Archive for January, 2009

Aquarius


When the moon is in the Seventh House
and Jupiter aligns with Mars
Then peace will guide the planets
And love will steer the stars

This is the dawning of the age of Aquarius
The age of Aquarius
Aquarius! Aquarius!

Harmony and understanding
Sympathy and trust abounding
No more falsehoods or derisions
Golden living dreams of visions
Mystic crystal revelation
And the mind’s true liberation
Aquarius! Aquarius!

When the moon is in the Seventh House
and Jupiter aligns with Mars
Then peace will guide the planets
And love will steer the stars

This is the dawning of the age of Aquarius
The age of Aquarius
Aquarius! Aquarius!

Harmony and understanding
Sympathy and trust abounding
No more falsehoods or derisions
Golden living dreams of visions
Mystic crystal revelation
And the mind’s true liberation
Aquarius! Aquarius!

Януари

Първият, най-студеният, сякаш най-дългият в годината, като че ли и най-напрегнатият след старта – Голям Сечко – суровото сърце на зимата… Всичко е в покой, не смее да похаби в излишно действие и една мили-калория ценна енергия, която му трябва за топлина. Добре, че идва снегът – да има къде да се съхрани жизнения сок, за да се плъзне по следващата витка на спиралата. Месецът, в който ледената мъгла сутрин пълни дробовете с мраз, но превръща клонките в млади еленови рога и захаросва последните оцелели листа, сякаш да ги овъзмезди за упоритостта и привързаността към майчините клони…

Въпреки вълшебната красота, свирепият студ хапе и дори въздухът изглежда застинал и тих. Дали е така наистина?…

Още след като премине най-дългата нощ, любимото ни и красиво кълбо се търкулва от другата страна на орбитата си. Натоварено с проблемите и тегобите на поналялата се човешка популация, прилича на морна жена, понесла бремето като огромна раница на гръб, и когато достигне върха на планината, след миг покой се спуска отвъд.

Въпреки привидната скованост, през януари животът се събужда. Все още сънен, но потрепващ с онези импулси в невроните, с тайнствените химични превръщения в клетките, които само удължаващия се ден и светлината могат да катализират. Няма я носталгията на ноември, нито тъжната застиналост на декември, тази неизбежност и смирено очакване на студ и лед. Сега те са тук, те са факт!

Но е факт и това, че вече не е тъмно още в 16:30. Ако успеете да се откъснете от ежедневието си и да надникнете под снега, ще видите най-безумно смелите, как са решили да пробват издръжливостта на клетъчния си сок :D

А ако пристъпвате тихо под дърветата и внимателно се ослушвате и оглеждате, ще доловите и предвестниците. Косовете са се разшавали, човчиците им са придобили цвета на прясно отрязана тиква. Щъкат и човъркат под снега и по шумата, от време на време те поглеждат с едно, оградено с оранжева рамчица око и подсвирват отривисто. Ооо, има още много какво да се очаква от тези сладури! В края на януари и през следващите два месеца най-сладките трели привечер и след дъжд, които зоват пролетта, са техните.

От време на време, ще чуете и екливия резонанс “Чкрррррр”, все едно някой е ударил по кухо дърво. Това не е работник от фирма “Озеленяване”, който пробва дали някой изсъхнал клон или дърво трябва да се прочисти. Зеленият кълвач е надарения перкусионист.

През Януари, най-ранните и смели вестители на пролетта са синигерите. Завладяли градинки и паркове, прехвръкват между клоните като летящи бижута в жълто и лазурносиньо, увисват с главата надолу, докато кълват ресите на брезите – акробати и любопитковци. Ако им носите нещо за хрупкане, гледайте да не е прекалено голямо и тежичко (лешник например), че хич не се отказват от плячката, а голям зор пада докато я замъкнат на скришно място … по-далеч от обектива, естествено. Много са чевръсти, а засега нямам достатъчно “далекобойно оръжие” да ги хвана, както ми се иска ;)

Така идва денят, в който макар и всичко да е сковано в мраз и лед, ще чуете едно познато и сладко “Чичо-пей!”. Плахо още, несигурно, сякаш се чуди дали пък не е все пак малко раничко, а? След това пак, и още след ден-два, все по-уверено, от все повече птички. Небето придобива онзи неповторим цвят, като “крило на сойка”, както казва Джералд Даръл :D

Няма връщане назад! Светлината разплита нишка по нишка робата на нощта. Гладно завладява минута по минута от нейната сила и ги влива в неудържимия хормонален щурм.

Украинците наричат Януари “просинец” и не напразно. Това е месецът, в който небето се изчиства, разтваря се, и лъчите на слънцето, колкото и да са крехки в началото, и ласката им да е хладна, носят и даряват живот.

