/ППЖ #14: за Лю/

От няколко дни гъста мъгла беше обвила долината. Толкова смразяваща и плътна, че стволовете на дърветата изглеждаха все по-изтънели, сякаш всяка сутрин господаря на снежните мамути остъргваше пласт от кората им. Дори по пладне, когато Големия пламък беше най-високо, изглеждаше досущ като лицето на Предвестника – бледо, студено, с мътен ореол, само плах опит да наподоби могъщата му, огнена грива.
Read more »

Тънката ледена корица, която едва беше освободила от примката си мъховете и листата на най-издръжливите бледи треви по брега на Пеещата река, леко изпука под лапите на кучето. Бледо кафеникавата му козина се беше сплъстила на кичури от постоянното обикаляне из размекнатите вече преспи. Влажният нос подуши трепкащото отражение в освободилия се от леда кръг плитка вода. След миг, шумното лочене успя да заглуши хрупкавия звук от стъпките на спускащата се към реката жена. Ралла стъпваше внимателно, да не изтърве някой от провисналите почти до пътеката, космати корени, по които висяха облепени с пръст, месести грудки.

Кучето вдигна към нея топлите си очи. “Е, какво, Ръф? Топи се снега. Май ще преживеем и тази зима, косматко…, колкото и да ни беше трудно” – ситни бръчици се стрелнаха в ъглите на тъмните очи на Ралла. Наведе се над водата, която с всяка минута сякаш отхапваше все по-лакомо късове от леда, и все по-бързо ги повличаше в дерето… да ги разтопи някъде в бездънната глътка на подмолите, отвъд водопада.

Чевръстите и пръсти започнаха да отмиват замръзналата пръст от грудките. Наистина не и беше леко. Минаха почти две зими, откакто остана без Нару. Силен беше нейният мъжкар и грижлив. Племето се вслушваше в съветите му. Никой по-добре от него не можеше да проследи пътеките на зверовете, да усети приближаващ се хищник или да подготви мъжете за Големия лов…, от който една зима, така и не се завърна. Пряспа го повлякла към дъното на забравен капан на мамутската пътека. Нанизал се на един от коловете. Голяма мъка беше покрусила племето. Ралла още се сгърчваше като попарен лист, като си спомняше онези дни. Останаха и децата – петима сина и две дъщери, а Жу беше едва на две лета, когато се случи това. Вярно, че племето не я изостави, помагаше и сега, но… тя едничка познаваше танца на самотата в сенките на пламъците нощем. Тревогата и нетърпимата болка от началото на всеки лов, в който участваха децата и. Студът от очакването на старостта…

“Ччирк-чиийрк” – една малка, пъстра птичка кацна близо до нея. Жената спря да се движи, да не я уплаши. “Жаден ли си, Вестоносецо на Леса?” – спомни си, че старият Омад така беше нарекъл тези птички. Идваха в гората и се спускаха по речния дол точно, когато снегът започваше да се топи. Ралла се огледа, пое дълбоко свежия влажен въздух, ухаеше на разтопена земя. “Сигурно така ухаят мъховете” – тя хвърли поглед към обраслите в искрящо зелено камъни. Сети се как изглеждаше гората, от която беше изкопала корените и грудките. Предният ден беше по-топъл и снегът се стопи по дърветата. След това Мракът дойде и студеният му дъх скова всяка капка по клоните, вграждайки пъпките, започващи да си менят цвета, в причудливи и искрящи фигурки.

Птичката подскокна на камъка, близо до водата и погледна Ралла с едно оченце, черно и лъскаво като плод на боровинка. Наведе главица и пое вода в човчицата си. Жената пак изправи кръст, птичката я караше да се усмихва. И да си спомня за една случка преди месеци.

Беше по средата на зимата. Много сняг беше паднал и ледените фъртуни не спираха сякаш цяла вечност. Преспите бяха засипали всички хралупи, и храстите, по чиито клони все още можеха да се намерят сухи и замръзнали плодове.

Мъжете използваха затишието и се втурнаха да преследват стадата елени, придвижващи се на юг. А те с момичетата и Жу – трябваше да се преборят и да оцелеят. Една нощ, каменният свод над пещерата се срути под тежестта на снега и целият запас от дърва беше затрупан. На другия ден Ралла и децата се измъчиха да ги преместят в дъното на пещерата на сухо, но повечето дърва и съчки вече бяха мокри. Вечерта не можаха да запалят огън. Ралла потръпна от спомена – децата, увити във всички кожи, които можеше да им даде, и тя – неистово опитваща се да разпали пламъците в огнището, над което се виеше миризлив и безполезен пушек.

Тогава, кожите на входа на пещерата се разтвориха и в полумрака пристъпи мъжка фигура. Ралла го познаваше, макар и бегло. Беше от някое съседно племе, може би избягал или прогонен. Едната му ръка трудно се движеше, а половината от лицето му беше сбръчкано, като обгорено. Как се беше случило – никой не знаеше, така и не попита. Той просто дойде мълчаливо, включи се в племето и колкото и да се държаха враждебно към него в началото, Лас (така го нарекоха) се стараеше да им помага във всичко, най-вече, когато някой беше в опасност. Той сякаш сам търсеше смъртта, а тя не желаеше да го прибере, така недосегаем беше за лавините, за срутващите се каменни грамади в пещерите или за ноктите на саблезъбия. И все пак, оставаше си Лас-Белязания – различен, див, плашещ с белезите и мълчаливия си танц със смъртта. Затова шаманът и вождът му забраниха да участва в Големия лов, страхуваха се да не повика нещастието и природните стихии.

