Цял ден се канеше да завали. След като седмици наред небето води борба с парцаливите рояци облаци, успявайки да накара вятъра да разкъса робите им, а върховете на тополите да ометат парчетиите сивкав плат, тази мрачна сутрин светът осъмна под похлупак. Сякаш гигантска медуза беше обхванала в купола си къщи, улици и дървета, и най-сетне в ранния следобед, матовата и плът се разтече.

Час, два неуморен барабанен ритъм, прекъсван на моменти от единични гръмотевици, които само даваха надежда, че все пак някъде е надвиснала по-мощна и опасна медуза, отколкото тук. И така, до момента, в който листата започнаха да сменят цвета си, а стичането на всяка капка по клоните се превърна в единичен, плътен звук.

Такова едно звучно тупване извади от дъждовен транс Настурциньо, който беше разперил листа, подобни на изящните плоски чадърчета на гейшите.

Не, че беше виждал истински гейши, но на няколко пъти му се случваше да чуе от хората, отбиващи се в градината на Манастира на светлината, че цветовете му са изящни като рисунки върху кимоно.

Тупналата капка го извади от вцепенението. Настурциньо се престраши да повдигне няколко от най-разцъфналите си цветове, и да се увери, че полека-лека небето просветлява.

- Хубаво нещо е дъжда, но няма по-хубаво от Слънцето – една от ярко-оранжевите главички тръсна нацупени устнички по посока на обсипаните с капки листа.

- Какво си мърмориш, съседе? – подшушна къдроглавата госпожа Джеронима, чииято розова перука изглеждаше винаги перфектно, независимо от дъжда и вятъра.

- Чудя се – заклати цветове Настурциньо – дали тази година изобщо ще има лято? Не ми харесва да се чувствам излъган, че и цялото ми семейство, дето така бързахме през май.

Лехата с латинки на манастирската градина наистина приличаше на една малка джунгла, в която под покрова на кръглите листа, стъбълцата все повече се оплитаха и увиваха едно в друго, заприличали на тропически лиани.

- Бззхаха! Че кой ви е виновен, като сте такива любопитни? – изказа се компетентно една муха, с крилца, инкрустирани с кристалчета – Все растете, все бързате, все търсите някоя пролука в оградата, да се измъкнете и изследвате какво има отвъд!

- Вярно си е! Да не говорим, че извън оградата е такаааааава кал! – побърза да се включи Комси-Комса-Косматко, видния местен чистник, който пак използваше момента да вземе една бърза баня, приклекнал над капките в пазвата на мака.

- Косматия! Да спреш да ме гъделичкаш, че после не мога да си успокоя власинките! – изплющя с розовия си плащ Копринка Папаверова – И оставете латинките да си растат както намерят за добре! Не на всеки му приляга да покорява стръмнини и прегради, винаги да търси, да расте и цъфти дори и в най-тъмните кътчета зад оградата!

Настурциньо потръпна от удоволствие при тази защитна реч, разпръсквайки около лехата рояци бисери.

- Приятели, не ви ли омръзна да вали?! Това, което ние искаме е просто… топлина! За да усетиш топлината, да се окъпеш в светлина, нима не би търсил пътеки? Пролуки, в тъмнотата на това особено, хладно лято и в ограничения ни правоъгълник, отреден за китна леха…

- Как да ти кажа, съседе, на мен лично ярката светлина ми пречи – поклати тежката си фуния Тромпетин Ангелогласния – Ако не е прохладната прегръдка на нощта, от мен ще остане една сбръчкана шушулка.

- И на мен ми харесва! – поклати доволно антенки Константинела – През нощта стадото листни въшки става тооолкова апатично, че на следващата сутрин изобщо не могат да ми избягат!

- Ооохх, само за ядене си мислиш! Ми не всички може да сме такива светкавични бегачи – зашари сконфузено с рогца Хер Лю де Молускиани – На мен лично, дъжда не ми пречи, даже дава повече поводи за лирични … хм, отклонения и застоооооххпорявания сред тревата… Срещи, дее!

Ситния, бистър кикот мина като слънчев лъч през градината. Тревите засияха, извили стъбълца в широки усмивки, а последните капки се стекоха като сълзи в ъглите на искрени и добри очи.

- Слънце ни трябва, прав си е Настуринцианеллиииньо! – изящно запримигва с кадифени клепки Нушка Триколорска, която така обичаше да извърта и префърцунва имената на градинските съседи, че за да го повториш ти трябва език, завит като стъбло на поветица.

- Хей, а не ви ли идва сред тичинките мисълта, че вече е по-светло! – Розашвили беше вечният оптимист. Заедно с цялото си розоцветно семейство, обитаваше южния ъгъл на градината и като се имаше превид значителния му ръст, погледът му достигаше далеч отвъд подстригания бретон на чемшира.

