Едва ли има по-велик програмист на планетата от Природата (или Създателя Бог). Както и няма по-съвършено изградена мрежа от тази, наречена Живот. Създателят е успял да прекодира мрака и да създаде светлина. Да сглоби хардуера на живите същества, комбинирайки CPU-то на клетъчното ядро, с надеждния, (почти) безпогрешен RAID на двойноверижната спирала, съвършените батерии на митохондриите, бързия пренос на протеиновите сигнали и всичко това, разположено в уютното дъно на ендоплазматичната мрежа и цитоплазмата. Впоследствие, както се случва от онзи първи ден на светлина, та досега с технологиите, апетитът идва с експеримента. Появили се дву-три-четириядрени и многоядрени процесори от архаичните типове Volvox и след това Медуза и Хидра, малко по-късно и Червей Създателят решил за разнообразие на едните да даде специални батерии, с които да могат да трансформират слънчевата светлина. И понеже тя била навсякъде, нямало нужда да се местят в пространството, та така се появили зелените, стационарни създания. С всеки следващ модел, ставали все по-съвършени, все по-интересни и по-впечатляващи…

На други конфигурации, Господ дарил мобилността, за да могат да търсят и намират източника на енергия. И тук настъпвали все повече изменения в стандартния интерфейс, защитни периферни устройства против студ, или за издържане на горещини. Усъвършенствали се механизмите за пренос от единичните неврони и ганглии към все по-широколентовите кабели на нервите. Но всичката тази информация трябвало някъде да се съхрани, така се появил харддиска на мозъка, и неговата оперативна сестричка RAM-та, свързана с инстинкти и разум.

Появявали се, разбира се и бъгове в системите. Както се вика, Бог за седем дни създал света, а после цяла вечност оправя бъгове. Та често някои от тях водели до несъвършенства и непоправими сривове, след което съставните хардуерни части се освобождавали и отново попадали в кръговрата на динамичната технология на живота. Други бъгове пък давали предимства – къде със създаване на по-нестандартен и атрактивен интерфейс…

…, къде с възникване на по-високоскоростна връзка с ресурсите, с по-добра енергийна обезпеченост, с увеличаване обема на харддиска или RAM-та. Стигнало се до там, че най-накрая Създателят решил, че за по-лесен достъп до неговия ресурс от знания и мощ, трябва да си направи mirror на зелената планета. И създал той конфигурацията на сървър с подходящ интерфейс, мощни високоскоростни процесори, обемен харддиск и чевръста RAM, усъвършенствани рецептори и богат набор USB-изходи, за връзка с околния свят. Нарекъл го Човек.

Веднъж появил се, човекът започнал да оцелява, да се самовъзпроизвежда, и не само това! Стараел се да се самоусъвършенства. И както светът се развива по спирала, така и човекът започнал да създава и твори, подобно на своя Създател. И подобно на неговите творения, започнали да се появяват на бял свят машини, макар и близки до живота, все пак лишени от емоционалното, високоволтово натоварване на душата.

Отначало по-простички, свързани с провеждане на елементарни аритметични действия, машините претърпели скоростна еволюция. Градивните им клетки ставали все по-миниатюрни и все по-натоварени с функции. Възникнала нуждата от специални езици, на които човекът да се разбира с машините. И не само езици, ами и вградени транслатори, които да предават точно командите и да задвижват сложните и фини механизми. И появил се на белия свят unix и BASIC, че после и DOS. Така лека полека, се появила ниша, в която удобно се наместило едно малко и меко зрънце. С развитието на връзката на човека и машините, зрънцето растяло върху златна купчинка, заемало все повече пространство, израстъците му хвърляли уютна сянка, която все повече хора използвали и попадали в плен на липсата на избор, на зависимостта от този “уют”, с всичките му несъвършенства.

Така все повече и повече люде започвали да черпят благата и използват машините, но не всички знаели как точно да го правят. И започнали едни страдания, понесли се вопли ту към Създателя, ту към неговата черна противоположност, в равни количества:


- Ох, боже! Пак заби! Дори и safe mode не мога да пусна?!

- Господи, по-синьо небе няма и в рая!

- За какъв дявол иска да се рестартира сега?!?

- Боже мой! Няма място на диска, за да ми изтрие файла!?

- Access is denied! Сменете юзера! Ей, това си е моята машина! Гаче искам при свети Петър да вляза!

- Абе няма ли чалъм да разкарам тоя ухилен кламер по дяволите!?