В онази ледена нощ, Лас влезе в пещерата с един вързоп, от който се носеше мирис на смола. Приклекна, погледна Ралла и каза простичко “За огъня”. От вързопа се посипаха сухи шишарки. Ралла се изненада, колкото от тях, толкова и от гласа му – плътен, леко дрезгав, като на човек, който дълги дни и нощи не е проговарял. След малко шишарките вече горяха, пламъците запукаха и весели сенки изпълзяха да танцуват по стените на пещерата – така, както едно време… Жу беше подал рошава главица и скоро любопитството му надделя. Беше попитал кой е и защо е такова лицето му. Ралла се беше уплашила как ли ще реагира Лас, но той беше приседнал кротко до нейния любопитко. След като каза името, с което го наричаха, започна да разказва как е проследил няколко от тези малки, жълтогърди птичета – Вестоносците на леса. Те имаха дарба да намират запасите на друга една птичка, със сини пера по крилата. Така се беше сдобил с шишарките, но за белезите си, премълча. След като Жу заспа, Ралла му предложи храна. Той взе мълчаливо къс сушено месо, кимна и излезе.

Малко след тази случка, едно дърво се прекърши и падна върху крака на най-малката и дъщеря, Брида. Как се опъваха жилите на Ралла като се опитваше да повдигне тежкия дънер. Затъваха в снега краката и, дъхът и вреше на кълбести облаци около устата и, а детето пищеше от болка. В един миг, дървото сякаш олекна, една мъжка ръка го повдигна и освободи затиснатото краче на Брида. Лас я взе на ръце и я отнесе в пещерата на Омад, да я лекува. Оттогава, Белязаният се оказваше винаги до Ралла и децата в момент, когато тя изпаднеше в беда и имаше нужда от помощ.

Рязък пукот извади Ралла от унеса, в който я бяха потопили спомените и малката жълта птичка. Тя отдавна беше отлетяла, подплашена от.. сега Ралла видя от какво. Няколкото по-топли дни бяха разтопили снеговете по върховете на планината, които бяха по-близо до Големия пламък. Ново рязко изпукване и подсказа, че реката приижда – разпенена, безпощадна, повлякла в първата си прегръдка клони и повалени дървета, ледени отломки, пясък и камъни.

- Ръф!!! – Ралла трескаво се заоглежда за кучето. Мярна бледорижата му козина на отсрещния склон. – Глупаво куче, стой там! – Ралла крещеше с всички сили и захвърлила коренищата, тичаше по брега, а краката и хрущяха по ледената кора и затъваха в калта.

Кучето не я послуша и се хвърли в разпенената вода. Ледените талази имаха цвета на козината му и Ралла го изгуби от поглед. Болка я преряза и грабна дъха и. Пяна и кал се сливаха в ревяща грамада, помитаща всичко по пътя си.

Ралла се готвеше да скочи в пяната, когато някой я дръпна назад. Лас я погледна косо, безмълвният му поглед безпрекословно я накара да спре. Мъжът бързо свлече кожената си дреха и се хвърли в реката. Заплува с една ръка, колкото можеше се пазеше от клоните и дънерите, които кафявата вода премяташе, сякаш ги предъвкваше преди да ги погълне. Тъмната глава се изгуби за миг, после пак се появи и до нея Ралла видя една мокра муцуна, вирнала високо носле. Трудното тепърва предстоеше, трябваше пак да пресекат средата на течението. Един по-голям леден къс им послужи за лодка. “Как ли ще доплува.. с една ръка!” – ужасено си помисли Ралла, объркана от това, че сега вече полудява от ужас за две живи души. И от това, че малко по-надолу ревеше водопада. “Ще се справи, това е Лас! Той винаги се справя… някак си. Винаги оживява!” – беше последната и мисъл, преди да се свлече на брега в изнемога.

След като прекосиха средата на придошлата река, Лас пусна леда. С немощната си ръка беше успял да задържи козината на Ръф и сега загреба със здравата. Още няколко маха, вече стъпи на дъното и се заизкачва морно по хлъзгавите камъни. Ръф сякаш беше по-добре, нали беше по-лек, успя да преплува още малко и да излезе мокър и зъзнещ на брега.

Ралла нямаше сили да стане, кучето се втурна към нея и смехът и задавен от сълзите, се смеси със скимтене и боричкане. Лас се доближи до тях, Ралла го погледна, а очите и грееха от сълзи, радост и благодарност. Мъжът беше изнурен, дъхът му излизаше на пресекулки, докато Ралла се изправи да го загърне с кожената дреха. Лицето му беше почервеняло, а белезите бяха придобили моравия цвят на замръзнало месо. Ралла, обаче, не виждаше това. Тя се вглеждаше единствено в очите му, в които имаше толкова доброта, топлина и тиха тъга.

- Благодаря ти, Лас! – кротко каза тя – Ела, да се стоплиш… Хайде, космата напаст такава! – подвикна тя на Ръф и ги поведе по пътеката.

