Обикновено всеки ден се случва, даже по няколко пъти, да минавам през родния фото-форум. Едно, за да видя нещо ново, интересно, случва се понякога някоя снимка да ме грабне (особено портретите). И задължително преглеждам обявите. Напоследък ме интересуват два-три вида обективи, с които искам да пообогатя зрението на скъпата ми 5D.

Хубаво е, когато потребителите дават повече информация за контакт, така че да не се ограничават да питат хората, които имат интерес към дадена обява, но не са се регистрирали във форума. Понякога, единственото, което има като информация е едно потребителско име и толкоз! Ако щеш!

Затова днес подтиквана, къде от любопитство, къде от необходимост да контактувам с няколко продавачи (чрез ЛС), реших да си направя регистрация във фотофорум-а. Речено-сторено, пуснах три снимки, май си мисля, че пуснах пет, но като новак – простено ми е, че може и да съм сбъркала. За това, колко по-тежък ми се видя интерфейса и условията за публикуване, в сравнение с 23hq или с Urbanstyle, не ми се коментира, а и до голяма степен това са си лични предпочитания. Но това, което ме втрещи беше, че опитът ми да участвам във форума (съответно и в секцията “базар”), беше възпрепятствано от следното предупредително съобщение:

Ако сте новорегистриран потребител ще можете да пишете във форумите след като гласувате поне за 50 снимки. Смятаме, че ако имате дори минимален интерес към фотографията и към сайта, това не би представлявало проблем за вас.

Активирането става автоматично около 10 минути след като гласувате за снимките.

За колко снимки сте гласували можете да видите в личния си профил.

Как ще ми докажат създателите на сайта (и на това безумно, imho, правило), че “минималният” ми интерес към фотографията минава през задължителното гласуване за 50 снимки? По принцип обичам да коментирам, никога не задържам мнението си, когато една снимка ме грабне и тези, които ме познават знаят това. А тези, които не ме познават, могат да отворят акаунта ми в 23hq и да видят колко са коментарите ми за последните две години. Винаги можеш да накликаш 50 снимки, ей, така, без да се задълбочаваш, просто за да те допуснат до форума, но това показва ли, че тези снимки с нещо са ни докоснали? Това ли е доказателството, че обичаме фотографията…

Ако вземат и си проверят акаунтите, ще видят колко много регистрирани потребители има, без нито една публикувана снимка, които са най-често продавачи/купувачи на техника. И те също така са “гласували” за 50 снимки, че да се доберат до форума. Може би, не е зле да се помисли за друг тип регистрация – само за участници е секцията “Базар”. Не мисля, че с това ограничение фотофорум печели повече почитатели, във всеки случай мен не ме спечелиха, даже напротив (което си е чисто мое мнение, разбира се).

Случва ли ви се често да се чувствате като принцеса? Хм, май това беше въпрос към един друг блог, където тези ефирни същества от женски пол обичат да си хвъркат феерично. Е, да ама веднъж пък и на една добра вещица и се случи да пребивава в замък! Истински замък!

Май по-добре да спомена, че се занимавам с червейчета — глистобиолог, както вика Ему, макар че моите животинки са само далечни братовчеди на глистите. Та, веднъж на три години хората, занимаващи се с красотата и многообразието на тениите, се събират на работни срещи. Тази се проведе миналата седмица, в Смоленице, Словакия. Както обикновено става, когато много се дърпам и не ми се ходи някъде, след това се оказва, че е било много хубаво. Този път не беше по-различно, всъщност… беше!

Пътуването до това място е първо със самолет, след това с автобус. Ние летяхме до Виена. Винаги обожавам момента на излитането! На кацането – не чак толкова :/ Но пък най-хубави стават снимките, докато самолетът набира височина, разбира се, ако са сговорчиви стюардесите и не ти се скарат за това, че апаратът ти безспорно е с най-застрашаващата излитането електроника в машината. А това е София от високо.

Никога досега не ми се е случвало да заспя в самолет, а пък времето се случи чудесно. Как да заспиш при такова великолепие навън!

А това е изглед при снишаването на самолета над Австрия, в далечината се вижда Дунава.

Във Виена кацнахме по залез. Кулата има доста футуристичен вид, не знам кога е построена, но вечер по нея пълзяха реклами за европейското първенство по футбол (както и навсякъде по летището, разбира се).

