Archive for March, 2009

Влюбена!


Hapy birthday, Mother Dear!
I just want to make it clear
For me you are by far the best
way above of all the rest


I wish you happiness and health
Joyful moments, fun and wealth
Never shed a single tear
Happy birthday, Mother Dear!

/Марти, 25.03.2009 г./

Имаше една песен на Стефан Данаилов “Колко е страшно да бъдеш влюбен? На четиресет години…“! НЕ! НЕ Е! Толкова е лесно да си влюбен в прозрачния изумруден скелет на младото листо. В мириса на водорасли вечер, когато припяват вълните. В жуженето на цикадите сред маранята, когато хилядите прашинки осветяват въздуха в златисто. В усмивката, която полита сред тълпата, намира те, стопля те, грабва те и те влудява. В прегръдката, в която ти се иска да се стопиш и превърнеш в звук на цитра – тънък, пронизително висок, който да проникне и попита вселената… Реката има възраст, но имат ли възраст водите и, преливащи от пенливите, нетърпеливи бързеи до гладките ръкави на делтата? Моретата имат възраст, но имат ли възраст вълните, които целуват брега, свенливо лизвайки песъчинките му в сладострастна милувка. Дърветата си знаят годините, но има ли възраст полуделия сок, който кара да се разпуква любов във върховете на пръстите им и кората им прави топла пазва за мъха…

Няма възраст за една щастлива жена, заобиколена с обич! Благодаря ви, мили мои!

Писмо до Зимата

Уважаема Снежнокоса Леднолика Господарке!

Искрено Ваш почитател изказва огромната си благодарнност за Вашия стремеж да осветлите с красотата си сивото ежедневие, заличавайки следите от последните напъни за почистване на родния град…

За грижата за подрастващото поколение, което в тези усилни времена, преди напълно излишната и изтощителна Великденска ваканция, трябва да си налягат парцалките и да четат у дома, вместо да обикалят безгрижно детските площадки…

… и да си знаят, че не са в разгулния плажен сезон…

С благодарност отбелязваме обичта, с която загръщате в пелените на снежната си ласка крехките посеви, тревички, теменужки, минзухари и пр. нетърпеливковци, които бързат да надничат неподготвени по поляните, както и бързащите да захвърлят кожусите си пъпки…

Изключително сме Ви благодарни за огледалата, които творите с ледена ръка и възможността, която давате на любимото ни Слънце и всички небесни и земни красоти да се оглеждат в тях, смаяни и очаровани…

За свежестта на придошлите води, непокорно понесли силата на топящия се сняг от пазвата на планините…

… както и за тихата прегръдка на клоните на елшите в снежни перуки, заобиколили реката в опит да подочуят накъде ще отлети колесницата Ви…

Благодарни са Ви и нашите домашни любимци, които никога нямат насита за преспи, въргаляне, гоненица и мокри закачки…

…, макар че някой други бедни създания угрижено се гушкат едно в друго сред провисналите папури и се чудят дали някой джин не ги е преместил на север, докато са спяли с глави (и очи) под крилата…

Много дълга се получи тази моя ода на благодарността, Ваше Сияйно Мразовичество, почти толкова безобразно дълга, колкото е Вашия шлейф, който така безотговорно сте оставили да се влачи след Вас и безнаказано да ръси снежинки по пътеки и борчета…

И с тази благодарна възхвала искам да Ви кажа – Чудесна бяхте, докато Ви беше времето! Но сега искаме слънце, искаме топлина, южен вятър, който да отвее снеговете, искаме си светлината и цветовете, и цветята – истински, а не от скреж. Отстъпи, Блестяща Леденоръка! Нека да запеят капчуците! :D

