Едва ли има по-велик програмист на планетата от Природата (или Създателя Бог). Както и няма по-съвършено изградена мрежа от тази, наречена Живот. Създателят е успял да прекодира мрака и да създаде светлина. Да сглоби хардуера на живите същества, комбинирайки CPU-то на клетъчното ядро, с надеждния, (почти) безпогрешен RAID на двойноверижната спирала, съвършените батерии на митохондриите, бързия пренос на протеиновите сигнали и всичко това, разположено в уютното дъно на ендоплазматичната мрежа и цитоплазмата. Впоследствие, както се случва от онзи първи ден на светлина, та досега с технологиите, апетитът идва с експеримента. Появили се дву-три-четириядрени и многоядрени процесори от архаичните типове Volvox и след това Медуза и Хидра, малко по-късно и Червей Създателят решил за разнообразие на едните да даде специални батерии, с които да могат да трансформират слънчевата светлина. И понеже тя била навсякъде, нямало нужда да се местят в пространството, та така се появили зелените, стационарни създания. С всеки следващ модел, ставали все по-съвършени, все по-интересни и по-впечатляващи…

На други конфигурации, Господ дарил мобилността, за да могат да търсят и намират източника на енергия. И тук настъпвали все повече изменения в стандартния интерфейс, защитни периферни устройства против студ, или за издържане на горещини. Усъвършенствали се механизмите за пренос от единичните неврони и ганглии към все по-широколентовите кабели на нервите. Но всичката тази информация трябвало някъде да се съхрани, така се появил харддиска на мозъка, и неговата оперативна сестричка RAM-та, свързана с инстинкти и разум.

Появявали се, разбира се и бъгове в системите. Както се вика, Бог за седем дни създал света, а после цяла вечност оправя бъгове. Та често някои от тях водели до несъвършенства и непоправими сривове, след което съставните хардуерни части се освобождавали и отново попадали в кръговрата на динамичната технология на живота. Други бъгове пък давали предимства – къде със създаване на по-нестандартен и атрактивен интерфейс…

…, къде с възникване на по-високоскоростна връзка с ресурсите, с по-добра енергийна обезпеченост, с увеличаване обема на харддиска или RAM-та. Стигнало се до там, че най-накрая Създателят решил, че за по-лесен достъп до неговия ресурс от знания и мощ, трябва да си направи mirror на зелената планета. И създал той конфигурацията на сървър с подходящ интерфейс, мощни високоскоростни процесори, обемен харддиск и чевръста RAM, усъвършенствани рецептори и богат набор USB-изходи, за връзка с околния свят. Нарекъл го Човек.

Веднъж появил се, човекът започнал да оцелява, да се самовъзпроизвежда, и не само това! Стараел се да се самоусъвършенства. И както светът се развива по спирала, така и човекът започнал да създава и твори, подобно на своя Създател. И подобно на неговите творения, започнали да се появяват на бял свят машини, макар и близки до живота, все пак лишени от емоционалното, високоволтово натоварване на душата.

Отначало по-простички, свързани с провеждане на елементарни аритметични действия, машините претърпели скоростна еволюция. Градивните им клетки ставали все по-миниатюрни и все по-натоварени с функции. Възникнала нуждата от специални езици, на които човекът да се разбира с машините. И не само езици, ами и вградени транслатори, които да предават точно командите и да задвижват сложните и фини механизми. И появил се на белия свят unix и BASIC, че после и DOS. Така лека полека, се появила ниша, в която удобно се наместило едно малко и меко зрънце. С развитието на връзката на човека и машините, зрънцето растяло върху златна купчинка, заемало все повече пространство, израстъците му хвърляли уютна сянка, която все повече хора използвали и попадали в плен на липсата на избор, на зависимостта от този “уют”, с всичките му несъвършенства.

Така все повече и повече люде започвали да черпят благата и използват машините, но не всички знаели как точно да го правят. И започнали едни страдания, понесли се вопли ту към Създателя, ту към неговата черна противоположност, в равни количества:


- Ох, боже! Пак заби! Дори и safe mode не мога да пусна?!

- Господи, по-синьо небе няма и в рая!

- За какъв дявол иска да се рестартира сега?!?