От летището на Виена хванахме автобус, горе-долу на всеки кръгъл час има такъв за Братислава. Пътят е много приятен, около час. От двете му страни се ширят полета, осеяни с ветрогенератори, и селца с много красиви, спретнати едно-двуетажни къщички с цветя по прозорците. Естествено, всичко това го забелязах на връщане, на отиване беше тъмно и само върховете на ветрогенераторите еднооко и кървясало просветваха.

На автогарата на Братислава ни посрещнаха Хонза и Руслан и след поредната доза поздравления, прегръдки и целувки, се натъкмихме в микробуса и поехме към Смоленице. Някъде към полунощ, сред тъмните сенки най-сетне машината спря и ние, поодъвкани от пътуването, се изсипахме навън… пред една кована тежка врата, с два лъва от двете и страни. Едва тогава ми казаха “Ама ти не знаеше ли? Конференцията е в замъка на Смоленице!”

В добавка към хубавата изненада, дойде и свежият въздух, напоен с мирис на едни огромни бели храсти (на които вероятно по-късно ще ми изплува името) и шумоленето на дърветата.

Смоленице е малко селце на около 60 км, източно (или по-скоро североизточно ) от Братислава, в полите на т. нар. Малки Карпати. Замъкът е построен през 15-ти век, а през 1777 преминава в ръцете на Ян Палфи. По това време семейство Палфи не са живяли в него и не са го поддържали, поради което е бил полуразрушен – нещо, което войните по времето на Наполеон довършват. Основната сграда на замъка и кулата са изгорени до основи.

През 1887 г. Йозеф Палфи започва реконструкция на замъка и изграждане на външната защитна стена, по проект на архитекта Йозеф Хуберт. През 1945 г. замъкът става държавна собственост, а през 1953 г. е предоставен на Словашката академия на науките за превръщането му в Конгресен център. Сега разполага с леглова база, зали за презентации, библиотека, столова, чудесна градина и тераси, изба и страхотна гледка от кулата.

Изглед към селото:

… и една електростанция…

Околностите на замъка са меки хълмове, с обширни поляни и огромни дървета, най-често липи (безспорно най-високите липови дървета, които съм виждала):

А сега да надникнем за малко в двора на замъка, където обичаха да се подвизават две кокошки. Ама то и те принцесешки! Че и качването им по стълби величествено, това е то … дворцов етикет…

Ето това кътче от вътрешния двор прикова вниманието ми задълго и не защото… там беше входа към избата (Zamocka vinoteka), а най-вече защото си представях тези листа през есента…

Това си беше най-необикновеното място за провеждане на конференция, на което съм била. Но чудесната обстановка не би била нищо без възможността отново да се срещна с колеги и приятели, някои от които не бях виждала от 8-10 години. И докато в топлите вечери, боровете и липите наоколо рисуваха сенки по стъклата на прозорците, разговори, смях и спомени ни връщаха години назад… На всеки пожелавам толкова приятни дни, като тези в Смоленице, които ме заредиха с положителна енергия задълго. И още няколко пъти, може би, ще се връщам със снимки оттам, поне да покажа някои красиви птици и специално малко облачковци за Дачи

Голям зор си е да проникнеш в дебрите на вещерското познание. Първо, защото вещиците трудно обменят рецепти за най-сполучливите си отвари поради параноята, която ги гони за авторските права. Всяка си мисли, че колежката може да използва рецептата и току-виж станала по-шармантна, или на някоя и излезли брадавици от съвместно невинно пиене на кафе. Или пък изневиделица любовно биле с неизяснен произход и сила треснало възлюбения и той вземе, че хукне подир ауспуха на чужда метла…

Освен това, всички такива отвари се правят, както знаете, на много скришни места, понякога със строго забранени за използване съставки, т.е. не излизат в публичното пространство и естествено, трудно някоя вещица си слага именцето под подобно нарушение на обществения ред. Това не пречи, обаче, на редица начинаещи вещици (или така да се каже ФЮТ-чета – Феи в Юношеска Трансформация) да използват някои магии (типични за мъжете-вещери) и да нападнат виртуалното форумно пространство с рецепти за всякакви смески. От обещания за безболезнено отърваване от младежки пъпки до всякакви панацеи за уголемяване на бюст, приковаване на вниманието на противоположния пол, та чак до поумняване и успешно вземане на матури и кандидатстудентски изпити.

В реалния свят, обаче, … хм, доколко е реален, когато говорим за магии не е много ясно . Та, в реалния свят, рецептите за отварите се крият на някои места, които могат да са и съвсем обикновени и незабележими на пръв поглед. Но ако имате нюх, оставите въображението да ви води и умеете бързо да телепортирате мисълта си до дежурния къкрещ котел, в къщурка, с висящи от тавана сушени билки, крачка, пера и други РоКоКо (рога, кости, копита), неминуемо ще усетите привкуса на отделните съставки и ще пресъздадете рецептата.