Като се прибраха в пещерата, Жу вече беше дотичал с няколко шепи лешници и възторжено посрещна Лас. След неговите уроци как и кои животни да проследи, беше успял да отмъкне част от запасите на катеричките. На укорителния поглед на майка му, палавникът отвърна “Че то нали вече иде края на зимата, мамо! Скоро ще има нови лешници, нали?”

Ралла въздъхнa и се зае да накладе огъня. След като се изсушиха и хапнаха, Жу пак започна да любопитства.
- А следите по лицето ти от какво са, Лас? Да не си се сбил с някоя от сестрите на Суна? Омад казва, че тя имала много сестри, живеели отвъд планините, на платото.
- Стига, Жу! Остави човека на мира. Много се препати покрай нас…

Лас се усмихна или поне така си помисли Ралла, вглеждайки се в топлината в очите му. След това, пламъчетата, играещи в тях помръкнаха. Мъжът прекара длан по сбърчената кожа и заразказва.

- Там, откъдето идвам, зимата е още по-сурова. На платото почти няма къде да се скриеш, когато завият фъртуните, … че и вълците. Имах семейство, и жена, която… – Лас наведе глава.
- Недей! – опита се да спре разказа Ралла.
- Тя беше много добра, хубава и грижлива. – Лас вдигна поглед, блеснал от сподавени сълзи – Много я обичах, готов бях на всичко за нея. Миналата зима се разболя. Шаманът се опита да я спаси, всякакви билки, всякакви корени и молби до стихиите пробва, без резултат. Тя беше изпаднала в безкраен сън. Една сутрин успя да се събуди и да ми прошепне “Мили, знам какво ще ме излекува! Намери леса, в който по клоните разцъфват цветя от лед. По тях се гонят елени, птици искрят и звезди засияват щом ги огрее деня! Събери от тези фигурки. Водата, стопена от тях в шепите ти ще ме спаси”.

Шаманът ми каза, че това бил Звънтящият лес. Когато дойде ред на Зимата да си отиде, а тя не иска, сълзите и сковават в ледена фигурка всяка начеваща пъпка и всяко клонче, когато дойде мрак. А на сутринта, лесът започва да звънти, когато ледените фигурки се топят и падат на земята.

Веднага тръгнах да диря тази гора. Намерих я, дори не можех да се нарадвам на красотата и, такава мъка се беше загнездила в мен. Накъсах бързо от ледените висулки и хукнах обратно, но… те все се топяха, докато стигна! Колкото пъти да се връщах, все безуспешно. Разбрах, че трябва да ги откъсна по мрак, когато е достатъчно студено. Пак се върнах и изчаках да падне тъма. Зимата си отмъщаваше, беше много студено. Започнах да събирам от клоните ледените висулки, но студът ме скова. Не бях спал няколко дни и постепенно Ледения дъх успя да ме унесе без да усетя.

Колко време съм бил така, не зная. Събудих се, заобиколен от вълци, един от тях лижеше лицето ми и така ме свести. Бях напълно вкочанен, а ръката, на която съм лежал и до днес не мога да я движа много от измръзването. Едва се добрах до племето, колкото да разбера, че съм закъснял… Оттогава, лицето ми не можа да се оправи, ледът го беше опарил като огън. Но и нямаше вече защо да живея и тръгнах да диря смъртта.

- Но намери нас! – каза Жу, примигвайки със сънени очи. Ралла притисна детето до себе си и прилива на сълзите плъзна мокри пътечки по страните и. Лас се смути, замълча и сведе очи.

- Как така става, че винаги се оказваш до нас, когато имаме нужда от помощ? – тихо запита Ралла.
- От онази зима ми остана страха, че винаги ще закъснявам, когато трябва да спася един живот. Затова,.. мислех да остана далеч от всички човеци. После усетих, че не мога и не бива. Видях как се справяш и бориш сама, с децата. Ти си по-силна от мен и моя вечен страх.
- И аз познавам страха, Лас – каза Ралла – Но знам, че никой от нас не може да оцелее сам, така сме устроени. Да сме заедно, да си помагаме… и да се грижим един за друг. Само тогава страхът си отива.

Жу леко похръкна в прегръдката на майка си. Тя се спогледа с Лас, усмихнаха се един на друг само с очи.

На другия ден излязоха заедно да приберат онези корени и грудки, които Ралла беше захвърлила на реката. Водите бяха все така мътни и кафяво-пенливи, но от корените нямаше и следа. “Катериците си отмъщават на Жу – каза Ралла и се усмихна на Лас – Но ще намерим други. Ела!” и го поведе към гората.

Вече знаеше коя е тази гора. Беше пладне, Горещото лице пак беше прегърнало притихналата земя и цялата гора сияеше. Ледените фигурки започваха да се топят, да се откъсват и падат, и в тишината на деня този звук беше най-сладката песен.

- Пролетта може и да закъснее – каза Лас, докосвайки едно звънтящо клонче.
- Тя може. Но ти не си закъснял…

Дни наред над долината беше надвиснало напрегнато очакване. Тънки, като пипалата на мъгла, пръстите на тъгата шареха над пещерите и се промъкваха се под опънатите пред тях кожи. Мълчалива болка извираше от подмолите на реката и виеше гнезда в притихналите дървета…

Ралла не беше виждала досега синовете си толкова омърлушени. Преди три дни бяха намерили Кумран Мълчаливия сред платото – полужив, окървавен, заобиколен от нетърпеливи лешояди. Всички се бяха стекли да помогнат, кой както може, макар че дори Омад, шаманът, потрепери като видя следите от нокти по гърба му и разпрания почти до кост крак. Оттогава скръб се спусна над племето. Никога досега Суна, мечката мереща ръст и сили само с водача на мамутите, господарката на платото, не беше се решавала да нападне човек.