Стълбата


Отмаляла и лека
Безтелесна и нежна
В пазвата уютна на съня

На самотна пътека
Сребриста и снежна
Цвят разтварям – във твойта ръка


И отронва мига
От пъпките свян
Изплита във тиха тъма

Стълба към върха
На екстаз и блян
Превзети със страст стъпала…

/Flo, 03.2009/

Фото-гости #2

Всеки пази дълбоко в себе си по някое съкровено желание и сигурно не едно. Понякога има и такива желания, които не могат съвсем точно да изкристализират в мислите ти като дефиниция, но много точно усещаш, че нещо в теб липсва. И когато изведнъж откриеш начина, по който да осъществиш този съкровен копнеж, вече можеш да му дадеш конкретно име и форма. Няма нито ограничения във възрастта, нито правила за намиране на подходящия момент за осъществяване на мечтите ни. Особено, когато копнежа за красота, за докосване до нея, улавянето и, пресътворяването и, са в един човек още от най-ранното му детство. Както може би се досещате, в навечерието на 8-ми март, ми гостува една жена с фотоапарат – Анита – която също така имам щастието и привилегията много добре да познавам, че на всичко отгоре е и моя сестра :D

Стремежа към красота се изявява и развива в нея още като дете, чрез желанието и да рисува. Това е закодирано и у двете ни, макар и в различна форма (тя – предимно с молива, аз – с четките). Затова и при двете фотографията връхлетя в живота ни като живителна и съзидателна сила, като полъх на втори живот, като изпълнение на онова съкровено желание с неясни очертания – усещането за докосване до красотата.

Значителен тласък към осъществяване на този копнеж у Ани се оказа включването и в 23hq. Създателите на сайта едва ли знаят колко много са повлияли на нечии съдби и как са станали неволна причина за такова емоционално прераждане. Ани се включи в клуба през лятото на 2006 г. и за времето оттогава израсна изключително много, като успя да запази специфичния щрих, който от пръв поглед “издава” нейните снимки – оригиналност, естественост, мекота и нежност.

Не случайно един от типичните мотиви в снимките и е нежността – тази крехкост и пестеливост в линиите, мекота на цвета и простота в композицията.

Да не забравя и това, че всяка снимка носи послание, кара те да се позамислиш и да откриваш по нещо оригинално всеки път.

Безспорно нежността може да бъде търсена навсякъде, но най-често я свързваме с ефирния свят на малките неща. Може би затова и в творчеството на Анита централно място заемат макро-снимките. Преди около година и половина Ани смени фотоапаратите. Не че преди е правила лоши снимки, в никакъв случай! Има такива, правени със старата Praktica, които са просто неповторими и невероятни! Апаратчето правеше и някои страхотни цветови ефекти, като например този филодендрон и уникалното му обкръжение :)

Сега Ани е въоръжена с Panasonic Lumix DMC FZ8, а неговият режим за снимане на така желаните кадри отблизо са доста добри. Естествено – не става само с апаратя! Трябва и поглед, трябва и невероятно търпение ;) Най-често, разбира се, на неистов макро-тормоз са подложени растенията – както живите цветя, така и … този скелет примерно :О

Е, с животните не е лесно, но това пък е една от любимите ми снимки (и животни също, btw) – за да се хване на фокус толкова отблизо си трябва или майсторлък, или късмет, или … някой фейски похват ;)

Чистота на фокуса, свежи цветове и добро композиране, а ако към растението се добави и капка вода, съвсем влиза в категорията на Анита “Не пропускам!”.

Така плавно преляхме към един друг любим сюжет за снимане – водата! Тя и на мен ми е любима и сякаш се е превърнала почти в религия и за двете ни. Водата – в нейното многообразие, движение, живителна сила, пречистване. Само че, за разлика от мен, на сестра ми хич не и допада да снима лед, скреж, сняг, висулки и пр. Тя е дете на Лятото, на слънцето, на морето и южния вятър.

А капките са ни любими, и как няма – като отразяват целия жив свят в едно!

