Може много фантастични и фентъзи романи да минават през очите и душите ни, много измислени светове да се напластяват, да се разстилат сюжетите на битки, да се завихрят магии, да огласяват сънищата ни драконови криле. Някои от книгите и героите бързо забравяме. Но сред всички тях има един свят, който не може да се забрави, нито да се сбърка с друг. Неповторим именно с едно от нещата, с които не всеки писател-фантаст се справя – да стопи разликата във времето. Урсула ле Гуин за мен се отличава именно с това, че пише така, сякаш е била пряк свидетел на събитията. Сякаш всичко това се случва тук и сега, пред очите ни! Това, наред с типично женската чувствителност, с която вае образите си, детайлни, пълнокръвни, истински, с този финес, присъщ на описанията и, и това неповторимо съчетание на динамично действие с дълбок размисъл за човешкия избор и мисия, прави романите и толкова реалистични и незабравими.
Преди време попаднах на един очерк за Урсула ле Гуин, който много ми хареса и бих искала да го споделя с вас. Статията е на Анастасия Романова, от небезизвестния вече сайт “Кастоправда”. Освен превода и добавените оригинали на стиховете, си позволих да вмъкна няколко мои снимки, които се надявам да са достатъчно малко, за да не накъсват текста и достатъчно близки до настроенията, които той предизвиква. Приятно четене!

Ле Гуин, вълшебницата от Землемория
Автор: Анастасия Романова
КАСТОПРАВДА – Литературный альманахуй общества Вольных Кастоправов
Превод: Гергана Василева
Светът съществува, докато има равновесие – светлина и сенки, дъх и агония, лятно и зимно слънцестоене, ненавист и любов. “В моето начало е моя край, и в края – моето начало” е казал на времето Юнг. Но за да се отправи действително на пътешествие, към откриване на истината и подвизите, човек трябва да разбере истинското си име и чак след това да затанцува във вълшебния кръг на съдбата.
В края на 60-те години на миналия век, в САЩ развълнувано плъзва мълвата за някоя си Урсула ле Гуин. Почитатели и фанатици на научната фантастика и фентъзи хукват към книжарниците, за да се убедят лично в това, което се случва. И ето пред критици и публика се представя вярната последователка на Дж.Р.Р. Толкин в ранните си творби, най-тънък ценител и познавач на митологичното и лингвистично пространство, в духа на “Златната клонка” на Фрейзър, технократска магьосница, преданно следваща принципите на хуманизма и западния либерализъм, поетеса и виртуозна разказвачка, отвеждаща сюжетите на романите си на среща с парадоксите на диалектиката и лукавата мъдрост на даоизма.
“Истинската приказка и истинският живот започват с нарушаване на забрана – с опасното заклинание, със заключената врата, с омагьосаният път“, мислела младата писателка. Не е изключено тази формула да се е предала по наследство от ръцете на родителите и.
Родена е през 1929 г. в семейството на знаменития антрополог, етнограф и лингвист Алфред Луис Крьобер (1876-1960) и писателката Теодора Крьобер, които по това време живеят в Баркли, Калифорния. Тих, подреден живот, прелитащи чайки по крайбрежието, превъзходна домашна библиотека, така преминават детството и юношеството без особени ексцесии и приключения. Когато е на дванадесет, както всички нормални деца, повече от всичко друго обича комиксите и хумористичните разкази. Един път, вече като по-голяма, решава че иска да стане художник и изрисува стените на банята. Това хич не се харесва на родителите й, а и на нея самата. Нищо не я увлича така, както четенето – фантастика, исторически романи, детска литература.
След като завършва колежа Радклиф в Кеймбридж (Масачузетс) и Колумбийския университет в Ню Йорк, с отлична диплома на филолог, Урсула с удоволствие се заема с преподавателска дейност, френски език и литература. Следвайки университетските традиции, девойката се превръща в блестящ специалист по филология и западноевропейска митология.