Ралла потръпна като си спомни как помагаше на стария Омад да промие раните. Жу, нали е любопитен, непрекъснато напираше да влезе в шатрата, та трябваше да го отпрати, да потърси драконов зъб в дъбравата, да наложат ужасяващата рана на крака…

- Мамо, студено ли ти е? Трепериш! – жената не беше усетила, че Жу се е събудил. Прегърна го и приливът на живот от малкото телце накара сърцето и да се свие от ужас, че може да го загуби някога. Тъмният Купол се оттегляше бавно и в червена пяна се раждаше Големият Пламък…

- Когато Куполът съблича тъмната си кожа, винаги захладнява – усмихна се Ралла, вдишвайки жадно родния мирис на сънената детска главица – Защо се събуди толкова рано?
- Сънувах пак… Суна…
- Ох, момчето ми!
- Нападаше ни тук, в долината. Душеше и ревеше, хвърляше се в пещерите. Търсеше си плячката.
- Няма да дойде тук, Жу, успокой се! – Ралла прегърна детето и приглади щръкналите от спането кичури.
- Откъде знаеш, че няма да дойде? От шамана ли я е страх? Да не вземе да повика гърмящите пазители? И защо е нападнала Кумран? Мълчаливия на никой не е сторил зло…

Увиснаха в полумрака въпросите като прилепите по вътрешния корниз на пещерата.
- Нападнала го е, защото е бил сам. Човеците сме крехки и беззащитни, когато сме сами. Силата ни идва от това, че сме заедно, така както юмрукът е силен като събере всички пръсти в едно. Тъй, че не се страхувай, детето ми! Суна е мъдра, няма да посмее да нападне долината и да се остави цялото племе да скочи като един и да я унищожи.

- Спомних си! – Жу се отскубна от прегръдката и очите му блеснаха изпод рунтавите вежди – Татко разказваше как преди две зими така за малко да пропадне Големия лов. Не можели да отделят нито един мамут от стадото, водачът държал всички заедно и се защитавали като един.
- Точно така! – усмихна се Ралла – По същия начин и ние се защитаваме ако някой ни нападне. Всички живи твари са създадени така.
- Как точно!?!
- Ох, Жу, това е много дълга приказка! Забрави ли, че днес имаме да изчистим и изперем цял куп еленски кожи?! Ако не слезем скоро към реката, Големият Пламък ще ни изпревари и ще изсуши кожите така, че ще трябва да ги дадем на Манал, да направи нов тъпан на шамана.

- Мамо, моля те, разкажи ми приказката! Как са се появили живите твари? А ние? Племето как се е появило? И кожите ги знам аз къде са – натрупани в Гърлото на Саблезъбия. В тая дупка никога не влиза Голямото кълбо…

Ралла въздъхна и усмивката и се понесе по утъпканата пътека пред пещерата, отвъд спускащите се към реката водопади зеленина, над пеещите води и над планините…

- Е, добре. Поне няма да започвам съвсем отначало, вече ти разказах за двамата господари Мракът и Светлината и за Купола – майката хвърли насмешлив поглед към Жу, на чиято унесена физиономийка блесна спомена за незабравима приказка.
- Помня, мамо! И така… имало Светлина и Мрак, там бил Куполът и Големия Пламък, Пазителите и Предвестника. И после?

- После… на двамата властелини не им харесвала така пуста земята, тиха и неподвижна. Решили да създадат същества, които да бъдат хем от плът и кръв, хем да владеят стихии, както господарите на света. Да могат да творят чудеса и най-вече, да даряват живот и техните рожби да населят земята и Купола. Така се появили Драконите. Те били четири и всеки един от тях носел в себе си и Светлина и Мрак, нали били техни чеда. Затова и самите Дракони били и добри, и коварни, и великодушни, и отмъстителни. Колкото умни, красиви и благи, така и жестоки, и опустошителни. Така искали Мракът и Светлината да могат съществата да избират – да създават, но и да рушат, че да се създаде живия свят в цялата му пъстрота.

Били създадени Драконите като огромни живи твари, крилати, велики, страховити и красиви. Най-напред се появил Белия дракон. Той е въздуха, вятъра, господар на Купола. Той вае пазителите, затова и понякога може да го видиш да плува сред тях…

След Белия се пояил Синия дракон – водната стихия. Понякога топъл и гальовен като водите на Пеещата река, а друг път сърдит, разпенен, къртещ ледовете. Гърбавият Тонгу ми е разправял, че някога много отдавна племето е дошло от много далеч – оттам, откъдето идва всяка сутрин Големия пламък. И тамошните земи били заобиколени от синя вода, без начало и край. Така ми се иска да я видя…

По време на една от игрите на Белия и Синия дракон, докато се вихрела страховита буря, леел се дъжд и бушували вълните, на Синия дракон му хрумнало да се опита да хване в гривите на вълните някой от черните, надвиснали перчеми на пазителите. И изведнъж успял да го направи, дръпнал и разкъсал Купола! От раздраното място блеснала ослепителна светлина, екнал гръм и от разкъсания Купол се родил Червения дракон. Той е господарят на огъня, покровителя на пламъците, колкото необходим, топъл и любим, толкова и унищожителен в Пламтящите планини.

