Това, че имаме деца абитуриенти, в никакъв случай не означава, че се чувстваме остарели! Просто… децата са пораснали
Read more »

… най-големо! И както се полага, над най-големата Витоша, най-големи и най-красиви облаци се диплят. Такива бяха и преди няколко дни, когато пак палнах пропелера в южна посока.

На всяка вещичка и се случва да задреме, добре, че съвременните метли движат на автошофьор. Само им подаваш ритъма… в случая отново онзи безпощаден индийски магьосник (Трилок Гурту). Когато, обаче, започна да реди пърхащите звуци от таблата със скокливи извивки на струните, успях да отлепя клепачи и да зяпна…

Над Витоша беше надвиснало едно творение на небесните пазители, с което за първи път се сблъсквах наживо. Имаше вид на странна приумица на извънземен инженер да построи кораб с формата на удължена, многоетажна сметанова торта.

Постепенно, докато пътят ме носеше на юг, тортата започна да си разграничава пластовете, като че ли слънцето стопяваше сметаната с лакомото си езиче, и по краищата провлачваше тънък слой из лазурния си лигавник.

Белята с този път е, че колкото е зашеметяващо красив, толкова изникват в най-неподходящия момент следи от човешко присъствие, които с малко зор успявам да преглътна като част от пейзажа… Добре, че в случая даже те следват сладкарско-космическата технологична приумица

Един познат магьосНик ми подшушна (след като очевидно е духнал два пъти в кристалната сфера, да я събуди и да и изтрие праха), че става дума за т. нар. “Шопски облак” (Altocumulus lenticularis) . Предполагам, обаче, че позна не заради топката, ами поради дългогодишното съвместно обитаване на един и същ замък с една облачна Принцеса, която улавя всеки свободен миг и го изпълва със съзерцание, обожание, идентифициране и класифициране на облачета.

Последен поглед към лещичката, източила гръбче над Витоша… и напред. Да нагледаме дали Рила може да се похвали с такъв извънземен сметанов кораб

Когато бяхме малки си намисляхме желания, преди да издухаме пухчетата от някое глухарче. Все си спомням, как майка ми се караше, че не бива, че може да ти влезе в гърлото, да стане опасно… Че то пък да не би изричането на желания да не е? Древните са казали, че много повече болки и проблеми са дошли от сбъднати желания. Е, свикнала съм, значи мога пак да пробвам… Искам, искам…

Искам да съм цвят. С копринени листчета и тичинки с напрашени бузки. Красив и мимолетен, но който остава в спомените неизлечимо. Всяка година да отлитам с вятъра, или с пчелите. Да избягам, без бремето на плод и семе.

Искам да съм вода! Не делфин, не корал с причудливи форми, красиви, но застинали. Искам да съм вечно движещата се, вечно бягаща, променяща се, необуздана, непокорна… И ласкава! Едничка капка, съвършена, отразяваща света, която може всеки миг да избяга от теб… Единствената, която да може да утоли нечия жажда.

Искам да съм ароматна привечер. Когато земята щедро отдава поетата през деня топлина, в напразни, но чаровно-омагьосващи опити да замести слънцето и да стопли нощта. Дъх на люляци, на цъфнали липи, на бъз… и на снежинките, кацащи меко в косите Ти…

Искам да съм метал! Острие, твърдо и красиво като извивка на самурайски меч. Да бъда стена пред злост и мерзост, и да извайват от мен чучури за радост. И само сърцето на вулкан да може да ме стопи и в нежни форми да ме превръща.

Искам да съм лъч! Сребрист, утринен, с танцуващи по него сънени мушици и прашинки. Всепроникващ с добротата си, извикващ усмивка.

Искам да съм вятър! Да оставям зад себе си разцъфнала степ, да целувам невидимо, и неуловима да избягам. Далеч, далеч, където мислите ми рисуват птици по оранжевия пясък на дюни по залез…

Много ли искам?… Не чак толкова. Имала съм го вече всичко това. В един поглед, в една ръка. Възможно е да повярвам, че пак ще се изпълни, нали? Все едно ще успее… да се изтръгне от паяжината. Толкова са много! Семенцата на глухарчетата…

/заедно с Ян Гарбарек, Закир Хюсеин и Трилок Гурту и “Song for Everyone“/

От какво ли е устроен късмета, че така навреме подтиква съдбата да запълни зейналите празнини в живота ни. Светлина ли е някаква, енергия, задвижваща низ случайни събития, които в крайна сметка се подреждат в закономерно завършваща верига. Природна стихия ли, която дълбае в недрата на подсъзнанието ни и намира следи от отминали пътища, които огледално да отрази в настоящето. Каквато и да е структурата му, щастливи са тези, дето го познават. И то точно този късмет да срещнеш правилния човек, в най-подходящия момент.

Когато имаш нужда да споделиш радостта, или гордостта от преодоляното по пътя пред теб или в теб самия. Когато си загубил пътеката към най-голямото си съкровище – вярата в себе си. Когато си се забил в дъното и със зъби и нокти драпаш да останеш сред артритно извитите коренища, сам с терзанията си. В такива моменти късметът те среща с човек, с който постепенно разплитайки споделеното, заплитате общи пътеки и желания, общи интереси, издълбавате общ кладенец с вдъхновения. Някой, който би бил толкова щастлив, ако може да те зарадва с изненада и който търпеливо и непоколебимо да понесе яростните ти опити да му попречиш да ти помогне. Човек, който с обич наричаш… приятел.

Честит рожден ден, Приятелю! Не мога да ти кажа “Не се променяй!”, понеже в един ден може поне три пъти да се сменят лунатиците в главата (и настроенията) ти . Не мога и да си пожелавам винаги, когато искам “Wish you were/are here!”, защото е твърде егоистично. И защото така си ме научил (ти ли, или живота), че макар и далеч, мога да чувствам добротата и топлината, и да бъда щастлива…

Искам да ти пожелая небе — неспокойно, с бягащи облаци, с нетърпеливо изчезващ лазур, с косите на слънцето, сплетени в ефирни плитки. Пожелавам ти повече радост, повече щастливи мигове, поне толкова, колкото слънчеви петна потрепват по килима на Шарколес. И нека тази доброта, която излъчваш, да се връща при теб и да те зарежда с усмивка и обич. :*