В добавка над планетата се плъзнала една паяжина, изградена от ефирни нишки информация, изблик на знания, емоции, мнения, състояния и събития, която много скоро се превърнала в неделима и жизненоважна част от ежедневието на човека.

Но връзката с паяжината чезнела понякога, което се превръщало в повод за вайкане и съмнения за намеса на тъмните сили. Воплите от несъвършенствата я, на машините, я на човешките способности да си комуникират с тях, съвсем провалили мирните дни на кроткия Създател. Какво мислеше той за неговия наместник на земята, каква стана тя!

Надигна се Бог от облачната си постеля, понамръщи се… разписа няколко страници заплетен код, вкара базите си от данни за машинно-човешкия разговорник, добави намръщени веждички, насипа доволно количество чувство за хумор, накрая допълни с бърза реакция, гъкавост и търпение. И създаде… Системния Администратор!

Дали след това Създателят блажено се е усмихнал и отпуснал морна беловласа глава, лишена от грижи по земните му подопечни? Митовете мълчат. Едно е ясно – днес е Денят! В който да се обърнете към вашия Сисадмин и да му благодарите. За това, че макар и да не го виждате наоколо постоянно, знаете че благодарение на него получавате писмата си, проверявате домашните на детенцето през skype-а, грижите се за счетоводството си, пишете си статиите, консултирате се с колегите си отвъд океаните, съхранявате работата си, обменяте я, учите, и се радвате … особено ако е в добро настроение

Да сте живи и здрави, момчета и момичета! Винаги вдигнати сървъри, по-малко сривове, повече разумни потребители! Наздраве и безавариен празник!

П.П. Специално тъмно пиво за NeeAnn, с благодарност за чудесната снимка!

“Внимавай какво си пожелаваш!”

Случвало ли ви се е да ви изненадат в най-подходящия момент? Късмет или не го наречете, ама на мен често ми се случва. Така и тази сутрин, докато се чудех как да разбълникам утайката от неприятни емоции, отлежаващи на дъното на светлата ми душа от вчера, засякох един предмет на бюрото си, който със сигурност не е бил част от работния ми интериор до тази сутрин! Кутия… каква ти кутия – цял кашон! Завързан изискано с алена панделка.

И вътре, какво мислите?… Огромни залежи от няколко вида носталгични сладости, най-вече бонбони ЛАКТА, с умерени примеси на карамел-Му и някакви други (още ги изследвам )!

Наистина си беше за съжаление, че нямаше кой да ме снима в тоя момент. Опулих очи поне колкото на оная катерица от IceAge при опитите и да се измъкне от тесен дънер ! А докато аз издавах нечленоразделни звуци, колегите гледаха доволно сеир и чакаха кога ще могат да помогнат с лактата.

Обаче, не бяха само бонбоните! Сред лъскавите лакомства се мъдреше ей, този кръвожадно изглеждащ сладур:

… Пазителя на лактата, Алактстраза! Сега вече доволно се е разположил с озъбена муцунка върху дяволско червения ми (и своенравен) външен диск

Трябва да ви призная, че извършителят на изненадата ЯВНО ме познава добре, защото адски си приличаме с този дзвер! И по нрав, и по цвят, и по поглед изпод веждички, и по телосложение (особено ако му махна крилцата), и по фъргане на огин

И понеже ама хич не се съмнявам, чий е идейния замисъл на начинанието (да ми вдигне веждите до подстъпите към фонтанелата!)…, единствено чакам да си изясня подозренията за един ятак, който би помогнал на територията на лаб-а… Девойко!!!!!!! КАК можа да ми спретнеш такава щура, невероятна, страхотна изненада! Направо … нямам думи! Едните снимки ми останаха!

Ааххм… и лакта има още, де Който има път към лаб-а – да мине, да го почерпя

П.П. Ееее, Зори! Побърка ме тотално! Благодаря ти, душата!!!:D Гуш от сърце! :*****)

Когато предишния път ми се случи да съм част от такава реформа, някак си не съм я чувствала така дълбоко и осезаемо. Сега е различно. Четиринадесет години тази сграда е събирала мечтите ни. Била е онзи съд, в който всекидневно сме смесвали особените съставки на всеки характер, пиперливи или ласкави думи, гневни или смеещи се погледи, потока на идеи и контравъпроси, за да се превърне всичко това в една сплав, способна да съгражда, да твори.

