“Ха, така! Само шийката … да изравним тена! Няма само торните бръмбари да са с шест крака в модата!”

“Да ви се намира клечка за зъби? Един хитинов главогръд ми е заседнал….”

“Случайно да е минавал насам един молец? Може да съм го изпуснала… с тая мазилка нямам видимост”

“Тц, лесовъди! Бива ли да садят дъбовете на такива непосилни разстояния!”

“Нещо ми се струвам бляд тая сутрин… май съм объркал китката “

“Зи! Природата те е надарила с достатъчно на брой фасетки, да зззззззабележиш, че няма място и за двама ни!…”

“Най-сладкото винаги е скрито на дъното! Само да можем да катурнем тая топка…”

“Задни пропелери – готови! Докинг станция – освободи пипалата! Пет секунди до излитане!”

- Хей, ако си решила цяла събота да си прелиташ на прахосмукачката между пералнята и печката, няма да стане! Я, да излезеш малко навън! – това съвсем недвусмислено се четеше в погледа на Джъмпи (трета братовчедка по майчина линия на Кори), която беше завладяла петната-градинки в квартала. Сутрин се катери по клоните на брезата и най-безцеремонно наднича през прозореца ми. Сигурно силно загрижена дали няма да закъснея и да реша, че няма да минавам през Шарколес тая сутрин

А, пък то какво излизане в тая вода! Тротоарите са с по десет санта и кусур снежна каша. За пресичането на някоя улица ти трябват чифт рибарски ботуши и кошница попръжни, ей, така, готови за всеки случай… за прелитащи коли, изживяващи се като скутери. В крайна сметка, обаче, слънцето успя да ме примами и докато простирам, да ми влезе гъделичкащо под кожата, заедно с влажния въздух, с тук-там щръкващите изпод снега мечове на перуникови листа, с пеещите капчуци.

Днес реших да надникна в южния филиял на Шарколес, да видя семейството на Нефертити. Спокойно, няма заровени саркофази и съкровища в парка. Само езерца, тръстикови островчета, една буйна рекичка с подскоци и кокетни заливчета, и … много пернати създания.

Ето това е Нефертити, моята любимка от немногочисленото семейство египетски гъски в парка. Тези красавци са пришълци от юг, от поречието на Нил. В Южния парк ги срещнах за пръв път миналата есен. След предишното застудяване, любимото им езерце беше здраво замръзнало, та се е наложи да презимуват в къщурки, които добри хора им направиха по-нагоре по реката. Вече са се върнали, днес съвсем бодро щъкаха покрай брега и .. шшт, я, да чуем

- Изпъни шия! Точно така! Остави слънцето да проникне и само да си намери пухоядите, да ги изпече! – Нефертити дава наставления на един от синовете си – Запомни, много по-привлекателен си, когато не си завираш постоянно човката в подмишниците…

- Много консерванти в тия храни на човеците! Преди последния сняг тия филии пак си бяха тук, не са мръднали! – почти ми се стори, че ако се опита, може да си набърчи и човката, в стил поп-фолк звезда пред блюдо с еклери.

- Поне летящата бригада по чистотата “Палома” да бяха минали. Хей, капитан Пъстрогушев, на Вас говоря, ммда! То не може само да се набива крак!

След назидаделното подкрякване и съскане, гъсковатата дружина се включва в уборката на брега, където малчугани разни, ухилени до уши, ръсят щедро армагани – от семки и солети до банички.

- Не само тестени, не само! – Нефертити поглежда с едно кехлибарено око шумната тълпа зеленоглави патици, заети с разфасоването на половин кифла – Тревата е задължителна!

- Почистване на перата и почивка след ядене, също! – докато се заглеждам в нея, децата и вече са заели позиция във водата. Слънцето започна да се пързаля надолу и решавам да продължа нататък. До следващия път, царице на гъските!

- Готови за полет! – Пъстрогушев с внимание следи приближаващия се четирикрак, рунтав субект – Разузнавателната бригада, дистанция два метра! Няма данни за агресивност. Порода – любимеца на татко!