Като се вгледа човек наоколо, в прозорците, по кората на дърветата и сред тревите, особено около старите пънове, обрасли с мъх, понякога може да прочете скритите знаци, които вещиците си оставят, за да се подсетят за някоя хитринка. И така, стъпка по стъпка, по тези следи се достига до рецептите на някои ценни отвари. Все още е петък 13-ти, и мисля, че е подходящо да разкажа за някои от тях, но най-добре да ги групираме по предназначение, че ако някой обърка нещо… да знае как да спаси положението навреме.

Преди да разкрия тайните рецепти, малко теория. Отварите имат няколко типа съставки: растителни, животински или минерални, и разтварящ агент. Но, за да се получи съответната гъстота и магическо въздействие на отварата, трябва да се знае при какви условия се вари и в какъв музикален акомпанимент. Много е важно това, защото придава един или друг нюанс на въздействие.

Първата група отвари са тези за създаване на определено настроение (т. нар. мудивари).

1) Смехотворна отвара – прилага се, когато на вещиците им писне от вкиснати физиономии наоколо. Може и да не се взима съгласието на пациента, щото той няма да знае все още, че е станал такъв. Но едно е сигурно – всичко е за негово добро!

• – 2 ч.ч. сок от зеле (може и ряпа, а за най-силно действие – гулия)
• – 1 щипка чер пипер (да не объркате с лют червен пипер, че дава обратен ефект)
• – 3 капки мравчена киселина (може да се смени със ситно-смлени бодли от таралеж. Имитира действието при гъдел)

Вари се на силен огън, на ярка дневна светлина. Музикален съпровод: “Най-обичам луди, луди жаби”

2) Укротяваща отвара – използва се в случай, че прекалите с No. 1, както и за лекуване на неконтролируем кикот, буйстване, еуфория, постоянно бърборене.

• – 1 ч.ч. спиртен извлек от кутийки на сънотворен мак (обикновено 5 кутийки от ориенталския мак стигат и за обуздаване на кон, порода дунавски тежковоз)
• – 1 суп. л. изсушен кисел трън (за стягане на лицевата мускулатура)
• – 3 скилидки чесън (гарантира спиране на бърборенето в компания)

Къкри на слаб огън, на сянка. Музикален съпровод: “Заспали чувства в мен недей събужда”

3) Антистресова отвара – особено популярна под името ЧГ (”Чупи гипса!”).

• – 1 ч. ч. студена бира (внимавайте с количеството, че може да си докарате пациента до състояние като след отвара No. 1, а това че имат еднаква маги-клиника не значи, че и маги-терапията им ще е еднаква)
• – 2 с. л. сок от добре узрели диви круши (слабителен ефект; гледайте да не са гнили, че се намесват някои низши гъби в конфигурацията и тя вече се докарва по-близо до халюциногенна отвара)
• – 1 ч. л. гипс (на принципа клин-клин избива… без добавката)

Тази отвара всъщност е от типа “студени отвари”, т.е. не се вари, а само добре се разбърква, под съпровода на “Don’t worry – Be happy!”

4) Антидепресионна – използва се за лечение на изпаднали в състояние на драматично ниско самочувствие, психологическа дупка, лабиринт, пещера и пр. тъмни и зловещи места.

• – 2 с. л. пчелен мед (по възможност ливаден, да съчетава ароматите на люшкащи се жита, макове, синя метличина, бял равнец; общо релаксиращо)
• – 2 кв. см. изсушена кожа от крастава жаба (не се бели, не се стрива, оставя се да плува в отварата подобно на кротоните в супа. Особено важна съставка за лечение на физически комплекс за малоценност, за да се покаже, че има и къде-къде по-онеправдани от природата създания откъм външен вид)
• – 1 ч. ч. сок от черници, или дуди (известни с т. нар. “ефект на пеперудата” – всяка една копринена буба твърдо вярва, че един ден ще се превърне в красива пеперуда, поради което със завиден ентусиазъм си изприда ефирната обвивка. Дава неоценимо въздействие, за да повярва пациента в собствените си възможности и късмет)

Отварата се вари на слаб огън, заобиколен с поне три огледала, които засилват ефекта. Подходящата музика е “I feel good!!!”, а за по-претенциозни пациентки – “Тази вечер аз съм хубава!”