Само ти…

“… and only you can kiss the pain away…” (Capercaillie)


И само пръстите ти могат да разплетат
усуканите нишки на душата ми
И само думите ти в заскрежения и смут
болка да изваят

Неусетно раздава шепа една
И болка, и спасението нежно
Как мразя единението им неизбежно
На мислите ми в скритата тъма…

/Flo, 01.2009/

Бетонните чудовища на Marina d’Or

Има няколко причини да ми се прииска да напиша точно това. Останаха още несподелени гледки и впечатления от последната ми командировка в Испания. А може би протестите ме подтикнаха и по-специално исканията на природозащитниците, борбата за прекратяване заменките на горите и превръщането им в ски-писти, голф-игрища или хотели. Спомените за битката за Странджа преди година и половина, за Рила, за последните останали дюни по Черноморието ни. Може би ми се е нагнетил гневът от вида на ерозирали склонове и китайски стени по морето, и ми се иска да изкрещя “Хей, хора! Където отиваме, други вече се връщат и леят горчиви сълзи за опустошението, което са нанесли!”… А може и да ми се иска да отдъхнем малко от ледени висулки, мъгли и сняг, и да хвърлим един поглед към Средиземноморието :D
Read more »

Тризъбец

Ледената Кралица мина и скоро съвсем ще си замине, барабар с колесницата, натоварена с оцелели коледни дрънкулки и един огромен пухен юрган. Пък то и той целия в кръпки, че в тая криза Голям Сечко хич не смогва да го смени с нов и докато колесницата подскача из дупките по пътищата, ръси ли ръси сняг! Не стига това, ами и понеже все завижда на Нептун, Кралицата реши да си измайстори тризъбец, като неговия.

Като и омръзне да си играе и като види, че с него не може да накара синигерите да мълчат като поданиците на морския господар, обикновено го запокитва някъде по стрехи и покриви. В случая – на моя балкон :D

Та докато си прелитах мирно и тихо в домашни условия, ще рече СНС (съботно-неделен слугинаж), видях кралския атрибут, зарязах метлата и… За малко да ми докара пневмония! Добре, че слънцето се смили – да погали и пръстите ми, и тризъбеца :D

Харесвам ледените играчки на зимата. Но повече харесвам звука на капчуците. Скоро, скоро!… “Взривяваме зимната броня на дните…” :D

Огърлицата

Колебливите пръсти на утрото опипваха плавно рехавия сняг пред пещерата. Ралла вдигна поглед към светналия неправилен полукръг и подуши въздуха. “Пак е наваляло. Поне мъжете ще успеят да открият по-лесно следите на ранения елен. Да го спасят от мъките… , а и запасите привършват”. Твърде дълго беше продължила тази зима, твърде дълги бяха лакомите езици на ледниците, спускащи се безпощадно към доловете. Смразяваха с ледения си дъх потоците и пълзяха към долината на Пеещата река. Но от няколко седмици се усещаше нов полъх, някакъв нов мирис успяваше да надвие нощния мраз и да се промъкне през пушека и аромата на смола, просмукали се във въздуха на пещерата.

Ралла пристегна рунтавата роба и излезе навън. Куполът светеше с онази чиста, млечно-бяла светлина, с прозиращ син отенък, който Ралла си спомняше от детството. Както и тази ефирна мъгла, стелеща се около реката и сякаш произнасяйки заклинание, протягаше нишки към синкавия лед. Ралла пое дълбоко дъх. Ето го пак този мирис. Вдишваше мъглата и гълташе жадно хилядите капчици, всяка запазила вкуса, получен в момента на сътворението и.

Жената леко потрепери от влажния вятър, който раздипляше мъглите. Усмихна се, спомни си за Жу, най-малкият в семейството и най-любопитният в цялото племе. Сега беше отишъл с баща си и братята по следите на оня лос. Първият му лов. Как бързаше времето, тичаше като понесена от реката парче кора. Когато беше по-малък, Жу се измъкваше рано сутрин и хукваше към планината. Все се случваше да намери нещо интересно, необикновено. Я някой лист с невиждана шарка, ледена висулка със странна форма или парче смола. Често носеше корени, плодове, яйца от гнездата на дивите патици край вира или някоя пъстра буболечка…

Но най-често се връщаше тичешком с куп въпроси, които едва смогваше да зададе, запъхтян от бързане и нетърпение. “По какво ходи тази животинка между двата листа? Това косми ли са? Как ги прави? Защо някои имат крила, а ние не? А патиците защо не потъват във вира като мене?”…

“Какво си говорят мравките като ходят в редичка? Как си познават пътечките? Имат ли очи?” И така – до безкрай! Ралла често се заканваше, че ще вземе да го изпрати, докато трае Големия лов, да поседи при Омад. Старият шаман беше мъдър, сигурно щеше да отговори на въпросите. Едно време и тя беше стояла като малко момиченце при тогавашния жрец на племето, Тонгу – изкорубен от старост, с два оцелели зъба, тежка тояга, издялана от мамутски зъб, рунтави вежди със стърчащи на всички посоки сиви косми и свадлив нрав. Но и с неизменната усмивка в тъмните очи, която грейваше докато разказваше някоя стара история край огъня.