Любимец или не, в този миг вече всички са отпрашили благоразумно към другия бряг. А аз се снабдявам с пакет семки, да проверя тукашните синигери Да, ама.. тези не са като шарколесовите. Щъкат невъзмутимо из храстите и освободилите се от сняг, петна с трева и пръст. Косовете те гледат подозрително, а от чинките изобщо нула внимание.

- Здравей, любопитко! – усмивката грейва на лицето ми, като виждам тая сладурка! Червеногръдките са ми големи любимци.
- Имаш ли червейче? – питат тези мънички, като мъниста, очички – Сигурен съм, че видях един да се показва в тревата, но се измъкна. Земята е мека от снега и им е лесно на пълзящите мръвки…

- Не, миличко, имам само семки. Ох, и червеи имам, ама те тези моите… абе, по-добре да не ти ги давам за ядене.

- Семки?! Фюю! Аз да не съм канарче! – обръща ми гръбче с пируета на състезателка от отбор по синхронно плуване.

- Между друуууготоо, аз пък да ви кажааа – вечно всичко знаещата, всичко виждаща и по всички въпроси компетентна Леля Си, ме поглежда строго с почти човешки очи – Много сняг ни затрупа, адски много! И в тая киша сега… ми като хвърляте семки така безразборно, да не мислите, че всички могат да ги намерят, като потънат в снега? Безобраааазие!

- Ооо, лелче, я си приглади перушината! – червеногръдката я погледна насмешливо – Някой друг може да забрави къде са паднали, ама ти никога! – подскокна на ниските клонки на джанката и ме погледна поверително.

- Пък и снегът утре вече няма да го има, семките пак ще се окажат на тревата. Не си го слагай на перата. Я, по-добре иди да провериш онези зверове в кръчмичката отсреща, къде се изтягат.

Мда, скоро разбрах за кои двама красавци ми говори пиленцето. Никак не изглеждаха безопасни. С този ръст, и лапи яки, и дълги мустаки… само едното благовидно изражение им остана да се опитат да ме заблудят, че са кротки като тийнейджър в понеделник сутрин, оставен без дневни.

А междувременно алеите пак си бяха с десетина и кусур санта снежна каша, през които с весело шляпане преминаваха детски колички, пъстри като канарчета. Реката пак беше като разредена с мляко, а на клоните около нея се белееха, крепящи се с последни сили, преспи.

Киша ли? Хората са навън! И те, точно като птиците, усещат светлината и жадуват за слънце. Мокро било, няма къде да се стъпи. Ами не гледай надолу, погледни небето! Няма по-пъстро небе от мартенското! После, като дойде съвсем пролетта, ще ти бъде скучно без тези облаци.

Или пък, ако все пак погледът ти шари из измамно меките коловози и купчинки сняг, в търсене на място за следващата ти стъпка, огледай се в локвите. Животът и той все в една подобна локва се е зародил. Ще се изненадаш колко много може да откриеш сред паветата.

И небето, и ресите на брезите, и децата с розов захарен памук, лампите, сергиите за книги и пуканки, всичко надолу с главата, живо и трептящо. Остава само да се усмихнем и пролетта ще направи още една крачка

“Дай 5!…аааъъ, така де, 2!”

“Намерих си закуска, мамо!

“Уфф! Предполага се, че до днес не съм бил воден охлюв! Аман от климатични промени…”

“Що избягаха тия хора? Тъкмо да им покажа как се плува кучешката …”

“Хайде, де! Хвана ли ме най-сетне на фокус!?”

“Дарлинг, това е обществена баня! Не се дръж като гумено пате!”

“Скъпа, ще оплешивея ако продължаваш така да ми отказваш…”

“Хич не се заглеждай, младежо! Не виждаш ли пръстена? Сгодеееенааа съм!”