Това са основните отвари, с които вещиците успяват да наложат дадено настроение, когато са в компания, да помогнат на близък приятел, изпаднал в беда, да предизвикат или да озаптяват еуфория. Ако решите да пробвате (и нямате вещерски лиценз), никога не използвайте съставки с неизяснен произход! Музикалният съпровод може да се сменя, но това може да доведе до промяна във въздействието на отварата. Например, ако решите да приложите ЧП-отвара в съпровод на “Burn!”, има реална опастност да се наложи да обуздавате агресия или пък да ви се стопи котела. Изобщо, трябва да се подхожда индивидуално.

А до следващия път трябва да се справя с намирането на рецепти за отвари, свързани с мисли, чувства, пороци и внушения – тежката артилерия на магическите въздействия. Дотогава, бъдете нащрек какво пиете. Едно кафе със сметанка от мен?!

Най-напред да се похваля – от две седмици съм с нов апарат. След много триумене, на съдбата и писна, реши да се намеси и сама да ми го избере. Това се разбира от факта, че понякога в живота се струпват ненадейно няколко случайности едновременно. В случая се появи обява след около 4-5 месеца очакване на такава, продаваше се апарат + екстри, които ще ми позволят директно да започна да снимам. Продавачът се оказа много свестно дете и това си беше една “гледана” машина, която аз със сигурност тормозя повече , а и имах точната сума в брой точно в този момент …

И ето щастлива, вече две седмици снимам почти непрекъснато. Осъзнах, че съм прекрачила в един друг, Огледален свят, в който се чувствам ако не като Алиса, поне като някой от опулените зайци, които са пълни с всякакви въпроси, на които нямат търпение да разберат отговора и затова експериментират с всякакви режими, разстояния, апертури и най-вече – обекти. За това, какво представлява Konica Minolta Dynax 5D (наречена Dinah, на името на Дейна Уошингтън, която много харесвам), явно ще разказвам в картинки по-нататък.

Прескачането в Огледалния свят за мен си беше свързано и с преход към един формат на снимките, с който предварително си знаех, че няма да е лесно – raw! Досега бях снимала само в jpeg и реших, че в хода на ученето ще започна да снимам първоначално в raw+jpeg, за да имам представа какво правя, как изглежда снимката пред “погледа” на тайнствените обработки вътре в камерата.

Първите ми опити с ufraw ме докараха до нервна криза – такива сюрреалистични цветове докарвах, че се чудех дали не са ми сменили очичките по време на някой от последните ми цветни сънища. После се оказа, че трябва да се преборя със своенравните настройки, които и аз не знам, как си бях сътворила в моя ufraw за gimp. Но понеже съм и чукча-читатель, се поразрових за няколко ръководства, които да си подложа, преди да окепаза поредната серия цветенца (намират се в края на тази епопея). Та, ето какво в крайна сметка се получи, след четене, разцъкване, много проби и още повече грешки и повтаряне на обработка на един и същи raw-файл по няколко пъти, докато успея да го докарам до приличен (поне според мен) вид.

Допреди няколко дни много се ядосвах на това, че ufraw запомня настройките на последния обработван файл и когато отвориш нов, той фактически “поема” същите настройки. Е, да, но сега вече виждам колко е удобно това, особено при обработка на серия файлове правени при еднакви условия.

Както пише Joel Cornuz, първата работа е да се види какъв в балансът на бялото. Обикновено такъв, какъвто съм си го задала и при правенето на снимката. Пипането на експозицията е много деликатно. По принцип аз обичам да снимам с намалена експозиция, (-1/3 до -1). Добре е да се следят процентите на преекспонираните участъци и да се елиминират.

Втората и най-важна според мен занимавка е основната цветова крива (base curve – не знам дали точно така се превежда). Пак преразказано от Cornuz и изпитано на собствен гръб (т.е. на собствена крива ), кривите определят начина, по който цветовете и хистограмата на снимката се променят. Ако я оставите като 45° права линия, не променяте нищо в хистограмата. Ако я повдигнете в средната точка, правите средните тонове по-светли. Ако я повдигнете в долната лява точка, изсветлявате най-тъмните тонове. А ако свалите надолу горната дясна точка – потъмнявате най-ярките участъци. Убедих се, че Serge Mankovski е абсолютно прав като казва, че за корекции в кривата най-добре е да забравим за мишката и да използваме стрелките и PgUp PgDown бутоните за прескачане от точка в точка.

