Винаги съм твърдяла, че отпуските носят само вреда! Ако не в генерален план, поне в личен с абсолютна сигурност! Особено принудителните отпуски! И особено ако са продължили повече от два месеца в къщи, покрай пране, чистене, лаптопа, когато не обикаляш сервизните помещения за слугинаж и задоволяване на кулинарни пристрастия. Включително, да си месиш ей, такива лимецови содени питки… Рецепта няма да ви давам, че ще наруша имиджа на блога, в който присъстват само вещерски рецепти…

Read more »

Няма да ми се ще да я погледна как си отива…. Годината! Има такива години, които са като фъстъци в сникерс. Хем разбираш, че не им е мястото там, защото както си върви животът шоколадово-сладък, мек като нуга, разтапящ се, изведнъж ти се запречва нещо солено и грапаво, от което дните ти хрускат (на гранясало понякога).

Твърде тежка ми беше и твърде кратка. С концентрирани зорове и стресове, с твърде голямо емоционално напрежение, което ме направи като треперливо крем-брюле: при всяко сътресение да притрепервам и да се страхувам да не се разпадна на простите си съставки; с прегорели нерви, избили на повърхността.

Искам си живота обратно. Твърдостта, да казвам “Не” на излишните емоции. Мекотата на усмивката ми вечер, когато гръбнакът ми се е посхванал от седене на микроскопа. Хрущенето на пресен сняг, докато газя по пътеките в Шарколес, гушнала Дейна под палтото… Топлата ръка на приятел, отблясъци на споделени радости, плъзгащи се по ръба на чаша с тъмно пиво… Вадичките, плъзнали задоволствено по шията ми, докато тръпна след последните ритми на Петрунино хоро. Лекотата, да чувствам всяка ставичка, всяка частица от мен пак лека и недосегаема…

Много искам, знам. А най-вече, да видя гърба на 2017-та. И усмихнатото чело на Януари

*~*~*
Оставих топенето на теб, Януари!
Разтворих ръце – да прегърна голите клони
Усмивката – слънцето ми я нарисува!
Под капчука ще пъхна глава като птичка
Да вкуся облак – в капките отронен
Вятър вае фрески по изчистения свод
… Под дебелите подметки гъделичкат
Събудени от вечен спомен
Лазурно-златни връхчета живот!

/Flo, 01.2017/

2006 … … … 2016

Иначе казано, мае-аши-гери прави подготовка за нова учебна година! На миналите две не правих, в резултат ми се скъса трътката от работа, при това неравномерно!… (работата! не скъсването!) Сега внедряването на любима буква “Р” в името на месеца, ще стане поне без оплитане в космИ или грижа за това, дали някоя къдра ще се разкъдри от мъглите, които са така влудяващи през Септември!

Започва есента – любимият ми сезон на цветове! Може и да е последният на Дейна, която в последно време търпи постоянно разкрасяване с тиксо, поради разпад на пластмасарията. Но… продължава с достойнство да вади най-неповторимия цвят, явявал се някога на монитора ми. Хепи септембър, драги ученици!

За лято жадувам
В синевата проглеждам
Земята целувам
… нося надежда!

/20.06.2013/

Вече знам какъв звук има времето, когато е спряло. Не е шумоленето на листата, привлекли вниманието на вятъра. Нито е ромон на река, или песен на славей в мекия здрач… Не е и в монотонната песен на щурците в нощите, напоени с дъх на узряло лято.

Безвремието има форма… На прегръдка… Има четири преплетени ръце, има извивки, следващи се една-друга. Овали, които полягат меко в дланите, разливат се по раменете и пият топлината, родена от любов. Шума на преминаващите коли е само фон, на който още по-отчетливо чуваш дишането. Отдаваш се изцяло, до дъно на този звук – Дъха на любимия. Толкова сладък, толкова нежен и нужен, че ти иде да го обгърнеш. Да го уловиш, да го приласкаеш и милвайки го с очи, да го задържиш в себе си, за моментите, когато времето няма да е спряло. Когато реалността ще те блъска отново в гърдите и няма да имаш друго, което да ти дава сила, освен онзи дъх – топъл, живителен и споделен…

Времето е спряло. Чувам прашинките, вдигнати от първата капка дъжд…