Като споменах за морето… няма начин да се пропусне следващата страст. Ако мога да кажа с няколко думи, това което характеризира творчеството на Анита (освен нежността), това е волната стихия – широтата на морето, небесната свобода, жарта на слънцето. Всичко това в едно цяло, когато си пред лежерно полюшващата се плът на морето по залез, може да те накара да разтвориш ръце, да изкрещиш от щастие и да прегърнеш света! :D

Тази лятна страст до голяма степен се е отразила на цветова гама на Ани. Сигурно специалистите по цветовите профили могат много да тълкуват цветовете и тяхната температура (не че е зле да научим повече ;) ), но аз продължавам да си мисля, че най-важният нюанс, който получава една снимка е този, извлечен от настроението и душевността на човека с камерата. Независимо какво снима, по кое време и кой сезон, снимките на Анита стоят някак си … топли :D .

Понеже подхвърлих дума за цветови профили, сетих се за обработките, та да кажа две думи и за снимките на гостенката ми от този ъгъл. Анита не е голям почитател на постобработките на снимките. Предпочита да изглеждат естествени и реалистични… Хе! Писано ми е този очерк да е доста подскоклив, но всъщност съм улеснена от факта, че снимките на Ани са много разнообразни. Това ми позволява да подскачам от тема на тема, а в случая като казах “реалистични” ми хрумна и една друга любима група снимки – тези, свързани с приказките. Сестра ми много обича да чете, разказва и играе приказки за най-малките. Всички тези феи, пепеляшки, принцеси и техните историйки (Дачи, почитател е на твоите приказки, btw ;) ) Ани обичаше да ги рисува на всяко попаднало и под ръка свободно листче (докато аз рисувах животни :D ). А сега обича да преснима илюстрации от тези книжки или пък да снима … кукли ;)

Покрай увлечението по приказките и магическите истории, сестра ми пробва и взе, че се впусна в едни специфични обработки на снимките, което си е по-скоро вид рисуване. По този начин успява да превърне снимките си в декор за разиграване на сценки от вълшебното царство…

И не само това! Понякога може да ви накара да почувствате маранята, да видите стелещите се прашинки, оцветени в златисто от зноя и да доловите тътена от тежките стъпки на стадо диплодоци, поело към закътания залив на някое юрско море…

От известно време сестра ми се занимава и със страхотната задача да съживи и дигитализира снимки от семейния архив. И го прави чудесно, според мен. Така, за всички става ясно, че любовта към растенията и изследване на тяхното устройство (чиста проба зародиш на макро-фотографска мания ;) ) са се оформили още от най-крехка възраст…

Баща ни беше невероятен фотограф. Умееше да улови точния момент, а и беше много прецизен в избора на място за снимане и светлина… Както се вижда, някои от “моделките” му са позирали с изразително демонстрирано желание…

Една от любимите ни снимки (автор е фотографът от сватбата на сестра ми) беше наскоро чудесно обработена от Ани… Познахте ли коe е невинното създанийце?

Анита има усет на модел, както и поглед за снимане на портрети. Тя и повече обича да го прави, за разлика от мен. Но това, което ни е любимо е да снимаме тези, които се държат най-естествено, най-чаровно и непринудено – децата!

А когато се заиграва с автопортрети, като един художник по душа, Анита се стреми пак да го направи внимателно, да вложи чувство и оригиналност.

В края ми се иска пак да се върна на скритите желания, на това усещане, което обикновено не можем да облечем в определена скроена дрешка и което отлежава дълбоко в нас в продължение на години. Усещането, че не си изчерпан! Че стига да намериш начин, може да пресътворяваш красотата и да дадеш много на хората. Щастлива съм, че това се случи с Ани – тя намери второто си Аз. Или може би фотографията и върна онова Първото и истинското Аз – на слънчева, изпълнена с жизненост и самочувствие, емоционална жена, винаги готова да те прегърне и дари усмивка и доброта.

Снимките на Анита можете да намерите на този сайт.


И накрая една много лесна фото-закачка! Познайте какво е това? ;)

До скоро! :D

Playground

Колко дълга е крачката, с която прекрачваме от синеоката мозайка на детския свят в този на възрастните, очертан от строгите рамки на забързаното ни ежедневие, зад които често оставаме слепи за всички онези възприятия и цветове, които преди толкова години са ни радвали.