Тази година зимата определено се шегуваше. Въпреки напъните на вятъра, довял тежките облаци, тънките пръсти на Снежната кралица продължаваха да успяват да разплетат надвисналата сива прежда и само тънки нишки мъгла загръщаха оголелите дървета.

“Не е добре това” – загрижено се мръщеше учителя Лин, поглеждайки от време на време как враните прорязваха с назъбените си крила монотонното небе. Помнеше зимите от преди двадесетина години, с пътеките проправени в снега, с хрущенето, което всяка стъпка оставяше след себе си, заедно със следата. И проблясъците, които сутрин лъчите плисваха върху натрупания сняг, като люспи от фино настъргани скъпоценни камъни.

“Е, няма начин да не завали. Как се е скупчило небето!” – монахът пое дълбоко дъх, усети оня особен мирис на влага – остър, пронизващ гърлото. И глътката, която подсказва, че скоро първите снежинки ще се завъртят из въздуха, сякаш не искат да паднат така бързо. След толкова чакане в тежкия облак, поне да потанцуват във въздуха, да се порадват на мига, преди да се превърне кристалната им ризка в сладка капка.

Ситни бръчици се стрелнаха в ъгълчетата на очите на Лин. Спомни си как децата в селото се радваха на снега, вирнали главици като врабчета, зяпнали с притворени очи и изплезени езичета – да ловят снежинките…

Вятърът прошумоля в последните сухи листа на дъбовете. Някои от тях се бяха свили на пашкулчета и Лин добре знаеше кой им помага. Сега именно лекото потрепване на едно такова пашкулче задържа погледа му. “Ха, ама това е старата Уби! Щом и тя още не е заспала някъде в подземните си гнезденца, явно зимата още се шегува с нас” – каза си монахът и се приближи към косматото същество, което изглеждаше доста заето.

- По-внимателно, великански! Не, че не ми е време да си обирам мрежите от пътечката, ама винаги ме е яд като гледам как вие, големите, съсипвате нещо толкова красиво!
- Аха, здрасти, Уби! Май не си в настроение? И нали знаеш, че винаги съм внимателен. Един път успя да ме олепиш целия, чак се изприщих. – усмихнато и отвърна Лин, застанал на почтително разстояние от мощните и крачка, макар и заети с увиването на шушулката.

- Мислех, че вече си заспала дълбоко. Запасите ли свърши? – продължи той да любопитства.
- Не, запасите са ми съвсем достатъчни и доста сочни, след последната ми изящна мрежа на капака на кладенеца ви – Уби размърда доволно пъргавите си предни крачка, явно в сладък спомен за някоя сочна муха, превърнала се в чироз и отлежаваща из сухите и подземни квартири.

- Обаче, тази есен продължи доста дълго, та… реших още малко заспали мухи да посъбера. Но вече е време – снегът иде!
- Как разбра? – повдигна вежда монахът – То е такова небето от дни, но освен мъглата, която се опитва да заскрежи тревата сутрин, друго не показва, че е зима.

Уби пусна пашкулчето на земята, явно съвсем премерено близко до дупката и, и вдигна краче, като че ли да привлече още повече вниманието на учителя.
- Ех и ти, уж знаеш толкова мъдрости, пък не си чувал за любовта на Сверния вятър!

Тук вече Лин откровено изпадна в недоумение. Погледът му пак се зарея сред узрелия сив купол над главата му, а в тишината наоколо сякаш усети настъпилия изведнъж покой, предвещаващ раждането на снега.

- Всеки на тоя свят може да обича и трябва да бъде обичан. Любовта е като светлината – винаги усещаме, когато изчезне и никога не можем да преценим дали става по-силна – стига ни просто да я има!… Разкажи ми за Северния вятър, моля те!
- Хм, може, ама набързо, че пелените на снежинките вече са готови. Няма да е добре да ме заварят. – Уби се намести по-удобно в средата на поразкъсаната вече тук-там паяжина и зашептя със скриптящия си гласец.