- Някъде по едно и също време с Червения, Светлината и Мракът създали любимата си рожба – Зеления дракон! Той е покровителя на Живота, той е земята, живите твари, дърветата, мравките, рибите, тревата… Веднъж появили се, Драконите решили да създават, да преобразят земята, която им били дарили. Всичко, което виждаш, Жу, всяко живо същество е рожба на Зеления, дал плът и кръв, и Белия дракон, който им дарил въздуха и така им вдъхнал живот.

- Рожби на Белия и Синия дракон са ледовете, дъжда, смяната на зима с лято. Нали си спомняш пъстрата пътека, по която дъжда си отива? Тя също е тяхна рожба

- Белият и Червеният заедно сътворяват огнените пазители. Тези, които пазят Горещото кълбо да не се нарани, слизайки обратно в земната гръд и тогава, когато сутрин се ражда.
- Мамо, а Зеленият дракон всички ли живи твари е създал? А нас човеците, пак ли той? – Жу реши, че твърде дълго беше чакал приказката най-сетне да стигне до въпроса, който най-много го терзаеше.
- Еех, че си нетърпелив – усмихна се Ралла – Да, Зеленият дракон е дал формата, кръвта и името на всички живи твари, а Белият им вдъхнал живот. Но в един момент драконите усетили, че твърде много са тези същества на земната твърд, а пък водната шир и Купола остават тихи и безжизнени. Затова решили Синия дракон да приюти в своите владения рибите, раковините, тюлените, рачетата и всичко това, що живее днес в Пеещата река. А пък Белия дракон, станал баща на всички хвъркати, дето се реят и гмуркат сред Купола…

- Ама, мамо… – Жу пак нещо не беше доволен – Червеният дракон най-лош ли е бил или най-мързелив? Той май с най-малко рожби…
Ралла се разсмя гръмко и разгони по пукнатините, полепналите по тавана, сънени гекони.
- Ааха, значи слушаш внимателно! – не, че се съмняваше в будния ум на детето си. – На Червения господар не му било леко. Дълги, дълги години той вилнял по върховете на безлюдните Пламтящи планини, изригвал огньове към небето, опустошавал дърветата. Събрали се останалите дракони да решат какво да правят, не можело така да се руши, създадената с толкова старание и обич, пъстрина на света! Така решили да създадат още едно живо същество, което да се опита да укроти по някакъв начин Червения дракон. Заловили се за работа, Зеленият съворил тялото и кръвта, направил го изправено, като дърветата, дарил му ясен взор. Белият му вдъхнал живот, а Синият му дал дарбата да плува. Така се появил човекът. Гледал Червеният дракон какво правят неговите братя и му станало мъчно, че неговите пламъци носят само разрушение.

Народили се още човеци, но живеели по семейства, на групички по двама-трима и никак не бил лек животът им. Трудно намирали храна, зверове ги нападали, а и страховито започнал да вие леденият вятър. В една такава студена нощ, когато човеците стояли скупчени и се топлели един друг, Червеният дракон докоснал мислите на едно малко момченце. Наблизо имало пожарище. Огненият дракон завел детето до изпочупените, тлеещи дървета. Избрало то един клон, с още припламващ връх, и го занесло на хората. Обградили го останалите, събрали се всички заедно, топлината прониквала в зъзнещите им тела, засветили искри в очите им. Така Червеният дракон подарил на хората огъня, научил ги да го хранят със сухи дървета, да го пазят, да живеят с него всички заедно, а после и да го създават сами.

- Значи Червеният дракон е бащата на племето!
- Така е, Жу! За разлика от всички други твари, в човека има частица от огъня на Червения дракон. Той ни е научил да го използваме за топлина, за приготвяне на храна и да се пазим от хищниците. Единствено човеците използват огъня, всички други твари се боят от него.
- И Суна ли? – Жу хвърли искрящ поглед към майка си.
- Да, и тя също. Страх я е и от пламъците, и от този огън, който племето носи в себе си като рожба на Червения дракон.

- А сега живи ли са драконите, мамо? – попита детето, поглеждайки огряната в лъчите на зората пътека, сякаш очакваше да се зададе някое от великите създания по нея.
- Сигурно – отвърна майка му, изправяйки се – Ловците разказват, че понякога намират горе на платото огромни кости. Това, разправят, са останките от древните дракони. Може и да са прави, но да ти кажа, Жу, според мен са още живи! Частици от тях са във всяко живо същество, а и в планините, реките, въздуха, живи са във всичките си рожби. Ако се заслушаш в реката, ще чуеш шепота на Синия. Ако се загледаш в листата – ще ти се усмихне Зеления. Казват, че там, където е стъпвал Зеления дракон расте драконовия зъб. Във всеки пазител плува Белия. А погледнеш ли в очите на всеки от нас, когато се съберем край огъня – там блести Червения.

В тишината след приказката проникваха постепенно звуците на напъпилия ден. Птиците, забързани по хвърковати дела, подсвирваха сред клоните. А Големият пламък отдавна се усмихваше, избягал от пелените на пазителите.

