Казват, че Вятърът е мой господар. Сутрин, погалва снагата ми, за да я накара да се протегне в нега и да поеме първата ласка на слънцето. Пак той, закачливеца, подръпва оглеждащия се лазур, сплита го в плитки и му връзва бухлата пяна за панделки.

Толкова пъти ме е удържал кротка като ледено огледало, а под повърхността ми кипи. И колко пъти ме е карал да бъда дива и буреносна, когато ми се е искало само кротко да люлея чайките на гърба си.

Няма, не искам да е все така! Нима може морето да има господар! Толкова се дразня понякога… Само да погали настръхналия ми гръб и може да ме накара да полудея. Тогава ми иде да изтръгна вулкани от пясък. Загребвам с ненаситни талази и се хвърлям в лицето му, с побелели до скъсване мишци…

Искаш да ме развълнуваш, нали? Ето ме, връхлитам те, Духовит Ненаситнико! Искам те, улавям те в прегръдките си, поглъщам отново и отново дъха ти и го превръщам в кристална пара. Кой е Господарят сега?

Не си ли щастлив в обятията от тюркоаз? Не искам да те пусна, сладък миг! Не и преди да се втурнем обезумели и ненаситни към скалите.

Може ли някой да спре вълната пред брега, в който тя избрала е да се разбие… Боли ли? Разбиваме се в милиарди кристалчета, съвършени сферички, сляти въздух и вода. Скалите са затова на пътя ни. Ако не ни разделят, ни помагат да се слеем завинаги.

Птиците изпъват крила и се хвърлят срещу нас с неистови писъци. Чудех се, дали от болка или пък в екстаз. Попитах ги. “Наслада е да усещаш битката на две стихии!” – ми отговори една сива чайка и се хвърли от скалния ръб. Нима не я беше страх?! “Две стихиии – винаги заедно! И в битка, и в страст не могат една без друга!”

Още се носи последния писък над кипналите води, с едва доловимите думи, които ме карат да утихна. Отслабват стегнатите възли на вълните. Задъхан, Вятърът вае водата, която омаломощено го близва с бели езичета. “Искаш ли да тичаме до брега? Не е далеч – примамливо шепне над пяната – Там, на пясъка има хиляди мидени черупки и камъчета. Искаш ли да погадаем?”

“Ще ги обгърнеш, ще ги завихриш в пяна и ще ги разстелеш върху пясъка – да видим какъв знак ще изпишат. Дали и утре заран ще се вкопчим буреносно един в друг или пък… ще се полюшваме в сладка прегръдка в залива”…. Иска ми се да не го слушам, искам да продължа да бушувам, да задуша този сладък шепот в бученето на вълните! Но брегът е така близо, толкова красиво проблясват песъчинките – рожби на скалите, горките жертви на нашата битка милиони, милиарди години. А дали е битка или игра? Глупаво пернато, как ме размъти само!…

“Ела! Вплети ръце в пяната на косите ми и да доплуваме до брега”.

Ще я познаеш по лекото гъделичкане на вадичките, плъзващи палаво по прасеца, докато автобуса успее да отлепи, пуснат най-сетне от хипнотично нажеженото око на сфетофара, а ти си направил безумната грешка да запълниш освободената седалка, на която от Младост до тук, се е разполагало само слънцето…

Ще я усещаш по овлажнелия чаршаф, който поставяш между бузата и нагорещената кожа на ръката ти, докато се чудиш дали не може да се побере матрака на балкона. И сигурно би пробвал, ако не бяха дебнещите пълчища комари, с всепробиващия ултразвук на крилцата им, способен да проникне и да те извади и от най-съкровените дебри на съня.

Ще се учудиш какво количество течност може да погълнеш, а жаждата ти да не свършва. И да ти иде да изсипеш половин бутилка в някоя напечена дупка в полуразмекнатия асфалт, с отпечатък от ръбче на джапанка, за да спасиш врабчетата, подскачащи с разтворени човки.

Ще я откриеш в плавното слизане на нощта, чакана, жадувана като съня, който седмица не може да те сполети. В лекия полъх на вятъра, довял отнейде мириса на озон, откраднат от пазвата на планината, ревниво скътала няколкоминутната глътка, с която великодушно я е удостоил някой къдрокос летен облак.