- Преди много, много години, Северният вятър се родил в една зимна нощ от дъха на Белия Дракон. Той се оглеждал във водите на едно езеро, и така бил запленен от себе си, че въздъхнал с възхита и … езерото се заледило. В това огледало образът на Великия не бил толкова ясен и той продължил да се опитва с дъха си да го разтопи отново. Но… студът бил жесток и вместо да го стопи, дъхът му се превърнал в бяла фъртуна. Понесъл се над света Севернякът – вледеняващ, мощен, и с всяко пометено селце и гора, все повече се опиянявал от силата си. Всичко живо се втурвало да се крие от ледената му прегръдка, носеща смърт.

Тогава, Огненият Дракон решил, че така не може да продължава и ако иска животът да продължи, ще трябва да изпрати някаква сила, достатъчно могъща, за да се справи с вятъра. Решил да пробва с най-мощното си средство – любовта. Събрал Великите дракони и заедно сътворили Снежната кралица – красива като кристално зимно небе, с очи, блестящи като звездите на Орион. Издигнали и замък, далеч на север, в полето, където обичал да препуска Северния вятър. Видял я той една нощ, как тихо разговаряла с Луната, цялата обляна в светлина и … онемял! Дъхът му се завихрил около него, замъглил погледа му и топлина, неусещана дотогава, се разляла по цялата му ледена снага. Северният властелин се влюбил до полуда в Снежната кралица. Така закопнял за нея, че склонил глава пред чертозите и, готов на всичко, само и само да я зърне пак. Да помилва с вихър косите и, да целуне бледите и страни…

Не си мисли, че нейното сърце е от лед, о, не! Тя е сурова, но любовта в едно сурово сърце може да бъде още по-гореща, по-искрена и по-желана, отколкото в една вулканична душа. Харесала и тя Северко, но мъка голяма я терзаела. Гледала тя, как страдат, мръзнат и гинат дърветата, как корените на тревите умират и няма да настъпи никога пролет и хем тъжно и ставало, хем гняв искрял в очите и. Изхвръкнала пред острокуполния си палат и мощно прокънтял гласът и, надвикал вихрите на Северния вятър, дошъл за кой ли път да признае любовта си:
- Спри дъха си, Ледоносни! Нима може да изгаря в любов сърцето ти, а да не виждаш какво причиняваш на всички около теб?! Как така, без да забелязваш, вледеняваш и погубваш любовта, която грее във всяко живо същество?! – гласът и секнал, сълзи бликнали от очите и.

Зашеметен, онемял, за първи път изпитал Северния вятър що е това мъка! Игли проболи сърцето му. Протегнал ледена ръка, поел сипещите се сълзи и те ведната замръзнали в чудно красиви кристалчета. Посипали се първите снежинки. Полягали меко по полетата, окичили клонките, загърнали пъпките. Стоплили земята.

- Оттогава, всяка зима Северния вятър започва с лудуване из поля и гори, забравил за малко старата си, неувяхваща любов. Но идва момент, в който Снежната кралица му напомня колко болка причинява. – Уби замълча, явно да изчака въпросът на монаха, който вече пристъпваше от крак на крак, явно студът го просмукваше все повече.

- И как така му напомня? Нима тя прави снега? Всяка зима толкова сълзи?!?…
- Не, снегът вече си е негово дело, но преди това тя му изпраща послания. Малки пратеници, които да му подскажат, че за да оцелее живота, всяко туптящо сърце трябва да бъде стоплено, да бъде обичано.

Малки фигурки, сътворени от сълзите и студа, изпълнени с въздишките и, изваяни от дъха и.

Животинки, които да му подскажат, че има и други живи същества, които искат топлина…

Разговарящи дракони – да му напомнят, че Великите са го създали и са го дарили с най-голямото добро под светлината – да обичаш. Това добро, която единствено е способно да даде топлинка дори на леда.

- Това е то. Хайде, стига приказки, че … снегът иде! Надушвам го, настръхнаха ми космите и по четвъртата двойка крака! – Уби припряно засъбира останките от паяжината.