Утре е последния ден на съществуването и. Не, не… съвсем не искам да звучи така сакрално. Институцията престава да съществува под тази форма, но ядрото и, хората, онова кълбо, оплетени в работа и споделеност, съдби – остава! Остава дотогава, докато ни има и нас. Твърде много ни е дал лаб-а. Много съпричастие, много работа, увереността, че до себе си винаги имаш ръка, готова да ти помогне. Доста трудности сме преодоляли, но и много съвместни радости сме изживявали, не просто като колеги, но като истински приятели. Много споделени мигове, без които нито работата ни щеше да успее, нито да го има това удовлетворение, с което сега поглеждаме назад.

Нито пък надеждата, с която отваряме новата страница пред нас. Какво ще нахлуе през отворения прозорец, откъдето наднича бъдещето?… Е, да, няма да носи знойната светлина на есенно изобилие. Но каквото и да влезе, знам, че ще го посрещнем подобаващо. Защото сме се научили да работим, да се борим и да градим заедно…

От какво ли е устроен късмета, че така навреме подтиква съдбата да запълни зейналите празнини в живота ни. Светлина ли е някаква, енергия, задвижваща низ случайни събития, които в крайна сметка се подреждат в закономерно завършваща верига. Природна стихия ли, която дълбае в недрата на подсъзнанието ни и намира следи от отминали пътища, които огледално да отрази в настоящето. Каквато и да е структурата му, щастливи са тези, дето го познават. И то точно този късмет да срещнеш правилния човек, в най-подходящия момент.

Когато имаш нужда да споделиш радостта, или гордостта от преодоляното по пътя пред теб или в теб самия. Когато си загубил пътеката към най-голямото си съкровище – вярата в себе си. Когато си се забил в дъното и със зъби и нокти драпаш да останеш сред артритно извитите коренища, сам с терзанията си. В такива моменти късметът те среща с човек, с който постепенно разплитайки споделеното, заплитате общи пътеки и желания, общи интереси, издълбавате общ кладенец с вдъхновения. Някой, който би бил толкова щастлив, ако може да те зарадва с изненада и който търпеливо и непоколебимо да понесе яростните ти опити да му попречиш да ти помогне. Човек, който с обич наричаш… приятел.

Честит рожден ден, Приятелю! Не мога да ти кажа “Не се променяй!”, понеже в един ден може поне три пъти да се сменят лунатиците в главата (и настроенията) ти . Не мога и да си пожелавам винаги, когато искам “Wish you were/are here!”, защото е твърде егоистично. И защото така си ме научил (ти ли, или живота), че макар и далеч, мога да чувствам добротата и топлината, и да бъда щастлива…

Искам да ти пожелая небе — неспокойно, с бягащи облаци, с нетърпеливо изчезващ лазур, с косите на слънцето, сплетени в ефирни плитки. Пожелавам ти повече радост, повече щастливи мигове, поне толкова, колкото слънчеви петна потрепват по килима на Шарколес. И нека тази доброта, която излъчваш, да се връща при теб и да те зарежда с усмивка и обич. :*

Благодаря от сърце на Дива Самодива и deni4ero, които се сетиха за мен, докато държаха в шепи тези награди! :***

За това какво е щастието, кога и какво ме прави щастлива, вече съм отговорила. Сега няма да мога да го кажа по-добре от учителя Лин. Виж, нещата, които не знаете за мен, май ще са по-интересни за споделяне

1. Сигурно не знаете откъде идва името на домейна на блога . Choku geri (= mae ashi mae geri) е термин в каратето – ритник с изправено стъпало в някои деликатни части. По принцип, … мразя да съм рязка. Но като ми кипне плазмата, наистина раздавам ритници, било вкъщи, било на работа. И оттам, един добър човек, в съчетание с още двама, подобаващо добрички и те, решиха да ми скроят домейна, та да ми отива

2. Не знам как изглежда на повърхността, но всъщност бях (хм, и още съм… понякога ) стеснителен и много затворен човек, който предпочита да стои далеч от вниманието на околните, по възможност сред чупките на собствения си лабиринт, или сред дебрите на Шарколес. На въпроса защо се крия, любим отговор от крехките ми години е “Срам ме е от човеците”. Обичайният вид на снимките от същия период е ето този (слънчевото създание е сестра ми Ани ):

3. Не знаете също, че се справям доста добре с ремонтни дейности у дома, така известни като “мъжки работи” (шпакловки, зидаро-мазачески, ВиК, боядисване и пр.). Тайната е във вещерския ватък на съществото ми и в магическите средства тел, лейкопласт, пирон, калчища!