Ще я чуеш, когато още в първите дни на август засвирят щурците. Само тогава ги има! И денем – с монотонното жужене на цикадите, сливащо се с потрепването на хоризонта. Ще я видиш в пукнатините на земята, нарисували лятната карта, в пепелявото-синьо на следобедното небе, в издигащата се на талази топлина от покривите и улиците привечер. И по промъкващите се в запалената ти, лъснала от пот глава, еретични мисли за белотата и чудните накити на Снежната кралица

Цял ден се канеше да завали. След като седмици наред небето води борба с парцаливите рояци облаци, успявайки да накара вятъра да разкъса робите им, а върховете на тополите да ометат парчетиите сивкав плат, тази мрачна сутрин светът осъмна под похлупак. Сякаш гигантска медуза беше обхванала в купола си къщи, улици и дървета, и най-сетне в ранния следобед, матовата и плът се разтече.

Час, два неуморен барабанен ритъм, прекъсван на моменти от единични гръмотевици, които само даваха надежда, че все пак някъде е надвиснала по-мощна и опасна медуза, отколкото тук. И така, до момента, в който листата започнаха да сменят цвета си, а стичането на всяка капка по клоните се превърна в единичен, плътен звук.

Такова едно звучно тупване извади от дъждовен транс Настурциньо, който беше разперил листа, подобни на изящните плоски чадърчета на гейшите.

Не, че беше виждал истински гейши, но на няколко пъти му се случваше да чуе от хората, отбиващи се в градината на Манастира на светлината, че цветовете му са изящни като рисунки върху кимоно.

Тупналата капка го извади от вцепенението. Настурциньо се престраши да повдигне няколко от най-разцъфналите си цветове, и да се увери, че полека-лека небето просветлява.

- Хубаво нещо е дъжда, но няма по-хубаво от Слънцето – една от ярко-оранжевите главички тръсна нацупени устнички по посока на обсипаните с капки листа.

- Какво си мърмориш, съседе? – подшушна къдроглавата госпожа Джеронима, чииято розова перука изглеждаше винаги перфектно, независимо от дъжда и вятъра.

- Чудя се – заклати цветове Настурциньо – дали тази година изобщо ще има лято? Не ми харесва да се чувствам излъган, че и цялото ми семейство, дето така бързахме през май.

Лехата с латинки на манастирската градина наистина приличаше на една малка джунгла, в която под покрова на кръглите листа, стъбълцата все повече се оплитаха и увиваха едно в друго, заприличали на тропически лиани.

- Бззхаха! Че кой ви е виновен, като сте такива любопитни? – изказа се компетентно една муха, с крилца, инкрустирани с кристалчета – Все растете, все бързате, все търсите някоя пролука в оградата, да се измъкнете и изследвате какво има отвъд!

- Вярно си е! Да не говорим, че извън оградата е такаааааава кал! – побърза да се включи Комси-Комса-Косматко, видния местен чистник, който пак използваше момента да вземе една бърза баня, приклекнал над капките в пазвата на мака.

- Косматия! Да спреш да ме гъделичкаш, че после не мога да си успокоя власинките! – изплющя с розовия си плащ Копринка Папаверова – И оставете латинките да си растат както намерят за добре! Не на всеки му приляга да покорява стръмнини и прегради, винаги да търси, да расте и цъфти дори и в най-тъмните кътчета зад оградата!

Настурциньо потръпна от удоволствие при тази защитна реч, разпръсквайки около лехата рояци бисери.

- Приятели, не ви ли омръзна да вали?! Това, което ние искаме е просто… топлина! За да усетиш топлината, да се окъпеш в светлина, нима не би търсил пътеки? Пролуки, в тъмнотата на това особено, хладно лято и в ограничения ни правоъгълник, отреден за китна леха…

- Как да ти кажа, съседе, на мен лично ярката светлина ми пречи – поклати тежката си фуния Тромпетин Ангелогласния – Ако не е прохладната прегръдка на нощта, от мен ще остане една сбръчкана шушулка.

- И на мен ми харесва! – поклати доволно антенки Константинела – През нощта стадото листни въшки става тооолкова апатично, че на следващата сутрин изобщо не могат да ми избягат!

- Ооохх, само за ядене си мислиш! Ми не всички може да сме такива светкавични бегачи – зашари сконфузено с рогца Хер Лю де Молускиани – На мен лично, дъжда не ми пречи, даже дава повече поводи за лирични … хм, отклонения и застоооооххпорявания сред тревата… Срещи, дее!