- Хубава приказка. – усмихна се замислено Лин – Само не разбрах, откъде позна, че точно сега е момента, Северния вятър да бъде укротен и да дойде снега?
- Ех и ти! В другата гора, там, на север, под върховете на Иглената планина, живее Моргана. Иди при нея да ти даде едни кристалчета за очите, че явно зрението ти отслабва, старче. До пролетта! – Паякът се плъзна по последните нишки и на прибежки се шмугна сред окапалата шума.

Монахът се огледа и едва сега забеляза, колко красиви бяха дърветата! И какво беше окичило игличките на боровете, докато си разказваха с Уби за Северния вятър, за любовта, за зимата и за топлинката, разцъфнала в леда.

Ако предишната част, посветена на ефирни сънища с птици (големи бели, малки цветни и комбинации), ви е донесла само приятни емоции, надявам се да си ги запазите и сега. Ще ви трябват! Още с обръщането на следващата страница от Съновника, насреща ни цъфва едно многокрако, космато, антенесто и членесто същество, което в 77.8% от случаите бива веднага посрещнато с крясък “Хлебарка!!!”. Мдаа, следващите страници са посветени на…

Сънища с буболечки

Тук се налага да поясня термина “буболечка”, преди да сте решили, че в този кюп са само кошмаро-причинители! Това не са само гадинки с “фасетни очета, един билюк крачета”, както пеят класиците на турбо-поп-фолка. Според “Речник на магическите създания” (Феникс Хипогрифин-Скорпиловски, 1277 г., изд. “Еднорог Змей Горянин”), буболечки са всички създания, имащи членести крачка, в това число тъкачи-многосменнички (паяци), закачливи щипконосци (раци, скорпиони, щипалки), бръмбари-смукачи, комари-кръвопийци, но и също така феерични пеперуди, работохилици (мравки, пчелички), многокраки маниаци (стоножки), параноици-подслушвачи и чеда на компютърни бъзикачи… охм, тези последните две са дописани в полето на речника, види се от някой спасил се от кладата съвременен КибЕр (КИБернетичен вещЕР).

Доста голяма група сънища, за които е известно, че ако видите буболечка насън, това е знак за неприятности, които трябва да превъзмогнете. Хубавото е, обаче, че всички огромни буболечки са измрели отдавна в предишните ери, така че едно е сигурно – проблемите или неприятностите, с които трябва да се справите, са малки!

Пчеличка ако видиш насън, значи непостоянство, показва склонност да се подскача от цвят на цвят. Види се, чака те смяна на партньора. Освен това (или пък именно заради това), видиш ли да лети насън пчела, дълго време ще се радваш на добри доходи. Внимание да не разсърдиш стария партньор, обаче, защото ако те ужили пчела насън, чака те пълен емоционален (и финансов) крах.

Видиш ли калинка в съня си, значи в скоро време път те чака и то по щастлив повод. Предвестник за сдобиване със съответната административна и духовна половинка за тези, които още не са си ги намерили. За останалите – внимавайте с тестените храни, може да покачите килца в следващите месеци. Тълкуванието има връзка вероятно с древната песничка “Лит Мара на пазара – купи ми симид!”.

Ако сънуваш гъсеница, това означава, че си в младежки стадий на развитие, още не си постигнал целите си и скоро ще се наложи да вземеш решение накъде да продължиш и в какво точно да се превърнеш. Справка може да се потърси в “Корелация на формата и шарката на пеперудените крила върху избора на професия” (Буба Йо, изд. “Калибри”).

Водно конче видиш ли насън или го хванеш, предстои ти сбъдване на дълго пазено в тайна желание. Внимание! Ако водното конче е синьо, зелено, кафяво – сънят е спонтанен, осъществяването на мечтата си е твоя заслуга. Ако е ярко жълто, сънят не е сън, ами изпратено съобщение от клиника МЪРФИ – да си в готовност да си прибереш озаглавената мечта от отдел Пласмент и Реализация.