И наистина, докато ефирните смехове и закачки се носеха над окъпаните растения, дъждът беше преминал в мека и топла омара…

- И все пак, мисля, че трябва да реша проблема с липсващото Слънце – каза учителя Лин, с което предизвика още по-голямо разпръскване на капчици наоколо. Нито едно цветче и листче от пъстрите му питомци не подозираше, че той така нагличко подслушва зад една от делвите, които пълнеха с дъждовна вода.

- Нима ни чу? – Настурциньо едва удържа разбягалите се по периферията на чадърчетата сферички, отразяващи ухилената физиономия на монаха.

- Ами вие бяхте доста шумни… А и дъжда ме завари, трябваше да се скрия под навеса. Тъкмо идвах насам, да ви донеса нещо…

Монахът се пъхна под навеса от плетен бамбук. Тичинки, антенки, мустачки и листенца се напрягаха да видят какво става. Лин се приближи към градината, понесъл една тежка, дълбока саксия. А в нея бодро поклащаха глави две сияйни слънчица.

Тази година зимата определено се шегуваше. Въпреки напъните на вятъра, довял тежките облаци, тънките пръсти на Снежната кралица продължаваха да успяват да разплетат надвисналата сива прежда и само тънки нишки мъгла загръщаха оголелите дървета.

“Не е добре това” – загрижено се мръщеше учителя Лин, поглеждайки от време на време как враните прорязваха с назъбените си крила монотонното небе. Помнеше зимите от преди двадесетина години, с пътеките проправени в снега, с хрущенето, което всяка стъпка оставяше след себе си, заедно със следата. И проблясъците, които сутрин лъчите плисваха върху натрупания сняг, като люспи от фино настъргани скъпоценни камъни.

“Е, няма начин да не завали. Как се е скупчило небето!” – монахът пое дълбоко дъх, усети оня особен мирис на влага – остър, пронизващ гърлото. И глътката, която подсказва, че скоро първите снежинки ще се завъртят из въздуха, сякаш не искат да паднат така бързо. След толкова чакане в тежкия облак, поне да потанцуват във въздуха, да се порадват на мига, преди да се превърне кристалната им ризка в сладка капка.

Ситни бръчици се стрелнаха в ъгълчетата на очите на Лин. Спомни си как децата в селото се радваха на снега, вирнали главици като врабчета, зяпнали с притворени очи и изплезени езичета – да ловят снежинките…

Вятърът прошумоля в последните сухи листа на дъбовете. Някои от тях се бяха свили на пашкулчета и Лин добре знаеше кой им помага. Сега именно лекото потрепване на едно такова пашкулче задържа погледа му. “Ха, ама това е старата Уби! Щом и тя още не е заспала някъде в подземните си гнезденца, явно зимата още се шегува с нас” – каза си монахът и се приближи към косматото същество, което изглеждаше доста заето.

- По-внимателно, великански! Не, че не ми е време да си обирам мрежите от пътечката, ама винаги ме е яд като гледам как вие, големите, съсипвате нещо толкова красиво!
- Аха, здрасти, Уби! Май не си в настроение? И нали знаеш, че винаги съм внимателен. Един път успя да ме олепиш целия, чак се изприщих. – усмихнато и отвърна Лин, застанал на почтително разстояние от мощните и крачка, макар и заети с увиването на шушулката.

- Мислех, че вече си заспала дълбоко. Запасите ли свърши? – продължи той да любопитства.
- Не, запасите са ми съвсем достатъчни и доста сочни, след последната ми изящна мрежа на капака на кладенеца ви – Уби размърда доволно пъргавите си предни крачка, явно в сладък спомен за някоя сочна муха, превърнала се в чироз и отлежаваща из сухите и подземни квартири.

- Обаче, тази есен продължи доста дълго, та… реших още малко заспали мухи да посъбера. Но вече е време – снегът иде!
- Как разбра? – повдигна вежда монахът – То е такова небето от дни, но освен мъглата, която се опитва да заскрежи тревата сутрин, друго не показва, че е зима.

Уби пусна пашкулчето на земята, явно съвсем премерено близко до дупката и, и вдигна краче, като че ли да привлече още повече вниманието на учителя.
- Ех и ти, уж знаеш толкова мъдрости, пък не си чувал за любовта на Сверния вятър!

Тук вече Лин откровено изпадна в недоумение. Погледът му пак се зарея сред узрелия сив купол над главата му, а в тишината наоколо сякаш усети настъпилия изведнъж покой, предвещаващ раждането на снега.

- Всеки на тоя свят може да обича и трябва да бъде обичан. Любовта е като светлината – винаги усещаме, когато изчезне и никога не можем да преценим дали става по-силна – стига ни просто да я има!… Разкажи ми за Северния вятър, моля те!
- Хм, може, ама набързо, че пелените на снежинките вече са готови. Няма да е добре да ме заварят. – Уби се намести по-удобно в средата на поразкъсаната вече тук-там паяжина и зашептя със скриптящия си гласец.