Ситния, бистър кикот мина като слънчев лъч през градината. Тревите засияха, извили стъбълца в широки усмивки, а последните капки се стекоха като сълзи в ъглите на искрени и добри очи.

- Слънце ни трябва, прав си е Настуринцианеллиииньо! – изящно запримигва с кадифени клепки Нушка Триколорска, която така обичаше да извърта и префърцунва имената на градинските съседи, че за да го повториш ти трябва език, завит като стъбло на поветица.

- Хей, а не ви ли идва сред тичинките мисълта, че вече е по-светло! – Розашвили беше вечният оптимист. Заедно с цялото си розоцветно семейство, обитаваше южния ъгъл на градината и като се имаше превид значителния му ръст, погледът му достигаше далеч отвъд подстригания бретон на чемшира.

И наистина, докато ефирните смехове и закачки се носеха над окъпаните растения, дъждът беше преминал в мека и топла омара…

- И все пак, мисля, че трябва да реша проблема с липсващото Слънце – каза учителя Лин, с което предизвика още по-голямо разпръскване на капчици наоколо. Нито едно цветче и листче от пъстрите му питомци не подозираше, че той така нагличко подслушва зад една от делвите, които пълнеха с дъждовна вода.

- Нима ни чу? – Настурциньо едва удържа разбягалите се по периферията на чадърчетата сферички, отразяващи ухилената физиономия на монаха.

- Ами вие бяхте доста шумни… А и дъжда ме завари, трябваше да се скрия под навеса. Тъкмо идвах насам, да ви донеса нещо…

Монахът се пъхна под навеса от плетен бамбук. Тичинки, антенки, мустачки и листенца се напрягаха да видят какво става. Лин се приближи към градината, понесъл една тежка, дълбока саксия. А в нея бодро поклащаха глави две сияйни слънчица.

Тази година зимата определено се шегуваше. Въпреки напъните на вятъра, довял тежките облаци, тънките пръсти на Снежната кралица продължаваха да успяват да разплетат надвисналата сива прежда и само тънки нишки мъгла загръщаха оголелите дървета.

“Не е добре това” – загрижено се мръщеше учителя Лин, поглеждайки от време на време как враните прорязваха с назъбените си крила монотонното небе. Помнеше зимите от преди двадесетина години, с пътеките проправени в снега, с хрущенето, което всяка стъпка оставяше след себе си, заедно със следата. И проблясъците, които сутрин лъчите плисваха върху натрупания сняг, като люспи от фино настъргани скъпоценни камъни.

“Е, няма начин да не завали. Как се е скупчило небето!” – монахът пое дълбоко дъх, усети оня особен мирис на влага – остър, пронизващ гърлото. И глътката, която подсказва, че скоро първите снежинки ще се завъртят из въздуха, сякаш не искат да паднат така бързо. След толкова чакане в тежкия облак, поне да потанцуват във въздуха, да се порадват на мига, преди да се превърне кристалната им ризка в сладка капка.

Ситни бръчици се стрелнаха в ъгълчетата на очите на Лин. Спомни си как децата в селото се радваха на снега, вирнали главици като врабчета, зяпнали с притворени очи и изплезени езичета – да ловят снежинките…

Вятърът прошумоля в последните сухи листа на дъбовете. Някои от тях се бяха свили на пашкулчета и Лин добре знаеше кой им помага. Сега именно лекото потрепване на едно такова пашкулче задържа погледа му. “Ха, ама това е старата Уби! Щом и тя още не е заспала някъде в подземните си гнезденца, явно зимата още се шегува с нас” – каза си монахът и се приближи към косматото същество, което изглеждаше доста заето.

- По-внимателно, великански! Не, че не ми е време да си обирам мрежите от пътечката, ама винаги ме е яд като гледам как вие, големите, съсипвате нещо толкова красиво!
- Аха, здрасти, Уби! Май не си в настроение? И нали знаеш, че винаги съм внимателен. Един път успя да ме олепиш целия, чак се изприщих. – усмихнато и отвърна Лин, застанал на почтително разстояние от мощните и крачка, макар и заети с увиването на шушулката.