Да видиш муха в съня си, е знак за чувство на вина, с други думи – внимавай, ставаш досаден. Това говори за вероятност да се провали някой бъдещ план. Какво да се направи в такъв случай? Практикува се сдобиване с домашен любимец жаба. Въздържайте се да я целувате – от всяка жаба читав принц не става. В краен случай, изсушено жабешко бутче под възглавницата също действа мухобойно.

Паяк ако сънуваш, значи различни неща в зависимост от пола. Паякът е символ на женската сила. Ако си жена – усърдието да си оплетеш паяжината ще бъде възнаградено. Ако си мъж – беля голяма! Може да чувстваш, че някой буквално изпива силите ти! Още на сутринта се огледай откъде започват да те оплитат и си плюй на петите, докато все още не са омотани. Обикновено на мъжете трудно им се отдава бягството, че паяжините са символ на изобретателността

Да видиш пеперуда в съня си, е знак за зрялост, за желание да се задомиш и най-сетне да си “кацнеш” на … мястото. Внимание, не се отнася за случаите, когато сънуваш нощна пеперуда! Тя означава, че още ти се живее и нямаш намерение да се отказваш от развлечения по малките часове.

Е, тук на това място на страницата, трябваше да има илюстрация на текста “ако сънувате хлебарка”, но уви, някой толкова е бил обхванат от блатофобия, че е изрязал картинката! Поне се е запазил текста! “Ако видиш хлебарки в съня си, означава че имаш нужда от промяна! Трябва да пречистиш духовния си и емоционален образ. Като начало може да се започне с тренировка на усмихване с очи.”

Ами толкова, за сънища с буболечки, мили невинни деца и изтерзани от кошмарите на ежедневието родители! Лека нощ и дано винаги сънувате приятни, слънчеви, цветни и жужащи сънища!

“Утре раничко, в 6:30! Мъжът ми има да носи писмо…”

“Никога не пускат достатъчно водата в тая чешма!”

“Какво се хилиш?! Не виждаш ли, че съм опасен!”

“Честно казано, дарлинг, не е лесно да се пийне вода от това място…”

“Идва при мен Жоро Лукас и ми вика “Бъг, ще участваш ли в шоуто, че ми трябва прототип за едно чудовищенце… дето да подгони оня тип, Оби Уан…”

“Ох, ма не толкова бързо, че получих антенни вибрации!…”

“Скъпа! Сигурна ли си, че сме използвали правилния фон-дьо-тен тая сутрин?!…”

“Мама ми е казала, че имам талант за цирка.”

“Едната мие другата, а пък двете… хитина!”

“Знам си аз… че пролетта е време да започна диета.”

“Поне да бяха предупредили Краля, че ще вали! Синоптици!”

“Ама моля ви се, не е лакомия! Казаха ми, че имам авитаминоза”

“Първа, втора – сега на смукач!”

“Уф, забравих да си мазна антенките с UV-лосиона…”

“Мразя пролетни ремонти >:/ “

“Странно! Само няколко стъпки – и направих всичко в руини…”

“Първо работата!”

“Първо удоволствието!”

“Цикория-1, Цикория-1, тук Небесен Тигър. Дайте разрешение за кацане!”

Щедра е била природата към Шарколес, сътворила е толкова разнообразни кътчета в него! И полянки, където сутрин да ударят по чашка роса лепреконите. И огромни дървета, в чиито хралупи гномчетата да крият разни съкровища, откраднати от гнездата на свраките. И пътеки, по които единствените следи, оставени от елфите са рояците теменуги през март…

Но какво би била вълшебната дъбрава без пъргавите си пернати, опашати, пълзящи и цвърчащи обитатели. Магическите създания са се появили заедно с гората, втъкани са в шарката и. Но животните са дошли след нейното изтъкаване от светлината. Настанили са се удобно и я огласяват със звуци и изпълват с живот.