Изведнъж видяха, че по пътеката тичешком се носеше Манал, по-големия брат на Жу. От оживените му ръкомахания и накъсани думички се разбра, че Кумран се е свестил. Омад казал, че ще оживее и раните ще заздравяват. Радостта се плъзна през долината като препускащите пролетни води на реката.
- Мамо, знам защо Кумран ще оздравее! – Ралла учудено изгледа Жу и едва се сдържа да не се разсмее от напъна му да изглежда сериозен, когато му иде да заподскача от радост – От драконовия зъб! Хич не са прави ловците, да знаеш. Живи са драконите!

Колебливите пръсти на утрото опипваха плавно рехавия сняг пред пещерата. Ралла вдигна поглед към светналия неправилен полукръг и подуши въздуха. “Пак е наваляло. Поне мъжете ще успеят да открият по-лесно следите на ранения елен. Да го спасят от мъките… , а и запасите привършват”. Твърде дълго беше продължила тази зима, твърде дълги бяха лакомите езици на ледниците, спускащи се безпощадно към доловете. Смразяваха с ледения си дъх потоците и пълзяха към долината на Пеещата река. Но от няколко седмици се усещаше нов полъх, някакъв нов мирис успяваше да надвие нощния мраз и да се промъкне през пушека и аромата на смола, просмукали се във въздуха на пещерата.

Ралла пристегна рунтавата роба и излезе навън. Куполът светеше с онази чиста, млечно-бяла светлина, с прозиращ син отенък, който Ралла си спомняше от детството. Както и тази ефирна мъгла, стелеща се около реката и сякаш произнасяйки заклинание, протягаше нишки към синкавия лед. Ралла пое дълбоко дъх. Ето го пак този мирис. Вдишваше мъглата и гълташе жадно хилядите капчици, всяка запазила вкуса, получен в момента на сътворението и.

Жената леко потрепери от влажния вятър, който раздипляше мъглите. Усмихна се, спомни си за Жу, най-малкият в семейството и най-любопитният в цялото племе. Сега беше отишъл с баща си и братята по следите на оня лос. Първият му лов. Как бързаше времето, тичаше като понесена от реката парче кора. Когато беше по-малък, Жу се измъкваше рано сутрин и хукваше към планината. Все се случваше да намери нещо интересно, необикновено. Я някой лист с невиждана шарка, ледена висулка със странна форма или парче смола. Често носеше корени, плодове, яйца от гнездата на дивите патици край вира или някоя пъстра буболечка…

Но най-често се връщаше тичешком с куп въпроси, които едва смогваше да зададе, запъхтян от бързане и нетърпение. “По какво ходи тази животинка между двата листа? Това косми ли са? Как ги прави? Защо някои имат крила, а ние не? А патиците защо не потъват във вира като мене?”…

“Какво си говорят мравките като ходят в редичка? Как си познават пътечките? Имат ли очи?” И така – до безкрай! Ралла често се заканваше, че ще вземе да го изпрати, докато трае Големия лов, да поседи при Омад. Старият шаман беше мъдър, сигурно щеше да отговори на въпросите. Едно време и тя беше стояла като малко момиченце при тогавашния жрец на племето, Тонгу – изкорубен от старост, с два оцелели зъба, тежка тояга, издялана от мамутски зъб, рунтави вежди със стърчащи на всички посоки сиви косми и свадлив нрав. Но и с неизменната усмивка в тъмните очи, която грейваше докато разказваше някоя стара история край огъня.

Ралла тръсна глава, сякаш да пропъди видението на стареца, взе меха и се заспуска към реката да налее вода. По брега ледената корица стоеше проядена от топлия дъх на водата. Там не се задържаше сняг, сякаш колкото и да паднеше, нещо го грабваше и изпридаше нишките на онази мъгла. Тя винаги се раждаше в пазвите на реката, така беше и днес. Ралла напълни меха и го облегна на обраслите с мъх камъни на брега. Нещо привлече погледа и – капките роса. Толкова крехки и съвършени в красотата си и трогателни с вярата, че са непоклатими там, на връхчетата на мъховете и тревите…

Ралла се усмихна пак, спомни си как веднъж Жу влетя в пещерата ококорен. “Мамо, ако знаеш какво видях! Топчици вода наредени една до друга! Еднакви, сякаш някой ги е низал като оная връв от мечи зъби, дето я правихте с Манал за татко. Или като оная дето я носи на врата си Омад, докато танцува танца на Големия лов! Кой ги е наредил капките така, а?!”. Тогава, за да му отговори, Ралла беше разказала една от историите на стария Тонгу.

Някога много, много отдавна, когато огънят живеел само в тътнещата паст на планините, нямало стада мамути и племена нямало, властелини на света били Мракът и Светлината – брат и сестра – вечно заедно и вечно разделени. Решили те да впримчат хаоса на стихиите, въздуха, огъня, земната плът, и да го втъкат в шарката на земята. От дъха им се родили ветровете, които усукали косите на Пазителите и така се появили реките. Населили младата земя разни твари – четирикраки и летящи, пъстри и безцветни, листати и бодливи, безобидни и хищни. Всяко едно било създавано грижовно, извяйвано от светлина и мрак. Заедно властелините създавали, разваляли, къде на шега, къде сериозно и с препирни, но винаги единни, винаги с мисъл за живото, за мястото на всяко едно същество сред останалите.