- Преди много, много години, Северният вятър се родил в една зимна нощ от дъха на Белия Дракон. Той се оглеждал във водите на едно езеро, и така бил запленен от себе си, че въздъхнал с възхита и … езерото се заледило. В това огледало образът на Великия не бил толкова ясен и той продължил да се опитва с дъха си да го разтопи отново. Но… студът бил жесток и вместо да го стопи, дъхът му се превърнал в бяла фъртуна. Понесъл се над света Севернякът – вледеняващ, мощен, и с всяко пометено селце и гора, все повече се опиянявал от силата си. Всичко живо се втурвало да се крие от ледената му прегръдка, носеща смърт.

Тогава, Огненият Дракон решил, че така не може да продължава и ако иска животът да продължи, ще трябва да изпрати някаква сила, достатъчно могъща, за да се справи с вятъра. Решил да пробва с най-мощното си средство – любовта. Събрал Великите дракони и заедно сътворили Снежната кралица – красива като кристално зимно небе, с очи, блестящи като звездите на Орион. Издигнали и замък, далеч на север, в полето, където обичал да препуска Северния вятър. Видял я той една нощ, как тихо разговаряла с Луната, цялата обляна в светлина и … онемял! Дъхът му се завихрил около него, замъглил погледа му и топлина, неусещана дотогава, се разляла по цялата му ледена снага. Северният властелин се влюбил до полуда в Снежната кралица. Така закопнял за нея, че склонил глава пред чертозите и, готов на всичко, само и само да я зърне пак. Да помилва с вихър косите и, да целуне бледите и страни…

Не си мисли, че нейното сърце е от лед, о, не! Тя е сурова, но любовта в едно сурово сърце може да бъде още по-гореща, по-искрена и по-желана, отколкото в една вулканична душа. Харесала и тя Северко, но мъка голяма я терзаела. Гледала тя, как страдат, мръзнат и гинат дърветата, как корените на тревите умират и няма да настъпи никога пролет и хем тъжно и ставало, хем гняв искрял в очите и. Изхвръкнала пред острокуполния си палат и мощно прокънтял гласът и, надвикал вихрите на Северния вятър, дошъл за кой ли път да признае любовта си:
- Спри дъха си, Ледоносни! Нима може да изгаря в любов сърцето ти, а да не виждаш какво причиняваш на всички около теб?! Как така, без да забелязваш, вледеняваш и погубваш любовта, която грее във всяко живо същество?! – гласът и секнал, сълзи бликнали от очите и.

Зашеметен, онемял, за първи път изпитал Северния вятър що е това мъка! Игли проболи сърцето му. Протегнал ледена ръка, поел сипещите се сълзи и те ведната замръзнали в чудно красиви кристалчета. Посипали се първите снежинки. Полягали меко по полетата, окичили клонките, загърнали пъпките. Стоплили земята.

- Оттогава, всяка зима Северния вятър започва с лудуване из поля и гори, забравил за малко старата си, неувяхваща любов. Но идва момент, в който Снежната кралица му напомня колко болка причинява. – Уби замълча, явно да изчака въпросът на монаха, който вече пристъпваше от крак на крак, явно студът го просмукваше все повече.

- И как така му напомня? Нима тя прави снега? Всяка зима толкова сълзи?!?…
- Не, снегът вече си е негово дело, но преди това тя му изпраща послания. Малки пратеници, които да му подскажат, че за да оцелее живота, всяко туптящо сърце трябва да бъде стоплено, да бъде обичано.

Малки фигурки, сътворени от сълзите и студа, изпълнени с въздишките и, изваяни от дъха и.

Животинки, които да му подскажат, че има и други живи същества, които искат топлина…

Разговарящи дракони – да му напомнят, че Великите са го създали и са го дарили с най-голямото добро под светлината – да обичаш. Това добро, която единствено е способно да даде топлинка дори на леда.

- Това е то. Хайде, стига приказки, че … снегът иде! Надушвам го, настръхнаха ми космите и по четвъртата двойка крака! – Уби припряно засъбира останките от паяжината.

- Хубава приказка. – усмихна се замислено Лин – Само не разбрах, откъде позна, че точно сега е момента, Северния вятър да бъде укротен и да дойде снега?
- Ех и ти! В другата гора, там, на север, под върховете на Иглената планина, живее Моргана. Иди при нея да ти даде едни кристалчета за очите, че явно зрението ти отслабва, старче. До пролетта! – Паякът се плъзна по последните нишки и на прибежки се шмугна сред окапалата шума.

Монахът се огледа и едва сега забеляза, колко красиви бяха дърветата! И какво беше окичило игличките на боровете, докато си разказваха с Уби за Северния вятър, за любовта, за зимата и за топлинката, разцъфнала в леда.