Дано на всеки, от сърце го пожелавам, да му е мило да си спомня за детските години, да си мисли за тях с трепет и усмивка, както аз си мисля… За дългите, топли летни нощи и игрите на жмичка, когато чакахме да се стъмни достатъчно, че да не те разпознаят зад някоя кола. За игрите на народна топка, “Кралю-Порталю”, “Царю Честити, колко ти е часът?”, “Да бие, да бие”… Ха, нищо чудно и да не ги знаете дори, но за нашата тайфа бяха ежедневие. Играехме ги щуро, до тъмно, на светлината на една висока улична лампа, докато не започнеха да ни привикват от балконите един по един, все пък в най-интересния момент от играта :D

Улицата! Там беше нашият малък свят, там се вихреха игрите, шиеха се дрешки на кукли, забъркваха се “манджи” от пясък, вода, листчета на роза и здравец, менкаха се картинки от “Би-Бип”, там се вечеряше, за да не се изпусне играта, с по някоя филия, намазана с бабината лютеница. Там се играеше на “Развален телефон”, шепнешком и през кикот се носеха клюките, кой коя харесва, кой ще ходи на море, кой – на планина, или най-често – на село. Обсъждаха се мачовете от Мундиала в Испания’82, кой кога са го изпитвали, какви са новите филми в киното. “Ще излизаш ли?” – вирнат към балкона луничав нос и напрегнато очакване в очите…

Дали сега са различни децата ни? И да, и не чак толкова. Понякога съжалявам, че синът ми не е изживял толкова хубаво детство като моето. За него я нямаше онази “улица”, която събираше в едно всичките ни впечатления, радости, споделени рани, ожулени колене и юношески трепети. Той играеше на детските площадки – тези същите, през които сме свикнали да преминаваме сутрин, на път за работа. Най-често потънали в тишина, фасове, боклуци, с избуялите бурени покрай катерушките. Тези, същите, които поне ние можем да се постараем да изглеждат чисти и пъстри, ако за това не се грижат дебелокожите същества, от които се очаква да ни създадат оная благодатна обстановка, в която да решим да се престрашим, и осигурим прираста на държавата.

Чудя се, какво ли ще остане в спомените на детето ми от тези години, когато тичаше и се катереше, заедно с другите малчугани или чакаше в захлас да се освободи люлката в парка. Какво е запомнил от времето, преди да хлътне в Матрицата, когато чатове, форуми, Diablo, Skype и Google са му заменили улицата, игрите, общуването наживо, думите, които се четат само в очите. Толкова различно изглежда всичко! Толкова невъзвратимо променени изглеждаме само за едно поколение разлика!

Когато го слушам, обаче, как разговаря по микрофона, как гръмко и чисто се смее, какво си споделят, какво обсъждат – това са си пак същите неща. Онези проблеми, които и ние сме си споделяли на прага между детството и оня, рамкирания, свят на възрастните. Защото детството си е детство – с безгрижието (и нашата грижа), с бързо сменящите се настроения и готовото да избуи всеки миг веселие и смях (колко често се усмихваме ние?), с големите проблеми в училище (а ние… все по-изморени след работа).

Усещам как все по-малко време ми остава за общуване с порасналото ми момче. Затова и лавирам, търся, хитрувам, прилагам целия си артистизъм, ловкост и лудо желание да измъквам от оня сложен възел, в който са оплетени всичките ни часове в денонощието, нишка по нишка, минута по минута, за разговор. За вглеждане в очите, за споделяне, за изслушване, за събуждане на оная топлина от едно време, с малката ръчичка в моята, която никой с нищо не може да замени.

Затова и обичам да прекосявам детските площадки, да си върна топлата усмивка. Сутрин са толкова тихи, празни са люлките, но на всяка сякаш още се полюшват плитчици и панделки, и смехът се провира през катерушките. Следи от количка и малки обувчици случайно задържат погледа. Следите от детството – слънчево усещане за най-пълноценното щастие за всеки. Единственото, което никога не изчезва, а се ражда пак с децата ни, и с техните деца – пъстро и винаги ново, с нещичко по-различно, но най-истинското и чисто човешко щастие.