4. От 17 години не съм стъпвала във фризьорски салон, по-точно откакто една козафьорка ми изгори козината при студено къдрене (егати, как звучи! ) и бретона ми остана в ръката. Оттогава си казах, че собственоръчно никога не бих могла толкова да се окепазя, колкото може да го направи един фризьор.

5. И накрая, вече споменах при deni4ero, че много обичам да пея. Но не знаете, че обичам и да танцувам. По възможност без никакви зрители наоколо. Ако ми падне в ръцете партньор, има опасност да го разметкам по дансинга като пръскачка из лозе.

(снимките, на които съм без фотоапарат в ръката, са правени от баща ми, Ани и моят колега Ясен)

Хех, най-сладката част – да предам щафетата. Чак с десет няма да мога да се справя, защото повечето, които бих наградила, вече са обсипани с наградки. Виж, с пет се справям. Реших да пообновя наградата, но да се запази слънчевото послание “Блог – носител на светлина”

Слънчеви поздрави и пожелания да предадат нататък (ако желаят и намерят време) за тези, които ме радват с непринуденост, чувство за хумор и зареждащ оптимизъм Mari-ana, Зори, Крис, и двама очарователни мъже – Емуто и Коко .

“Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си. Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят. Защото на любовта и стига любовта.”
/Халил Джубран/

Изглежда толкова ясно казано, така простичко и лесно разбираемо. С едно условие – разбираш го, когато вече не си влюбен. Инак, по принцип, няма рецепти за влюбване, нито обща клинична картина на страстта, или панацея за лекуване от любовна мъка. Всеки сам го изпитва, минава през всички етапи. Единствено тя, любовта, е и наслада и страдание, с които всеки е длъжен да се справи чрез самолечение.

За нея няма профилактика, нито карантина. Разпространява се по различни пътища, дори напоследък става възможно да ви хване и без визуален контакт! Идва ненадейно, покосява светкавично и дори инкубационният и период не е установено колко трае. Някои започват да усещат онова жегване под лъжичката като си помислят за любимия, само няколко дни след първата среща. При други се изисква много по-дълъг период на напасване на плочките на пъзела, една по една, с търсене на съвпадащите изрезки, вкусове, възприятия, емоции, докато накрая пак паднете в плен.

А плен ли е любовта? Определено има такъв елемент, доколкото мислите ви, ежедневието, желанията се вихрят около един обект, с центробежната сила на торнадо, от което няма друг път на измъкване, освен да се оставите да ви завлече до самия му буреносен връх.

Какво ли няма само в окото на циклона! Пожари и вулкани, заслепяващи светкавици, енергиен разряд, за който не сме и предполагали, че можем да произведем. Правим неща, за които не подозираме, че сме били способни. И така лека-полека, неусетно се променяме. Научаваме се да харесваме неща, които другия обича. Разширяваме кръгозора си, или увличаме и любимия с нас, разтваряме се за света, намираме красота, където не сме я виждали преди.

В този случай, любовта е и приятелство. Защото не е само негата в телата ни, нито устните изпиващи, които ни сливат. Остава съпреживяното, мислите, споделената радост, еднаквата посока на погледите. Ако ги няма тези частички, пъзелът би се разпаднал.

Поддава ли се любовта на мерки и теглилки? “Много те обичам!” – хм, това никога не съм го разбирала. Или обичаш, или не. Но какви странни везни си имаме вградени в нас! Винаги разбираш, ако те обичат по-малко, отколкото ти обичаш. И боли. Малцина са щастливците, които могат да приемат това и да продължат напред. Не всички обичат еднакво, не всеки може да забрави напълно егото си и да се отдаде изцяло. Още по-малко са тези, които осъзнават, че никой не иска от тях толкова много, не желае такова отписване на собственото “аз”. Защо така лесно усещаме, че любимият ни обича по-малко, а не разбираме, че погледнато от другата страна, всъщност нашата любов идва в повече? Няма по-болезнено от това обсебващо чувство, което може да завърши само по един начин – с изтляване на другия. Уви, и това се научава след преболедуване, при това трудно.