“Аз съм насаме с туптенето на моето сърце” /Луей Чжи/”

“Забелязали ли сте колко лъскави и чисти са камъчетата след дъжд? А цветята? Няма думи, които да ги опишат. Човек може само да ахне от възхита. Трябва да откриваме това “Ах!” във всяко нещо” /Ан Банкрофт/”

“Тайната да виждаш нещата такива, каквито са, е да си свалиш цветните очила.Този живот, сам по себе си – без нищо необичайно, нищо чудодейно, е великото чудо” /Учителят Сесан/

“Научи се да държиш хлабаво всичко, което не е вечно” /Мод Ройдън/

“Птиците се претопиха в синевата. Ето, и облакът последен излинява.
Заедно седим – аз и планината, докато накрая не остане само тя” /Ли Бо/

“Розата е най-съвършена като роза, лилията – като лилия. Всеки индивид е най-съвършеният на света. Дългът на човека е да изяви своето съвършенство” /Г. Кюбоуз/

“Дай си миг спокойствие и ще осъзнаеш колко глупаво си препускал насам и натам”
/Цън Шиджу/

“Все се надяваме, че някой друг знае отговорите, че някое друго място ще е по-добро, някой друг път нещата ще се подредят. Но животът е тук и сега. Никой не знае отговорите, няма по-добро място, а нещата – вече са подредени” /Лао Дзъ/

Тази година лятото пристъпваше на странни подскоци, като че драконите се надбягваха по алеята на времето. Ту Синия избързваше с една-две стъпки, изпридайки безконечни дъждовни ресни върху килима от оризови насаждения, приели вече цвета на жаба дървесница. Или пък Огнения поглъщаше всяка капка с парещия си дъх, образувайки заливчета и архипелази с къдрави брегове от по-издигнатите пясъчни ивици в езерата.

Сега беше крачката на Червения дракон. Слъцето се въртеше в нажежената си корона, сякаш му беше тясна и трудно побираше лавата, напираща в него. Монахът Лин попоглеждаше с присвити очи горещата топка и се наслаждаваше на кратките и пъстри отблясъци, които пробягваха през плътта и. “Никой не може да го гледа втренчено – помисли си той с усмивка – А толкова са галещи лъчите му! Няма как да не го забележиш, нито да го пренебрегнеш. Всяко създание се протяга към него, пие от силата му, създаваща живот.”

Погледът на учителя се спусна по виещата се сред тревата пътека, нетърпеливо устремена към свода на гората. “Любимо е то, слънцето, но колко живи твари избират сянката. Теменужките щяха ли да са толкова нежни, красиви и ароматни ако бяха цял ден на слънце? Как са се разпределили тогава всички живи същества – да са толкова различни едно от друго, че да намерят мястото си под слънце или под сянка. Шарката! Тя е тази, която е позволила на живота да бъде навсякъде…”.

Тъй си разсъждаваше монахът, докато робата му с цвят на латинка си проправяше път сред стъблата на репеи, равнец и диви цветя, запълнили мозайката на слънчевите петна, сякаш по съвета на изречените почти на глас мисли. Рязко чукане го извади от унеса. Гората имаше стари и величествени дъбове, с разстлани като шатрата на някой древен халиф корони, с неизбродими дебри от къдрави листа. На клона на едно от тези дървета се беше настанила врана и яростно се опитваше да строши черупката на един орех.

- Трудно ти е май? Искаш ли помощ, Чернокрила? – попита монахът.

Враната спря да млати ореха и метна едно око на човека.
- Добре съм си, ще се справя и сама. Като те няма наоколо кой ще ми помага?
- Поне мога да ти кажа как най-лесно ще го направиш и следващият път ще се справиш много по-добре и сама – отвърна благо учителят Лин – Не е добре да отхвърляш с пренебрежение подадена ръка за помощ.

След едно-две мигвания, орехът тупна в протегнатата длан на монаха.
- Мрачна ми изглеждаш или по-скоро ядосана някак си.
- Всичко виждаш, а пък очите ти такива едни тесни и само напред гледат – враната попристъпи сконфузено от крак на крак – Ядосана съм, ама на себе си. Мразя се от човката до последното махово перо.
- Хей, недей така. Нима е възможно едно създание, пълно с живот и мъдрост, създадено от любовта на светлината и мрака да е изпълнено с такава жестокост към сътворението!?

