Вече знам какъв звук има времето, когато е спряло. Не е шумоленето на листата, привлекли вниманието на вятъра. Нито е ромон на река, или песен на славей в мекия здрач… Не е и в монотонната песен на щурците в нощите, напоени с дъх на узряло лято.

Безвремието има форма… На прегръдка… Има четири преплетени ръце, има извивки, следващи се една-друга. Овали, които полягат меко в дланите, разливат се по раменете и пият топлината, родена от любов. Шума на преминаващите коли е само фон, на който още по-отчетливо чуваш дишането. Отдаваш се изцяло, до дъно на този звук – Дъха на любимия. Толкова сладък, толкова нежен и нужен, че ти иде да го обгърнеш. Да го уловиш, да го приласкаеш и милвайки го с очи, да го задържиш в себе си, за моментите, когато времето няма да е спряло. Когато реалността ще те блъска отново в гърдите и няма да имаш друго, което да ти дава сила, освен онзи дъх – топъл, живителен и споделен…

Времето е спряло. Чувам прашинките, вдигнати от първата капка дъжд…

Дознание No. 007. На вниманието на наблюдателните! (Статус: строго несекретно)

Спешно се издирва лицето на снимката (или по-скоро притежателя на Окото, с прилежащите му горни крайници). Всеки, който е успял да го познае, виждал го е, разговарял е с него, бил е в една компания, разхождал се е, пил е бира и правил снимки с него, моля да се обади на долупосочения адрес. Отличителни белези на Лицето:
Read more »