Като ни е толкова хубаво и весело заедно, защо трябваше да чакаме чак две години, та да си организираме среща!?! А сега ми кажете, че не е права Снежанка да пише таквиз писма до Дядко .
Read more »

Все ми се струва невъзможно да са минали чак 19 години. Но това сигурно всички майки го познават като усещане Честито, детето ми! Да си жив и здрав, да следваш пътя си, запазил добротата и обичта в сърцето си. Бъди щастлив! :***)

“Сети се да се върнеш най-сетне, нали? Кой ли вятър успя най-сетне да ти довее в главицата, че е крайно време да се появиш! Цял ноември се щураш да изучаваш плетките, с които са изплетени шапките на полюсите, а тук хората се объркаха – циганско ли да наричат лятото или вещерско!
Read more »

Мили Дядо Коледа!

Все си ми казвал, че за да е щастлив човек, трябва да прави повече добрини за останалите люде. Затова, тази година ми се иска да те помоля следното. За да има повече доброта в сърцата на хората, за да се сещат по-често, че във всяко живо създание е скрито съвършенство, за да се радват на топлината от живата, приятелска прегръдка, и да търсят красотата в очите на любимите си същества, за да живеят и да се обичат един с друг, а не с никовете си, моля те, … разкарай Facebook!

Прескочи още две стъпала нагоре и се огледа. Погледът и се плъзна по перилата, губещи се в рехавите палми на входа към третия етаж. Знаеше, че е избрала най-доброто време за това, което искаше да направи. Коридорите бяха пусти, всички обядваха. Из въздуха се носеха уханията от ресторанта на музея, примесени с детска гълчава, пресекливо потропване на съдове и рязкото, басово изръмжаване на дръпнат невнимателно стол.
Read more »

Днес, по случай прехвърчащите снежинки и студа, превърнал простора ми в индианско светилище, с потракващите като кокали дрехи, ми се иска да ви разходя до още едно живописно местенце в Женева. И тогава пак беше неделя, само че слънчева, тиха и красива, като потрепващи светлинки над кристалните води на Рона.
Read more »

Неосъществимите мечти живеят далеч. Отвъд пределите на скоростта, която да ги превърне в неудържими желания. Меки, припламващи светлинки, едва забележими, но неугасващи и стоплящи със самата вяра в съществуването им.

Години наред и за мен припламваше отдалеч една незабравима Светлинка. Споделена, но недокосвана, възвисяваща, но и осезаемо чувствена. Един ден, години след като се беше превърнала в мечта, Тя започна да се приближава. Така решиха съзвездията. Не бързо, но с постоянството на натрапчиво-сладък спомен. Докато един ден, не се оказа толкова близо до мен, че можех да се протегна и да я докосна отново. Осмелих се да я повикам още по-близо… Надникнах в сиянието на сърцевината и, но не открих онази, неосъществима мечта. От ефирна небула, завихрила енергиите на две души, далеч над техните обвивки, Светлинката се беше превърнала в изгарящо, земно чудо. Простичко, реално, човешко желание… В този миг Светлинката изчезна. Разпадна се на хиляди светулки.

Лутах се в мрака, обвинявах се, разкъсвах душата си от съмнения, изтръгвах от дъното спомените и търсех изгубения блян. Примирих се, че няма да го намеря. Оставих дъжда да отмие тъгата. Привлечени от светлината на капките, светулките се върнаха. Една по една, миг подир миг, звук подир звук, по-безценен от докосване…

Събрах Светлинката си в шепа, усмихвах се дълго, взряна в сияйните и дълбини. И я отпратих далеч. Далеч, отвъд пределите на скоростта, с която можех да я настигна. Далеч от границата, отвъд която можех да се изкуша да я повикам отново и да я превърна само в желание. Тя не заслужаваше това. Мястото на неосъществимите мечти е далече, далече…