвремие? Покой? Какво е това за теб – гейзер от струни, плътта на пламъка, разтопена лавина… Там някъде дълбоко във всеки от нас се крие тази гореща, необятна страст, готова да изригне всеки момент. Не я познаваме, но тя умее да разпознава знаците. Да улови всеки звук от хармонията на водопада, да го докосне, да усети дъха на въздуха, завихрен от струните, да го изпие до дъно…

Заспива ли страстта?… Ти си този, който разтваря фините ъгли на Руната на Душата, да надникне в ефирните сенки отвъд. Застиналата плазма на чувства, утаени прашинки суета, рани от прекършени желания. Само вятърът довява Soledad, и кръгове отнасят вопъл на нежност отвъд…

Кой си ти? Вълшебство, съвършенство, спиращо дъха. Дъга от сълзите ми, пресекли пътя на усмивката. Светлина, връхлетяла разтворените ми сетива. Бяг на коне в разцъфнала степ. Вихрушка южен вятър, ритъма на капките, летния дъжд. Свободата да разбираш и цениш всеки миг щастие. Свободата да обичаш.

Туфите трева, обримчили неравните плочи на пътеката, плавно се изправяха и заличаваха следите. Меката им прегръдка уютно улавяше звука от стъпките. Нещо, с което килимът на започващата досами Манастира гора, изобщо не можеше да се похвали. Всяка стъпка започваше с кристалното изхрущяване, предизвикано от недотам значителната тежест, която краката на крехкия монах пренасяха по пътеката, полузатрупана от листа, в най-различни цветове, форми и степен на изсъхване.
Read more »