- Ами … така се очертава. Виждаш ли, човече, чудя се понякога за какво са ме създали точно мен? Никой не ми обръща внимание, направо мога да си кажа, че съм незабележима. Не е така с другите твари, например и с тези от моето семейство. Сойката всички я познават, възхищават се на ума и, на находчивостта. Свраката също, всички я харесват, от бялата и наметка чак до закачливия нрав. За всички е интересна и остроумна, посещават я приятели или тя ги навестява. Постоянно има някой около нея. А аз …

- Какво ти? Нима не си красива? Та погледни колко лъскаво черни са крилата ти! Колко блестящи очите ти…

- А не, моля ти се! – враната хвръкна с подобаващата за момента грация и се приземи пируетно на пътеката пред Лин – Хайде сега, не ме четкай като с катерича опашка, забравила съм вече вкуса на такива комплименти… А беше хубаво едно време с моя Сивоклюн.
- Сега какво става с него, нима не сте добре? – след леко двуумене, дали е удобно, попита монахът.
- Уф, ами… Сега ме избягва, търси винаги нещо ново, нови пернати запознанства, нови крилати закачки… Не му е до мен, явно съм му омръзнала вече или не съм му достатъчна.

- Знаеш ли, остави го за малко сам. Нека полети на воля, нека опита какво значи да бъде сред чужди клони, заобиколен с друга перушина. Ще видиш, че скоро ще се убеди, че тя нито е по-красива от твоята, нито добрината и ласките ти може да ги замени с нечии чужди, колкото и да му изглеждат интригуващи. Просто му обръщаш твърде много внимание!

- Добре казваш, май точно това ще направя. Ама ми е тежко, човече! Защо другите са заобиколени от внимание, а мен не ме забелязват. Нима са по-добри, по-умни, по-красиви и по-находчиви от мен? Все се сравнявам с някоя друга птица, понякога ми се иска да съм я, някоя сврака, я… И патиците например се радват на такова обкръжение! Винаги ухилени, все бъбриви, шумни, весели едни такива, пъстри. А около мен – тъма.

Сякаш сенчест хлад обгърна учителя Лин след тези думи. Болно му стана, затърси най-добрите думи в себе си, с които да помогне на обезверената птица.

- Знаеш ли, Чернокрила, всяко живо създание си има своето място, създадено е неслучайно на този свят. И когато сме се появявали, невидим творец се е вглеждал дълго, дълго в играта на светлини и сенки. В Шарката, която вече е била нарисувана преди нас – да прецени какво да вплете в характера на новото творение. В неговия вид, в смеха му, в очите или в мислите му, така че да се намери най-доброто място, където то да вирее, пък било то дъб, катеричка или мравка. Затова и сме толкова различни! И от едно семейство да сме, пак сме различни! Но всеки е добър такъв, какъвто е…

- А не, не сме всички добри – унило изграчи враната – Такива като мен са само плява сред останалите. Все ми се иска да се бях излюпила като някой друг. Жадувам за малко нежност и досаждам, и ревнувам, когато я няма. А и изобщо, за нищо не ме бива.

- Недей така, не е вярно! Кой успя да намери миналата зима скритите залежи на Кори, дето спасиха цялото семейство от гладна смърт?
- Е, това си беше чиста случайност! Аз просто… спомних си дървото.

- Ето виждаш ли! Ама не си го спомниха свраката или сойката, въпреки цялото им остроумие. Кой умее най-добре да упътва в гората странниците, като се загубят? И кой успява така храбро да защитава малките си, когато семейството ви беше нападнато от Стуб, котаракът на манастира?
- Ха! Гадииината! Жив ли е този звяр още? Така успях да му оскубя темето тогава – Чернокрила заподскача, потраквайки с яката си човка, като си спомняше как пикираше над оголилия зъби и нокти котарак, драпащ за някое от едва излезлите от гнездото вранчета.
- Жив е, още помни случката и опашката му става на четка като се сети за тебе – ухили се монахът.

- Аха! Е да… ама все си мисля, че и другите щяха така да направят, да се защитават. Това нищо не доказва и пак ще продължа да се чудя с какво съм по-лоша от другите и с какво ме превъзхождат…
- Ха, така – плесна с ръце доволно Лин – Ще се чудиш, защото няма да ти е лесно да намериш отговора! И той всъщност е само един – не е възможно и не бива да се сравняваме във всичко! Различни сме, това ни прави интересни, единствени и неподражаеми! Един е добър в едно, но пък не го бива в друго! Свраката е приказлива, но дали е толкова сладкодумна като славея? Орелът е могъщ, но червеношийката е по-находчива да намира храната си. Сойката е красива, но дали пък синигерите не са по-сръчни и чевръсти от нея?

Враната замислено сведе очи към земята. Жегата я беше изсушила и няколко дълбоки пукнатини заплитаха пръсти в гръбнака на пътеката.

- Какво да направя тогава, че да спра да се самоизтезавам така, да спра да се мразя, че не съм …
- Спри! Просто спри да мислиш какво НЕ СИ! Мисли за това, което СИ. Всеки е уникален и добър поне в едно нещо. А ти си с добро сърце, силна, всеотдайна и любвеобвилна…

Свистене на крила през зелената завеса на дъбовите листа прекъсна учителя. Сред облак сиви пера, един гълъб кацна до враната.
- Чернокрила! Здравей, Теснооки! Имаме проблем! Татко Руди хвана пиявична треска!