Преди няколко години, в едно февруарско утро, Светлоблик, един от слънчевите синове, ми подари вълшебна кутийка. Когато съм с нея успявам да се слея с шарката на гората, да чувам и виждам по-добре обитателите и даже да разбирам езика им. Така и те не се плашат от мен, а пък и аз успявам да понавляза в шарените клюки Tака, преди няколко дни станах свидетел на една горска случка, която може да се каже, че си беше щастлива и предколедна, не само заради понаръсилия сняг.

С ето тази красавица се знаем отдавна. Това е Кокорка или накратко – Кори. Май един от по-младите енти я нарече така, заради проявеното от най-крехка възраст любопитство и неудържимо нетърпение. Малко след раждането си, малката пухкава топка подала муцунка от гнездото… Не, да не си помислите, че се е излюпила в гнездо като някоя гургулица?! Просто майка и била направила топло гнезденце в хралупата на този млад ент от Дъбокорови. Та така малката се подала навън, поогледала се, колкото за едно “Hello, world!” и … дръпнала силно едно младо и зелено жълъдче! Не знам как да ви обясня, ама да направиш такова нещо на един ент си е все едно да се опиташ да дръпнеш мустака на дракон! Или ухо на мрачен елф (да чукнем на дънер – да не чуе сянката!)…

Като викнал оня ми ти собственик на хралупата, като затръбил, за нула време събрал де що имало пернати наоколо. А малката пакостливка седяла стреснато, с едни такива ококорени очички — все едно ги е взела назаем от храста с узрял черен бъз пред колибата на вещиците. Оттогава я нарекли Кокорка, ама понеже името много дълго и ентите се бавят доста, докато успеят да кажат кой е свършил поредната беля, та затова и останало по-краткото, Кори.

Вярно, че сега е вече пораснала, с една такава красива опашка, която веднага показва настроението и. Ако кротичко я е завила като буква “S” на гръбчето, значи всичко е наред – сита е, доволна, спокойна – истинско катерицово херувимче (хм, дали ) А как управлява с нея късите си полети между дърветата! Винаги изтръпвам като я гледам как подскача и се прехвърля все по най-тънките и най-високи клони!

С Кори сме приятелки, обикновено идва наблизо, да се посмеем и да си поговорим без да се плаши. А може да се дължи малко дружбата ни и на това, че в джобовете ми все се намират лешници, тиквени семки, орехи. Особено любими са и фъстъците с шушулки. Като се разхождам и чуя драскане на нокти по кората или невъздържано хрупане някъде откъм клоните, ясна е работата

- Здрасти, Фло! Ама не ти ли е студено, тази козина твоята май рехава нещо, а?! Иначе, на цвят го докарваш! Ей, какво мърда там в джобчето? Семки?! Еее, пак ли?! От вчера само семки дъвча!

Аха, викам си, пак е откраднала закуската на гълъбите и синигерите. През лятото беше докарала татко Руди до истерия…

После пък беше задигнала колекцията от охлювни черупки, дето Грак фон Вранден беше събирал и подреждал покрай езерото със старанието на куратор от Берлинския природонаучен музей.

Изобщо Кори е пълна с палави изненади, енергия и неспасяем апетит. В онзи ден, обаче, за който започнах да разказвам в началото, ама шарката ме оплете и се отплеснах… Кокорката ми се стори по-различна от обикновено. По-сериозна някак, по-замислена. Да не повярваш, чак си изпусна фъстъка и се наложи да слиза по снега да си го намери!

Тъкмо го беше намерила и му отмъщаваше за проявената от него чевръстост, иззад дънера надникна един слънчев лъч.

- Хей, пакостливке! Днес нещо ми се виждаш несръчна, а?! Какво става, не си в настроение…

- Амммне, съвсем съм си добре, само че… Свраките ми се разкрякаха, че като върша все пакости никой няма да ме обича и да иска да ми бъде приятел. А пък аз какво? Ами това са си просто шеги, не съм виновна, че ме ръчка и гъделичка отвътре като молец под елечето на мързелив хуорн! А те от закачки не разбират ли? И още, казаха ми, че нямало да получа коледен подарък :/

- Хеехе, за подаръка не знам, ще трябва да помислим. Там джуджетата имат думата, не им се меся – подсмихна се слънцето – Но виж за другото, сериозна работа те чака явно. Мисля си, обаче, че мога да помогна. Всъщност, знаеш ли, в случая точно ти можеш да помогнеш!