Ралла тръсна глава, сякаш да пропъди видението на стареца, взе меха и се заспуска към реката да налее вода. По брега ледената корица стоеше проядена от топлия дъх на водата. Там не се задържаше сняг, сякаш колкото и да паднеше, нещо го грабваше и изпридаше нишките на онази мъгла. Тя винаги се раждаше в пазвите на реката, така беше и днес. Ралла напълни меха и го облегна на обраслите с мъх камъни на брега. Нещо привлече погледа и – капките роса. Толкова крехки и съвършени в красотата си и трогателни с вярата, че са непоклатими там, на връхчетата на мъховете и тревите…

Ралла се усмихна пак, спомни си как веднъж Жу влетя в пещерата ококорен. “Мамо, ако знаеш какво видях! Топчици вода наредени една до друга! Еднакви, сякаш някой ги е низал като оная връв от мечи зъби, дето я правихте с Манал за татко. Или като оная дето я носи на врата си Омад, докато танцува танца на Големия лов! Кой ги е наредил капките така, а?!”. Тогава, за да му отговори, Ралла беше разказала една от историите на стария Тонгу.

Някога много, много отдавна, когато огънят живеел само в тътнещата паст на планините, нямало стада мамути и племена нямало, властелини на света били Мракът и Светлината – брат и сестра – вечно заедно и вечно разделени. Решили те да впримчат хаоса на стихиите, въздуха, огъня, земната плът, и да го втъкат в шарката на земята. От дъха им се родили ветровете, които усукали косите на Пазителите и така се появили реките. Населили младата земя разни твари – четирикраки и летящи, пъстри и безцветни, листати и бодливи, безобидни и хищни. Всяко едно било създавано грижовно, извяйвано от светлина и мрак. Заедно властелините създавали, разваляли, къде на шега, къде сериозно и с препирни, но винаги единни, винаги с мисъл за живото, за мястото на всяко едно същество сред останалите.

Имала си Светлината свой пратеник – Големият Пламък, с изгарящ поглед и топли ръце. Както и Мракът своя Предвестник, Многоликия – с всевиждащото око, което обхожда тъмата, следи сенките и заприда сребристи паяжини. Тъй си поделили брат и сестра бреговете на времето, появили се деня и нощта.

Едно ранно утро, докато Светлината обхождала с усмивка земната шир и събуждащите се твари, погледът и попаднал на отражението на Купола в едно тихо езеро. “Толкова е красиво! Нима няма начин да запазя тази красота, да сътворя нещо, с което да я има постоянно денем и нощем!?” – запитала се Светлината. Протегнала ръка, загребала раждащите се в недрата на нощта мъгли и дъхнала в шепите си. От ръцете и се посипали хиляди малки капчици и кацнали по връхчетата на листа, мъхове и треви. Дарила ги тя със сияние и така засветили крехки и красиви първите капки роса. В тях се оглеждали зеленината на дърветата, цвета на земята, синевата. Щастлива била Светлината, че е дарила на земния ден толкова хубост.

Но минало утрото, развихрил се в Купола Жълтоокия Пламък и жарта му изсушила малките росни капки. Изохкала Светлината, стъписала се. “Какво направи?! – нахокала тя любимеца си. – Изпи ги, унищожи ги, ненаситнико! Толкова бяха красиви, твоя лик бях втъкала в тях!” Разярила се господарката небесна, разлютила се, светкавици разцепили Купола. Пазителите се уплашили, струпали се настръхнали и потъмнели.

Заизвивали се дърветата, зафучали ветрове, леден мраз завихрил първите снежинки над земята. Така дошла дългата зима. Дълбоко в ледена пещера Големият Пламък оплаквал грешката си. Там го намерило всевиждащото око на Предвестника и разбрало за свадата. Търкулнал се Многоликия и веднага при Мрака. “Така, значи, моята сестра наказала нещастния горещ палавник. А нима не вижда как наказва всички заради своя каприз?!”

Спуснал се Мракът и подирил топлия вятър. “Можеш ли да запредеш мъглите отново?” – попитал го той. Съгласил се вятърът и започнал да се опитва. Не му било леко без помощта на Горещия Пламък. Така бил сътворен света, че едно без друго да не може да се роди. Въздух и вода, жар и лед, земя и небе, елените и саблезъбият – можели да съществуват само заедно, в хармония.