Първият си разказ “Април в Париж” написва през 1962 г. “От самото начало, – спомня си Урсула. – ме вълнуваше само фантастичния сюжет и приключения. Едва по-късно осъзнах, че не принадлежа към онзи щастлив сорт писатели, които владеят всички жанрове. При мен, както се оказа, няма място за избор. Често узрелият замисъл сам се устремява към листа и на мен не ми остава нищо друго, освен да го запиша“. Урсула започва много бързо да публикува, усвоявайки жанровите особености на научната фантастика. По-късно писателката споделя: “Защо пишат жените и мъжете? Може би нещо ги тревожи? Нещо дребно или оставащите открити въпроси за живота и смъртта, над които можеш да се мъчиш до последен дъх. Цял живот съм се въртяла в колелото на научната фантастика и детската приказка. Всеки нов текст ме е принуждавал да преосмисля всичко, което съм написала преди. И най-често ми е идвало желанието да изгоря някои неща. Но, преодолявайки го, преминавах към следващия замисъл.”
Една от нейните ранни и най-интересни творби е “Правила за имената”. По мнение на изследователката, за да се ориентираш и управляваш стихиите, трябва да знаеш истинските имена на околните предмети. Истинското име е истинската същност на всяко нещо, било то дърво, човек, камък или куче. Лъжливите илюзии, фалшивите имена и прозвища пречат на истинското творение на Всевишния. Във версията на Урсула, понастоящем само драконите помнят как звучи Истинската реч, където всяка произнесена на глас дума е магическо заклинание. Творец е този, който е произнесъл първото Слово на съзиданието. В експерименталната структурна лингвистика се счита, че останки от древната реч могат да се намерят в древния санскрит и иврит.
“Изкуството е не само поминък, но и мистика и мистификация. Ако си скулптур, ти правиш вълшебства с камъка, ако си художник – с платното. Материалът става посредник. Думите – това са моите средства, моя посредник“, отговаря ле Гуин в едно списание.
* * *
Само в мълчанието има слово
Само в мрака – светлина;
Само в смъртта – живот:
С блясък пронизва ястребът
пустеещия небосвод
(”Техану”, Създаването на Еа)

“Only in silence, the word;
only in dark, the light;
only in dying, life:
bright the hawk’s flight
on the empty sky”
* * *
В началото на 70-те Америка пощурява. Жанровете фентъзи и научна фантастика достигат върха на своята популярност. Почитателите на ле Гуин започват да изискват от пресата подробности за живота на знаменитата писателка.
“Когато и отидох на гости, в малката уютна къщичка, бях разочарован” – спомня си кореспондент на едно от известните тогава списания. “Срещу мен седеше не мъдра вълшебница, долетяла от незнайни земи, а … човек. Тя говореше за даоизма в древен Китай и заедно гледахме децата, които играеха навън на снежни топки. Разбрах, че тя чува, вижда, чувства така, както всеки обикновен човек, и по невероятен начин трансформира всекидневните си наблюдения в своите романи“.
Но преди ле Гуин да разкрие пред света своя единствен и уникален глас, писателката дълго следва общите настроения на научните фантасти – утопиите. Близкото и далечно бъдеще, войната, междугалактическия кодекс на честта и дружбата между цивилизациите (”Хайнски цикъл”, “Светът на Роканон” и др.) – това е ранната и тематика. “Какво представлява научно-фантастичният разказ, утопията? Това, разбира се, е измислица. Но критиците и академиците не са в състояние да оценят нейното огромно социално значение“, рязко коментира тя един от въпросите на журналистите. “Аз пиша в този жанр с цялата си отговорност пред обществото, опасявайки се да не направя непростими грешки“.
Но каквото и значение да отдава писателката на футуристичните си разкази, все пак най-добрите и книги стават романите от цикъла “Землемория”, където митът се превръща в метафора, позволяваща да се обясни и даде образ на цялата Вселена. През 1972 г., когато са завършени трите части на “Землемория” (авторката ги нарича “Магьосникът от Землемория”, но това е само първата книга от тетралогията, бел. прев.), в. Таймс пише: “Една от най-актуалните и най-вечни книги, които може да създаде човешкото въображение“.