Същото важи и за втората крива (corrections curve). Тук много удобна е настройката за автоматичен баланс на черното. Както казват в ръководството на ufraw “ако снимката ви изглежда мъглява, използването на тази опция може да помогне”. Тук може да се пипне и наситеността на цветовете, обикновено по подразбиране сатурацията е 1, може да се пробва малко по-нагоре, в зависимост от желанията и настроенията.

Последни метри са пипването на гамата (обикновено около 0.45), може би пак поглед в експозицията и също в температурата, ако искаме снимката в по-топла тоналност и я запращаме в GIMP. Досега не съм пробвала да боря самостоятелно ufraw, камо ли в команден ред. Така, че ако някой има опит, може да сподели.

Е, в gimp като човек-jpeg-еец вече се чувствах повече в свои води. Тук обикновено следват рязане, оразмеряване, леко пипване в нива и/или криви за повишаване на контраста, ако изобщо има нужда. Последните ми опити с основната крива в ufraw показват, че ако си я изпипаш достатъчно добре там, почти няма какво да донапасваш в gimp. Всъщност, следващите ми планове са да прочета повече за това как се правят профили и криви за конкретни условия на снимане (и с конкретен апарат), как се запомнят и използват после, за да става по-удобно и бързо.

По принцип не обичам много изострянето, а и с Canon PowerShot A 510 много рядко ми се е налагало да го правя. Фокусът му е като бръснач. Тук, с китовия обектив на Дейна се налага малко да се пипне и това. Учим се и свикваме една с друга. Надявам се да и взема в близко бъдеще още едно стъкълце поне, което да я покаже в пълния и блясък, острота (и мекота) и цветове.

В крайна сметка, ето това се получи, след три опита върху този изобилно насниман мак. Обожавам тези цветя!

Обещаните източници на информация:
Официално ръководство на ufraw
Joel Cornuz – доста неща има за четене и при него
Serge Mankovski

П.П. Ако някой с повече опит с тази програма и обработката на raw-формат мине насам случайно или не, нека сподели, ако пожелае повече хитринки. И никак да не се притеснява да ме поправя, ако имам грешки. Благодаря

Трябва да има такива моменти, в които природата да напомня на човек колко е безпомощен. Отделно от това и безотговорен, защото всеки дъжд по принцип превръща улиците на София в реки. Днешният порой ме завари на спирката, а след това в тролейбус, на който едната чистачка не му работеше (лявата, естествено ). Прозорецът се изпоти и дамата зад волана си караше по Цариградско абсолютно на автопилот, съпроводен с неистовите викове по диспечера “Нищо не виждам! Ама хич, хич не виждам! Да, бе, бавно карам!” и … профучаваше покрай тротоара. Изобщо нямах идея как успява да си уцелва спирките. Пък и покривът на возилото прокапа, да не говорим как плющяха водни талази по стъклата. Аз … не, че ще се намокря толкова, ама бива ли да ми накваси апаратчето!!!

Отделно, че имам едно смесено чувство към гръмотевици, нещо между страх и възхищение. Та, гледах наближаването на моята спирка, т.е. усещах го защото не беше възможно изобщо нещо да се види, с все по нарастващ ужас и полуотворен чадър, като пика на рицар преди последен опит да повали дракон. Нейсе, добрах се до работата, благославяйки дизайнерите на сандалки с платформа, с които величествено прецапах междублоковите пътечки, превърнали се в плитки кални канали. Весело ми беше вече

Обичам дъжда. Летния дъжд, с плющенето на капките по ламаринения перваз на прозореца, с пеещите улуци, с мехурите в локвите, по които като деца гадаехме след колко минути ще спре да вали… И това страхотно небе, което го предшества. Сякаш някой размотава безкрайно търпеливо намотано чиле с коприна, която мени цветовете си.

Понякога ми се струва, че и високите лампи са замесени в размотаването, а тополите – в това да направят сред кълбетата лъскави, лазурени нишки.

Е, точно тези вихрени плетки ми предизвикаха забавянето и помайването с вирнат обектив

А колко пък обичам часовете след дъжда! Когато локвите се смеят и сякаш небето се е плиснало по асфалта, заедно с всичко, което е успяло да прегърне в пречистения ефир.

Ухаят липи, пара се вие над дърветата и тревата, косовете пеят, а под кестените последните тежки капки отмерват времето до завръщането на слънцето. И на сиянието в пъстрооките бисери, обсипали всеки лист и цвят…

“Топъл дъжд, чакан дъжд, плиснал в миг и отшумял. Как светът изведнъж стана по-красив и бял!”