Трудил се вятъра упорито всяка нощ, седмици, месец… и една ранна сутрин лека мъглица се разстлала в долината на Пеещата река. “Как да сътворя капките роса сам?! Денят е близо, моята сила изтича. Не мога без топлия дъх на сестра ми!” – гърчел се Мракът безпомощно. В този миг дочул шумолене, птичи глас, пърхане на крила в голите клони. Докато топлия вятър се трудел да стопи преспите през нощта, денят лека-полека растял и се затоплял. Така и не бил забелязъл досега Мракът живите твари, които излизали от зимните си убежища, мамутите, проправящи си път на север, клиновете на големите бели птици, набраздяващи Купола… Стекли се те да му помогнат, всяко създание с топлинката си, с тая чиста светлина, която носело в себе си от първия дъх. Предвестникът научил паяците да изпридат сребристи нишки. Уловили падащите капки роса и сътворили най-красивата огърлица, виждана някога.

Отивал си вече Мракът, отстъпвал място на мрачния ден, но оставил със студената си ласка думи, скрити във всяка капка. “Сестрице! Това сътвориха за теб всички твои рожби, на които липсва лазура и топлината на Големия Пламък. Нима не виждаш ти, всемирната Светлина, частица от себе си във всяко живо същество. Нима заслужават да загинат в ледена прегръдка тези, дето носят вечния живот, заради копнежа ти по нещо красиво и нетрайно. А и нима някога с теб сме създавали нещо, което да изчезва завинаги и което да не може пак да се роди!?”.

Както всеки ден последните сенки на нощта се скрили в пещерата на Мрака и тъжната, самотна Светлина зареяла поглед над света. Още щом първият и взор докоснал огърлицата, тя засияла с цялата си красота. Ахнала Светлината, вгледала се в капките и разгадала думите на брат си. Срам и смут изгорили сърцето и. Пламнала цялата, разбила ледените окови и върнала Жълтоокия Пламък на Купола. Оттогава утрото е такова розовобузо, всеки път си спомня Светлината своя срам.

Но от този ден настъпил края на голямата зима. Потекли бистри вади, откъртил се леда и се заспускал по реките. Запяли капчуците, животът се връщал обратно. Тонгу казваше, че оттогава росата е рожба на утрото, времето когато се срещат Мракът и Светлината. И когато видиш такава огърлица, значи краят на зимата е близко. Елените се връщат на север с малките си – целите в петънца, като посипани с роса…

- Мамо! Хееей, мамо! Намерихме го! Аз го открих! Първият ми голям лов, първият ми елен!

Ралла се сепна, още замаяна дали беше свършил спомена или копнежът по детето и бе успял да го създаде от плът и кръв. Запъхтяният, разрошен, порастнал Жу и махаше по пътеката, доста пред колоната мъже, теглещи безценния товар – един свършил живот, който ще им помогне да оцелеят и пак, чрез тях ще се роди.

Бистро сияеше Куполът и скоро огърлицата на Светлината пак щеше да се превърне в пара. Да се понесе над реката, над младия свят. Да се влее в оня влажен дъх, който се чувства с всички сетива дори и днес, така както преди хиляди години – предчувствието за ново начало, полъха на възраждащия се живот.

Вълшебницата от Землемория

Може много фантастични и фентъзи романи да минават през очите и душите ни, много измислени светове да се напластяват, да се разстилат сюжетите на битки, да се завихрят магии, да огласяват сънищата ни драконови криле. Някои от книгите и героите бързо забравяме. Но сред всички тях има един свят, който не може да се забрави, нито да се сбърка с друг. Неповторим именно с едно от нещата, с които не всеки писател-фантаст се справя – да стопи разликата във времето. Урсула ле Гуин за мен се отличава именно с това, че пише така, сякаш е била пряк свидетел на събитията. Сякаш всичко това се случва тук и сега, пред очите ни! Това, наред с типично женската чувствителност, с която вае образите си, детайлни, пълнокръвни, истински, с този финес, присъщ на описанията и, и това неповторимо съчетание на динамично действие с дълбок размисъл за човешкия избор и мисия, прави романите и толкова реалистични и незабравими.

Преди време попаднах на един очерк за Урсула ле Гуин, който много ми хареса и бих искала да го споделя с вас. Статията е на Анастасия Романова, от небезизвестния вече сайт “Кастоправда”. Освен превода и добавените оригинали на стиховете, си позволих да вмъкна няколко мои снимки, които се надявам да са достатъчно малко, за да не накъсват текста и достатъчно близки до настроенията, които той предизвиква. Приятно четене! :)

Ле Гуин, вълшебницата от Землемория

Автор: Анастасия Романова
КАСТОПРАВДА – Литературный альманахуй общества Вольных Кастоправов
Превод: Гергана Василева

Светът съществува, докато има равновесие – светлина и сенки, дъх и агония, лятно и зимно слънцестоене, ненавист и любов. “В моето начало е моя край, и в края – моето начало” е казал на времето Юнг. Но за да се отправи действително на пътешествие, към откриване на истината и подвизите, човек трябва да разбере истинското си име и чак след това да затанцува във вълшебния кръг на съдбата.