- Пак ли е пил вода от Езерото на нимфите? – веждите на монаха се свиха ядосано, миг след това грижа изплете бръчици по лицето му – Трябва му слуз от кръглите охлюви, дето живеят в езерото!
- Знам, знам, затова търся тази приятелка под лист и жълъд! – изгъгна гълъбът – Чернокрила, ти си най-добра в ловенето на тези кръгли черупковци. Моля те, ела да помогнеш!

Враната се стъписа за миг-два, понечи да литне, но се спря и хвърли последен поглед на Лин.

- Върви, приятелко! Дано завинаги съм изгонил съмненията и терзанията в душата ти. После да ми кажеш какво сте направили, че Руди е един-единствен! Както и всеки един от вас, нали? Както и ти, Чернокрила! Важно е само да повярваш в себе си!

Враната разпери блестящите си криле и литна над пътеката, вдигайки златисти, топли прашинки.

- Ах, да, и да знаеш! Удряй черупката винаги в горната вдлъбнатина, там дето е била дръжчицата – извика след нея монахът, вдигнал високо ореха в ръката си…

“Ех, сега да бях на тия години…”. “Да можеше този ден да се повтори!”… Все искаме да върнем времето. Копнеем, терзаем се, че не сме същите и дърпаме ли, дърпаме, нишката, която неумолимо пронизва дните ни и се вие напред. Нишката, изтъкана от секунди, от вдишвания и издишвания, тази, която дава ритъм на живота ни. А колко ли щеше да е пусто без нея…

“Искаше ми се в този миг времето да спре…”. Да няма препускащи облаци, да не умира и се ражда светлината?! Като в мъглата, в която се губят очертанията и “утре” е потънало в млечно-невинна безкрайност, сякаш сигурно, че не може да бъде друго, освен светло и добро.

Но в мъглата се губи и “вчера”! Съгласен ли си ти, който така ентусиазирано искаш времето да спре в този миг, макар и на върховно блаженство, да загубиш всичките мигове “вчера”, направили те щастлив?!

Искаш да се върнеш…, а знаеш ли пътя? Времето е гора, омагьосана и безкрайна. По хиляди пътеки може да минеш и вече няма да си същия. И твоята нишка е крехка паяжина, една от многото, оплели клоните на битието. И как мислиш да избяга тя от тъмните клони? Нима само безгрижна синева е прегръщала миналото? Ако честно си признаеш, всичко ли от онова “тогава” искаш да се върне – и сладкия дъх на прегръдката, и болките, и самотата…

Защото те са винаги заедно – тъма и светлина, болка и радост. Как иначе ще познаем едното без другото. Можеш ли да гледаш слънцето втренчено и да видиш лъчите му? Само в слънчевата арфа се виждат, защото се редуват – сянка – лъч, сянка -лъч…

А искаш ли да изпревариш нишката на времето? Аз искам… понякога Не, не да бъда “тогава” в плът и кръв. Само като отблясък, като лъч, да мога да разбера… има ли въздух за всички? Има ли синева, дърветата живи ли са? Да съзра пустиня ли сме оставили или слънцето е още тук…

Засега, нека оставим нишката на мира и просто… да бъдем! Сега, в този миг! С всичките му отблясъци и сенки, с всички настроения или съвсем без тях. Това си е нашият миг, единствен и неповторим. Безценна секунда живот.

Благодаря ти, Дачи!

Усмихна ме като видях, че си посочила това кътче, като място, където се чувстваш добре, уютно, спокойно. Точно това и исках, снимките и настроението тук да даряват усмивки и светлина на този, който се отбива.

Играта, в която, обаче, ме въвлече LeeAnn определено ме накара да се замисля. Все ми се иска да живея някак по-простичко, да не си развивам, разтеглям и опровергавам (или доказвам) всякаквите там рошави мисли, дето ме нападат, ама не ми се отдава много. Ето и сега, игричката ме накара да се чудя дали изобщо ми е възможно да определя така дефинитивно шест неща, които ме правят щастлива. И какво е щастието?…

Като се стигне до подобни въпроси, винаги на помощ ми идва Учителя Лин. Неговото спокойствие, търпение и дълбок поглед винаги са ме ориентирали в лабиринта. И сега си спомних един разговор с него, докато се разхождахме из Шарколес една мъглива утрин…

“Щастието ли? Хм, труден въпрос. Колко ли глави са побелели да търсят рецепта за вечно щастие… Толкова простичко изглежда за разбиране, а така трудно за обяснение! То е хем необятно като всемира, хем толкова мъничко и субективно, дълбоко скрито в нас. Не е постоянно, но е навсякъде. Не е универсално, но можеш да го откриеш във всичко. Не е само в изпълнените, дълго лелеяни мечти, но и в дребните, осъществени желания.