А колко дълго трае любовта? Със сигурност не много, инак… как бихме живели все в такова състояние на еуфория, наострили сетива в една точка, превърнала се в смисъл на съществуването ни. Бегбеде казва най-много три години. Е, всеки сам знае, но … при всички случаи, природата ни е дала сили да я преживеем. Да приемем метаморфозите и, някои по-леко, други – с болка. Любовта метаморфозира под форма на многолъча звезда. Колкото човешки двойки, толкова лъчи.

Най-благоприятният лъч е този на обичта и приятелството, в което топлината и нежността са се запазили. И нуждата да бъдеш различен, да изненадваш, да намираш все още непознати кътчета в душата на другия, прави лъчите плътни, ярки и чезнещи почти в безкрая. Топла камина след слънчеви протуберанси и начало на нови звезди.

Други лъчи са резултат от мощни изригвания, но изтъняват много бързо, докато изчезнат в безвъзвратна раздяла. Дали защото грешките са непростими, болките – умопомрачителни, но следва търсене (и намиране) на недостатъците в другия, едно проглеждане сякаш, дори открита омраза. В окото на циклона, градушка е очукала лъскавата обвивка, и останалото е далеч от всякакво напасване на пъзела. Болезнено, но не и нелечимо. Остава, обаче, траен имунитет.

Някъде там, от звездата започват и се губят всякакви лъчеви варианти от уважение, потребност, поносимост, за да стигне накрая до бледите лъчи на безразличието. Понякога прекъсват, понякога са непоносимо дълги и само звездния прах знае къде водят техните разсейки и откъде ли черпят светлина, за да продължават съществуването си.

Предполагам от други звезди, от които лъчите… пак на приятелството, ги захранват. Най-много са тези лъчи в нашата галактика на човешки взаимоотношения. Те изграждат мостовете, по които се плъзват нашите въпроси, проблясват и се преплитат споделени мигове. От тях се раждат кометите на щастието и в тяхната топлина изгарят ръбатите и застрашителни астероиди по пътя ни.

Дали слънцето ми прегря днес светодиодите (та сега само звездички виждам) или защото вече се роди (по кръщелно свидетелство ) Пролетта, но тези медико-астрологични мисли ми се пораждат май винаги в края на март. Тогава ми се превърта брояча и все си мисля за съзвездията в моя живот. За това, че многоцветието и топлината на лъчите от приятелството изпълват живота ми с радост…

Освен “Честита Пролет!”, пожелавам ви да се влюбвате, но и да умеете да обичате, да намерите приятеля в любимия. Слънцето може и да е единствено (нали казват, че истинската любов е единствена), но нито едно небе не може без лъчите на звездите. Особено пролетното!

Ден след ден незабележимо се приплъзват по релсите, които съдбата е начертала за всеки от нас. Прави като стрела или като преплетени змии, през безбрежни светлини и поглъщащи тунели, препуска по тях влакът на живота. Катери надлезите на препятствията, промъква се покрай тесните урви на съмненията, забавя ход пред семафорите на двууменето, преди да пресече линиите на нечия чужда съдбовна композиция.

Някои влакове са отровни дизели – маслени слоеве остават по дирите им и зачернят всеки признак на живот. Други, са леки електрички – прелитат, сякаш прихванати с жици за облаците, на всеки метър застрашени да излетят от релсите. Но всички остават следи по траверсите – тези ребра на живота, по които се броят покълнали надежди, избуяли мечти или камъчета мъдрост.

Има и такива, за които съдбата е прокарала теснолинейка и цял живот не могат да постигнат скоростта и размаха на експресите. А самите експреси пък… най-често профучават покрай теб, подминават те като малка гара, вперени единствено в точката на хоризонта, където се сливат съвършените релси на късмета.

Има товарни композиции, цял живот крепящи търпеливо своето бреме, понякога и чуждото поели, за да оставят след себе си гари по-чисти, по-светли, по-добри. А има и нощни влакове – непредвидимо изскачащи, закачливо лъкатушещи. Призвани да открадват мрака с уютната си светлина. И никога да не можеш да предположиш накъде в нощта ще поемеш, присъединиш ли се към някой от тях. Дали няма да те отвлече сред звездната мандала на градските светлини…

Или пък ще поеме известна само на него въздушна линия, за да спре дъха ти сред планинските върхове.

А може да те причака на кръстопътя между деня и нощта, когато жиците разпъват небесната завеса, да си отдъхне слънцето зад кулисите, и да сподели тъгата ти в мълчание.

Понякога изчезва толкова далеч, сякаш обикаля нощите на други вселени. Способен да преодолее гравитации и бездънни подмоли на незнайни океани.