- Мислех, че вече си заспала дълбоко. Запасите ли свърши? – продължи той да любопитства.
- Не, запасите са ми съвсем достатъчни и доста сочни, след последната ми изящна мрежа на капака на кладенеца ви – Уби размърда доволно пъргавите си предни крачка, явно в сладък спомен за някоя сочна муха, превърнала се в чироз и отлежаваща из сухите и подземни квартири.

- Обаче, тази есен продължи доста дълго, та… реших още малко заспали мухи да посъбера. Но вече е време – снегът иде!
- Как разбра? – повдигна вежда монахът – То е такова небето от дни, но освен мъглата, която се опитва да заскрежи тревата сутрин, друго не показва, че е зима.

Уби пусна пашкулчето на земята, явно съвсем премерено близко до дупката и, и вдигна краче, като че ли да привлече още повече вниманието на учителя.
- Ех и ти, уж знаеш толкова мъдрости, пък не си чувал за любовта на Сверния вятър!

Тук вече Лин откровено изпадна в недоумение. Погледът му пак се зарея сред узрелия сив купол над главата му, а в тишината наоколо сякаш усети настъпилия изведнъж покой, предвещаващ раждането на снега.

- Всеки на тоя свят може да обича и трябва да бъде обичан. Любовта е като светлината – винаги усещаме, когато изчезне и никога не можем да преценим дали става по-силна – стига ни просто да я има!… Разкажи ми за Северния вятър, моля те!
- Хм, може, ама набързо, че пелените на снежинките вече са готови. Няма да е добре да ме заварят. – Уби се намести по-удобно в средата на поразкъсаната вече тук-там паяжина и зашептя със скриптящия си гласец.

- Преди много, много години, Северният вятър се родил в една зимна нощ от дъха на Белия Дракон. Той се оглеждал във водите на едно езеро, и така бил запленен от себе си, че въздъхнал с възхита и … езерото се заледило. В това огледало образът на Великия не бил толкова ясен и той продължил да се опитва с дъха си да го разтопи отново. Но… студът бил жесток и вместо да го стопи, дъхът му се превърнал в бяла фъртуна. Понесъл се над света Севернякът – вледеняващ, мощен, и с всяко пометено селце и гора, все повече се опиянявал от силата си. Всичко живо се втурвало да се крие от ледената му прегръдка, носеща смърт.

Тогава, Огненият Дракон решил, че така не може да продължава и ако иска животът да продължи, ще трябва да изпрати някаква сила, достатъчно могъща, за да се справи с вятъра. Решил да пробва с най-мощното си средство – любовта. Събрал Великите дракони и заедно сътворили Снежната кралица – красива като кристално зимно небе, с очи, блестящи като звездите на Орион. Издигнали и замък, далеч на север, в полето, където обичал да препуска Северния вятър. Видял я той една нощ, как тихо разговаряла с Луната, цялата обляна в светлина и … онемял! Дъхът му се завихрил около него, замъглил погледа му и топлина, неусещана дотогава, се разляла по цялата му ледена снага. Северният властелин се влюбил до полуда в Снежната кралица. Така закопнял за нея, че склонил глава пред чертозите и, готов на всичко, само и само да я зърне пак. Да помилва с вихър косите и, да целуне бледите и страни…

Не си мисли, че нейното сърце е от лед, о, не! Тя е сурова, но любовта в едно сурово сърце може да бъде още по-гореща, по-искрена и по-желана, отколкото в една вулканична душа. Харесала и тя Северко, но мъка голяма я терзаела. Гледала тя, как страдат, мръзнат и гинат дърветата, как корените на тревите умират и няма да настъпи никога пролет и хем тъжно и ставало, хем гняв искрял в очите и. Изхвръкнала пред острокуполния си палат и мощно прокънтял гласът и, надвикал вихрите на Северния вятър, дошъл за кой ли път да признае любовта си:
- Спри дъха си, Ледоносни! Нима може да изгаря в любов сърцето ти, а да не виждаш какво причиняваш на всички около теб?! Как така, без да забелязваш, вледеняваш и погубваш любовта, която грее във всяко живо същество?! – гласът и секнал, сълзи бликнали от очите и.

Зашеметен, онемял, за първи път изпитал Северния вятър що е това мъка! Игли проболи сърцето му. Протегнал ледена ръка, поел сипещите се сълзи и те ведната замръзнали в чудно красиви кристалчета. Посипали се първите снежинки. Полягали меко по полетата, окичили клонките, загърнали пъпките. Стоплили земята.