Щастието е като водата и въздуха. Когато си щастлив се чувстваш лек, способен да прегърнеш света, от теб струи светлина и доброта. Никога не е еднозначно през целия ни живот. Променя се също както потока, който преминава в пенлива река и е съвсем различно, когато времето и възрастта затлачат с наносите на ежедневието руслото ни. Понякога идва да утоли жаждата ни, друг пък да ни развесели като пролетен дъжд, чисто и съвършено като скреж, а понякога всепомитащо като лавина.

Това, което прави щастието различно за всеки е светлината. Тази, която носим в себе си. Лъчите, които излъчваме, които сме способни да приютим, да стоплим и да ги отдаваме обратно на света около нас. Щастието е като капка роса — пъстрооко, усмихнато, разноцветно, всеки миг различно и … мимолетно.”

“Значи … правилно съм разбрала, учителю! Няма как да отделя само шест цвята от шарката на света, които обичам и ме правят щастлива! Те преливат и дават нюанси на щастието. Един е той с усмивката на детето и семейството ми. Друго е щастието от топлата ласка на любимия. Усмивките на приятелите ми, снимането, музиката, снега, целувката на морето, огъня и песните на косовете и капчуците напролет, вкусът на узрели смокини, шепота на дъжда…”

“Ехей, спри се! Да, това е и още можеш, знам. Сега помисли, дали можеш да откриеш в себе си момент, някой или нещо, което най-много от всичко да те прави щастлива?” Монахът се усмихна и пое пътеката между дъбовете.

Погледът ми попадна на локвичката, намерила си място след дъжда в един кух дънер. Слънцето се оглеждаше в нея, грееше, усмихваше се, топлеше, искреше в цялото си великолепие, превръщайки простичкия мокър дънер в чудо! Да, всъщност като се замисля, има такъв момент! Най-щастлива се чувствам, когато правя хората, които обичам, щастливи.


Пак не стана простичко и късичко, както все ми се иска. Но поне ще прехвърля капката, така де… топката на следващите, които обичам да чета, но и също така да ги виждам, да си говорим, да снимаме, да се смеем реално и виртуално. Това са Ему, Яската и две двойки, на които пожелавам от сърце светлина и щастие — Ванката и Соня, и Краси и Силви!

“Кога успя да избуи така?!”, чудеше се учителят Лин, решил да прекоси напряко поляната с полудели треви. Цялата беше озарена с глухарчета, притворили очи заради току-що преминалия дъжд или защото слънцето вече приспиваше сенките. Монахът се усмихна и вдиша дълбоко парата, вдигаща се от дънерите и земята. “Всеки ден да минаваш оттук, да виждаш, да чуваш, да се разтвориш във въздуха, пак е трудно да разбереш това тайнство – кога точно пролетта се претопява в лятото?”

“Сигурно не търся точно това, което трябва. Може би трябва да се вгледам в нещо дребничко, обикновено, което промяната да направи уникално”. В този момент, една тревичка привлече вниманието му. Беше се огънала под тежестта на дъждовните капки, но и не само от тях. Монахът приклекна да я разгледа и под тесния лист видя да проблясва рубинена главичка и крачета. Учителят беше един от малкото в Храма на Светлината, озарени с рядката дарба да разбират езика на всички живи твари.

- Я, червеноглаво мъниче! Какво ли прави тук? Да не си избягало от вкъщи? – тази пролет все още не беше виждал никой от семейството му.

- Откъде ме познаваш? И можеш да говориш нашия език! Какво си ти … изобщо? По-голям си от най-високите глухарчета и даже от нахалната врана, дето ме подгони сутринта. Бръмбар ли си?
- Не, не съм – монахът чак залитна от смях – къде си виждал бръмбар без антени и с четири крака?! Всъщност, какво ли пък си виждал изобщо. Явно си съвсем новоизлюпен. Аз съм човек.

- Човек?! Как се оправяш само с четири крака?А други като теб има ли? Все такива огромни ли сте? Умееш ли да летиш? Аз мога! – гордо се задъха и помаха с антенки мъничето. Една от капките се търкулна по крачето му и спря потока въпроси.
- Много си любопитен. Има още много като мен и сме доста различни по ръст, цвят, по говор и характер. И да, добре съм си само с тези крака. Нямам крила, но пък мога да летя с мислите си. Много хора не могат…

- А пък ние всичките Червеноглавчови можем да летим. И как така всички се казвате “човеци” и живеете заедно, а пък сте толкова различни? И с различни неща ли се храните? Нали не ядете бръмбари?! – колеблив гласец и ново трепване с антенка – Защото пък нас никой не ни яде. Отровни сме, да знаеш!
- Ооо, знам! Иначе, да.. има и човеци дето се хранят с бръмбари. А живеем заедно и се разбираме, защото всички сме част от една обща багра, една енергия ни движи, храни ни, преминава и струи от нас. Така че, като се срещнем и погледнем, усещаме кой какъв е, разпознаваме се, намираме сродните души, с които сме в хармония…

