Защо не ми стига топлината тази есен? Изведнъж ли ме връхлетя, та съм се свила като хванат по тънки масти лалугер, не успял да инкрустира подземното си жилище със запаси. Или не ми стига куража да проверя докъде е стигнала шарката на кленовете. Дали съм изпуснала онова първо близване на връхчетата на листата, от което лумват клоните после. Всяка сутрин посягам и все оставям Ал,… за да наместя в джоба маската ли,… страха ли? Толкова малко ни е нужно, че да ни изкарат от равновесието. От лекия щит на вярата в себе си, който уж мислим, че е от стомана пък то,… тънкокор орех. Всеки може да го счупи с пръсти.
Read more »

Много неща има сбъркани в тая година. В това, че сливите цъфнаха без мен. Или затова, че синигерите не искаха да взимат семена от ръката ми,… защото някой им беше сложил безопасни (и пълни) хранилки. Или защото не пътувам с автобуса на юг, да снимам отвисоко, над мантинелата, зелените гърбове на хълмовете. Сбъркано е, защото прегърнахме страха и желанието да се срещаме един с друг, се стопи постепенно. Останаха жилките на спомените… да ни убиват като неносени дълго обувки.
Read more »

Винаги съм твърдяла, че отпуските носят само вреда! Ако не в генерален план, поне в личен с абсолютна сигурност! Особено принудителните отпуски! И особено ако са продължили повече от два месеца в къщи, покрай пране, чистене, лаптопа, когато не обикаляш сервизните помещения за слугинаж и задоволяване на кулинарни пристрастия. Включително, да си месиш ей, такива лимецови содени питки… Рецепта няма да ви давам, че ще наруша имиджа на блога, в който присъстват само вещерски рецепти…

Read more »

Няма да ми се ще да я погледна как си отива…. Годината! Има такива години, които са като фъстъци в сникерс. Хем разбираш, че не им е мястото там, защото както си върви животът шоколадово-сладък, мек като нуга, разтапящ се, изведнъж ти се запречва нещо солено и грапаво, от което дните ти хрускат (на гранясало понякога).

Твърде тежка ми беше и твърде кратка. С концентрирани зорове и стресове, с твърде голямо емоционално напрежение, което ме направи като треперливо крем-брюле: при всяко сътресение да притрепервам и да се страхувам да не се разпадна на простите си съставки; с прегорели нерви, избили на повърхността.

Искам си живота обратно. Твърдостта, да казвам “Не” на излишните емоции. Мекотата на усмивката ми вечер, когато гръбнакът ми се е посхванал от седене на микроскопа. Хрущенето на пресен сняг, докато газя по пътеките в Шарколес, гушнала Дейна под палтото… Топлата ръка на приятел, отблясъци на споделени радости, плъзгащи се по ръба на чаша с тъмно пиво… Вадичките, плъзнали задоволствено по шията ми, докато тръпна след последните ритми на Петрунино хоро. Лекотата, да чувствам всяка ставичка, всяка частица от мен пак лека и недосегаема…

Много искам, знам. А най-вече, да видя гърба на 2017-та. И усмихнатото чело на Януари

*~*~*
Оставих топенето на теб, Януари!
Разтворих ръце – да прегърна голите клони
Усмивката – слънцето ми я нарисува!
Под капчука ще пъхна глава като птичка
Да вкуся облак – в капките отронен
Вятър вае фрески по изчистения свод
… Под дебелите подметки гъделичкат
Събудени от вечен спомен
Лазурно-златни връхчета живот!

/Flo, 01.2017/

2006 … … … 2016

Иначе казано, мае-аши-гери прави подготовка за нова учебна година! На миналите две не правих, в резултат ми се скъса трътката от работа, при това неравномерно!… (работата! не скъсването!) Сега внедряването на любима буква “Р” в името на месеца, ще стане поне без оплитане в космИ или грижа за това, дали някоя къдра ще се разкъдри от мъглите, които са така влудяващи през Септември!

Започва есента – любимият ми сезон на цветове! Може и да е последният на Дейна, която в последно време търпи постоянно разкрасяване с тиксо, поради разпад на пластмасарията. Но… продължава с достойнство да вади най-неповторимия цвят, явявал се някога на монитора ми. Хепи септембър, драги ученици!

За лято жадувам
В синевата проглеждам
Земята целувам
… нося надежда!

/20.06.2013/