- Оттогава, всяка зима Северния вятър започва с лудуване из поля и гори, забравил за малко старата си, неувяхваща любов. Но идва момент, в който Снежната кралица му напомня колко болка причинява. – Уби замълча, явно да изчака въпросът на монаха, който вече пристъпваше от крак на крак, явно студът го просмукваше все повече.

- И как така му напомня? Нима тя прави снега? Всяка зима толкова сълзи?!?…
- Не, снегът вече си е негово дело, но преди това тя му изпраща послания. Малки пратеници, които да му подскажат, че за да оцелее живота, всяко туптящо сърце трябва да бъде стоплено, да бъде обичано.

Малки фигурки, сътворени от сълзите и студа, изпълнени с въздишките и, изваяни от дъха и.

Животинки, които да му подскажат, че има и други живи същества, които искат топлина…

Разговарящи дракони – да му напомнят, че Великите са го създали и са го дарили с най-голямото добро под светлината – да обичаш. Това добро, която единствено е способно да даде топлинка дори на леда.

- Това е то. Хайде, стига приказки, че … снегът иде! Надушвам го, настръхнаха ми космите и по четвъртата двойка крака! – Уби припряно засъбира останките от паяжината.

- Хубава приказка. – усмихна се замислено Лин – Само не разбрах, откъде позна, че точно сега е момента, Северния вятър да бъде укротен и да дойде снега?
- Ех и ти! В другата гора, там, на север, под върховете на Иглената планина, живее Моргана. Иди при нея да ти даде едни кристалчета за очите, че явно зрението ти отслабва, старче. До пролетта! – Паякът се плъзна по последните нишки и на прибежки се шмугна сред окапалата шума.

Монахът се огледа и едва сега забеляза, колко красиви бяха дърветата! И какво беше окичило игличките на боровете, докато си разказваха с Уби за Северния вятър, за любовта, за зимата и за топлинката, разцъфнала в леда.

Здравейте, здравейте и хубавейте, скъпи гости, великолепни клиенти на “Златен жълъд” – нашата къща за луксозна бижутерия и аксесоари! Както знаете, а може би малцина от вас все пак не са запознати и ще имат щастието да надникнат в нашия малък красив свят за пръв път, нашата бижутерска къща е единствена и ненадмината далеч отвъд пределите на Шарколес.

Днес на вашето внимание ще представим най-новите изделия, родени от музата на джуджета от сдружение РОСА. С настъпването на есента ежедневната им работа започва все по-рано, още в тъмни зори, тъй като това е най-подходящото време за осъществяване на техните творчески идеи и изява на ваятелските им и конструкторски качества.

Ще започнем с последните модели обеци, аксесоар без който нито една клиентка на “Златен жълъд” не може да излезе на улицата. Особено пък в мъглив есенен ден, когато е задължително да има нещо закачливо, проблясващо във вас, да улови крехките слънчеви лъчи. Нещо като този модел “Елхова сълза” например.

За дамите, които обичат обеци с клипс, предлагаме тези семпли, но ефектни перлички – “Целувката на мъглата”. Направени от висококачествената, еластична и светопречупваща материя, патент на РОСА. Обеците са леки, ефирни, много лесно се свалят – достатъчно е само да се докоснат до нещо достатъчно топло, като устни например…

Да преминем към пръстените, толкова нужни, когато ножът опре до кокала и се налага да вземете съдбовно решение да се лишите от така сладката свобода, за да я замените с уют и възможност за редовни тренировки … по словесна борба за голий жИвот! Един възможен избор е моделът “Орлов нокът”. Както подсказва името, майсторите джуджета са вложили загатването, че е необходимо да се носи на ръка с достатъчно ясно изразен маникюр.

За тези, които не държат на ноктестата агресия, а искат да подчертаят, че вярват в съвършенството на закръглените форми, предлагаме моделът “Овален сън”. Изпълнен е на подложка от фино пресован фиброхлорофил, като в зависимост от обиколката на пръста и предпочитанията, има разновидности с една или с две перли.

Особено майсторство се изисква в изработката на украшенията, чиято цел е да подчертаят изяществото на женската шия и деколте. За никого не е тайна каква е притегателната сила на тези участъци от анатомията, за който майсторите от РОСА много умело са подбрали материал и композиция. Огърлиците с кодово название “Зърната на нимфите” са изработени с различни по големина сфери от симфорикарпосин – лек, гладък, непрозрачен материал, с млечно бял до много бледо резедав или жълтеникав цвят. Гарнира се чудесно с аквадропин, чиято кристална прозрачност дава сиянието на огърлието.