- Къде? На кого? Някой е закъсал? Оле-ле, казвай бързо!

Така Кори заряза и мен, и фъстъка (е… вярно, че беше останала само шушулката, де ), и хукна на подскоци по слънчевата пътечка и аз по нея. Не много далече от дъба на Кори живее семейство Дланелистови – голям род енти, славещ се с красотата си и с много задгранични родственици – от Канада до Япония. В Шарколес живее семейството на Златко Сърцелистов и неговите братовчедки, Червенороски. Сигурно сте ги виждали, едни такива снажни, рубиненокоси горски цинцифуции…

Та в онази мразовита, но слънчева утрин, Кори стигна до един златокос клен. И там, сред кълбо от клони и хвърчилки и се мярна рижавокафява козинка и унила муцунка…

- Ми как няма да е унил, гледай как се е заклещил в клонака! – Кори пъргаво се закатери и скоро доближи другия пухкавел, който пък се оказа непознат момък.

- Здрасти! Закъсал си май, а? Теб не са ли те учили, че със Златолистови трябва да се внимава и че трябва да си гледаш върховете на ноктите, когато доближиш тънките клони? Kак се казваш? Аз съм … сигурно си чувал за горската беля Кори. Цялата гора пищи от мен – добави тя и сконфузено се заоглежда.

- Здравей! Ами не, не можаха да ме научат, останах самичък много малък. Джуджетата ме отгледаха и ме нарекоха Рижодрешко, че нещо… козината ми била като ръждата по секирата на Дъбомор, техния прапраджуджо. Не съм чувал за теб. А защо пищи гората?

Кори се усмихна под мустак:

- Амми не, нищо особено. Пернатите нямат чувство за хумор. Ще им натежи, докато летят. Ама я, дай по-добре първо да те измъкнем оттук.

С големите си нокти Кокорка успя къде с чегъртане, къде с късмет, да разплете кълбото клони, в което се беше намъкнал Рижодрешко.

- Ееей, Кокорке, толкова съм ти благодарен! Какво щях да правя ако не беше дошла! – засуети се младежа – Ама да знаеш тия хвърчилки са много вкусни! Аз затова… таковата, се заврях тук.

Рижодрешко и Кори заподскачаха по клоните и с цвъртене събираха и хрупаха семенцата, скрити в хвърчилките, все едно че бяха нападнали ято скакалци. Голямо лудуване падна после, гоненица по дърветата, лупинги, премятания, какво ли още не!

Когато слънчо започна да се прозява и порозовява, дойде време Кори и Рико (понеже Рижодрешко е много дълго и пак заради ентите ) да се разделят. Рико накъса последно букетче кленови хвърчилки и го подаде на Кори:

- Кори, беше страхотно! Джуджовците са много мили, но хич не е толкова забавно с тях, колкото ми беше днес, с теб. Искаш ли?.. Дали може пак да се видим? И да бъдем приятели?

Хеехе, колко се зарадва малката пакостлива пухкавелка! Подскочи закачливо няколко пъти около него, взе си букетчето, смутолеви едно “Ама разбира се! Хей, до утре!” и хукна обратно към своята хралупа.

Почти заспалото слънце я погледна с половин око:

- Е, палавке? Какъв подарък искаш от джуджетата за Коледа?

- Хе, ама те вече ми го дадоха! – ухили се Кори – Най, ама най-най-хубавия подарък!

Усмихна се слънцето, намигна ми и полека се скри зад хълма, предоволно от деня. Лека нощ, прятелчета! И хрупкави сънища, Кори и Рико