- Боже мой! Няма място на диска, за да ми изтрие файла!?

- Access is denied! Сменете юзера! Ей, това си е моята машина! Гаче искам при свети Петър да вляза!

- Абе няма ли чалъм да разкарам тоя ухилен кламер по дяволите!?


В добавка над планетата се плъзнала една паяжина, изградена от ефирни нишки информация, изблик на знания, емоции, мнения, състояния и събития, която много скоро се превърнала в неделима и жизненоважна част от ежедневието на човека.

Но връзката с паяжината чезнела понякога, което се превръщало в повод за вайкане и съмнения за намеса на тъмните сили. Воплите от несъвършенствата я, на машините, я на човешките способности да си комуникират с тях, съвсем провалили мирните дни на кроткия Създател. Какво мислеше той за неговия наместник на земята, каква стана тя!

Надигна се Бог от облачната си постеля, понамръщи се… разписа няколко страници заплетен код, вкара базите си от данни за машинно-човешкия разговорник, добави намръщени веждички, насипа доволно количество чувство за хумор, накрая допълни с бърза реакция, гъкавост и търпение. И създаде… Системния Администратор!

Дали след това Създателят блажено се е усмихнал и отпуснал морна беловласа глава, лишена от грижи по земните му подопечни? Митовете мълчат. Едно е ясно – днес е Денят! В който да се обърнете към вашия Сисадмин и да му благодарите. За това, че макар и да не го виждате наоколо постоянно, знаете че благодарение на него получавате писмата си, проверявате домашните на детенцето през skype-а, грижите се за счетоводството си, пишете си статиите, консултирате се с колегите си отвъд океаните, съхранявате работата си, обменяте я, учите, и се радвате … особено ако е в добро настроение

Да сте живи и здрави, момчета и момичета! Винаги вдигнати сървъри, по-малко сривове, повече разумни потребители! Наздраве и безавариен празник!

П.П. Специално тъмно пиво за NeeAnn, с благодарност за чудесната снимка!

Ще я познаеш по лекото гъделичкане на вадичките, плъзващи палаво по прасеца, докато автобуса успее да отлепи, пуснат най-сетне от хипнотично нажеженото око на сфетофара, а ти си направил безумната грешка да запълниш освободената седалка, на която от Младост до тук, се е разполагало само слънцето…

Ще я усещаш по овлажнелия чаршаф, който поставяш между бузата и нагорещената кожа на ръката ти, докато се чудиш дали не може да се побере матрака на балкона. И сигурно би пробвал, ако не бяха дебнещите пълчища комари, с всепробиващия ултразвук на крилцата им, способен да проникне и да те извади и от най-съкровените дебри на съня.

Ще се учудиш какво количество течност може да погълнеш, а жаждата ти да не свършва. И да ти иде да изсипеш половин бутилка в някоя напечена дупка в полуразмекнатия асфалт, с отпечатък от ръбче на джапанка, за да спасиш врабчетата, подскачащи с разтворени човки.

Ще я откриеш в плавното слизане на нощта, чакана, жадувана като съня, който седмица не може да те сполети. В лекия полъх на вятъра, довял отнейде мириса на озон, откраднат от пазвата на планината, ревниво скътала няколкоминутната глътка, с която великодушно я е удостоил някой къдрокос летен облак.

Ще я чуеш, когато още в първите дни на август засвирят щурците. Само тогава ги има! И денем – с монотонното жужене на цикадите, сливащо се с потрепването на хоризонта. Ще я видиш в пукнатините на земята, нарисували лятната карта, в пепелявото-синьо на следобедното небе, в издигащата се на талази топлина от покривите и улиците привечер. И по промъкващите се в запалената ти, лъснала от пот глава, еретични мисли за белотата и чудните накити на Снежната кралица

“Внимавай какво си пожелаваш!”

Случвало ли ви се е да ви изненадат в най-подходящия момент? Късмет или не го наречете, ама на мен често ми се случва. Така и тази сутрин, докато се чудех как да разбълникам утайката от неприятни емоции, отлежаващи на дъното на светлата ми душа от вчера, засякох един предмет на бюрото си, който със сигурност не е бил част от работния ми интериор до тази сутрин! Кутия… каква ти кутия – цял кашон! Завързан изискано с алена панделка.