Пространството на мита е едновременно и традиция, и утопия, и консерватизъм, и революция едновременно. При това, между фентъзи и утопия има голяма разлика. Героят в една утопия е не повече от носител на идеята, връзката с най-новата концепция, която обещава да ни връхлети след минута. Фентъзи – това е измислено минало. Този остров на безвремието, където е позволено да разгледаш как е устроен света и неговите обитатели без страх да закъснееш за последния звездолет.
В миналото, така брилянтно описано от ле Гуин, хората живеят в градове и села, ходят на лов, занимават се със земеделие, влюбват се и се боят от болести. От време на време се случват войни или се сбъдват забележителни пророчества и сказания за добри магьосници.
* * *
Далече, далече на Запад
Там, дето свършва земята
Танцуват родните ми братя
На крилете на другия вятър…
(”Техану”)

“Farther west than west
beyond the land
my people are dancing
on the other wind.”
* * *
Магията е основа на битието в измисления свят на Землемория, защото тя е точното знание за истинската природа на нещата. Някъде зад морето се издигат високи планини, пеещи под тежестта на Дървото на Света, в чиито корени се стаява царство на тъмнина и отчаяние. Обществото се движи по оста на времето, в борбата между властните сили на доброто и злото, и търси защита от смъртта ту от група вещици, то от могъщи вълшебници, от страховити дракони или владетели.
Във фентъзи романите на ле Гуин човек или избягва от опасностите, или преследва смъртта, но винаги се връща към самия себе си. Героят се отказва от своето име, от свободата, за да си ги върне след това с битка. Такива са древните закони: велики сили повеляват на хората, но само силата на човешкия дух е способна да сътвори истинско чудо.
Ле Гуин сблъсква героите си със страшни чудовища, озверели пазители на прокълнати подземия, коварни вещери и вледеняващи сенки. Любимката на журитата в американски и световни конкурси за “фентъзи” и “детска книга” потапя читателите си в мрачното и реалистично пространство на битката между студа на мрака и жарта на сърцето. “Оста на света”, “планината на света”, “храм”, “колона”, “избраник” присъстват във всички части на “Землемория”, както и в други приказни “детски” разкази. Земният свят е строго йерархичен. Само единици, такива като главния герой на землеморската тетралогия Гед, могат да намерят в себе си сили да преминат през всички стъпала – от Началото до Края. Не са много и тези, на които се отдава да се убедят с очите си, че няма нито начало, нито край. Когато гибелта отстъпва, започва нов живот.
В романа “Най-далечният бряг” Гед се спуска в Царството на Смъртта, там, където се издигат недокоснати палати и пустеещи села, бродят мълчаливи, безчувствени хора. “… Телата им бяха здрави и силни, избавени от страдания, от любов, избавени от болка и – от живот”. Но мрачния сумрак неизбежно се сменя с ярко утро. Достигайки до края, посивелият вълшебник вижда бяла ивица светлина. Младата девойка Арха (”Гробниците на Атуан”), обречена на жестоката участ да бъде безименна пазителка на подземния лабиринт, пълен с чудовища и ужасяващите духове на мъртвите, нарушава забраните, осквернява свещените подземия и бяга обратно към ослепителното слънце…
* * *
Светлината – на мрака лявата ръка
Мракът – дясната ръка на светлината.
Двете са едно – животът и смъртта.
Заедно като любовници в ложе,
като длани, сплетени в омая,
слети като пътя и безкрая…
(”Лявата ръка на мрака”)

“Light is the left hand of darkness
and darkness the right hand of light.
Two are one, life and death, lying
together like lovers in kemmer,
like hands joined together,
like the end and the way…”
* * *
Митичният свят на ле Гуин е единен и взаимосвързан. В него леко се обединяват гностическата теория на Запада с двуликата притча на Изтока, превръщайки книгите в съвременни и мъдри. Символите на женското и мъжко начало, Ин и Ян, жертоприношения, магически танци и химни, всичко това в известна степен е само сцена.