Имала си Светлината свой пратеник – Големият Пламък, с изгарящ поглед и топли ръце. Както и Мракът своя Предвестник, Многоликия – с всевиждащото око, което обхожда тъмата, следи сенките и заприда сребристи паяжини. Тъй си поделили брат и сестра бреговете на времето, появили се деня и нощта.

Едно ранно утро, докато Светлината обхождала с усмивка земната шир и събуждащите се твари, погледът и попаднал на отражението на Купола в едно тихо езеро. “Толкова е красиво! Нима няма начин да запазя тази красота, да сътворя нещо, с което да я има постоянно денем и нощем!?” – запитала се Светлината. Протегнала ръка, загребала раждащите се в недрата на нощта мъгли и дъхнала в шепите си. От ръцете и се посипали хиляди малки капчици и кацнали по връхчетата на листа, мъхове и треви. Дарила ги тя със сияние и така засветили крехки и красиви първите капки роса. В тях се оглеждали зеленината на дърветата, цвета на земята, синевата. Щастлива била Светлината, че е дарила на земния ден толкова хубост.

Но минало утрото, развихрил се в Купола Жълтоокия Пламък и жарта му изсушила малките росни капки. Изохкала Светлината, стъписала се. “Какво направи?! – нахокала тя любимеца си. – Изпи ги, унищожи ги, ненаситнико! Толкова бяха красиви, твоя лик бях втъкала в тях!” Разярила се господарката небесна, разлютила се, светкавици разцепили Купола. Пазителите се уплашили, струпали се настръхнали и потъмнели.

Заизвивали се дърветата, зафучали ветрове, леден мраз завихрил първите снежинки над земята. Така дошла дългата зима. Дълбоко в ледена пещера Големият Пламък оплаквал грешката си. Там го намерило всевиждащото око на Предвестника и разбрало за свадата. Търкулнал се Многоликия и веднага при Мрака. “Така, значи, моята сестра наказала нещастния горещ палавник. А нима не вижда как наказва всички заради своя каприз?!”

Спуснал се Мракът и подирил топлия вятър. “Можеш ли да запредеш мъглите отново?” – попитал го той. Съгласил се вятърът и започнал да се опитва. Не му било леко без помощта на Горещия Пламък. Така бил сътворен света, че едно без друго да не може да се роди. Въздух и вода, жар и лед, земя и небе, елените и саблезъбият – можели да съществуват само заедно, в хармония.

Трудил се вятъра упорито всяка нощ, седмици, месец… и една ранна сутрин лека мъглица се разстлала в долината на Пеещата река. “Как да сътворя капките роса сам?! Денят е близо, моята сила изтича. Не мога без топлия дъх на сестра ми!” – гърчел се Мракът безпомощно. В този миг дочул шумолене, птичи глас, пърхане на крила в голите клони. Докато топлия вятър се трудел да стопи преспите през нощта, денят лека-полека растял и се затоплял. Така и не бил забелязъл досега Мракът живите твари, които излизали от зимните си убежища, мамутите, проправящи си път на север, клиновете на големите бели птици, набраздяващи Купола… Стекли се те да му помогнат, всяко създание с топлинката си, с тая чиста светлина, която носело в себе си от първия дъх. Предвестникът научил паяците да изпридат сребристи нишки. Уловили падащите капки роса и сътворили най-красивата огърлица, виждана някога.

Отивал си вече Мракът, отстъпвал място на мрачния ден, но оставил със студената си ласка думи, скрити във всяка капка. “Сестрице! Това сътвориха за теб всички твои рожби, на които липсва лазура и топлината на Големия Пламък. Нима не виждаш ти, всемирната Светлина, частица от себе си във всяко живо същество. Нима заслужават да загинат в ледена прегръдка тези, дето носят вечния живот, заради копнежа ти по нещо красиво и нетрайно. А и нима някога с теб сме създавали нещо, което да изчезва завинаги и което да не може пак да се роди!?”.

Както всеки ден последните сенки на нощта се скрили в пещерата на Мрака и тъжната, самотна Светлина зареяла поглед над света. Още щом първият и взор докоснал огърлицата, тя засияла с цялата си красота. Ахнала Светлината, вгледала се в капките и разгадала думите на брат си. Срам и смут изгорили сърцето и. Пламнала цялата, разбила ледените окови и върнала Жълтоокия Пламък на Купола. Оттогава утрото е такова розовобузо, всеки път си спомня Светлината своя срам.

Но от този ден настъпил края на голямата зима. Потекли бистри вади, откъртил се леда и се заспускал по реките. Запяли капчуците, животът се връщал обратно. Тонгу казваше, че оттогава росата е рожба на утрото, времето когато се срещат Мракът и Светлината. И когато видиш такава огърлица, значи краят на зимата е близко. Елените се връщат на север с малките си – целите в петънца, като посипани с роса…

- Мамо! Хееей, мамо! Намерихме го! Аз го открих! Първият ми голям лов, първият ми елен!

Ралла се сепна, още замаяна дали беше свършил спомена или копнежът по детето и бе успял да го създаде от плът и кръв. Запъхтяният, разрошен, порастнал Жу и махаше по пътеката, доста пред колоната мъже, теглещи безценния товар – един свършил живот, който ще им помогне да оцелеят и пак, чрез тях ще се роди.

