Взех да свиквам вече с него. От седмици сме заедно, започнах да привиквам с влажната и хладна близост на чадъра в автобуса, превърнат в подводница. Или по-скоро във влак, който никога няма да излезе от тунела с мазни, сивкави стени.

Не ми омръзват вечер бягащите светлини, изпускащи лъчи като капка гъст акварел върху мокра основа. Взех да свиквам с ресните на капките, уловени в оранжевата светлина на уличните лампи като рояк еднодневки. Дори ме усмихва влажното докосване на утрото, с дъх на безславно опадали листа, така далеч от обичайното за сезона великолепие.

Преди години сигурно бих отпрвяла мрачни погледи към плътната завеса, закрила небето. Бих кипяла от яд за пропуснатите златни мигове уловена светлина. Бих се намотала около себе си, като дракон около бумтящата пещ на сърцето си, за да превключа реактора на режим-търпение, единствения, в който мога летаргично да преживея Ноември.

Понякога дъждът ми действа така, но не и този път. Зад мъглите, стелещи се над просмуканите покриви, прозира планината, започнала да оформя рижавеещи кичури. Разминавам се с локвите, ококорили жълти очи, и ритъмът на стъпките ми отква в снагите на стълбовете. Дори и небето не може да ми се скрие. Знам, че там, отгоре слънцето гъделичка с лъчи, а вятърът щипе отдолу бузите на облаците, докато през сълзи се засмеят.

Знаех си! Вярвах, че няма начин все така да вали. И не защото човечеството, досами границата, отвъд която следва потоп, е било пощадено. Просто има твърде много жадни за слънце очи!

Няма начин във времето, когато небето си поема дъх преди да се оттегли и дава цялата си ласка на събиращата сили природа, да не можем да се срещнем със слънцето – очи в очи

И ако за цялото търпение, с което прескачах усмихнато локвите, и за липсата на жални вопли срещу дъжда бях наказана, че днес не си носех апарата, съгласна съм и пак да преживея тази тегоба. Стига да се усмихва небето, както днес

“Сега ще видиш нещо вълшебно! Ще се побъркаш, кое да снимаш по-напред! Ние просто си го наричаме Мястото!”, започва да ме навива сестра ми, докато се наместваме с майка в колата. На мен малко ми трябва, общо взето, да се навия да пътувам на юг (и аз нещо като Дървобрад, не че съм толкова древна , ама да крачиш на юг е все едно се спускаш ). Беше някъде по това време, преди две години, тиха октомврийска неделя. Небето спокойно, оставило далеч амбиции да бие цвета на земеродно рибарче и все още далеч от монотонната плоскост на ноември.
Read more »

Премръзнало детенце седи пред импровизираната сергия с разпечатки на снимки от фотоконкурса “Аз и водата”, пъстри чаши, картички с послания за силата на водата. Преглеждам набързо разпечатките.
- Добър ден! Не знаех, че ще има такива. Не си виждам снимките…
- А кои са вашите? – ме пита момченцето от “Защитено жилище”. Инициативата е идея на организаторите на изложбата. Събират средства за децата.
- Амми… имам две пейки – започвам неуверено, с дълбоко напъхани ръце в джобовете, че вятърът бръсне.
- Ооо, пейката много се свършва! Чакам да ми донесат, че ей, тези хора чакат за нея.

Поглеждам изумено младата, хубава жена, която лъчезарно ми се усмихва.
- Пейката ли! О, да! Това е любимата ми снимка! Още от първия ден на изложбата си казах трябва някак си да я имам! Невероятна е! Снимка, която не може да се забрави!
- Аммми… аз, хм..много се радвам, че ви е харесала. Аз съм автора.

. . .

- Наградата в категория “Агрегатни състояние” печели … Тук ли е Гергана? Наградата печели снимката “Ледена графика”!

. . .

- Знам, че ви е студено – уверява ни организаторката от сдружение “Аз и водата”, Антоанета Салфидж, но успява да вдигне градуса на напрежението, преди да обяви голямата награда.
- Ако е “Ритъмът на душата” ще е направо супер! – шепот зад мен кара сърцето ми да подскочи в гърлото. Обръщам се и безмълвно отправям благодарност към момичетата. Милички, дали знаете как се чувствам в момента?! Какво невероятно усещане е…

. . .

- Тази година имахме много и хубави черно-бели снимки – изтръпвам, а това няма нищо общо с просвирванията на вятъра под коленете – Но най-много гласове на журито събра една снимка. Голямата награда на фотоконкурса печели снимката “Двама”…

Не вярвам! И все още ми е адски трудно да повярвам, че това се случва! Навярно някъде из мрежата ще се появят снимки на ошашавената ми физиономия с емблемата на вода ДЕВИН. Такава изненада пожелавам от сърце на всеки! Последвалото е …смях

- Алоо! Аммми… ела да ме прибереш, на моста на влюбените съм и имам една каруца награди. Та… ела да си прибереш тельовизъра. Аз тука, ааахм… си избирам партньор за спа-уикенд в Банско.

“Тате-тате, метни насам! Имаш вранртрит – д-р Бухалов ти забрани солта!…”

“Не ми се прави на клошар зад контейнера. Държа те под око!”

“Кой недооперен архитект е направил басейн с такава кккурватура! Преди закуска да демонстрирам висш пилотаж!”

“Откакто ме екстрадираха от саваната реших да не си епилирам ушите. Едно, че ги няма жирафите да ми споделят клюки на ухо, ами и … кога ще пускат парното?!”

“Чирр, каква пълнозърнеста гледка! Не ти ли е малко студено?…”

“Поне да хвърляха нещо леко и хранително – зрънчо или чипс! Другия път ще си взема шнорхела!”

“Ахм… Не съм виновен! То така си беше!”

“… И при мен така!”