“Човекът иска да вижда целта, към която се стреми, – казва Оджиън Мълчаливия, мъдрия учител на Гед, – но не може да я види, докато не погледне назад, докато не се върне към корените си и не запази спомена за тях в душата си…” (”Магьосникът от Землемория”).
Героите на ле Гуин пазят и престъпват забрани, следвайки зова на сърцето си. Жените от романите на Урсула се влюбват, раждат и отглеждат деца. Самата ле Гуин – жена, майка на три деца, увличаща се в 80-те години от феминистичните идеи – създава в “Техану”, съответстващия на нейните убеждения, силен и независим образ на селянката Тенар. Бедняшкия, примитивен бит, описан толкова майсторски и детайлно, че можеш да си представиш къде точно в двора на героинята стоят глинените саксии, е прекрасна декорация за човешкия бунт.
“В началото страстно се увличах от феминисткото движение, – разказва Урсула няколко години след издаването на книгата. – Но веднъж в ръцете ми попадна “Антология на женската литература”. Прочетох я най-внимателно и … не намерих нищо, което да заслужава внимание. Всичко това можеше да бъде хвърлено в помийната яма. Тогава разбрах, че бунтът и проблемът за човешката свобода стоят далеч над простия сексизъм. Жените и мъжете порастват по съвсем различен начин. Могат да спорят и делят неща помежду си. А истинската съдба избира човека по съвсем друг принцип.”
На 60 години Урсула ле Гуин вече е написала повече от 16 романа, четири стихосбирки, десетки детски книжки, стотици разкази. Тя се старае да игнорира пресата и рекламните кампании на издателствата. В интернет могат да се намерят редица страници на нейни почитатели, интервюта, компютърни игри, написани по мотиви от нейните най-добри сюжети. Изрисувани вълшебници летят на огнедишащи дракони по екраните на мониторите.
Оказва се, че легендата и измислицата никак не могат да проникнат в руслото на техническия прогрес и пълноправно са се настанили там, където в крайна сметка побеждава научния опит, технологиите и разумната, целесъобразна система на предпочитания. Но изглежда човешкото любопитство винаги е устремено към тайнството на невъзможното и безграничното. А мътните води на миналото заставят смъртния да усети сакралната природа на нещата – на земята, във въздуха и даже в компютърната мрежа.
“Ако можехте да избирате в коя епоха да живеете, къде бихте се установили?” – попитали я веднъж представители на полски фенклуб. – “Тук и сега. Бъдещето ми се струва по-скоро тревожно и безлично. Миналото е по-добре да се помни, за да не се повтаря. Напълно съм отдадена на настоящето. Повече ме вълнува един друг въпрос и той е най-важният: защо все пак човек няма възможност за свободен избор? Но това вече си е съвсем друга тема, момчета“, – с усмивка ги парирала писателката.
В Портланд, в щата Орегон, на улица, която журналистите навярно вече са позабравили и позагубили някогашния си интерес, живее седемдесетгодишната писателка и вълшебница Урсула Крьобер ле Гуин. Тя става рано и веднага, след лека закуска, бърза да се хване на работа. В почивките слуша музика или чете хубава книга, – било то “Война и мир” на Толстой или “Сатирикон” на Петроний. При нея навярно идват ученици, както и по време на преподавателската и дейност в университета. Тя ги черпи със сладолед, разказва им как не обича да пътешествува, а по-скоро да се разхожда по крайбрежието на океана, както някога в детството си. Изслушва със строго внимание първите им разкази. След това, докато децата си хапват вкусния ябълков сладкиш, тя тихо и властно им повтаря: “Запомнете, всяка приказка започва с непокорство”. И ако някога владетелите сериозно забранят разпространението на вълшебствата, то задължително ще се завърти нов кръг възхитителни пътешествия и победи в името на истината и светлината.
“Гед протегна ръка към нея, изпусна жезъла и здраво я хвана – тази черна част от собственото му АЗ, която се носеше насреща му. Светлината и мрака се срещнаха, съединиха се, сляха се в едно” (Магьосникът от Землемория”).