Тогава е трудно да го достигнеш, но винаги знаеш, че няма как да не се появи отново – тихо, неуловимо. Да те накара да се вгледаш в сенките, без които светлината нямаше да има плът.

И най-вече, да те обгърне в уюта на съпричастна топлота и да те накара да се вгледаш в себе си. Да видиш отражението си в тъмните прозорци, без бягащата картина на живота отвън да скрива чертите ти, усмивките или сълзите. Да те накара да се преоткриеш сред многото други, да върнеш вярата в своята уникална шарка, да бъдеш щастлив.

Нощният влак – тази тихо пулсираща артерия, която ни помага да споделим битието си и да събудим мечтите. Този влак, в който и ние се превръщаме за други, когато съдбата преплете релсите. Важно е само да знаеш в кой момент просто да забавиш ход, да излезеш от коловоза на задъханото ежедневие, да угасиш светлините на суета, безразличие и хлад, и да поемеш споделеното. С добротата и обичта на този нощен влак, наричан просто Приятел.

Да ти е живо името, Ники!

И сега, и винаги да го изпълваш с неподправения микс от човешка доброта, закачлива непредвидимост и топлина! :*

Ееее, сякаш беше вчера онова време, когато трептенията за това с какво да се замени една много изстрадала машинка, чиито вътрешности бяха закрепени с ластик, намериха широко блог-отзвучие. И в резултат на съвети и взаимно харесване, едно Fuji намери щастливия си собственик

Но младежът расте (и хубавее)! И понеже технологичната му мисъл е далеч над моята, може да надникне доста по-навътре в чарковете на една друга машинка-мечта… Естествено, това, както се досещате, не минава безнаказано в мое присъствие

… егати! кой измисли тоя интерфейс?! Има още време до заветната (днешна) дата…

Ама добре ляга в ръката, остава и да фокусира сега… па и модела добър

… Дали да не бръкна във витрината, да пробвам един Цанон?…

…еееей, ама що стъкла има да се избират! Това не ти е някакъв.. Pentax или SONY

Абе, могат да почакат и макро, и дълго, и твърдак… Важно е светлина да има!

И бира!

Честит Рожден Ден, Ему!

Да си жив и здрав, Пиле! Да не слиза усмивката никога по-надолу от линията на ушетата! Със здраве и голям кеф да си ползваш новата придобивка (и всички подаръци). Очакваме включване директно от матрицата. Не всеки ден такова пернато влиза в огледалния свят

Много поздрави и целувки! :*****)

Вчера в приятно следобедно време се състоя късно-лятното преброяване на локалния състав на нюзгрупа soc.culture.bulgaria. Сайтът, където обичайно документираме поредицата срещи, не пожела да си задейства новия интерфейс за качване на снимки, така че реших да приютя събитието тук Наред с щрихите, които ще нахвърля по-надолу, трябва само да кажа, че остава неописуемо с думи и картина цялото настроение, смях и приказки, и отлитналото, не е ясно как, време.

Място на събитието – “Кривото” на улица Будапеща. Изчезналата бутилка риоха бързо се намери, след като беше заплашена от конкуренцията на домашна сливова.

Започва драмата с многострадалната бутилка риоджа. Ако тя горката само знаеше каква съдба я чака от Валенсия до Кривото, щеше да предпочете да оцапа нечий куфар. А бяха подготвени хората, profесионален тирбушон имаше в началото…

Оппа! Оказва се, че и това не е “ключът” към испанските лозя…

“Я, да дойдат танковете!” – нее. Следва се традиционния батален съвет
“бой, бой, па с ножа!”…

Наложи се да признаем, че сме си донесли питието, че то е “с история”, че ние така, по съвет на тарана сме решили, че няма нищо нередно, де… И се оставихме в ръцете на “Кривото”.

Зор, зор голям! И по-нежни ръце не помогнаха, въпреки явното желание…

Добре, че един младеж спаси честта на отбора по латентен алкохолизъм, с метода
“ако не навън – навътре”!

Разгеле! Заслужена наздравица! Фотографите пресъхнАхме, докато ни сипят

Накрая, естествено, сирене и бира

На присъстващите, благодаря за страхотното настроение и за уловените моменти (а и за това, че ме пощадихте с палачинките )!

На отсъстващите, поздрави! Вземете пък се престрашете да минете другия път, току-виж ви хареса

До скоро!