И вътре, какво мислите?… Огромни залежи от няколко вида носталгични сладости, най-вече бонбони ЛАКТА, с умерени примеси на карамел-Му и някакви други (още ги изследвам )!

Наистина си беше за съжаление, че нямаше кой да ме снима в тоя момент. Опулих очи поне колкото на оная катерица от IceAge при опитите и да се измъкне от тесен дънер ! А докато аз издавах нечленоразделни звуци, колегите гледаха доволно сеир и чакаха кога ще могат да помогнат с лактата.

Обаче, не бяха само бонбоните! Сред лъскавите лакомства се мъдреше ей, този кръвожадно изглеждащ сладур:

… Пазителя на лактата, Алактстраза! Сега вече доволно се е разположил с озъбена муцунка върху дяволско червения ми (и своенравен) външен диск

Трябва да ви призная, че извършителят на изненадата ЯВНО ме познава добре, защото адски си приличаме с този дзвер! И по нрав, и по цвят, и по поглед изпод веждички, и по телосложение (особено ако му махна крилцата), и по фъргане на огин

И понеже ама хич не се съмнявам, чий е идейния замисъл на начинанието (да ми вдигне веждите до подстъпите към фонтанелата!)…, единствено чакам да си изясня подозренията за един ятак, който би помогнал на територията на лаб-а… Девойко!!!!!!! КАК можа да ми спретнеш такава щура, невероятна, страхотна изненада! Направо … нямам думи! Едните снимки ми останаха!

Ааххм… и лакта има още, де Който има път към лаб-а – да мине, да го почерпя

П.П. Ееее, Зори! Побърка ме тотално! Благодаря ти, душата!!!:D Гуш от сърце! :*****)

“Ха, така! Само шийката … да изравним тена! Няма само торните бръмбари да са с шест крака в модата!”

“Да ви се намира клечка за зъби? Един хитинов главогръд ми е заседнал….”

“Случайно да е минавал насам един молец? Може да съм го изпуснала… с тая мазилка нямам видимост”

“Тц, лесовъди! Бива ли да садят дъбовете на такива непосилни разстояния!”

“Нещо ми се струвам бляд тая сутрин… май съм объркал китката “

“Зи! Природата те е надарила с достатъчно на брой фасетки, да зззззззабележиш, че няма място и за двама ни!…”

“Най-сладкото винаги е скрито на дъното! Само да можем да катурнем тая топка…”

“Задни пропелери – готови! Докинг станция – освободи пипалата! Пет секунди до излитане!”

Цял ден се канеше да завали. След като седмици наред небето води борба с парцаливите рояци облаци, успявайки да накара вятъра да разкъса робите им, а върховете на тополите да ометат парчетиите сивкав плат, тази мрачна сутрин светът осъмна под похлупак. Сякаш гигантска медуза беше обхванала в купола си къщи, улици и дървета, и най-сетне в ранния следобед, матовата и плът се разтече.

Час, два неуморен барабанен ритъм, прекъсван на моменти от единични гръмотевици, които само даваха надежда, че все пак някъде е надвиснала по-мощна и опасна медуза, отколкото тук. И така, до момента, в който листата започнаха да сменят цвета си, а стичането на всяка капка по клоните се превърна в единичен, плътен звук.

Такова едно звучно тупване извади от дъждовен транс Настурциньо, който беше разперил листа, подобни на изящните плоски чадърчета на гейшите.

Не, че беше виждал истински гейши, но на няколко пъти му се случваше да чуе от хората, отбиващи се в градината на Манастира на светлината, че цветовете му са изящни като рисунки върху кимоно.

Тупналата капка го извади от вцепенението. Настурциньо се престраши да повдигне няколко от най-разцъфналите си цветове, и да се увери, че полека-лека небето просветлява.

- Хубаво нещо е дъжда, но няма по-хубаво от Слънцето – една от ярко-оранжевите главички тръсна нацупени устнички по посока на обсипаните с капки листа.

- Какво си мърмориш, съседе? – подшушна къдроглавата госпожа Джеронима, чииято розова перука изглеждаше винаги перфектно, независимо от дъжда и вятъра.

