Всяка година по това време ми е тясно, неспокойно. Не се свърта в черупката всичкото ми негодувание, че слънцето не ми стига. Дере по ръбовете натегнатата пружина, че още нещо има да се случва. Нещо, което е било записано някъде, от някой невидим дух със скрибуцаща перодръжка по гигантски папирус от лед, разпрострял се из Космоса.

Read more »

Винаги ми подава Ръка и ме прегръща в дълбините си, за да ме извади от моите. В Нейните винаги е и по-светло, и по-чисто, и по-вкусен е дъха на пръски и мехурчета.

Винаги можеш да намериш познато Лице, което да ти каже “Успокой се! И морето не е все бурно, нито реката все пенлива!”. Вземи глътка, две, колко поискаш…

Колкото капичици успеят да хванат окото, кадъра, устните… Всяка една не е за изпускане, нито една – не стига за пресищане.

Усмихвам се на покатерения Гориляк. Колко пъти се връщам при теб – същество, изваяно от случайното съчетание на вискозитет, земно притегляне и светлина!

Всичко е в Теб! И лъчите, отразени и погълнати. И плътността на раздиплените състояния, оставили следи в спомените. И формите, които искаш да докоснеш, а са неуловими като морско конче…

Приемам те, пречистваща и вдъхновяваща. С изненадите и с познатото, което ваеш, да ми напомниш, че и променливите неща се връщат накрая в своето русло – двете ми събрани шепи.

Пия от теб, втечнена светлина! Сила е твоето постоянство. Надежда – бистрата ти непредвидимост. Щастие – да мога да се връщам при Теб.

Чувствам се като съчка
Изплувала след топенето на снега
И осъзнала, че дървото и е някъде
Безвъзвратно далеч!

Като кокиче – в измачкана дреха
Отърсило очи с мечтата за слънце
Намерено в локва от стъпка
В снега

Искам да започне пак януари
И годината!
Твърде от дълбокото ми се налага да изплувам
Всяка сутрин!

Искам да съм птица, река
И сълза в окото засмяно на момиче
Сгушило снежинка в студа

А се чувствам до болка не там
Където сърцето ми пърха
Звезда потопена, в шумяща река
С няколко счупени върха…

/Flo, 01.2016/

Ако душата ти е стегната на възел
И всяка минута по-силно придърпва телта

Ако всяка мисъл с невидими игли
Оплита взора в мрежа от съмнения

Ако не усещаш бълбукащите мехурчета
Които само чистата радост от живота
Може да ти даде

Ако усещаш реалността си изкривена
И пътят назад е останал в плен на геометрията

Ако разбереш, че и спомена, така скрит в сладките дълбини утаена нега
Ще изтече в бездната на фантазмите ти!

… и дори звездите спасителни се лутат и не достигат бреговете ти
Изронени от търсене на несъществуващи истини

Хей! Погледни през прозореца!
И ако не се виждаш отразен в синевата и необята на една капка роса
Вземи го измий!

После постой под душа
Ако нямаш търпение да дочакаш лятната буря

Нежност е, цветът на вълната, когато целува брега
Ласка – крилото на чайка, обагрено в залез
Въздишка е, вятърът с аромат на смокини
Нетърпение – песъчинки, заиграли се в боса следа
Желание – морза на звездите под фара запален
Така ми липсваш! Заплитам в красота
Всеки миг без теб – по-бързо да минава…

/Flo, 08.2012/

Вдън дебри зелени, работни, засмени
Създания щъкат добри
Гномфертити си имат – царица умница
И замък под стари върби

Царицата сутрин, преди да закуси
Със изворна чиста вода
Лежерно измива брадичка игрива
Оглеждайки кръшно снага

Нощта ли долази, пристигат талази
От весели шумни тълпи
Факирът ще блесне, магии донесъл
В чалмата от тайни земи

Оркестър мелодии стари подкарва
Цикади пригласят в захлас
Гол череп с фагота стартира фокстрота
И слонът поема със бас

Бал пролетен вихри се, пърхат конфети
И стрелкат се знойни искри
Когото успеят, в сърце да уцелят
Целувка във миг ще дари

Вдън дебри зелени, танцуват на смени
Бълбукат до ранни зори
Горилчо едничък, на клона самичък
В гората се взира и бди!

(на Рошавото с пожелание по-скоро да ни дойде Лятото, че да се разплискаме като водните човечета )

- Госпожо! Госпожо! Госпоожо, ето от тук, от тук ще стане най-страхотната снимка! Ей, сега ще ви пусна още една пръскачка…. Само внимавайте – да не ви измокри! Професионален е, нали? Не! Никон ли е?
- .?!… – следва фееричен отскок назад, преди обективът да се срещне със свистящата струя…

* * *
Все същият си – като водата!
Чиста, естествена, утоляваща
Все същата – жаждата ми!
Благодаря Ти, че смени рехавия съд
От който се страхувах капка да не изтърва
С две шепи спуснати – по течението на река

/Flo, 07.2011/

Мигът, в който преглъщах тъгата от последната целувка – единствената, за която Те помолих – продължи дълго. Цяла една ледена епоха. Белязана с разрушенията на лавини, с разцъфването на скрити под кората багри, които носеха бледия привкус на някогашно “аз”. Опити за забрава, в която болезнените пори вакуум, останали след раздялата, се сливаха в кънтящи пещери. Време, в което чувството за вина остави завинаги бразди в съзнанието, като просеки по пътя на ледниците.
Read more »