В края на 60-те години на миналия век, в САЩ развълнувано плъзва мълвата за някоя си Урсула ле Гуин. Почитатели и фанатици на научната фантастика и фентъзи хукват към книжарниците, за да се убедят лично в това, което се случва. И ето пред критици и публика се представя вярната последователка на Дж.Р.Р. Толкин в ранните си творби, най-тънък ценител и познавач на митологичното и лингвистично пространство, в духа на “Златната клонка” на Фрейзър, технократска магьосница, преданно следваща принципите на хуманизма и западния либерализъм, поетеса и виртуозна разказвачка, отвеждаща сюжетите на романите си на среща с парадоксите на диалектиката и лукавата мъдрост на даоизма.

Истинската приказка и истинският живот започват с нарушаване на забрана – с опасното заклинание, със заключената врата, с омагьосаният път“, мислела младата писателка. Не е изключено тази формула да се е предала по наследство от ръцете на родителите и.

Родена е през 1929 г. в семейството на знаменития антрополог, етнограф и лингвист Алфред Луис Крьобер (1876-1960) и писателката Теодора Крьобер, които по това време живеят в Баркли, Калифорния. Тих, подреден живот, прелитащи чайки по крайбрежието, превъзходна домашна библиотека, така преминават детството и юношеството без особени ексцесии и приключения. Когато е на дванадесет, както всички нормални деца, повече от всичко друго обича комиксите и хумористичните разкази. Един път, вече като по-голяма, решава че иска да стане художник и изрисува стените на банята. Това хич не се харесва на родителите й, а и на нея самата. Нищо не я увлича така, както четенето – фантастика, исторически романи, детска литература.

След като завършва колежа Радклиф в Кеймбридж (Масачузетс) и Колумбийския университет в Ню Йорк, с отлична диплома на филолог, Урсула с удоволствие се заема с преподавателска дейност, френски език и литература. Следвайки университетските традиции, девойката се превръща в блестящ специалист по филология и западноевропейска митология.

Първият си разказ “Април в Париж” написва през 1962 г. “От самото начало, – спомня си Урсула. – ме вълнуваше само фантастичния сюжет и приключения. Едва по-късно осъзнах, че не принадлежа към онзи щастлив сорт писатели, които владеят всички жанрове. При мен, както се оказа, няма място за избор. Често узрелият замисъл сам се устремява към листа и на мен не ми остава нищо друго, освен да го запиша“. Урсула започва много бързо да публикува, усвоявайки жанровите особености на научната фантастика. По-късно писателката споделя: “Защо пишат жените и мъжете? Може би нещо ги тревожи? Нещо дребно или оставащите открити въпроси за живота и смъртта, над които можеш да се мъчиш до последен дъх. Цял живот съм се въртяла в колелото на научната фантастика и детската приказка. Всеки нов текст ме е принуждавал да преосмисля всичко, което съм написала преди. И най-често ми е идвало желанието да изгоря някои неща. Но, преодолявайки го, преминавах към следващия замисъл.

Една от нейните ранни и най-интересни творби е “Правила за имената”. По мнение на изследователката, за да се ориентираш и управляваш стихиите, трябва да знаеш истинските имена на околните предмети. Истинското име е истинската същност на всяко нещо, било то дърво, човек, камък или куче. Лъжливите илюзии, фалшивите имена и прозвища пречат на истинското творение на Всевишния. Във версията на Урсула, понастоящем само драконите помнят как звучи Истинската реч, където всяка произнесена на глас дума е магическо заклинание. Творец е този, който е произнесъл първото Слово на съзиданието. В експерименталната структурна лингвистика се счита, че останки от древната реч могат да се намерят в древния санскрит и иврит.

Изкуството е не само поминък, но и мистика и мистификация. Ако си скулптур, ти правиш вълшебства с камъка, ако си художник – с платното. Материалът става посредник. Думите – това са моите средства, моя посредник“, отговаря ле Гуин в едно списание.

* * *
Само в мълчанието има слово
Само в мрака – светлина;
Само в смъртта – живот:
С блясък пронизва ястребът
пустеещия небосвод

(”Техану”, Създаването на Еа)

“Only in silence, the word;
only in dark, the light;
only in dying, life:
bright the hawk’s flight
on the empty sky”
* * *

В началото на 70-те Америка пощурява. Жанровете фентъзи и научна фантастика достигат върха на своята популярност. Почитателите на ле Гуин започват да изискват от пресата подробности за живота на знаменитата писателка.

Когато и отидох на гости, в малката уютна къщичка, бях разочарован” – спомня си кореспондент на едно от известните тогава списания. “Срещу мен седеше не мъдра вълшебница, долетяла от незнайни земи, а … човек. Тя говореше за даоизма в древен Китай и заедно гледахме децата, които играеха навън на снежни топки. Разбрах, че тя чува, вижда, чувства така, както всеки обикновен човек, и по невероятен начин трансформира всекидневните си наблюдения в своите романи“.

