“Защо ме обичаш? Попитай вълната,
защо се стреми към брега,
защо във брега се разбива
вълната попитай”.
Един мъдър човек беше казал, че ако знаеш защо обичаш някого – това вече не е любов, а просто добро отношение. И тя наистина често е твърде необяснима, и с такова неуловимо начало! Виж, краят – винаги се усеща. Но кога започва? Случаен поглед, случайна среща и сякаш започват да пъплят под кожата палави вълни. Като неясни духчета, заиграващи се с кръвта, която ту нахлува, ту се отдръпва от лицето и сърцето ти, когато се сетиш за Него или за Нея…
И така капка по капка, магията те завладява и преобразява, до момент в който си в състояние напълно да забравиш себе си. Да вършиш всякакви щуротии, да харесваш неща, които дотогава не си или да сияеш от щастие, когато откриете заедно хармонията в една капка, в един лъч, в едно небе и пътека… Една щура, невероятна игра, която може да събере и много различни същества – невестулка и пингвин, например 
Хора, дето никога не са пяли – им иде да запеят. Такива, които не са се усмихвали – им се иска да прегърнат целия свят. И както не сме се сещали много-много за поетите, изведнъж започват да изпълзяват от дебрите на позабравените ученически спомени Яворов и Дебелянов, Лермонтов и Бърнс. Или Винисиуш Гимараеш с “Няма те без мен – и аз без теб не съществувам!”…
Няма грозни, няма недостатъци, няма гърбави носове, нито лунички, нито бирени коремчета. Всички сме изящни, всички сме красиви. Нали казват, че любовта е сляпа. Не, не е, даже напротив – тя отваря всички сетива само с едно докосване. Всички сигнали се сливат в едно усещане и то е близостта на любимия човек. А неговият образ хич не е само нос или очи, нито само дума или усмивка. Когато една жена се оглежда във влюбени очи – тя е статуетка, ефирна и нежна като гейша…
Уви, не всичко е цветя и рози, поети и гейши. Любовта е толкова крехка, колкото и да ни се струва, че е непобедима и вечна. Няма нищо вечно в нашия свят. Случва се някой да сгреши, случва се да те изоставят, да излъжат доверието ти, да се подиграят или просто да станат безразлични. Да ти иде да виеш от болка и яд и пак, защо, за бога!?! Защо пак дълбоко в себе си чувстваш, че имаш две души, като две птици – едната, от които се мъчи да забрави за Него, а другата иска да се откъсне и към Него да полети…
Няма абсолютни рецепти за излизане от такива мъки, нито панацеи за вечна любов. Но оцелели – дал бог! В такива случаи моята изпитана рецепта е … мъдрост Вглеждаме се в себе си. Дали пък тази любов не е била прекалено обсебваща? Дали не ме е накарала да се чувствам зависима от нечий поглед, от мислите му, от думите, от вниманието му и в един момент, не съм ли станала досадна с моето внимание? Събираш си мислите, изравяш си позабравените собствени положителни качества, спомняш си хубавите неща, които си творил, които са носили радост на толкова много други хора, които си оставил далеч зад теб, заслепен от една-едничка аура. Мда, не е лесно, търпение, мъдрост и постоянство се иска … като слоновете 
Така е устроен човек, че по подразбиране да обича, да иска да обича. Да жадува да сподели живота, радостите, болките, успеха и паденията, и всекидневните неща, и великите открития с някой друг. Закъде сме ние, хората, без искрената и топла прегръдка…
Пък скоро след една отминала любов, може да пламне нова. Любовта е феникс. Може пак да ни изстреля по същата стълба нагоре, високо горе, където струята на фонтана се задържа за миг! Колко дълго трае една любов? Колкото този миг, колкото една целувка?…
А тези, които успяват да останат винаги изненадващи, с млади сърца, с отворени очи, винаги различни и винаги жадни един за друг, биха казали, че може страстта да е останала там, нейде на върха, но изворът на нежност и обич да не пресъхва и да прави живота им пълноценен, чист и изпълнен със светла радост. Те биха казали “Завинаги!”.
Comments(2) 
