Преди няколко седмици се случи една такава сутрешна мъгла, особена. Много влажна, сребриста, надиплена и плътна. Такава, която ти кондензира по клепките и изпотява обектива. Вълшебна! Предизвикателна! Оставя сълза на всяко клонче, листо и игличка. И загръща целия свят в многопластово, вълшебно наметало.

И тъкмо вече преглъщам щастливо, защото разцъкването на една нова sigma беше в разгара си, и … В мъглата ми изплува ей, тази пасторална композиция. Едно застинало езерно огледало и едни шареноглави овчици, като са се пръснали около наперения си, мускулест Пастир.

Той самият – като излязъл от Puls-фитнес бръмбар-бегач, разпуснал елитри. Наметалцето дали визира крила? Всъщност, композицията е на скулптура Павел Койчев и услужливите медии разправят, че в сцената е вплетен библейски сюжет. Това бил Исус Христос, който ходи по водата, и води зад себе си своето стадо. Откъм ходене “по водата”, композицията е добра. Овчиците също са прелест! И като цяло, заедно със сфумато-ефекта на мъглата и отражението във водата, създават усещането за въздушност и естетически гъдел…

Обаче, не бих могла да свържа по никакъв начин тая наперена, триметрова фигура с Исус. Някъде прочетох, че всичко това тежи над 3-4000 т. месинг! Кога ли някои мургаволики вълци, любители на файн-арт ще отмъкнат някоя овца.

Дали за вечни времена ще пасат по водата в нашия парк, кой знае. Но няма да откажа още такива мъгли тази сима. Обожавам я тая размекваща дезориентация, изгубването на контурите в далечина…
И другия път задължително с макрото, че още ме яд. Щях да попилея треволяците

Пътувам към нас в някакво прашно возило, с тук-там отворени или липсващи стъкла, и ако имам късмет – с шофьор, който е наясно, че по линия 76 пътуват най-онеправданите и прегряли обитатели на столицата. Та, в случая нямам късмет с такъв водач, така че първа врата е плътно затворена. Гъделичкане по прасците ми напомня, че вадичките са се сляли и като ставам, ще трябва с финт в ханша да позабърша мокрите следи по седалката… Пот и мокри чадъри – две в едно, пикантен летен ден в центъра на София.

Как да не ти се прииска да си останеш постоянно там, на онова място, където пръските от централните глобуси остават като мана небесна по жадната кожа. Правят диаманти в косите, струйват звън в кръвта и усмивките.

А пък и време такова едно! Тревата е зелена като през Май, нищо че Юли си гони сянката по напечените павета. И днес се вихрят къдели в гълъбовопера окраска. Ухае на озон. А някои са с колелета и колички. Ще се измъкват бързо като завали.

Ветрилото се опитва да възстанови водния баланс. Не, от друго имам нужда – да отворя ей тази колекция свежи снимки. Издебнати в един топъл следобед, с шарено небе, отдалече. Така, че само аз да чувам ритъма и смисъла на пръските и репликите…

Нямам насита! Вода, вода, настроение, слънце, пак вода и шляпане в дъжда! Дано само не се окаже, че са ми последните кадри с точно тази камера. Знам, че ще стискате палци

Аз като ви разправям, че пролетта идва на 1-ви януари, вече трябва да сте се убедили, че съм права! Не знам коя поредна година, януари отново започва с неприлични жеги! Днес с тая синева, и слънцето, и неделята,… и следпразнично! А и нуждата от въздух и движение,… изсипаха поне три квартала в Южния парк! Деца, кучета, тротинетки, велосипеди, мами, баби, лели, шуранайки, баджанаци, снахи и свекърви, тичащи, търкалящи всякакви ръчни возила! Шарен свят напъплил и се разхвърлял, като че ли досега не са ходили на разходка, заети да празнуват.

Read more »

Върнах се… уж. И не съвсем! Странно нещо е това Морето. Толкова огромно, необятно, обсебващо. Втурва се в теб преди още да си го доближил. С прилива на всички детски спомени за плясъка и пяната на вълните, за аромата на водорасли, за приятното чегъртане на черупчици и камъчета под босите стъпала. И с писъците на чайките.

Като го видиш ти иде цялото да го поемеш в себе си! Няма други такива мигове в живота с по-отворени сетива от тези, в които пристъпваш за прегръдка след дълга раздяла с любимия… И с Морето – най-любимото сред любимите.

Гледаш с душата си, слушаш с очи, уханията поемаш през кожата си, целия си мозък си му отдал. Нима можеш от раз да поемеш всички разцветки на това “синьо”. Всяка сутрин започваше с тази гледка. И час по час, докато си бях в стаята, излизах да видя как се е преоцветило. Кога смогва небесния художник да топне връхчето на четката и с небрежно мацване да добави зелено. Да пръсне златисто и да извае релеф и шарки по залез.

Един единствен ден времето позволи на облаците да потанцуват над тази сцена. Да се огледат кипро във водите, да оплетат вятъра в крилата на гларусите, колкото да объркат урока по летене на малките. И за тях ще стане дума, че те пък са една отделна вселена – пернатите властелини!

А когато маранята се изпружи по хълбок и разлее жарта над залива по пладне, морето се изпъва под нея, сивозеленикаво, металическо почти, сякаш да отблъсне горещината и задуха. Да спре водните капчици, устремили се към включване в кръговратния си бяг.

Мислиш си, че всичко си запомнил? И че лесно ще можеш да си тръгнеш?! Ей, тъй, както рибарят оставя лодката за през нощта – добре завързана, сигурно закрепена, както са спомените ми за всички нюанси, аромати и усещания. Нищо общо няма, освен че са еднакво цветни и прекрасни и тази лодка, и другата до нея, и новите лъскави яхти, и старите коритца с очукана боя… Всичко е в мен и напира да струи през кожата ми. Свири в ушите ми, както вятъра в реите. Гъделичка притворените ми клепачи, когато се опитвам да заспя. Измества останалите мисли, хваща ги и ги размята като плавеи с всяка следваща вълна.

Само морето може така да се раздаде. Всеки път да ми дава толкова много, да идва и остава с мен. И при следващата ни среща да е все така великодушно и любящо. С най-сладката, солената целувка. А аз си мислех, че съм се върнала…

Искам и аз да мога така! След дъжда да вдигна глава, да поема резлива, дълга глътка, пълна с чистота и аромат. Да поема всички цветове в една капка.

Всички движения на облаците, всяко трепване на тревите, всеки стон, недоловим за останалия свят, с който капките се приплъзват между власинките на маковете…

Искам и аз така – да мога да събера всеки стон на душата ми в капка. Зряла и фокусирана, готова да се откъсне и да ме лиши от толкова много емоции…

… и да разчисти пътя на следващите.
Искам го този пречистващ Дъжд!…

Всяка година по това време ми е тясно, неспокойно. Не се свърта в черупката всичкото ми негодувание, че слънцето не ми стига. Дере по ръбовете натегнатата пружина, че още нещо има да се случва. Нещо, което е било записано някъде, от някой невидим дух със скрибуцаща перодръжка по гигантски папирус от лед, разпрострял се из Космоса.

Read more »