Но преди ле Гуин да разкрие пред света своя единствен и уникален глас, писателката дълго следва общите настроения на научните фантасти – утопиите. Близкото и далечно бъдеще, войната, междугалактическия кодекс на честта и дружбата между цивилизациите (”Хайнски цикъл”, “Светът на Роканон” и др.) – това е ранната и тематика. “Какво представлява научно-фантастичният разказ, утопията? Това, разбира се, е измислица. Но критиците и академиците не са в състояние да оценят нейното огромно социално значение“, рязко коментира тя един от въпросите на журналистите. “Аз пиша в този жанр с цялата си отговорност пред обществото, опасявайки се да не направя непростими грешки“.

Но каквото и значение да отдава писателката на футуристичните си разкази, все пак най-добрите и книги стават романите от цикъла “Землемория”, където митът се превръща в метафора, позволяваща да се обясни и даде образ на цялата Вселена. През 1972 г., когато са завършени трите части на “Землемория” (авторката ги нарича “Магьосникът от Землемория”, но това е само първата книга от тетралогията, бел. прев.), в. Таймс пише: “Една от най-актуалните и най-вечни книги, които може да създаде човешкото въображение“.

Пространството на мита е едновременно и традиция, и утопия, и консерватизъм, и революция едновременно. При това, между фентъзи и утопия има голяма разлика. Героят в една утопия е не повече от носител на идеята, връзката с най-новата концепция, която обещава да ни връхлети след минута. Фентъзи – това е измислено минало. Този остров на безвремието, където е позволено да разгледаш как е устроен света и неговите обитатели без страх да закъснееш за последния звездолет.

В миналото, така брилянтно описано от ле Гуин, хората живеят в градове и села, ходят на лов, занимават се със земеделие, влюбват се и се боят от болести. От време на време се случват войни или се сбъдват забележителни пророчества и сказания за добри магьосници.

* * *
Далече, далече на Запад
Там, дето свършва земята
Танцуват родните ми братя
На крилете на другия вятър…

(”Техану”)

“Farther west than west
beyond the land
my people are dancing
on the other wind.”
* * *

Магията е основа на битието в измисления свят на Землемория, защото тя е точното знание за истинската природа на нещата. Някъде зад морето се издигат високи планини, пеещи под тежестта на Дървото на Света, в чиито корени се стаява царство на тъмнина и отчаяние. Обществото се движи по оста на времето, в борбата между властните сили на доброто и злото, и търси защита от смъртта ту от група вещици, то от могъщи вълшебници, от страховити дракони или владетели.

Във фентъзи романите на ле Гуин човек или избягва от опасностите, или преследва смъртта, но винаги се връща към самия себе си. Героят се отказва от своето име, от свободата, за да си ги върне след това с битка. Такива са древните закони: велики сили повеляват на хората, но само силата на човешкия дух е способна да сътвори истинско чудо.

Ле Гуин сблъсква героите си със страшни чудовища, озверели пазители на прокълнати подземия, коварни вещери и вледеняващи сенки. Любимката на журитата в американски и световни конкурси за “фентъзи” и “детска книга” потапя читателите си в мрачното и реалистично пространство на битката между студа на мрака и жарта на сърцето. “Оста на света”, “планината на света”, “храм”, “колона”, “избраник” присъстват във всички части на “Землемория”, както и в други приказни “детски” разкази. Земният свят е строго йерархичен. Само единици, такива като главния герой на землеморската тетралогия Гед, могат да намерят в себе си сили да преминат през всички стъпала – от Началото до Края. Не са много и тези, на които се отдава да се убедят с очите си, че няма нито начало, нито край. Когато гибелта отстъпва, започва нов живот.

В романа “Най-далечният бряг” Гед се спуска в Царството на Смъртта, там, където се издигат недокоснати палати и пустеещи села, бродят мълчаливи, безчувствени хора. “… Телата им бяха здрави и силни, избавени от страдания, от любов, избавени от болка и – от живот”. Но мрачния сумрак неизбежно се сменя с ярко утро. Достигайки до края, посивелият вълшебник вижда бяла ивица светлина. Младата девойка Арха (”Гробниците на Атуан”), обречена на жестоката участ да бъде безименна пазителка на подземния лабиринт, пълен с чудовища и ужасяващите духове на мъртвите, нарушава забраните, осквернява свещените подземия и бяга обратно към ослепителното слънце…

* * *
Светлината – на мрака лявата ръка
Мракът – дясната ръка на светлината.
Двете са едно – животът и смъртта.
Заедно като любовници в ложе,
като длани, сплетени в омая,
слети като пътя и безкрая…

(”Лявата ръка на мрака”)

“Light is the left hand of darkness
and darkness the right hand of light.
Two are one, life and death, lying
together like lovers in kemmer,
like hands joined together,
like the end and the way…”
* * *

Митичният свят на ле Гуин е единен и взаимосвързан. В него леко се обединяват гностическата теория на Запада с двуликата притча на Изтока, превръщайки книгите в съвременни и мъдри. Символите на женското и мъжко начало, Ин и Ян, жертоприношения, магически танци и химни, всичко това в известна степен е само сцена.