- Нещо като звуците, които издаваме ние? Или миризмите? А как разпознаваш кой човек е лош и кой добър?
- Не, мъниче, светлината е енергията, която дава живот, диктува дните и настроението ни, преминава през нас. От всеки човек струят различни лъчи. Има хора, които са тихи, незабележими, винаги обичат да стоят в сянката, но душата им успява да улови и най-слабия лъч, достигнал до тях. И колкото и малък да е той, те го превръщат в мека, благородна светлина – лъчите на добротата.

Има други, които могат на пръв поглед да ти се сторят светли и добри, но да не усещаш топлинка и нито един лъч не грее от тях. Поглъщат светлината, но нищо не излъчват. В тях тя потъва, изгубва се, както ликът на слънцето в локва, която се изпарява от летния зной.

Ще ги усетиш като ги видиш, в тях няма светлина и доброта, нито щастие и обич. Ние човеците се раждаме с тази способност да улавяме и отдаваме светлина, и през живота си я развиваме и се изменяме, благодарение на лъчите на добротата. Така, дори за тези, в чиито души цари мрак има надежда – ако срещнат някой, който да ги озари с обич и светлина.

Това са хората, от които светлината просто струи. Всеки лъч, който ги докосне, се превръща в бляскав водопад. Те търсят доброто и творят добро – озарителите! Около тях цари радост и те са призвани да я даряват на хората, да гонят мрака от душите им, да изцеляват и помагат. Защото много често има и наранени, които се страхуват и затварят пътя на добрите лъчи, а толкова се нуждаят от топлина!

- А как изглеждат лъчите на добротата? Могат ли да се познаят лесно? Да не са като пъстрото крило, дето небето разтваря след дъжд? Казаха ми, че мога да го видя ако съм търпелив да изчакам малко да поспре дъжда и да се покаже слънцето.
- Хубаво са ти казали. Търпението е ценно и ни е нужно, за да опознаем шарката на света и тази, в самите нас. И добрите лъчи на светлината са по своему пъстри, не винаги така осезаеми. Обикновено струят в очите, в усмивката, по-ясно или по-скрито, но винаги топлят. Така както за слънцето знаем, че винаги е топло и добро, дори когато е зад облаците. Пък дори и сега, когато вече се скрива, виж! Време ти е да се прибираш, мъниче. Какъвто си новоизлюен, семейството много ще се тревожи къде си се изгубил.

- Ама пъстрото крило…
- Друг път ще го видим, обещавам. Ела, ще те занеса у дома.

Монахът протегна ръка и Червеноглавчо пропълзя в шепата му.
Вървяха така заедно към гората, а зад тях меките лъчи на залеза разплитаха сред мокрите треви ефирните нишки на завесата между пролетта и лятото…

Една ведра сутрин, когато из въздуха се носеше оня стипчив мирис на влажни, окапали листа, монахът Лин реши да посети старата гора. Обичаше шарката на сенките и мекотата на килима, гостоприемно поемащ всяка негова стъпка. Стара беше гората, пълна с високи дъбове, пъстрокори чинари и легенди, които понякога се долавяха в шепота на листата.

Монахът крачеше по пътеката, пресичаше сенките, разтворил сетивата си и се опитваше да освободи съзнанието си от пълните с въпроси сънища. Кое е това, което кара зрънцето да кълни, кое му дава надежда и сила да пробие коравата гръд на земята? Какво сънуват цикадите в края на нощта и кой връща птиците напролет? Какво е чудото, което превръща капките роса в малки вселени, всяка една уникална и съвършена?

Монахът притвори очи и се остави пътеката да укроти съзнанието му, разтвори се за свежото утро, да потърси оная неуловима граница, в която нощта целува деня и си отива. И в тишината дочу вълшебна музика! Сякаш ефирни пръсти едва-едва докосваха невидими струни. Музика дивна и чиста като небето, с простичка и съвършена мелодия, като самия живот. Отвори очи и я видя – Слънчевата арфа! Струните и бяха изтъкани от светлина и танцуващи златисти прашинки. “Светлината! Тя е даряващата живот и надежда! Това тайнство и чудо, неуловимо и осезаемо!” – възкликнал монахът, намерил отговор на въпросите си…

Слъцето събуждаше гората и света, листата се отронваха тихо и политаха за пръв и последен път, всяко с неповторимата си багра. Всяко едно се превръщаше в звук, щом докоснеше лъчите на арфата – точната нота, необходима за съвършената симфония на светлината.

“Всеки ден е добър ден!” … щом има Светлина.