- Чудя се – заклати цветове Настурциньо – дали тази година изобщо ще има лято? Не ми харесва да се чувствам излъган, че и цялото ми семейство, дето така бързахме през май.

Лехата с латинки на манастирската градина наистина приличаше на една малка джунгла, в която под покрова на кръглите листа, стъбълцата все повече се оплитаха и увиваха едно в друго, заприличали на тропически лиани.

- Бззхаха! Че кой ви е виновен, като сте такива любопитни? – изказа се компетентно една муха, с крилца, инкрустирани с кристалчета – Все растете, все бързате, все търсите някоя пролука в оградата, да се измъкнете и изследвате какво има отвъд!

- Вярно си е! Да не говорим, че извън оградата е такаааааава кал! – побърза да се включи Комси-Комса-Косматко, видния местен чистник, който пак използваше момента да вземе една бърза баня, приклекнал над капките в пазвата на мака.

- Косматия! Да спреш да ме гъделичкаш, че после не мога да си успокоя власинките! – изплющя с розовия си плащ Копринка Папаверова – И оставете латинките да си растат както намерят за добре! Не на всеки му приляга да покорява стръмнини и прегради, винаги да търси, да расте и цъфти дори и в най-тъмните кътчета зад оградата!

Настурциньо потръпна от удоволствие при тази защитна реч, разпръсквайки около лехата рояци бисери.

- Приятели, не ви ли омръзна да вали?! Това, което ние искаме е просто… топлина! За да усетиш топлината, да се окъпеш в светлина, нима не би търсил пътеки? Пролуки, в тъмнотата на това особено, хладно лято и в ограничения ни правоъгълник, отреден за китна леха…

- Как да ти кажа, съседе, на мен лично ярката светлина ми пречи – поклати тежката си фуния Тромпетин Ангелогласния – Ако не е прохладната прегръдка на нощта, от мен ще остане една сбръчкана шушулка.

- И на мен ми харесва! – поклати доволно антенки Константинела – През нощта стадото листни въшки става тооолкова апатично, че на следващата сутрин изобщо не могат да ми избягат!

- Ооохх, само за ядене си мислиш! Ми не всички може да сме такива светкавични бегачи – зашари сконфузено с рогца Хер Лю де Молускиани – На мен лично, дъжда не ми пречи, даже дава повече поводи за лирични … хм, отклонения и застоооооххпорявания сред тревата… Срещи, дее!

Ситния, бистър кикот мина като слънчев лъч през градината. Тревите засияха, извили стъбълца в широки усмивки, а последните капки се стекоха като сълзи в ъглите на искрени и добри очи.

- Слънце ни трябва, прав си е Настуринцианеллиииньо! – изящно запримигва с кадифени клепки Нушка Триколорска, която така обичаше да извърта и префърцунва имената на градинските съседи, че за да го повториш ти трябва език, завит като стъбло на поветица.

- Хей, а не ви ли идва сред тичинките мисълта, че вече е по-светло! – Розашвили беше вечният оптимист. Заедно с цялото си розоцветно семейство, обитаваше южния ъгъл на градината и като се имаше превид значителния му ръст, погледът му достигаше далеч отвъд подстригания бретон на чемшира.

И наистина, докато ефирните смехове и закачки се носеха над окъпаните растения, дъждът беше преминал в мека и топла омара…

- И все пак, мисля, че трябва да реша проблема с липсващото Слънце – каза учителя Лин, с което предизвика още по-голямо разпръскване на капчици наоколо. Нито едно цветче и листче от пъстрите му питомци не подозираше, че той така нагличко подслушва зад една от делвите, които пълнеха с дъждовна вода.

- Нима ни чу? – Настурциньо едва удържа разбягалите се по периферията на чадърчетата сферички, отразяващи ухилената физиономия на монаха.

- Ами вие бяхте доста шумни… А и дъжда ме завари, трябваше да се скрия под навеса. Тъкмо идвах насам, да ви донеса нещо…

Монахът се пъхна под навеса от плетен бамбук. Тичинки, антенки, мустачки и листенца се напрягаха да видят какво става. Лин се приближи към градината, понесъл една тежка, дълбока саксия. А в нея бодро поклащаха глави две сияйни слънчица.