Човекът иска да вижда целта, към която се стреми, – казва Оджиън Мълчаливия, мъдрия учител на Гед, – но не може да я види, докато не погледне назад, докато не се върне към корените си и не запази спомена за тях в душата си…” (”Магьосникът от Землемория”).

Героите на ле Гуин пазят и престъпват забрани, следвайки зова на сърцето си. Жените от романите на Урсула се влюбват, раждат и отглеждат деца. Самата ле Гуин – жена, майка на три деца, увличаща се в 80-те години от феминистичните идеи – създава в “Техану”, съответстващия на нейните убеждения, силен и независим образ на селянката Тенар. Бедняшкия, примитивен бит, описан толкова майсторски и детайлно, че можеш да си представиш къде точно в двора на героинята стоят глинените саксии, е прекрасна декорация за човешкия бунт.

В началото страстно се увличах от феминисткото движение, – разказва Урсула няколко години след издаването на книгата. – Но веднъж в ръцете ми попадна “Антология на женската литература”. Прочетох я най-внимателно и … не намерих нищо, което да заслужава внимание. Всичко това можеше да бъде хвърлено в помийната яма. Тогава разбрах, че бунтът и проблемът за човешката свобода стоят далеч над простия сексизъм. Жените и мъжете порастват по съвсем различен начин. Могат да спорят и делят неща помежду си. А истинската съдба избира човека по съвсем друг принцип.

На 60 години Урсула ле Гуин вече е написала повече от 16 романа, четири стихосбирки, десетки детски книжки, стотици разкази. Тя се старае да игнорира пресата и рекламните кампании на издателствата. В интернет могат да се намерят редица страници на нейни почитатели, интервюта, компютърни игри, написани по мотиви от нейните най-добри сюжети. Изрисувани вълшебници летят на огнедишащи дракони по екраните на мониторите.

Оказва се, че легендата и измислицата никак не могат да проникнат в руслото на техническия прогрес и пълноправно са се настанили там, където в крайна сметка побеждава научния опит, технологиите и разумната, целесъобразна система на предпочитания. Но изглежда човешкото любопитство винаги е устремено към тайнството на невъзможното и безграничното. А мътните води на миналото заставят смъртния да усети сакралната природа на нещата – на земята, във въздуха и даже в компютърната мрежа.

Ако можехте да избирате в коя епоха да живеете, къде бихте се установили?” – попитали я веднъж представители на полски фенклуб. – “Тук и сега. Бъдещето ми се струва по-скоро тревожно и безлично. Миналото е по-добре да се помни, за да не се повтаря. Напълно съм отдадена на настоящето. Повече ме вълнува един друг въпрос и той е най-важният: защо все пак човек няма възможност за свободен избор? Но това вече си е съвсем друга тема, момчета“, – с усмивка ги парирала писателката.

В Портланд, в щата Орегон, на улица, която журналистите навярно вече са позабравили и позагубили някогашния си интерес, живее седемдесетгодишната писателка и вълшебница Урсула Крьобер ле Гуин. Тя става рано и веднага, след лека закуска, бърза да се хване на работа. В почивките слуша музика или чете хубава книга, – било то “Война и мир” на Толстой или “Сатирикон” на Петроний. При нея навярно идват ученици, както и по време на преподавателската и дейност в университета. Тя ги черпи със сладолед, разказва им как не обича да пътешествува, а по-скоро да се разхожда по крайбрежието на океана, както някога в детството си. Изслушва със строго внимание първите им разкази. След това, докато децата си хапват вкусния ябълков сладкиш, тя тихо и властно им повтаря: “Запомнете, всяка приказка започва с непокорство”. И ако някога владетелите сериозно забранят разпространението на вълшебствата, то задължително ще се завърти нов кръг възхитителни пътешествия и победи в името на истината и светлината.

“Гед протегна ръка към нея, изпусна жезъла и здраво я хвана – тази черна част от собственото му АЗ, която се носеше насреща му. Светлината и мрака се срещнаха, съединиха се, сляха се в едно” (Магьосникът от Землемория”).

Предновогодишно 2 в 1

Сега след като са угаснали бенгалските огньове, най-сетне са прибрани трапезите и си отдъхваме блажено от “тежки” празници, вече мога с усмивка да се върна към един много приятно преминал неделен ден. По-скоро вечер. Винаги много се радвам, когато се разберем да се видим с приятели, да излезем да поснимаме заедно и в повечето случаи вечерта продължава в среща на бира и на сладка приказка. Така беше и миналата неделя, въпреки че къде заетост, къде студ попречи на фото-агитката да се събере в целия си блясък. Нищо, денят расте, пролетта ще ни полази (доста по-рано отколкото си мислите ;) ) и следващия път няма да се приемат никакви оправдания за отсъствия!