Бистро сияеше Куполът и скоро огърлицата на Светлината пак щеше да се превърне в пара. Да се понесе над реката, над младия свят. Да се влее в оня влажен дъх, който се чувства с всички сетива дори и днес, така както преди хиляди години – предчувствието за ново начало, полъха на възраждащия се живот.

Жарта на деня се претопяваше в последните останки от слънчевия диск, който сякаш прекалено бързо искаше да се оттегли. Настъпваше онзи час, в който жуженето на насекомите затихва, суетнята на птиците също – часът преди да настъпи нощта.

Това беше една от онези първи нощи, когато единствената светлина идва само от луната, ловуваща сред облаците за новия си ореол, и от звездите – огромни гроздове от очи, втренчени надолу, пръснати като искри от срутено в огъня дърво…

Точно такова нещо за миг си помисли и Ралла, когато ръцете и изтърваха тежкия дънер в жарта и предверието на пещерата със съскане се освети от хиляди искрици. Ралла изсумтя и хвърли поглед изпод рунтавите си вежди към купчината кожи в нишата, където спяха малките. Седна до огъня и се сля с нощните звуци. Цвъркота на мишка, последван от глухото тупване на обраслите с пера ноктести крака на совата. Писък на прилепи, излетели преди залез на лов. Дори шумоленето, с което бръмбарите преобръщаха сухите листа по пътя си… Всичко това долавяше острия и слух и търсеше да усети знак за приближаване на враг. Хитри бяха саблезъбите котки, пъргави, силни и безпощадни.

“Въздухът се сменя!”, помисли си тя – време за лов, когато в нагорещената гръд на земята сякаш се отваря бездната, където се крият всички хищни твари. Пламъчетата затрептяха и заиграха по опушените стени. Жу, най-малката и рожба, с въздишка се размърда под рошавата завивка и след малко тъмните, влажни очи засияха.

- Пак си неспокоен. Няма никой, малък, няма да дойде жадния за кръв! – успокоително прошепна Ралла и малкото, топло телце се изгуби в прегръдката и.
- Не, мамо, този път видях друго. Нямаше никой! И пещерата я нямаше, и огъня, нито теб. Но планината беше там, само че … отдолу! Помниш ли, дето веднъж се покатерих на онова дърво и ти ми се кара, че съм толкова нависоко?
- Помня. Дето не знаеше, че като слизаш ще се набодеш целия. Борът на маймуните не прощава.
- Да, ама сега нямаше бодли. И бях високо, много, много високо! Гората приличаше на онези пресни кожи, дето донесохте зимата… мека такава, гъста, но зелена. И беше толкова пухкаво, където и да стъпя, каквото и да пипна! Нямаше пътека и листа, само бели пухкави неща, като сняг, ама не беше студен!

- Жу, все виждаш такива едни неща…
- Имаше всякакви пухкави животни, стада препускащи елени, листа и дървета, и птици, бели, сиви. Но всички изчезваха бързо, точно като топките сняг, дето хвърляме с Менал в реката. Никога досега не съм бил на това място! – очите на Жу отразяваха искрите в огъня.

- Малкия ми, сигурно си първият, който ги е видял толкова отблизо. Това е Куполът, Жу! Погледни входа на пещерата.

Детето отмести очи от дънера, който пламъците лакомо поглъщаха, и погледна назад. Пред грубоватия каменен свод сякаш беше спусната тежка завеса – черна, поглъщаща бездна, в която само звездите бяха живи. А луната сякаш беше изрязана дупка в нея, през която се процеждаше светлина от някакъв друг, студен огън, нейде от отвъд…

- Това, което виждаш е Тъмния Купол. Няма форма, няма зъби, козина и нокти няма да видиш, но има много очи, които ни гледат всяка нощ. А ето този бял кръг е Предвестника, Многоликия. Всяка вечер, Големият Пламък се опитва да остане с нас, но Предвестникът изпълзява срещу него. Всеки път е различен, първо блед и незабележим, а след това придърпва Тъмния Купол след себе си.

- Пламъкът цял ден следи сенките на дърветата, на бягащите сърни, цветята, скалите, дори нашите сенки. Взима от тяхната сила и плете тези пухкави бели и сиви неща, които си видял насън – Пазителите на Светлия Купол. Сенките са различни, затова Пазителите също могат да приличат на всичко. Плуват по Купола и следят дали няма да се появи Многоликия да го покрият, да го погълнат завинаги и тогава Пламъкът да си остане с нас. Но всеки ден това бледо лице се появява и Пламъкът бяга, и се бори. В кръв плуват Пазителите само за да го спасят, но всеки път горещата топка не може да остане и се скрива зад планината.

- Старият Омад едва не ослепял от блясъка на ледниците на върха на планината, когато е ходил да види къде се скрива Големия Пламък. Така и не е рзбрал…

Клепачите на Жу леко се притваряха. Сгуши се в скута на майка си и със сънена усмивка и прошепна:
- Сигурно аз ще разбера, мамо. Само да заспя и пак ще отида там, на Купола! Да видя Пламъка… и Пази-зиитеелиите… – дълга прозявка се сля с думите.

“Въздухът се сменя!” – свежият полъх на спускащата се зора гонеше сенките, Големият Пламък беше на път. А по следите на изтънялото наметало на Тъмния Купол, един мъничък човек сънуваше за пръв път, че докосва небето.