Едни от най-търсените артикули на РОСА са изработените на специална подложка мрежовидни огърлици. Преди много години бе подписан договор за съвместна разработка между джуджешкото сдружение и Задругата на паякообразните в Шарколес. За този сезон предлаганият артикул се нарича “Очите на Арахна”. С такова бижу вие не само ще бъдете всевиждащи, но и няма начин да остане някой, който да не ви е забелязал.

Ето и два модела брошки, които някак си остават недостатъчно забелязвани от дамите в крехка възраст, макар че това не са бижута само за стари градски цинцифуции. Ето например, брошката “Перата на дъжда” спокойно би могла да се пригоди за шнола за коса.

Е, това трудно ще си позволите да направите с шедьовър като тази самотна перла, изискано оставила нежни власинки да проникнат в нея, като всяко напористо начало. “Сферата на живота” със сигурност би отивала на изискани дами, които са познали вкуса на битието (с всичките си сетива).

За край на нашата рекламна пресконференция сме приготвили два модела със специално предназначение. Това е нашият поглед напред, в близкото абитуриентско бъдеще, когато всички ще се втурнат да търсят тоалети и аксесоари за своите, изведнъж оказали се на прага на живота, деца. Това са два модела изискани дамски тоалети, инкрустирани по начин, който само РОСА може да сътвори. Единият носи многозначното име “Латино” – зашеметяващ цвят, раздвижена кройка и кристален детайл. И не се бойте, че по време на някоя салса стъпка фините капки могат да изпопадат!

Ако предишният модел беше подходящ за пишни и темпераментни брюнетки, този, наречен “Аврора”, е предназначен за крехките блондинки. В такава рокля, вие ще бъдете като зора, която на никой няма да му се иска да се превърне в ослепителен и жарък ден, и да загуби ефирната си свежест…

Скъпи гости! Радваме се, че с вашия интерес и търпение станахте част от представянето на есенната колекция на “Златен жълъд”! Очакваме ви в нашите магазини в Шарколес. Имате още малко време за топлите есенни промоции – има-няма около две седмици – след което внезапно някоя сутрин ще ви изненадаме с новите си изящни и кристални зимни модели!

“Не първата любов възпявам аз, а закъснялата…”

Тя е винаги там, тази жажда! Стаила се е вътре в нас, пулсира в мислите ни, провира се в спомените и придърпва напред най-горещите мигове. В началото да извика усмивка на топлите устни, а пък да завърши с нетърпеливо тлееща в очите жар…

Тя идва винаги неочаквано, макар и лелеяна постоянно. Не вярваш, че така късно може да те споходи, но и тънкокракото паяче на надеждата не спира да преде паяжинката, в която би могъл да уловиш крехкото пламъче.

Така се случва в живота, когато най-малко очакваш – тя идва неканена и непредвидима. Като вълна, която уж е пак… поредната след толкова много други, а пък все не успява да извие гръб по същия начин, да докара все същата пяна, все същия съсък на радост, нито пък еднакво разтапящо блаженство на целувката с брега…

Закъснялата радост не можеш да посрещнеш с еуфорията на младостта, така както закъснялото лято не прежуря, а меко целува клепачите.

Не е същото, както някога, отдавна. Но нима не ти носи щастие?! Неочаквано си се оказал благословен, сякаш дар с вълшебство е доплувал до теб. Притваряш очи с усмивка, да дочакаш ласката – пак нежна, пак завладяваща, но не е и онази същата, както някога, отдавна…

Уж и утрото започва с все едно и също слънце, но всеки изгрев го къпе в различна светлина. Все различни свидетели на раждането му избира небето – сякаш да не го умори от скука, та да реши да не се покаже някоя сутрин…

И тя така, закъснялата … различно обагря деня, различни пътеки преследват сенките нощем, различни песни напяват щурците, различна е насладата от докосването.

Утолена закъсняла жажда за лято, закъсняла моя, безценна любов! Всеки миг до твоята пулсираща гръд ми е дарил щастието на пречистването и тихата радост на докосване до съвършенството. Ще запомниш ли и ти закъснялата ни среща, мило мое, любимо Море!…