Тази неделя съчетахме фото-разходка (за пингвини и бели мечки, ако се съди по атмосферните условия) с блог-срещата в пицария “Ариана”. В четири следобяд най-големите ентусиасти за ШТракане се оказахме Ему, Краси и Габи. Е, тези срещи винаги започват някак си с преглед на екипировката или ако в нея няма нищо ново — с човръкня по последната играчка на някое от “децата”. В случая, едно устройство, на което Ему му вика навигатор, а аз — помагало за топокретени (не, на Ему определено не му трябва :) )

При -7 градуса по-добре беше да се движим и пообиколихме Борисовата. Краси се опитваше да обясни, че много му е малко апаратчето и затова по-добре да не го вади, ама май по-скоро си беше оправдание да си топли ръчичките ;) За сметка на това пък, как му отива фуджито на Ему…

Хрупкава снежна коричка беше покрила любимата ми чешма…

…, а някой беше решил да си изстудява бирата по крайно подходящ за сезона начин, в центъра на езерото с лилиите

Скоро, обаче, усетихме как припкаме обратно, към мястото на блог-срещата. Обстановката беше, както сами можете да се досетите, в тон със завладялото ме(ни) напоследък контрастно съчетание — лед и огън…

В пицарията беше приятно топличко, огънят в камината припукваше, а ние започнахме една весела поредица “двойни” запознанства :D

- Приятно ми е, Гери!
- О, и на мен много! Диана, … Vira!

Както се вижда, Дачи (a.k.a. LeeAnn) вече е успяла да се откопчи от ентусиазираната ми прегръдка и да се настани дори. Съседите по маса първи “понесоха” светкавичните фотоудари – Марти (Елфът) и Mari-ana.

Е, не бяха пощадени и по-отдалечените участници, които много се зарадвах да видя отново. Истинска хубава изненада — Ани и Мишел.

Мда, Дачи се опитваше да протестира за снимането известно време, но накрая се предаде :D Ето още един, който се опитваше да ми избяга от фокуса, с едно старо и изпитано средство, без дори да предполага (дали?! ;) ), че очилата не само не го скриват ами даже го “отварят” още повече… :P

На моя отчаян вопъл, че искам да видя и да снимам очичките на Краси отворени, реагира светкавично Ему… приятел в нужда се познава :P

“Лелее… кой ме събра с вас?!” /Габи ;) /

А хората се опитваха незабелязано да си отворят питетата, като Петър Рашев (a.k.a. Bulpete), също попаднал ми на мушката отблизо.

В сладки разговори и запознанства, топлината на огъня, няколко вида бири, бяло вино и пр. алкохолно съдържимо, времето си летеше неусетно. Нови хора се присъединиха, а някои (най-заетите) наставаха да си ходят и настъпи една весела суматоха при изпращането на Simplyblue и Batpep

По едно време вече настана истинска канонада от светкавици, такава гъста мрежа от фотографи скоро не е виждала пицария “Ариана”. Някои хитро се подсмихваха – мда, и е имало защо, както вече всички се убедихме ;)

… други са си просто толкова способни, че не им трябва ни визьор, ни LCD (да не говорим колко са си фотогенични ;) )…

Някои доволни от “плячката”, други — не чак толкова…

Не се подвеждайте от дискретния размер на апаратчето на главната виновничка за неделната среща, Vilford! Беше успяло да събере цялото настроение на дружината :D

Ами при толкова камери, трябваше някой да се жертва и като модел! Така като си гледам снимките, Дачи се е справила страхотно. Другият път пак! :P Както се казва, едно перфектно 3 в 1 — искрящо веселие…

… лъчезарна нежност (направо разтапяща)…

… искрена обич и опора един за друг…

От много време си замислям да им спретна на LeeNeeAnn едно хакергочи за “Блогосферата”, че този безлик торс с топчеста глава, който се появява в агрегатора на техните статии хич не го свързвам с очарователните ми вдъхновители. Да видим… дали няма да ме натупат :P

Нямаше препили, намръщени и недоволни. Срещата премина в стадий на спокойни размишления…

И пак доказахме, че е малък света! Оказа се, че сме съседки с Калина и Диана :)

Ха, сега де! Въпрос с повишена трудност! Дали Марти е елф под прикритие (ако се съди по ушите ;) )?

И така докрая се нижеха разговори, обяснения, разяснения, разказваха се случки и приказки… Някой явно е много сладкодумен, че да го слушат в захлас, а Марти даже си води и записки

За мен безспорият победител във фотоконкурса “Папарак в Ариана” – Mari-ana :D

Хубава и мила среща беше. Радвам се, че се видях с хора, някои от които посещавам ежечасно, други сравнително често, а някои не познавах. Винаги е приятно да усещаш, че макар и да догаря огъня в камината, в сърцето си имаш място за още топлина, за уют, за радост и винаги — за още приятели! И за още срещи :)